№ 392
гр. Благоевград, 28.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през
две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:Анета Илинска
Миглена Кавалова-Шекирова
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от Миглена Кавалова-Шекирова Въззивно
гражданско дело № 20231200500374 по описа за 2023 година
Производството по делото е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК и е образувано по
въззивна жалба с вх. № 5013/10.03.2023г., подадена от адв. Д. М. в качеството й на
процесуален представител на „***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *, против
Решение № 91/27.02.2023 г. по гр.д. № 2577/22г. по описа на РС - Благоевград.
С въззивната жалба – предмет на производството се атакува така постановеното
решение като неправилно, необосновано и незаконосъобразно, като се иска от въззивния
съд неговата отмяна и постановяване на друго такова, с което да се отхвърли исковата
претенция, поради плащане на същата в хода на производството, както и да се отмени, респ.
измени решението в частта за разноските като неправилно по изложените в тази връзка
съображения.
В срока за отговор на въззивната жалба е постъпил такъв от въззиваемата страна, в
който се сочи, че действително в хода на процеса пред първата инстанция е заплатена
сумата за главница и законна лихва върху главницата от датата на падежа до датата на
депозиране на исковата молба, но не е заплатена лихвата, претендирана от датата на
исковата молба до окончателното плащане на сумата, както и разноските по делото, които
плащания въззиваемата страна сочи, че не са направени от въззивника и към момента на
депозиране на отговора на въззивната жалба, поради което се иска съдът да потвърди
атакуваното решение и да присъди на въззиваемата страна разноски, направени във
въззивното производство.
1
В проведеното пред въззивния съд открито по делото съдебно заседание на
13.06.2023г., въззивникът поддържа въззивната жалба и направените с нея искания, а
въззиваемата страна оспорва същата и моли решението на РС – Благоевград, атакувано в
настоящото производство да бъде потвърдено.
Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши проверка на
обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл. 271, ал. 1 от ГПК, при
съвкупната преценка на доказателствата по делото, намира за установено следното:
Производството пред РС - Благоевград е образувано по подадена искова молба от ЕТ
„******“, ЕИК ,,,,,,,,,, чрез адв. А. М. против „***, ЕИК ***. В исковата молба се твърди, че
страните като търговци са в облигационно правоотношение, възникнало на 30.01.2019г. въз
основа на сключен по между им договор за поръчка, по който ЕТ „*****“ е в качеството на
възложител (доверител), а ответникът - „,,,,," ЕООД е в качеството си на изпълнител
(довереник). Твърди се, че съгласно чл.1.1 от договора, изпълнителя се задължава да изгради
и въведе в експлоатация мрежова фотоволтаична централа от 30 k Wp за независимо
захранване с ел. енергия, в производствена база, находяша се в ,,,,,,,, с параметри, описани
подробно в Приложение А - „Техническа спецификация и ценова оферта“ - неразделна част
от настоящият договор, която възложителя се задължава да му заплати. Съгласно чл. 1.2 от
договора, изпълнителя се задължава да инсталира и въведе в експлоатация системата в срок
до 1 месец след получаване на материалите - след като възложителя получи всички работни
проекти, разрешителни и договор за изкупуване на електрическа енергия от
разпределителното дружество. Сочи се, че в чл. 2 от договора е посочено, че цената на
поръчката е сумата от общо 52 641.73 лв., с вкл. ДДС, като в качеството си на възложител,
като следва да се заплати уговорената цена на два етапа, а именно: първи етап - сумата от 5
100 лв. с вкл. ДДС, която представлява стойността на всички необходими документи и
разрешителни за въвеждане на системата в експлоатация; втори етап - сумата от 47 541.73
лв. с ДДС, която представлява стойността на мрежовата фотоволтаична система и която
възложителя следвало да заплати на изпълнителя, след като получи всички работни проекти,
разрешителни и договор за изкупуване на ел. енергия от разпределителното дружество.
Навежда се, че непосредствено след сключване на договора и в същият ден - на 30.01.2019
г., ищецът е превел по сметка на изпълнителя (изрично посочена в договора), сумата от 6
120 лв. с вкл. ДДС, въпреки че според чл. 2.1, ал. 1 от договора, възложителя следвало да
преведе сумата от 5 100 лв. с вкл. ДДС. Относно разликата в цената (уговорената и реално
платената), управителите на дружествата се разбрали, че разликата ще бъде приспадната при
следващото плащане по договора. Съответно, за извършеното плащане по банков път, от
страна на изпълнителя и ответник по делото е издадена фактура № **********/ 30.01.2019 г.
След сключване на договора изминали няколко месеца, в които изпълнителят не предприел
никакви конкретни действия по изграждането на системата, поради което на 10.07.2020 г.
чрез нотариус Искра Кутева, на ответника е изпратена Нотариална покана, в която същият
бил предупреден, че ако не върне на ищеца задържаната без основание парична сума в
размер на 1 120 лв., ищецът ще развали договора, ще образува съдебно производство, в
2
рамките на което ще претендира освен тази сума, също и обезщетение, както и разноски по
делото. Въпреки, че поканата е връчена с обратна разписка лично на тогавашният управител
на дружеството - Виолета Костадинова, до настоящият момент ответното дружество не е
възстановило дължимата към ищеца парична сума. При изложеното се прави извод, че
заплатената сума е платена на отпаднало основание, с която ответника неоснователно се е
обогатил. Прави искане пред съда да бъде осъден ответникът да му заплати сумата в размер
на 1 120 лв., представляваща платена сума при отпаднало основание, както и сумата в
размер на 340.04 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 12.11.2019 г. до
08.11.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата от 1460.04 лева от подаване на иска –
09.11.2022 г. до окончателното плащане, както и претендира заплащане на сторените по
делото разноски.
Ответникът, в срока за подаване на отговор на исковата молба, не е подал такъв.
В откритото по делото съдебното заседание, проведено пред РС – Благоевград,
ищецът поддържа иска чрез процесуалния си представител.
В откритото по делото съдебното заседание, проведено пред РС – Благоевград,
ответникът чрез процесуалния си е заявил, че признава иска, тъй като е заплатил сумата в
размер на 1460.04 лева на 05.12.2022г. – педи датата на първото по делото открито съдебно
заседание пред първоинстанционният съд. При това изявление, с протоколно определение от
22.02.2023 г., постановено по гр. дело № 2577/ 2022 г. по описа на РС - Благоевград, съдът е
прекратил съдебното дирене и е обявил, че ще се произнесе с решение при признание на
иска и сторил същото с атакуваното в настоящото производвство решение, намирайки
исковете за основателни и е осъдил „***, ЕИК *** да заплати на ЕТ „******“, ЕИК ,,,,,,,,,
сумата от 1120. лв. (хиляда сто и двадесет лева), представляваща платена сума при
отпаднало основание, както и сумата в размер на 340.04 лв., представляваща мораторна
лихва за периода от 12.11.2019 г. до 08.11.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на
иска – 09.11.2022 г. до окончателното плащане, както и осъдил „***, ЕИК *** да заплати на
ЕТ „******“, ЕИК ,,,,,,,,,, сумата от 1 320.00 лв. (хиляда триста и двадесет лева),
представляваща държавна такса по иска и възнаграждение за адвокат.
При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от
правна страна:
По допустимостта на въззивната жалба:
Депозираната въззивна жалба отговаря на изискванията по чл. 260 и 261 ГПК,
депозирана е в срока по закон, от страна в първоинстанционното производство, с интерес от
обжалването, респ. е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
По арг. от разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата като следи служебно за
спазването на императивните материалноправни норми, по указанията на т. 1 на ТР №
3
1/2013 г. ОСГТК на ВКС.
С оглед горното при извършената служебна проверка на обжалваното решение, съдът
счита, че то е валидно и е допустимо в проверяваната част.
По доводите във въззивната жалба:
Въззивникът оспорва решението – предмет на въззивното производство, намирайки,
че изводите на районния съд са необосновани, незаконосъобразни и неправилни, тъй като
така постановеното решение с осъдителния му диспозитив дава основание на ищеца в
първоинстанционното производство да се снабди с изпълнителен лист и да иска събиране на
вземане, което вече не му се дължи от ответника, поради направеното плащане в хода на
процеса от негова страна.
Посочените оплаквания за необоснованост и неправилност на атакуваното в
настоящото производство решение от въззивника, съдът намира за основателни по следните
съображения:
При така наведеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба,
правилно районният съд е счел, че са предявени искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, като предвид установеното в хода на производството пред
районния съд плащане на сумата в размер на 1460.04 лева от ответника на 05.12.2022г.,
която представлява сбор от претенцията за главница и обезщетение за забава за периода
12.11.2019г. – 08.11.2022г., съдът е следвало да отхвърли тези два иска, вземайки предвид
посоченото плащане на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, доколкото при постановяване на
решението съдът следва да вземе предвид и настъпилите след предявяването на иска факти,
които са от значение за спорното право (чл. 235, ал. 3 ГПК), било защото го пораждат или
защото го погасяват. Това е така, доколкото преценката на съда за основателността на иска
следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на
устните състезания (а не в деня на предявяване на иска), което може да стане, ако съдът
вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска (Решение № 61/30.04.2010
г., по т.д. № 741/2009 г., на I т.о.; Решение № 178/13.05.2011 г., по гр.д. № 984/2010 г., на III
г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК), а не да постановява решение при признание на
иска, след като е било погасено чрез плащане в хода на съдебното производство
претендираното от ищеца вземане и такова не съществува към датата на приключване на
съдебното дирене пред първата инстанция.
При тези съображения на въззивния съд решението в тази му част следва да се
отмени и да се постанови друго, с което предявени искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за периода 12.11.2019г. – 08.11.2022г. следва да се отхвърлят,
поради погасяване на претендираните вземания чрез плащане.
По въззивната жалба в частта, в която се обжалва решението на първата инстанция в
частта за разноските:
Налице е трайно установена съдебна практика, според която задължението за
разноски на ответника в хипотезата на отхвърляне на иска, поради плащане на исковите
4
суми е в пряка зависимост от това дали същият е станал причина за завеждане на делото. В
настоящия случай исковете е следвало да бъдат отхвърлени, поради извършено след
предявяването им плащане на търсената от ищеца сума, без да са налице предпоставките
на чл. 78, ал. 2 ГПК и затова ответникът не се освобождава от отговорност за разноски,
доколкото завеждането на делото и извършването на разноски от ищеца се дължи изцяло на
неговото поведение, свързано с отричане на претендираното вземане или с отказ същото да
бъде изпълнено доброволно. В този смисъл е Определение № 13 от 16.01.2016г. на ВКС по
т.д. № 3644/2014г., II т.о. Неоснователни са твърденията на ответника – въззивник обаче за
недоказване от страна на ищеца на сторени разноски за адвокатски хонорар, поради
непредставяне на формуляр от одобрените трипластови договори, предвид задължителното
за съда решение, дадено в т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013г., постановено по ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ 6/2012г., съгласно което съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се
присъждат когато страната е заплатила възнаграждението, като в договора следва да е
вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства
за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна
помощ е достатъчно и има характера на разписка, както е в настоящия случай. А соченото
от процесуалния представител на ответника, че договорът за правна помощ не е
пронумерован от съответната АК и не е издаден от одобрените трипластови договори не е
основание за недължимост на разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото тези
обстоятелства касаят само отношенията на адвоката с фиска. В случая съдът намира, че
разноски на ищеца се дължат за възнаграждение на адвоката и правилно е районният съд му
е присъдил такива в контекста на посоченото по – горе, доколкото в договора за правна
помощ, сключен между адвоката на ищеца и ищеца е записано, че възнаграждението в
размер на 1 200 лева е заплатено.
Възражението за прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, направено своевремнно
от ответника в проведеното по делото открито съдебно заседание в първоинстанционното
производство, което не е уважено от райoнният съд и също е предмет на въззивната жалба,
съдът намира за основателно, по следните съображения:
При определяне размера на разноските за адвокатско възнаграждение от значение е
търсеният материален интерес, който при обективно кумулативно съединение на искове, се
определя върху цената на всеки от исковете, по отделно, а не в сбор. Съгласно чл. 68 от ГПК
цената на иска е паричната оценка на предмета на делото. За защита на различни интереси
се предявяват обективно или субективно съединени искове. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба
№ 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвокатските
възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се
определя съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове.
Съгласно чл. 7, ал. 2 от посочената наредба, определянето на адвокатското възнаграждение
става съобразно материалния интерес, но тълкувани, разпоредбите на чл. 7, ал. 2 във вр. чл.
2, ал. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и
като се вземе предвид вида на съединяване на исковете, следва, че под материален интерес
5
по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно
съединените искове, а не техният сбор. Адвокатското възнаграждение се определя дали
отговаря на предвидения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взема
предвид цената на всеки иск по отделно и се определя за всеки иск по отделно минимално
възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при
определяне на отговорността за разноски. Отделно от това нормата на чл. 72, ал. 2 от ГПК
предвижда събиране на държавна такса от всеки интерес при предявяване на различни
интереси. С оглед изложеното, спецификата на определяне на минималните размери на
адвокатските възнаграждения и специалната норма, която ги регулира, следва да се приложи
правилото на чл. 2, ал. 5 от посочената Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, при което и доколкото следва да се вземе предвид, че пред
районният съд са били предявени два иска с оглед обстоятелството, че въззивният съд
намира възражението на ответника – въззивник на основание чл. 78, ал. 2 ГПК за
основателно предвид ниската фактическа и правна сложност на делото, следва да се измени
решението, атакувано в настоящото производство в частта за разноските, присъдени на
ищеца за адвокатски хонорар и такива да му бъдат в общ размер на 614, 00 лева ( 314, 00
лева за иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и 300, 00 лева за иска за обезщетение по чл. 86 ЗЗД,
които размери на адвокатско възнаграждение се определят по посочената по горе Наредба
№ 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения към момента на сключване на
договора за правна помощ). В този смисъл е определение № 146/04.04.2022г., постановено
по ч.т.дело № 358/2022г., II т.о. на ВКС, като няма пречка, въззивната инстанция да намали
възнаграждението, присъдено от първата инстанция.
По разноските във въззивното производство:
При този изход от делото разноски се следват на въззивника, но той не е претендирал
такива. Претендирани са от въззиваемата страна разноски за адвокатски хонорар, но с оглед
изхода от спора пред въззивната инстанция, не й се следват такива.
По обжалваемостта на настоящия съдебен акт:
Настоящият съдебен акт не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 91/27.02.2023 г., постановено по гр.д. № 2577/22г. по описа на
РС – Благоевград в частта, в която съдът е осъдил „***, ЕИК *** да заплати на ЕТ
„******“, ЕИК ,,,,,,,,, сумата от 1120. лв. (хиляда сто и двадесет лева), представляваща
платена сума при отпаднало основание, както и сумата в размер на 340.04 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 12.11.2019 г. до 08.11.2022 г.,
6
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от ЕТ „******“, ЕИК ,,,,,,,,, срещу „***, ЕИК *** искове за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 120 лв. (хиляда сто и двадесет лева),
представляваща платена сума при отпаднало основание, както и сумата в размер на 340.04
лв., представляваща мораторна лихва за периода от 12.11.2019 г. до 08.11.2022 г ., като
погасени чрез извършено в хода на делото плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 91/27.02.2023 г., постановено по гр.д. № 2577/22г. по
описа на РС – Благоевград в частта, в която „***, ЕИК *** е осъден да заплати на ЕТ
„******“, ЕИК ,,,,,,,,, законна лихва от подаване на иска – 09.11.2022 г. до окончателното
плащане.
ИЗМЕНЯ решение № 91/27.02.2023 г., постановено по гр.д. № 2577/22г. по описа на
РС – Благоевград в частта за разноските, като
НАМАЛЯВА на основание чл. 78, ал. 5 ГПК размера на адвокатския хонорар на ищеца
от 1 200 на 614, 00 лева и ОСЪЖДА „***, ЕИК *** е заплати на ЕТ „******“, ЕИК ,,,,,,,,,
сумата в размер на 714, 00 лева, от които 614, 00 лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение и сумата в размер на 100, 00 лева, представляваща държавна
такса за предявените искове.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7