№ 10
гр. С. , 16.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
в публично заседание на седемнадесети февруари, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Ирина Р. Славчева Въззивно гражданско дело
№ 20201800500560 по описа за 2020 година
С решение № 68 от 09.03.2020 год. по гр.д. № 661/2019 год. на К.ския
районен съд е признато за установено по отношение на В. Л. М. от с. Б.,
община К., вземането на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. в размер на 4 425,69 лева –
главница по договор за потребителски кредит № **********/10.03.2014 год.,
ведно със цаконната лихва от 30.07.2018 год. - датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до
окончателното изплащане. С решението ответникът е осъден да заплати на
ищеца сумата 627,24 лева разноски, направени в исковото и заповедното
производство.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от
ответника с твърдения, че същото противоречи на събраните по делото
доказателства и на материалния закон. Моли съда да го отмени и вместо него
да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск.
Ищецът оспорва въззивната жалба.
След преценка на събраните по делото доказателства във връзка с
доводите на страните, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
Ищецът твърди в исковата молба, че с договор за потребителски кредит
от 10.03.2014 год. отпуснал на ответника паричен кредит в размер на 1500 лв.,
1
който е следвало да бъде погасен на 36 месечни вноски, всяка по 149,99 лв.,
включваща главницата по заема ведно с оскъпяването, при ГПР 201,56% и
ГЛП – 115,62%. Длъжникът преустановил плащането на вноските по кредита
на 09.05.2014 год., поради което кредиторът е упражнил правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем с уведомително писмо до длъжника, като
договорът е прекратен на 04.11.2014 год. Предсочната изискуемост е
настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение срещу длъжника по чл 410 от ГПК – на 30.7.2020 год., въз основа
на което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1026/2018 год. по
описа на ЕлПРС. След прекратяване на договора от страна на длъжника
доброволно са направени 3 пълни погасителни вноски и една частична, които
са намалили задължението по кредита, като към момента на подаване на
исковата молба непогасеното задължение на ответника е в размер на 4 425,69
лева.
По подадено на 30.07.2018 год. от кредитора заявление по чл. 410 от
ГПК е образувано ч.гр.д. № 1026/2018 год. на ЕлПРС, по което е издадена
заповед за изпълнение от 14.11.2018 год. срещу В. Л. М. за сумата 4 425,69
лева – главница по договор за потребителски заем № **********/10.03.2014
год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.07.2018 год.
до окончателното изплащане на вземането, както и направените по делото
разноски.
На основание чл. 415, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от ГПК, поради това че
ответникът е уведомен за издадената заповед за изпълнение при условията на
чл. 47, ал. 5 вр. ал. 1 от ГПК, съдът е указал на заявителя, че следва да
предяви иск за вземането си в едномесечен срок, което обуславя и правния
интерес на ищеца от настоящите установителни искове с правно основание
чл. 422 от ГПК.
Ответникът е подал писмен отговор на исковата молба, с която оспорва
предявения иск. Сочи, че договорът за кредит е нищожен поради
противоречие с добрите нрави, както и поради това, че е сключен в
нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, а именно:
уговорената възнаградителна лихва е прекомерна и е довела до значителна
нееквивелантност на насрещните престации, тъй като надхвърля пет пъти
законната лихва /чл. 19, ал. 4 от ЗПК/. Поради това и клаузата в раздел VI от
договора за потребителски кредит е нищожна, което обуславя извод за
недължимост на уговорената възнаградителна лихва. Счита за нищожни като
противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143, т.
19 от ЗПК клаузите, в които е посочено, че ГПР е в размер на 201,56%, като
действителният му размер е различен, тъй като в него е включена и сумата 3
2
842,44 лева – възнаграждение по споразумение за предоставен допълнителен
пакет услуги, с което потребителят е бил въведен в заблуждение относно
стойността на разходите по обслужването на заема. Същевременно, по силата
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита включва общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В случая не е установен механизма,
по който е бил изчислен този процент и по-конкретно какви други разходи,
освен възнаградителната лихва са включени в него. Счита, че нищожността
на клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за
потребителски кредит – лихвен процент и ГПР, представляващи част от
същественото съдържание на договора, прави цялото заемно съглашение
нищожно. Прави също така възражение, че сумата по кредита реално не е
предадена от заемодателя на ответника, както и за погасяване на вземането по
давност.
По делото е представен договор за потребителски кредит № **********
от 10.03.2014 год., с който ищецът е предоставил на ответника кредит в
размер на 1500 лв., които да издължи на 36 броя погасителни вноски по
149,99 лева всяка, или общо 5 399,64 лв., при ГПР 201,56% и ГЛП 115,62 %.
Приложени са погасителен план и извлечение от сметка към 31.07.2019 год.,
от които се установява, че ответникът е погасил първите шест вноски и
половина по договора за кредит, дължими за периода от датата на сключване
на договора до 08.11.2014 год., като общо заплатените от заемателя суми
възлизат на 1004,52 лева, а непогасеното задължение е в размер на 4 425,69
лв.
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните
изводи от правна страна:
Съдът констатира, че въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е основателна по следните
съображения:
Договорът за заем е реален и сключването му е обвързано с момента
на предаването на заемната сума и поемане на задължение за нейното
3
връщане. От представеното по делото преводно нареждане от 10.03.2014 год.
на л. 11 по гр. д. № 650/2019 год. на ЕлПРС се установява, че ответникът е
усвоил изцяло сумата по кредита в общ размер на 1500 лева, като е заплатил
изцяло шест пълни вноски в изпълнение на договорните си задължения. С
оглед това съдът намира за неоснователно възражението на ответника за
липса на сключен договор за заем между страните на 10.03.2014 год.
Ответникът възразява, че клаузите в договора относно размера на ГПР и
на възнаградителната лихва са нищожни поради противоречието им с
добрите нрави.
Годишният процент на разходите по кредита, който изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит /чл. 19, ал.1 от
ЗПК, Обн., ДВ, бр.18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ включва лихвите,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. ГПР по
процесния кредит е в размер на 201,56 %, като лихвеният процент е 115,62 %.
Принципно за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва
или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на
законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от
разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. С ПМС № 72 от 08.04.1994 г. е определен
само размерът на законната лихва. Със заключителната разпоредба §1 е
отменено ПМС № 1238 от 25.06.1951 г. за определяне на максималния
процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер
на договорната лихва. Разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно която
годишния процент на разходите не може да бъде по-висок от петкратния
размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС, е приета след датата на сключване на договора със ЗИД
на ЗПК и е в сила от 23.07.2014 г. Следователно към датата на сключване на
договора за кредит страните са разполагали с възможността по чл. 9, ал.1 от
ЗЗД свободно да определят съдържанието му, доколкото то не противоречи
на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи
принципи, на чието нарушаване законодателят е придал правно значение,
приравнявайки го по последица с нарушение на закона, затова в посочената
4
категория попадат само онези наложили се правила и норми, които бранят
принципи, права и ценности, общи за всички правни субекти и чието зачитане
е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на
някоя от договарящите страни - такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността и морала в гражданските и търговските взаимоотношения,
намерили израз в отделни правни норми, а целта е предотвратяване на
несправедливо облагодетелстване. Една сделка противоречи на добрите
нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг или се
използва монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно
условие.
При преценка дали уговорения размер на договорната лихва
противоречи на добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и
справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е
предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, следва да се
отчете характера на договора, неговата цел, задължението на кредитодателя
да предостави договорената сума в уговорения срок и възможността
потребителя да я върне разсрочено и на вноски със съответна лихва. Когато
едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то
насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да
се съизмерва както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за
който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е
обезпечен.
В случая съдът намира, че при потребителски заем за сума от 1500 лв.,
със сравнително кратък срок на ползване - 36 месеца, уговарянето
на възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер от 115,62 % не е
оправдано нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който
носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити /над 15
години/, когато, независимо от обезпечението, рискът на заемодателя е
увеличен поради възможните инфлационни процеси, които биха намалили
стойността на даденото обезпечение. В настоящия случай такива
обстоятелства не са налице. Възнаградителната лихва съставлява цена за
5
предоставеното ползване на заетата сума. При явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения.
При преценка дали тази уговорка е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни по
производството – в този смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014
г. на I т. о. на ВКС. Приема се, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на
законната лихва) - решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на
ВКС, II г. о., решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г. о.;
решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС; определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС и др.
По време на действие на процесния договор размерът на законната
лихва е 10.04 % /основният лихвен процент на БНБ + 10 пункта/, т.е.
уговорената възнаградителна лихва надвишава десет пъти законната лихва, а
ГПР надхвърля с около 150 процентни пункта петкратния размер на
законната лихва по просрочени вземания за целия период на кредита, което
представлява нарушение на добрите нрави. При предоставен размер от 1500
лева длъжникът следва да заплати на кредитора си общо за 3 години
главница, лихва и такси в размер на 5 400 лева. На осн.чл.9 от ЗЗД, следва да
се приеме, че уговореният размер на „оскъпяване“ на заетите парични
средства противоречи на добрите нрави, защото злепоставя интереса на
икономически по-слабата страна в облигационното отношение и създава
условия за неоснователно обогатяване на ответника. Налице е
нееквивалентност на уговорените престации, при което възнаграждението на
заемодателя за предоставената в заем сума и направените разходи за това,
надхвърлят трикратния размер на дадената в заем сума. Аргумент в подкрепа
на извода за нищожност на клаузата за заплащане на възнаградителна лихва в
уговорения размер са и приетите ал.4 и ал.5 на чл.19 ЗПК, в сила от
23.07.2014г., съгласно които годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат
нищожни. Макар съгласно § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК посоченото изменение да
6
няма обратно действие и да не се прилага за договори за потребителски
кредити, предшестващи го, същото би следвало да служи като ориентир
относно размера на възнаградителната лихва, надхвърлящ границите на
добрите нрави, респесктивно водещ до нищожност на клаузата. В процесния
случай уговорените в процесния договор ГПР 201,56 % и ГЛП 115,62 %
надхвърлят многократно посочения размер, което е аргумент за нищожност
на клаузите, поради противоречието им с добрите нрави, на основание чл.26,
ал.1, т.3 ЗЗД. Същите не могат да бъдат заместени от други разпоредби на
закона, доколкото липсва акт по смисъла на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, който да
определя размера на договорна лихва по сключени между страните договори,
а законната лихва по чл. 86 от ЗЗД има различни функции
от възнаградителната лихва. Доколкото разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е
приета след сключване на процесния договор, то също не може да намери
приложение по отношение на него. Още повече, че същата определя ГПР, от
които възнаградителната лихва е част, но не определя минимален размер на
лихвата.
С оглед на това настоящият състав намира, че клаузите на т. VІ от
договора за кредит от 10.03.2014 год., определящи годишния лихвен процент
и ГПР са нищожни поради накърняване на добрите нрави.
Доколкото нищожните уговорки не произвеждат никакво действие,
следва да се приеме, че възнаградителна лихва не е уговорена между страните
по договора за потребителски кредит и такова задължение не е възникнало за
ответника. На основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД договорът е частично
недействителен, като нищожността на клаузата за възнаградителна лихва не
води до нищожност на целия договор. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Предвид установената нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва и с оглед установения размер на издължаване -
заплащането на сумата от 1004,52 лева /шест пълни и една частична вноска/,
което обстоятелство се твърди от самия ищец в исковата молба, като
извършеното от длъжника плащане преди датата на заявлението следва да
бъде отнесено изцяло към размера на дължимата главница, заемателят дължи
останалата част от чистата стойност на заема в размер на 495,48 лева, като до
7
този размер искът с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 240, ал. 1, вр. чл.79, ал. 1 от ЗЗД се явява основателен. За разликата до
пълния предявен размер от 4 425,69 лева искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Несъстоятелно е възражението на ответника за погасяване на вземането
по давност. По въпроса за естеството на вземанията за главница по договор
за кредит и по-конкретно дали задълженията за месечни погасителни вноски
представляват периодични плащания има трайна практика на ВКС,
обективирана в решение №28 от 05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. на ІІІ г. о.;
решение №261 от 12.07.2011г. по гр.д. №795/2010 г. на ІV г. о., решение
№38/26.03.2019г. по т.д.№1157/2018г. на ІІ т.о. и др. В постановените по реда
на чл. 290 ГПК решения ВКС приема, че уговореното между страните
връщане на предоставена в заем /кредит/ сума на погасителни вноски не
превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява
уговорка за изпълнение на задължението на части. Това разбиране
съответства изцяло и на дадените с ТР № 3 от 18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС
задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични
плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД. С оглед това и по отношение на
задължението за заплащане на главницата по процесния договор за кредит е
приложима общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, която не е изтекла към
момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 30.07.2018 год., с
оглед падежите на неплатените вноски /м. ноември 2014 год. – м. април 2017
год./.
Тъй като изводите на настоящата инстанция не съвпадат с тези на
районния съд, решението следва да бъде отменено в частта, с която съдът е
признал съществуването на вземане на ищеца срещу ответника за разликата
над 495,48 лева до 4 425,69, като вместо него постанови друго, с което са
охвърли иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК в тази част. В останалата част
решението, с което е признато вземането на ищеца по отношение на
ответника до размера от 495,48 лева решението следва да бъде потвърдено. С
оглед изхода на спора решението следва да бъде отменено и в частта, с която
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за разликата над 70 лева
до пълния присъден размер от 627,24 лева. Въззиваемият следва да бъде
осъден да заплати на въззивника сумата 79 лева, представляваща направени
по делото разноски за държавна такса, съобразно отхвърлената част от иска.
Въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на адвокатско съдружие
„Б.Л.“ сумата 761 лева, представляваща разноски за безплатно процесуално
8
представителство в производството по делото пред двете инстанции, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и чл. 9, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№ 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 68 от 09.03.2020 год. по гр.д. № 661/2019 год. на
К.ския районен съд в ЧАСТТА, с която е признато за установено по
отношение на В. Л. М. от с. Б., община К., вземането на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С.
за разликата над 495,48 лева до пълния предявен размер от 4 425,69 лева –
главница по договор за потребителски кредит № **********/10.03.2014 год.,
ведно със законната лихва от 30.07.2018 год. - датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до
окончателното изплащане, както и в частта, с която ответникът е осъден да
заплати на ищеца разноски за разликата над 70 лева до пълния присъден
размер от 627,24 лева, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. срещу В. Л. М. от с. Б.,
община К., за признаване за установено вземането на ищеца по отношение на
ответника за разликата над 495,48 лева до пълния предявен размер от 4 425,69
лева – главница по договор за потребителски кредит №
**********/10.03.2014 год., ведно със цаконната лихва от 30.07.2018 год. -
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане, с правно основание чл. 422, ал. 1
от ГПК, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решението в ЧАСТТА, с която е признато за
установено по отношение на В. Л. М. от с. Б., община К., вземането на
„П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. за сумата 495,48 лева – главница по договор за
потребителски кредит № **********/10.03.2014 год., ведно със цаконната
лихва от 30.07.2018 год. - датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане, както
и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски до
размера от 70 лева
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, гр. С. да заплати на адвокатско съдружие
„Б.Л.“ с БУЛСТАТ *** сумата 761 лева, представляваща разноски за
безплатно процесуално представителство в производството по делото, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и чл. 9, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№ 1/2004 год.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10