Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …,
гр. София, 22.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Г въззивен
състав, в публично съдебно заседание на 05.05.2023 г.,
в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Татяна Димитрова
ЧЛЕНОВЕ: Темислав
Димитров
мл. съдия Калина
Станчева
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от съдия Темислав Димитров въззивно гражданско
дело № 6525 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по
въззивна жалба на Л.С.Л. (подадена чрез особен представител – адв. Б.) срещу
решение от 13.04.2020 г. по гр.д. № 49627/2018 г. по описа на СРС, 32 състав, в
частта, с която е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че жалбоподателят Л.С.Л. дължи н.
„А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата в размер на 4444,29 лв., ведно със законната лихва от
30.01.2018 г. до погасяването, представляваща главница по договор за кредит от
12.09.2016 г., сключен между Л.С.Л., в качеството на заемополучател, и „БНП П.П.Ф.“
ЕАД, в качеството на заемодател, което вземане е придобито от „А.з.с.н.в.“ ЕАД
по силата на договор за цесия от 27.07.2017 г.
Жалбоподателят –
Л.С.Л., твърди, че решението е неправилно. Счита, че не е уведомен надлежно за
прехвърляне на вземанията по процесния договор, поради което не дължи плащане в
полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД. Оспорва също така настъпването на предсрочно
изискуемост на задълженията. Счита, че договорът за кредит е недействителен,
тъй като не отговаря на изискванията на ЗПК. Оспорва размера на присъдената
главница. Ето защо, моли обжалваното решение да бъде отменено и искът да бъде
отхвърлен.
Ответникът по
жалбата – „А.з.с.н.в.“ ЕАД, оспорва жалбата и моли решението да бъде
потвърдено. Претендира разноските по производството.
Софийски градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „А.з.с.н.в.“ ЕАД с установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, предявени срещу Л.С.Л., за
установяване дължимостта на сумите, както следва: 5021,55 лв., представляваща
главница за периода от 15.10.2017 г. до 20.09.2021 г. по договор за
потребителски кредит № PLUS – 13893693/12.09.2016 г.,
сключен между ответника и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, сумата в размер на 2361,85 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.10.2017 г. до 20.09.2021
г., както и сумата в размер на 517,06 лв., представляваща обезщетение за забава
за периода от 16.10.2017 г. до 30.01.2018 г.
С обжалваното решение
от 13.04.2020 г. по гр.д. № 49627/2018 г. по описа на СРС, 32 състав, е уважен
частично единствено искът за главница, като е признато за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на
4444,29 лв., ведно със законната лихва от 30.01.2018 г. до погасяването,
представляваща главница по договор за кредит от 12.09.2016 г., сключен между Л.С.Л.,
в качеството на заемополучател, и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, в качеството на заемодател,
което вземане е придобито от „А.з.с.н.в.“ ЕАД по силата на договор за цесия от
27.07.2017 г.
Както беше
посочено, решението е обжалвано само от ответника в частта, с която искът за
главница е уважен.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО.
За основателност на предявения иск за главница чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи
наличието на: валидно облигационно отношение между „БНП П.П.Ф.“ ЕАД и
ответника по договор за заем, по силата на което за ответника е възникнало
задължението за плащане на процесната сума, а именно – предаване на ответника
на паричната сума, предмет на договора за заем; изискуемост на задължението за
връщане на предадената в заем сума, какъв е размерът на непогасеното задължение, договор за цесия, по силата на който „А.з.с.н.в.“ ЕАД е придобило
посоченото по-горе вземане на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД срещу ответника;
съобщаване на цесията на длъжника от страна на цедента.
От приложения по делото
договор за цесия се установява, че на 27.07.2017 г. „БНП П.П.Ф.“ ЕАД (в качеството на цедент) и „А.з.с.н.в.“ ЕАД (в качеството на цесионер) са сключи договор за цесия, като,
видно от приложението към договора за цесия, цедентът е прехвърлил в полза на
цесионера вземанията си по процесния договор за кредит.
На основание чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД предишният кредитор (цедентът) е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето на вземането, като прехвърлянето има действие спрямо длъжника от
деня, когато то му бъде съобщено от предишния кредитор. По делото е представено пълномощно, по силата на
което цедентът е упълномощил цесионера
да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. В приложеното към исковата
молба уведомително писмо, подписано от представител на цедента, е
посочено, че вземането н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД към Л.С.Л. е прехвърлено от
кредитора на „Агенция за събиран на вземания“ ЕАД. Посоченото изявление на
цедента е връчено на длъжника с връчването на исковата молба, като доколкото законът
не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по
предявен иск за прехвърленото вземане
следва да бъде взето предвид – в този смисъл е задължителната практика на ВКС –
решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т.д. № 1711/2013 г., I ТО, ТК, решение №
78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 2352/2013 г., II ТО, ТК, решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК, постановени по реда на чл.
290 ГПК. Ето защо, настоящият съдебен
състав приема за доказано обстоятелството във връзка с надлежното съобщаване на
цесията на ответника.
Следователно, по делото се установява, че „А.з.с.н.в.“
ЕАД е активно материалноправно легитимирано да претендира заплащането на
задълженията на ответника по договор за потребителски кредит № PLUS-13893693/12.09.2016 г., сключен
между „БНП П.П.Ф.“ ЕАД и Л.С.Л..
Видно от представения по делото договор за
потребителски кредит № PLUS-13893693/12.09.2016 г., сключен между страните, се установява, че на 12.09.2016 г. е сключен писмен договор за потребителски кредит,
по силата на който „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е предоставило на ответника в заем сумата в
общ размер на 6680 лв., от която: 5000 лв. - кредит за потребителски цели, 1680
лв. - кредит за покупка на застраховка, като ответникът се е задължил да върне
посочената сума на 60 месечни вноски в размер на 154,69 лв., включващи
дължимата главница и възнаградителна лихва при лихвен процент от 17,71 %,
годишен процент на разходите от 21,19 % и обща стойност на плащанията 9281,40
лв.
Съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна
експертиза, сумата, предмет на договора, е получена от кредитополучателя по
банков път. Предаването на сумата следва и от самия договор, в който е налице
изявление на кредитополучателя, с което същият е удостоверил, че към датата на
подписване на договора е получил реално предоставената му в заем сума.
Неоснователно се явява възражението на особения
представител на ответника за недействителност на договора, тъй като същият не
отговаря на изискванията за действителност, предвидени в ЗПК.
На основание чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
В конкретни случай, договорът за потребителски кредит е сключен в изискуемата
от чл. 10, ал. 1 ЗПК форма – писмена форма на хартиен носител, по ясен и
разбираем начин, като съдържанието му отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
ал. 2 ЗПК - посочен е общият размер на кредит, лихвеният процент, годишният
процент на разходите по кредита, налице е погасителен план, информация за
правата на потребителя, както и общите условия са подписани от потребителя.
На основание чл. 5, изр. второ от договора за кредит
при просрочване на две или повече месечни вноски и считано от падежната дата на
втората непогасена вноска вземането на кредитодателя става предсрочно изискуемо
в целия му размер, включително всички определени в договора надбавки.
Видно от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, последната платена сума по договора е вноска с падеж на 16.01.2017
г., като след посочената дата не са налице плащания по договора.
Съгласно т. 18 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г.,
постановено по т.д. № 4/2013 г. от ОСГТК на ВКС, постигнатата в договора
уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства
кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може
да претендира вземането си в пълен размер, не поражда действие, ако
заемодателят изрично не е заявил, че упражнява това право, което волеизявление
да е достигнало до длъжника. Следователно, за да е налице предсрочна
изискуемост като предпоставка за уважаването на иска по чл. 422 ГПК, по делото
трябва да е доказано, че заемодателят е упражнил правото си да направи
вземането си по договора за кредит предсрочно изискуемо преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, т.е. кредиторът да е уведомил
длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. По делото е
представена покана от 05.07.2018 г., адресирана до кредитополучателя, с която
кредиторът е обявил вземанията си по договора за предсрочно изискуеми, но липсват
доказателства, от които да се установява, че същата е връчена на
кредитополучателя. Следователно, не се установява кредиторът да е уведомил
длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Вземането произтича от договор за кредит с определени
срокове за плащане на отделните вноски, които са намерили отражение в договора
за кредит и подписания към него погасителен план. Размерът и падежите на всяка
вноска са определени в договора и за настъпването на изискуемостта им не е
необходимо удостоверяването на обстоятелства по чл. 418, ал. 3 ГПК. В тази
хипотеза искът по чл. 422, ал. 1 ГПК следва да се уважи в размер на изискуемите
и неплатени вноски по кредита, отразени в договора за кредит, изискуемостта на
които е възникнала до приключване на съдебното дирене – в този смисъл е т. 1 от
ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно
посоченото тълкувателно решение, допустимо е предявеният по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за кредит поради
предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Предявеният по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо (към датата на
приключване съдебното дирене), въпреки че предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. При съобразяване на цитираната задължителна съдебна практика съдът
счита, че на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в настоящото производство следва да
бъде съобразен фактът, че на 20.09.2021 г. е настъпил падежът на последната
погасителна вноска по договора, съгласно погасителния план, като непогасеното
задължение за главница, падежът на което е настъпил, възлиза на сумата в размер
на 5021,55 лв., съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
Ето защо, искът с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД е
основателен.
Доколкото първоинстанционният съд е уважил
иска за главница до сумата в размер на 4444,29
лв., като го е отхвърли до пълния предявен размер от 5021,55 лв., в която
отхвърлителна част решението не е обжалвано и е влязло в сила, то настоящият
съдебен състав намира, че решението в обжалваната част, с която искът е уважен,
е правилно и следва бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход
на спора само ответникът по жалбата има право на разноски, като в негова полза
следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв.
Ответникът по
жалбата не е внесъл депозит за възнаграждение за особения представител на
жалбоподателя. Ето защо и на основание чл. 77 ГПК следва да бъде осъден да
заплати в полза СГС сумата в размер на 450 лв., представляваща възнаграждение
за особен представител на въззивника, след което същото следва да бъде
изплатено на адв. Б. - особения представител по въззивника.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 71438/13.04.2020 г. по гр.д.
№ 49627/2018 г. по описа на СРС, 32 състав, в обжалваната част, с която е
признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Л.С.Л. дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата в размер
на 4444,29 лв., ведно със законната лихва от 30.01.2018 г. до погасяването,
представляваща главница по договор за кредит от 12.09.2016 г., сключен между Л.С.Л.,
в качеството на заемополучател, и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, в качеството на заемодател,
което вземане е придобито от „А.з.с.н.в.“ ЕАД по силата на договор за цесия от
27.07.2017 г.
ОСЪЖДА Л.С.Л., ЕГН **********, да заплати в
полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в
размер на 100 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК ******, да
заплати в полза на Софийски градски съд на основание чл. 77 ГПК сумата в размер
на 450 лв. - възнаграждение за особен представител на въззивника.
Решението не
подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.