Р Е Ш Е Н И Е
№ V-150 26.05.2020г. Град Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, II гражданско и въззивно
отделение, пети въззивен състав
На втори декември през
две хиляди и деветнадесета година
В открито заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2.
мл.с.ВАНЯ ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1620 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 2040 от 14.08.2019г. по
гр.д.№ 7127 по описа за
2018г. на РС- Бургас са отхвърлени исковете на „С.Г.Груп“
ООД с ЕИК ********* против Г.Д.Д. ***, за установяване между страните, че
ответника дължи на ищеца сумата от 2503,07 лв.- неплатена главница по договор
за потребителски кредит №11582/CL/2007 000345 CRS 2342833 от 19.10.2007г., сключен с „Банка Пиреос
България“ АД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
2.05.2012г. до окончателното ѝ изплащане, които вземания са прехвърлени
на ищеца с договор за цесия от 20.06.2018г. и за които по ч.гр.д.№3773/2012г.
на БРС са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от
„С.Г.Груп“ ООД чрез адв.Веселин Видолов като пълномощник на въззивното
дружество. Същата е насочена срещу цялото решение. Сочи се, че то е неправилно
поради грешно приложение на материалния закон и несъобразяване с практиката на
ВКС. Според въззивника фактическите изводи на БРС, че липсват доказателства за
прехвърлянето на вземането от банката на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
и респективно от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на „С.Г.Груп“ ООД били
предпоставени от повърхностен анализ на доказателствата, тъй като към исковата
молба имало представени писмени доказателства, установяващи сключването на
двата договора за цесия и уведомяването на длъжника за настъпилото частно
правоприемство. Не споделя тенденциозните според него изводи на БРС, че липсата
на приложения не можела да се преодолее с отделни изявления. Изтъква, че самият
закон- чл.99 ЗЗД предвижда писмено потвърждение за прехвърлянето на вземанията,
което според въззивника е достатъчно доказателство, че вземането било
прехвърлено. Освен това изтъква, че в приложеното изпълнително дело предходният
кредитор „АСВ“ ЕАД е представил приложение №1 към договора за цесия, поради
което констатациите на районния съд, че по делото не били представени
приложенията към договора за цесия били неверни. Това доказателствено средство
не било обсъдено от БРС, както и заключението на приетата съдебно-счетоводна
експертиза. Затова намира за неправилен извода на съда, че няма доказателство
ищецът да е титуляр на вземането по издадената заповед за изпълнение, предмет
на иска по чл.422 ГПК. Неправилен бил и вторият решаващ извод на съда- че
вземането спрямо ответника било погасено по давност. Същото произтичало от
договор за банков кредит, поради което се погасявало с 5-годишна давност. С
молба от 21.04.2012г. взискателят поискал извършването на изпълнителни действия
по изп.д.№1277/2017г. на ЧСИ Халаджова. С това погасителната давност била
прекъсната- арг. от чл.116, б.“в“ ЗЗД. Неотносимо било кога съдебният
изпълнител фактически е извършил исканото изпълнително действие, защото
обратното щяло да означава, че спирането и прекъсването на давността да бъдат
поставени в зависимост от скоростта, с която работи правоприлагащия орган. Изведено е заключение, че изводите на съда
относно момента, от който била прекъсната давността били предпоставени или от
непознаване на закона или от ноторно известната му предубеденост спрямо
кредиторите. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а вместо него да се
постанови ново, с което установителните искове спрямо въззиваемия бъдат
уважени. Претендира разноски за двете инстанции. Представя пълномощно, договор
за правна защита и съдействие, квитанция за внесена държавна такса за въззивно
обжалване.
Въззиваемият Г.Д.Д. не е представил отговор на
въззивната жалба, въпреки, че му е предоставена възможност за това. Не е взел участие-
лично или чрез представител, в проведеното открито съдебно заседание, не
представя писмена защита или доказателства.
По допустимостта на въззивното производство Бургаският
окръжен съд намира следното:
Въззивната жалба е подадена против
подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Същата
отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима, поради което
следва да се разгледа по същество.
Предявени са обективно съединени искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК- за установяване на вземания /само за главницата и
законната лихва, от подаване на заявлението по чл.417 ГПК/ на ищцовото
дружество „С.Г.Груп“ ООД- сега въззивник, против ответника Г.Д.Д., за които по
реда на чл.418 ГПК е издадена заповед №2542/3.05.2012г. по ч.гр.д.№3773/2012г.
по описа на РС- гр.Бургас. Ответникът е подал на 20.07.2018г. възражение против
заповедта. Производството по установителните искове /само за главницата и законната лихва от подаване на заявлението/ е образувано по искова молба, подадена на
1.10.2018г. /която е счетена за подадена в едномесечния срок- така Определение
№II-2315 от 27.11.2018г. по ч.гр.д.№1666/18г. на БОС/,
поради което за ищеца е налице правен интерес от настоящото производство.
Ищецът твърди, че на 19.10.2007г. между ответника и „БАНКА
ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД бил сключен договор за кредит, въз основа на който на ответника
била предоставена сумата от 3000 лв. Ответникът се задължил да върне кредита в
срок до 19.10.2012г., като заплати уговорените лихви, такси и комисионни
съобразно погасителния план. Първите шест вноски били в размер на 60,81 лв., а
останалите- по 74,73 лв. Падежната дата била 18- то число на месеца. До
18.11.2008г. ответникът редовно погасявал задълженията по кредита, след което
преустановил плащанията. В резултат на това останала непогасена главница в
размер на 2513,32 лв. Преди подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК банката упражнила правото си по чл.14, б.“в“ от
договора да направи кредита предсрочно изискуем поради неплащането на една или
повече вноски. На 21.04.2012г. банката подала заявление по чл.417 ГПК, в
резултат на което срещу длъжника била издадена заповед за изпълнение и
изпълнителен лист.
На 14.01.2016г. банката сключила договор
за прехвърляне на вземания с „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, по силата
на който прехвърлила вземането си спрямо Г.Д.Д. в размер на 2503,07 лв.,
произтичащо от процесния договор за кредит. За това ответникът бил уведомен с
препоръчано писмо с обратна разписка. На 20.04.2017г. „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД образувала изпълнително дело спрямо Г.Д.Д. за събиране на
вземанията, за чието съществуване е предявена исковата молба. На 20.06.2018г. „С.Г.Груп“ ООД сключило договор за
цесия с „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с който последното прехвърлило
на ищеца процесните вземания. Ответникът бил уведомен за настъпилото частно
правоприемство с обратна разписка, получена на 3.08.2018г. Претендира за
установяване на вземанията си към ответника за главницата в размер на 2503,07
лв., както и за законната лихва от датата на подаването на заявлението-
21.04.2012г. Моли за присъждане на разноски за заповедното и исковото
производство. Ангажира доказателства.
Ответникът Г.Д.Д. е подал писмен отговор в
законоустановения срок. С него е оспорил исковете като неоснователни и недопустими.
На първо място е направено възражение за изтекла обща 5-годишна погасителна
давност на вземането. Сочи, че молбата за издаване на заповед за изпълнение е
подадена на 21.04.2012г., а на 20.04.2017г. е образувано изпълнителното дело
при ЧСИ Халаджова, изчаквайки да се трупат лихви върху главницата. Но, същият
не съобразил, че образуването на изпълнителното дело, връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имуществено състояние не са действия,
прекъсващи давността, съгласно ТР на ВКС. Сочи, че първото валидно извършено
изпълнително действие, прекъсващо давността, извършено по изпълнителното дело
било налагането на запора върху банковите сметки на ответника, извършено на
22.03.2018г., към който момент погасителната давност на вземането била изтекла
/това според ответника станало на 21.04.2017г/. Понеже исковата молба била
подадена след изтичането на погасителната давност, то искът бил недопустим. На
второ място изтъква, че нито банката, нито последващите приобретатели на
вземането, са обявили кредита за предсрочно изискуем, което било самостоятелно
основание за отхвърлянето на иска. На трето място е направено възражение, че
двете цесии не са му съобщени, поради което намира, че ищецът не се легитимира
като кредитор съобразно закона, а цесиите нямали действие спрямо него. Оспорва
обратната разписка по делото като документ с невярно съдържание и неистински
документ. Направено е искане за назначаване на експертиза, която да установи,
че ръкописния текст и подписът върху разписката не са изпълнени от него. На
следващо място е направено възражение за наличието на неравноправни клаузи в
договора за кредит, както и за липса на ГПР, определен и съгласуван между страните,
като намира, че тези клаузи и отсъствието на задължителни атрибути прави
договора нищожен. Моли исковете да бъдат
отхвърлени.
В становището си по повод отговора /респективно-
доклада на съда/ ищецът е заявил, че приложените обратни разписки за уведомленията
за цесиите са получени от лице от домашните на ответника, а не от самия него.
Затова той следва да се счита за редовно уведомен за цесиите.
С обжалваното решение РС- Бургас е приел, че „Банка
Пиреос България“ АД и Г.Д.Д. са били в облигационно правоотношение по сключен
помежду им договор за кредит, по силата на който на последния били предоставени
3000 лв. със задължението да ги върне в срока и по начина, определени с
договора, ведно с дължимата договорна (възнаградителна) лихва. Приел е също, че
липсват доказателства, както и твърдения от страна на ответника, че е изпълнил
това си договорно задължение точно. Затова банката - кредитор е имала основание
да обяви кредита (неплатения остатък) за предсрочно изискуем и е сторила това,
изпращайки поканата от 27.12.2011 год., получена на 05.01.2012 год. Въпреки
това исковете били неоснователни.
Недоказано било твърдението, че вземането на „Банка Пиреос България“ АД
от ответника, почиващо на твърдяното основание и произтичащо от договора за
кредит, е било предмет на договора за цесия, сключен между банката и „Агенция
за събиране на вземания“ АД на 14.01.2016 год.,
респ. на договора за цесия от 20.06.2018 год., сключен между „Агенция за
събиране на вземания“ АД и „С.Г.Груп“ ООД. С договорите за цесия били
прехвърлени множество вземания, описани в приложения. Такива приложения,
съдържащи всички вземания, в т.ч. и процесното, не фигурирали сред
доказателствата по делото. Липсата на приложенията не можело да се преодолее с
изходящите от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД и „С.Г.Груп”
ООД отделни изявления под каквато и да е форма. Изведено е заключение, че
липсва приложение или друг документ, подписан от страните по договорите за
цесия, които да индивидуализират в достатъчна степен прехвърлените вземания и
от които да е видно, че сред тях са и тези към Д., произтичащи от договора за
кредит. За пълнота е посочено, че дори да се приеме за доказано валидното
прехвърляне на вземанията, това не оказвало влияе на крайния извод на съда, понеже
при приложението на общата давност по чл.110 от ЗЗД и при изрично заявеното
възражение на ответника в тази насока, вземанията били погасени. В случай, че
се приеме, че заявлението за издаване на заповед по чл.417 от ГПК е прекъснало
давността с постъпването в съда на 02.05.2012 год. и ако от този момент е
започнала да тече нова 5-годишна погасителна давност, то към 02.05.2017 год. тя
била изтекла. През този период давността не била спирана или прекъсвана,
доколкото молбата за образуване на изпълнително дело не водела до прекъсването ѝ,
а по време на изпълнителния процес давността не спирала да тече (т.10 от ТР №
2/2013, ОСГТК). Първото изпълнително действие, с което се прекъсвала давността,
било предприетото след изтичането ѝ налагане на запор на 22.03.2018 год.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Постановено
е от законен състав, в предвидената от закона форма, по допустими искове /за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК, а в законния едномесечен срок след възражението на
длъжника е подадена исковата молба за установяване на вземанията/. Възраженията
на въззивника за изтекла погасителна давност на вземането, както и че цесиите
не могат да му се противопоставят не са по допустимостта, а по съществото на
правния спор, поради което следва да бъдат обсъдени по-долу в изложението на
съда, досежно законосъобразността на съдебното решение.
Бургаският окръжен съд като взе предвид събраните по
делото доказателства, становището на страните и съобрази относимите разпоредби
на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Между страните не са спорни обстоятелствата във връзка
със сключването на договора за кредит между ответника и банката, както и по
съдържанието на правата и задълженията на страните по него. Договорните им отношения
се установяват и посредством писмените доказателства- договор за предоставяне
на потребителски кредит /л.7 от делото на БРС/; погасителен план към него
/л.8-9/. Следователно, установяват се твърденията на ищеца, че на 19.10.2007г.
„БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД и ответника
са сключили договор за потребителски кредит, по силата на който банката е
предоставила на Г.Д.Д. сумата от 3000 лв. Ответникът се задължил да погаси
кредита в срок до 19.10.2012г., съобразно погасителния план, представляващ
неразделна част от договора. Първите шест вноски /с падежна дата от
18.11.2017г. до 18.04.2018г./ били в размер на 60,81 лв., а останалите /без
последната/- по 74,73 лв. Последната вноска била в размер на 106,75 лв.
Падежната дата на всяка вноска била 18- то число на месеца.
Неоснователни са възраженията на ответника за
нищожност на договора за кредит, тъй като отделни клаузи от него били
неравноправни. Първо, това възражение не е конкретно, поради което съдът не е в
състояние да извърши преценка за съответствието им с ЗЗП. Второ, доколкото по
настоящото дело се претендира само главницата /т.е. остатъкът от чистата
стойност на кредита, а не възнаградителна и/или наказателна лихва/, дори да е
налице неравноправност на някои от клаузите- например за неустойка,
възнаградителна лихва или др., тя не води до нищожност на целия договор, а само
на съответната част от него /чл.26, ал.4 ЗЗД и чл.146, ал.5 ЗЗП/. Трето, действително в договора за
потребителски кредит не е посочен ГПР /т.10/, което е задължителен реквизит на
договора, съобразно изискването на ЗПК от 2006г. /отм./- чл.7, т.6, а това е
основание за недействителност на договора за кредит съгласно чл.14, ал.1 от ЗПК
/отм./. Дори и в този случай обаче законът предвижда, че потребителят следва да
върне чистата стойност на кредита /т.е. главницата/, каквото е процесното
вземане.
Съгласно чл.14, б.“в“ от договора за кредит, страните
са уговорили, че при непогасяване на която и да е вноска от договора,
потребителският кредит може да бъде обявен за изискуем едностранно от банката,
преди края на уговорения срок, без да е необходимо уведомление или покана. Въпреки
това, на 27.12.2011г. банката изпратила до ответника покана за изпълнение /л.10
от ч.гр.д.№3773/12г. на БРС/, с която е обявила кредита за предсрочно изискуем,
поради просрочие повече от 90 дни на задълженията за плащане. Поканата е
получена на 5.01.2012г. от пълномощник на ответника- Б.М./известие за доставяне
на л.11 от ч.гр.д.№3773/12г. на БРС/. Това връчване не е оспорено от ответника
/същия твърди, че не е получил поканата лично и подписа не е негов, но това е
безспорно, предвид изложените по-горе факти във връзка с връчването ѝ/.
От приетата по делото СИЕ, изпълнена от в.л.Генко
Генов, се установява, че сумата на кредита била преведена на ответника по
неговата разплащателна сметка. Извършените от ответника плащания по договора за
кредит били в общ размер на 983,48 лв. Последната вноска била извършена от
ответника на 10.03.2009г., като били платени 85,04 лв. Към 24.04.2012г.
неплатени били главница в размер на 2503,07 лв., редовна лихва- 1049,95 лв.,
наказателна лихва- 955,49 лв.
Ето защо въззивната инстанция приема, че към датата на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК -
2.05.2012г. /а не както твърдят страните- 21.04.2012г/, банката е упражнила
правото си по чл.14, б.“в“ от договора да обяви същия за предсрочно изискуем. В
полза на банката по ч.гр.д.№3773/12г. по описа на БРС е издадена заповед за
изпълнение №2542 от 3.05.2012г., както и изпълнителен лист от 4.05.2012г., с
който Г.Д.Д. е осъден да заплати на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД сумата от 2503,07 лв.- главница по договор за
потребителски кредит от 19.10.2007г., както и 1049,95 лв.- възнаградителна
лихва по чл.8, ал.1 от договора, както и 955,49 лв.- наказателна лихва по чл.8,
т.4 от договора, както и законната лихва върху главницата, считано от
2.05.2012г. до изплащане на задължението по главницата, както и деловодни
разноски в размер на 140,17 лв.
Видно от приобщеното към доказателствения материал по
настоящото дело ч.гр.д.№3773/12г. на БРС, на 14.01.2016г. е сключен договор за
прехвърляне на вземания между „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД, в качеството на
цедент, и „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ АД, в качеството на цесионер /л.20-26 от заповедното производство/.
По силата на чл.3 от договора, цедентът прехвърлил на цесионера възмездно, от
деня на влизане в сила на договора, станалите ликвидни и изискуеми в пълен
размер вземания /по отношение на вземанията с настъпил падеж/ и ликвидни и
дължими /за вземанията с ненастъпил падеж/, произхождащи от договори за кредит/
заем по смисъла на ЗЗД и ТЗ и договори за потребителски креди по смисъла на ЗПК,
сключени от цедента с физически лица, които не изпълняват задълженията си по
тях, които вземанията били индивидуализирани в Опис- Приложение №1, представляващо
неразделна част от договора, считано от датата на съставянето му. Препис-
извлечение от Приложението е налично на л.27 от ч.гр.д.№3773/12г. на БРС, както
и в кориците на изпълнителното дело- л.27 /също приобщено към доказателствата-
л.103 от делото на БРС/, поради което неправилен е извода на БРС в обратна
насока. В него е отразено, че цедентът е прехвърлил на цесионера вземане към Г.Д.Д.,
с посочен ЕГН, като договорът за кредит е индивидуализиран с номер и дата, а
освен това е посочено, че касае отпусната главница в размер на 3000 лв. Към
заповедното производство, както и към исковата молба по настоящото дело, са
приложени и потвърждения по смисъла на чл.99, ал.3 от ЗЗД за извършената цесия,
като първото от тях е общо и касае всички вземания на банката, а второто- л.11
от делото на БРС- конкретното вземане срещу ответника Г.Д.Д. по процесния
договор за потребителски кредит. Следователно, може да се направи обоснован
извод, че вземанията на банката срещу ответника, произтичащи от процесния
договор за кредит са били прехвърлени на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ АД. По
делото липсват данни тази цесия да е била съобщена на ответника. Налични са
подобни уведомления от името на банката, чрез цесионера „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ АД /в заповедното производство, както и в първоинстанционното/, но
няма доказателства те да са достигнали до знанието на ответника. Въпреки това,
неоснователно е възражението на ответника, че по отношение на него цесията не е
породила действие, тъй като не е бил уведомен за нея. Доколкото длъжникът не е
страна по договора за цесия, за да произведе действие същия /т.е. вземанията на
цедента да преминат в патримониума на цесионера/ не е необходимо уведомяването
на длъжника. Разпоредбата на чл.99, ал.4 ЗЗД е в смисъл, че длъжникът не
отговаря спрямо цесионера, в случай, че не е бил уведомен от цедента за
прехвърлянето на вземането /включително чрез пълномощник/, но само ако е платил
на цедента, вместо на цесионера /т.е. освобождава се от отговорността по чл.75 ЗЗД/.
На 21.04.2017г. по молба на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД в качеството на частен правоприемник на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“
АД /съгласно договора за цесия/ за вземанията срещу ответника е образувано
изпълнително дело №20178330401277 по описа на ЧСИ Сия Халаджова. Към молбата е
представен изпълнителния лист, издаден в полза на банката по ч.гр.д.№3773/12г.
на БРС против ответника Г.Д.Д.. С
молбата е направено е искане за налагане на запор на банкова сметка ***. Не се
спори, а и видно от материалите по изпълнителното дело, запори върху сметки на
длъжника в различни банки са наложени от ЧСИ едва на 22.03.2018г. и след тази
дата. В тази връзка неоснователно е възражението на ответника, че вземането
е погасено по давност, тъй като изпълнителното производство било образувано
след изтичането на общата 5 годишна- давност. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е постъпило в съда на 2.05.2012г.,
заповедта за изпълнение е издадена на 3.05.2012г., изпълнителния лист - на
следващата дата, а молбата за образуване на изпълнителното дело със съдържащото
се в нея искане за налагане на запор е с дата 21.04.2017г., т.е. преди
изтичането на 5 години от подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Съгласно разрешението, възприето в мотивите на т.10 на Тълкувателно
решение №2/2013 от 26.06.2015г. по тълкувателно дело №2/2013г. на ОСГТК на
ВКС /неправилно приложено районния съд/,
молбата за образуване на изпълнително производство, съдържаща в себе си искане
за предприемане на конкретно изпълнително действие /в случая- запор/ прекъсва
давността по смисъла на чл.116, б.”в” ЗЗД, тъй като представлява предприемане
на изпълнително действие срещу ответника чрез конкретен изпълнителен способ.
/Мотивите в ТР, че самото образуване на изпълнително дело не представлява изпълнително
действие и не прекъсва давността касае хипотезата, в която в молбата за
образуване на изпълнителното дело взискателят не е посочил конкретен
изпълнителен способ и е нередовна/.
Междувременно, на 20.06.2018г. е сключен договор за
прехвърляне на вземания между „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, в
качеството на цедент и ищецът по настоящото дело- „С.Г.ГРУП” ООД, в качеството
на цесионер /л.13-16 от гр.д.7127/18г. на БРС/. По силата на чл.2 от договора,
цедентът прехвърлил на цесионера възмездно, от деня на прехвърлянето вземания в
размер на 34057002,52 лв., произтичащи от договорите, описани в Приложение №1, представляващо неразделна част
от договора. Правилен е извода на БРС, че по делото не е представен препис от
извлечението. Към исковата молба /както и в заповедното и изпълнителното производства/ не е приложено
потвърждение по смисъла на чл.99, ал.3 от ЗЗД за извършената цесия на конкретното
вземане срещу ответника Г.Д.Д., както неправилно се сочи в жалбата.
Налице е единствено уведомително писмо от името на цедента
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ АД, чрез пълномощника „С.Г.ГРУП” ООД до Г.Д.Д.
/л.17/, за сключения на 20.06.2018г. договор за цесия. В него е посочено, че с договора
за цесия е прехвърлено вземането срещу Г.Д., придобито от „АСВ” ЕАД по силата
на договора за цесия с банката и по което е образувано изпълнително дело срещу
длъжника Д.. Същото е връчено лично на Г.Д.Д. на 3.08.2018г.- виж известието за
доставяне на л.18 от първоинстанционното производство. Оспорването на
истинността и авторството на ръкописния текст и подписа, от страна на ответника
не е доказано, тъй като районният съд е счел за неотносими към предмета на
делото доказателствените искания на ответника за почеркова експертиза. Ето защо,
следва да се приеме, че това уведомително писмо е достигнало до знанието на
ответника. Самото то обаче не установяване, че вземането на „АСВ” ЕАД срещу
ответника е сред вземанията, прехвърлени на ищеца по настоящото дело с договора
за цесия от 20.06.2018г., тъй като е частен свидетелстващ документ и установява
само авторството, но не и верността на изявленията, отразени в него. В него
няма подпис на цедента /”АСВ” ЕАД/, а липсва и пълномощно, от което да е видно,
че ищецът е бил упълномощен да съобщи цесията на длъжника, поради което не може
да се приеме и като потвърждение по чл.99, ал.3 ЗЗД от цедента за извършената
цесия. Затова правилен е извода на БРС, че не се установява процесното вземане
на АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД против ответника да е сред тези,
прехвърлени на „С.Г.ГРУП” ООД с договора за цесия от 20.06.2018г. В допълнение
следва да се посочи, че никъде в текста на втория договор за цесия не се
съдържат индиции, че с него са прехвърлени вземанията на „АСВ” ЕАД, придобити с
договора за цесия от 14.01.2016г., сключен с „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД, нито е
направено препращане към Приложение №1 на договора за цесия от 14.01.2016г. Ето
защо, недоказано е твърдението на ищеца, че е частен правоприемник на вземането
за главницата и за законните лихви срещу Г.Д.Д., за които е издадена заповед за
изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№3773/12г. по описа на БРС.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не се
установява твърдяното вземане на ищеца спрямо ответника за главницата от
2503,07 лв. и законната лихва, посочени в заповед за изпълнение №2542 от
3.05.2012г., издадена по ч.гр.д.№3773/12г. по описа на БРС. Исковете по чл.422,
ал.1 ГПК са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото на въззивника не се дължат
разноски.
Мотивиран от гореизложеното и на
основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2040 от 14.08.2019г. по
гр.д.№ 7127 по описа за
2018г. на РС- Бургас.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на
основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.