Номер /04.02.2022 год, гр. Варна
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХVІ с-в, в
публичното заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА АНДОНОВА
при секретаря Ангелина Георгиева, като
разгледа докладваното от съдията адм.д.
№ 899 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл.118 ал.1 вр.чл.117 ал.1 т.2 б.“а“ от КСО вр.чл.146 и сл. от АПК и
е образувано по жалба от А.Д.М., ЕГН **********,***, чрез пълномощника му адв. С.
П. ***, против Решение № 2153-03-31/02.04.2021г на директора на Регионална
дирекция за социално подпомагане – Варна, с което е отхвърлена жалбата на М.
против Разпореждане №620426/30.12.2020г на Ръководител „ПО“ при ТП – Варна на
НОИ с отказ да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по
заявление вх.№Ц2113-03-2564/02.11.2020г. Жалбоподателят релевира допуснато
съществено процесуално нарушение по чл.35 от АПК – постановяване на оспореното
решение при неизяснени релевантни факти, резултирало и в неправилно приложение
на материалния закон. Жалбоподателят
твърди, че като шофьор на товарни автомобили Зил и Камаз – 12т, както и на
автоцистерна към „Войски на министерството на транспорта“ е бил непрекъснато и
непосредстевно ангажиран по полагане на релси на строителни обекти при вредни
условия, за което е получавал и допълнителен отпуск, а естеството на трудовите
му функции и условията на изпълнението им са идентични по вредност и тежест с
тези на строително-монтажните работници в пътното/железопътното строителство,
посочени в раздел ІІ от Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране
(ПКТП – отменен от 01.01.2000г). Позовавайки се на т.67 ал.1 от същия Правилник
жалбоподателят счита, че трудът му следва да бъде причислен към съответната
категория, независимо в кой отрасъл на производството е положен, щом работата е
свързана със същата вредност и тежест на труда, още повече, че и двамата му
работодатели са с основен предмет на дейност „жп строителство“. Счита, че има
право да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на
осн.§4 ал.1 от ПЗР на КСО, тъй като има повече от 15 години осигурителен стаж
от втора категория, навършил е изискуемата възраст, и сборът от преизчисления
му съобр.чл.104 ал.2 от КСО осигурителен стаж и възраст е повече от 100. С тези
аргументи настоява за отмяна на оспорените актове и връщане на преписката на
директора на ТП на НОИ – Варна за ново произнасяне за отпускане на
претендираната лична пенсия. В съдебно заседание по същество адв.П. поддържа
изцяло жалбата и с позоваване на приетото заключение на ССчЕ настоява за уважаването
й, като претендира и присъждане на сторените в производството разноски.
Ответникът –
директорът на ТП на НОИ – Варна чрез процесуалния си представител ю.к.Е.Л.
оспорва жалбата с основен аргумент, че жалбоподателят е бил шофьор на товарен
автомобил ЗИЛ, който не отговаря на изискването на Правилника за категоризиране
на труда при пенсиониране да е над 12т, за да бъде зачетен трудовият му стаж
като такъв от втора категория. С тези аргументи настоява за отхвърляне на
жалбата и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
След преценка на
събраните в производството доказателства по отделно и в тяхната съвкупност,
съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
Началото на
производството е поставено със Заявление вх.№Ц2113-03-2564/02.11.2020г от А.М.
до директора на ТП на НОИ – Варна за отпускане на лична пенсия за осигурителен
стаж и възраст при условията на чл.69б от КСО, като е посочил 3-годишен период
на осигурителния доход, въз основа на който желае да бъде изчислен размера на
пенсията, и е представил доказателства: трудови и военна книжка, удостоверение
УП-2, талон за подадено заявление за избор за промяна на осигуряване на
осн.чл.4б от КСО. В изпълнение на указанието, дадено му с писмо
изх.№Ц2113-03-2564-1/08.12.2020г, М. е представил и Удостоверение обр. УП-3 от
„БДЖ - Товарни превози“ ЕООД – София за категорията на положения от него труд
като шофьор в периода 24.07.1980г – 05.10.1981г. В хода на административното
производство освен ангажираните от жалбоподателя доказателства са приобщени справки
от Персоналния регистър на НОИ за осигурителните периоди, както и Удостоверение
№3298/25.05.2011г от Дирекция „Държавен военно-исторически архив“ – Велико
Търново към Държавна агенция „Архиви“ относно прослуженото време и осигурителния
доход на жалбоподателя в периодите, в които е работел като шофьор на ЗИЛ, на
КАМАЗ – 12т и на автоцистерна във Българската армия. Изготвен е опис на
осигурителния стаж на М. по категории, като е прието конкретно, че стажът му във
военни поделения на БА и във Войските на министерството на транспорта в периода
22.12.1983г – 01.04.1997г от 13г03м09д като шофьор на ЗИЛ; в периода
01.11.1998г – 01.03.1999г от 00г04м00д като шофьор на автоцистерна; в периода
01.12.2000г – 01.03.2001г от 00г03м00д като управител на склад; и в периода
01.09.2001г – 01.01.2002г от 00г04м00д като управител на склад е от трета
категория, а стажът му при същите осигурители за периодите, когато е работил
като шофьор на КАМАЗ – 12т, е признат за втора категория. Така изчисленият му
стаж от втора категория е общо 08г10м02д, от трета категория – 31г03м05д, а общият
осигурителен стаж, превърнат към трета категория труд, е 42г03м23д.
С Разпореждане №620426/30.12.2020г на ръководител „ПО“ при ТП – Варна
на НОИ е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на
М., тъй като не отговаря на условието по чл.69б ал.2 от КСО за 15 години
осигурителен стаж от втора категория – има само 08г10м02д, и на условието по
чл.68 ал.1-2 от КСО за навършена възраст за 2020г от 64г03м за мъжете – той е
на 58г06м06д към датата на подаване на заявлението за пенсия. В Разпореждането
е отбелязано, че осигурителния стаж за периода 22.12.1983г – 01.01.2002г в
поделение 56600 (действителен 58600) е зачетен по удостоверението от дирекция
„ДВА“ – Велико Търново.
А. М. е оспорил
това Разпореждане в срока и по реда на чл.117 от КСО пред горестоящия
административен орган относно признатия му осигурителен стаж от втора категория
от 08г10м02д с аргументи, идентични с релевираните пред съда – че целият му
стаж в Поделение 58600 и към „Войски на министерството на транспорта“ (ВМТ) към
Министерството на транспорта като шофьор на ЗИЛ, КАМАЗ – 12т и автоцистерна
следва да бъде зачетен като такъв от втора категория предвид отрасъла и вида
дейност, в която е бил зает, а именно – строителство, поддържане и ремонт на жп
пътища, който съгл.чл.42 от ПКТП се причислява към втора категория. Изложил е, че така общият му осигурителен стаж
от втора категория следва да бъде 22г05м01д (което е повече от изискуемите 15
години), а общият сбор от възрастта му
към 02.11.2020г и общия му осигурителен стаж, приравнен към трета категория,
надхвърля 100, т.е. отговаря на изискването за отпускане на лична пенсия.
Изискал е и събирането на допълнителни доказателства от горестоящия
административен орган от Дирекция „ДВА“ – Велико Търново (удостоверения,
заповеди за назначаване, преназначаване, длъжностни характеристики,
допълнителни споразумения към трудови договори и прочие), за правилно
определяне, признаване и зачитане на стажа му като такъв от втора категория по
отменения ПКТП и действащата Наредба за категоризиране на труда при
пенсиониране.
С Решение
№2153-03-31/02.04.2021г ответникът по делото е изложил мотивирани съображения,
че А.М. не отговаря на изискванията нито на чл.69б от КСО, нито на тези по
чл.68 ал.1 и ал.2 от КСО за да получи пенсия за осигурителен стаж и възраст;
обсъдил е възраженията му относно категорията на осигурителния му стаж и е
посочил, че този като шофьор на КАМАЗ – 12т правилно е зачетен като втора
категория, но за останалата част от стажа, през която е работил като шофьор на
ЗИЛ, шофьор и шофьор на автоцистерна липсва основание за зачитането му като
втора категория, а разпоредбата на чл.42 от ПКТП (отм.) е счел за неприложима,
понеже тя се отнася за строителство, поддържане и ремонт на жп пътища в
химическата промишленост и за конкретни предприятия. С тези аргументи
директорът на ТП на НОИ – Варна е отхвърлил жалбата на А.М. против
Разпореждането от 30.12.2020г.
В хода на
съдебното дирене са приобщени допълнителни доказателства от осигурителя „ТСВ“
ЕАД – клон Варна – заповеди за назначаване, трудови договори и допълнителни
споразумения към тях, длъжностни характеристики, трудова книжка – всички в
заверени копия (стр.25-76 по делото), и удостоверение №3298/01.07.2011г от
Дирекция „ДВА“ – Велико Търново (стр.95-гръб), сдържащи данните за
изпълняваните от жалбоподателя трудови функции през процесните периоди,
заеманите длъжности, категорията труд и прочие. Приобщено е и писмо
№02-2091/26.07.2021г от Дирекция „ДВА“ (стр.98), в което освен систематизирана
информация за същите факти, се съдържа и такава относно поделение 58560, в
което е работил А.М., с информация, че същото е девоенизирано, считано от
01.01.2000г, със заповед №027/29.06.1999г на министъра на транспорта.
Въз основа на
всички писмени доказателства, събрани както в хода на административното, така и
на съдебното производство, анализирани от вещо лице, по делото е изготвено и
прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза с.д.№12988/03.09.2021г
(стр.102-107 по делото), поддържано от експерта в открито съдебно заседание.
Съдът в настоящия си състав кредитира същото само в констативно-съобразителната
му част относно установените периоди, в които жалбоподателят е полагал труд
съответно като шофьор на ЗИЛ, на КАМАЗ-12т и на автоцистерна, т.е. в частта по
т.1, 4 и 5 от заключението, не и в частта по т.2 и 3, понеже отговорите на така
формулираните въпроси са правни и извън компетентността на вещото лице; съображения
кой вариант на заключението и с какви мотиви съдът го кредитира ще бъдат
изложени по същество.
Горната
фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на писмените
доказателства по административната преписка и тези, приобщени в хода на
съдебното дирене, както и на заключението на ССчЕ в кредитираните му части,
които са последователни, взамно обвързани и безпротиворечиви, и анализирани в
съвкупност не налагат различни изводи.
При тези
фактически установености съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е депозирана в законоустановения срок, от легитимиран субект при
наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима, но разгледана
по същество е неоснователна.
Спорът между страните в производството е концентриран върху няколко
въпроса: от коя категория труд е положеният от жалбоподателя в периодите
22.12.1983г до 17.11.2000г, от 01.03.2001г до 10.09.2001г и от 01.01.2002г до
03.01.2007г в ДП «ТСВ- Варна»; съответно – какъв е общият му осигурителен стаж
от втора и от трета категария труд, какъв е общият му осигурителен стаж,
приравнен на трета категория труд; дали по отношение на А.М. e възникнало право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст –
към датата на подаване на заявлението или при постановяване на акта по същество
на делото.
По първият от тези въпроси съобразно данните в приобщените в хода на
съдебното дирене доказателства и заключението на ССчЕ, съдът приема следното:
1.
За периода
24.07.1980г – 05.10.1981г: длъжност «шофьор» при Секция по ЕТРД-БДЖ (дейност жп
строителство) – 01г02м11д от трета
категория съгл.Удостоверение обр.УП3 изх.№ІІІ-3-1103/22.12.2020г от «БДЖ –
Товарни превози» ЕООД по адм.преписка и на осн.чл.66 от ПКТП (отм.). Така е
определена категорията и от административния орган (опис на осигурителния стаж
– стр.10 по преписката), и вещото лице в таблица 2 от заключението на ССчЕ, и
този въпрос е безспорен между страните.
2.
За периода 07.10.1981г – 28.10.1983г: наборна
служба в БА – 02г00м22д, приравнена
на осигурителен стаж от трета категория,
както е определена и от административния орган (опис на осигурителния стаж –
стр.10 по преписката), и вещото лице в таблица 2 от заключението на ССчЕ, и
също е безспорен между страните.
3.
За периода
22.12.1983г – 30.06.1994г: длъжност
«шофьор ЗИЛ 120Г» при поделение 58600/58560 (дейност жп строителство) – 10г06м10д от трета категория на
осн.чл.66 от ПКТП (отм.). За да
възприеме трета категория труд съдът се позовава на горецитираното в т.1
удостоверение от «БДЖ – Товарни превози» ЕООД по административната преписка,
според което трудовият стаж като шофьор в предприятието с основна дейност жп
строителство е трета категория, както и на изрично отразената трета категория в
трудов договор №475/25.06.1993г (стр.31 по делото), допълнителни споразумения
№1005/15.09.1993г (стр.32) и №430/22.02.1994г (стр.33). Вярно е, че тези
отбелязвания нямат задължителен характер по аргумент за противното от чл.349
от КТ, поради което могат да се възприемат само като предложение съгл.чл.70 от
ПКТП (отм.), не и като доказателство за категорията на труд. Съдът обаче приема, че положеният в този период труд не е сред изброените в
т.8 от ПКТП (отм.), защото М. не е бил работник по строежа,
поддържането и ремонта на пътища, включително и железопътните линии в откритите
мини; жалбоподателят не е работник или инженерно-технически работник в никоя от
промишленостите и предприятията, изброени в т.42 от ПКТП (отм.), конкретно –
бил е шофьор и не е работил на железопътна гара от химическата промишленост; не
попада и в хипотезата на т.53 – понеже не е работил в БДЖ на описаните там
длъжности; не попада и в хипотезата на т.53а, понеже ЗИЛ-130 е с товароносимост
4т; не може да се ползва и от възможността по чл.67 от ПКТП (отм.), понеже
изпълняваната от него пред този период длъжност е шофьор на камион, а не
работник измежду изброените в раздел І и раздел ІІ на Правилника, което
препятства претендираното от него приравняване на категорията труд. Като трета е определена категорията на този осигурителен стаж и от административния
орган (опис на осигурителния стаж – стр.10 по преписката), и от вещото лице в
таблица 2 от заключението на ССчЕ.
4.
За периода
01.07.1994г – 31.10.1998г: длъжност „шофьор на Камаз – 12т“
– 04г04м00д от втора категория съгл.
трудова книжка №264/01.12.1983г (стр.68 по делото) на осн.т.53а от ПКТП (отм.).
Съгл.40 ал.1 от Наредбата за
пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) същият се установява с трудови, служебни и
осигурителни книжки, с документ по утвърден образец, издаден от осигурителя
(удостоверение обр.УП3), и с данните по чл.5 ал.4 КСО. Ал.2 на същия текст
допълва, че документът (удостоверение обр.УП3) се издава въз основа на
изплащателните ведомости, други разходооправдателни документи и договори за
възлагане на труд, и само в такъв случай има доказателствена сила, като редовно
оформената трудова книжка и документът, издаден при спазване на чл.40 ал.2 от
НПОС, имат равностойна доказателствена стойност. В конкретния случай е налице
несъответствие в данните за длъжността на жалбоподателя, съдържащи се в
трудовата му книжка (стр.68), трудовите договори и допълнителни споразумения
към тях (стр.34-44) и отразеното в Удостоверение №3298/25.05.2011г от
Дирекция „ДВА“ – Велико Търново. В трудовата книжка е вписано, че в този период той е работил като шофьор
на КАМАЗ – 12т, а в останалите документи – че е бил само шофьор. Досежно този
спорен между страните факт съдът кредитира вписването в трудовата книжка, която
е официален свидетелстващ документ, неоспорен от ответния административен орган
в тази му част, а не представените трудови договори и споразуменията към тях,
които представляват частни документи. Още един аргумент в подкрепа на този
извод е и факта, че макар в Удостоверението обр.УП3 да не е отразена промяна в
длъжността, считано от 01.08.1994г е налице значително увеличение на месечното
възнаграждение на жалбоподателя (стр.94 –гръб по делото). Като труд от втора
категория с посочената продължителност е приет този период от вещото лице в
таблица 3 от заключението му, което съдът изцяло възприема. Административният
орган от своя страна (стр.56 по преписката, л.3 от решението му) се е позовал
единствено на данните в Удостоверение №3298/25.05.2011г от
Дирекция „ДВА“ – Велико Търново, и е приел, че началото на настоящия период е 01.04.1997г, като е зачел
труд от втора категория само 01г07м00ду който извод – поради изложеното по-горе
– съдът преценява като необоснован и неизводим от наличните доказателства по
делото, поради което го преценява като незаконосъобразен.
5.
За периода 01.11.1998г – 28.02.1999г: длъжност „шофьор на
автоцистерна“ – 00г04м00д от трета
категория съгл. Удостоверение
№3298/25.05.2011г от Дирекция „ДВА“ –
Велико Търново и на осн.чл.66 от ПКТП (отм.). Сред събраните по делото
доказателства липсват такива за товароносимостта на автоцистерната, както и
други, които да позволяват квалификацията на положения труд като такъв от втора
категория на осн.т.53а от ПКТП
(отм.). Ако въз основа на доказателствата, че М. е работил като шофьор на ЗИЛ,
се предположи, че и управляваната от него автоцистерната е била от същата
марка, то нейната максимална товароносимост е 3.5т, т.е. стажът не би могъл да
бъде квалифициран по т.53а от Правилника. Действително според приобщената
длъжностна характеристика (стр.60 по делото), длъжностите „шофьор на КАМАЗ –
12т“ и „шофьор на автоцистерна“ са с един и същ код по Националната
класификация на професиите, която обаче е в сила от 01.01.2011г, и при липса на
други доказателства не е достатъчно основание положеният труд през периода 02.11.1998
– 28.02.1999г да бъде квалифициран като втора категория. Като втора категория е
определен този труд и от административния орган (стр.56 по преписката, л.3 от
решението му), както и от вещото лице в таблица 2 от заключението му, което
съдът кредитира.
6.
За периода 01.03.1999г – 30.11.2000г: длъжност „шофьор на
Камаз – 12т“ – 01г09м00д от втора
категория съгл. Удостоверение №3298/25.05.2011г от Дирекция „ДВА“
– Велико Търново, допълнителни споразумения №3734/12.10.2000г и №3780/12.10.2000г
(стр.50-51 по делото) на осн.чл.53а от ПКТП (отм.) и чл.2 т.25 от Наредбата за
категоризиране на труда при пенсиониране. В същия смисъл е и становището на
административния орган в оспореното му решение (стр.10 и стр.56 по преписката),
както и заключението в таблица 3 на вещото лице. Следва да бъде посочено, че
съгл. изричното съдържание на трудов договор №5167/22.11.2000г (стр.52 по
делото) и отразяването в трудовата книжка №264/01.12.1983г (стр.68 по делото), М.
е работил като шофьор на КАМАЗ – 12т до 16.11.2000г, т.к. на 17.11.2000г е
започнал работа като управител на склад „Гуми и ГСМ“, но след като пенсионният
орган е приел по-дълъг стаж – до 30.11.2000г, съотв. по-благоприятен за
жалбоподателя вариант, влошаването на положението му в настоящото производство
е недопустимо.
В обобщение на гореизложеното по пункт 4, пункт 5 и пункт 6 следва да бъде
посочено установеното разминаване в началните и крайни дати на периодите, в
които жалб.М. е полагал труд като: шофьор, той и автомеханик; шофьор на
автоцистерна; и шофьор на КАМАЗ – 12т според данните в трудовите договори и
допълнителни споразумения, относими към периода 01.07.1994г – 30.11.2000г
(стр.34-52 по делото), според данните в трудовата книжка за същия период
(стр.68 по делото) и тези в Удостоверения №№3298 от 25.05.2011г и от 01.07.2011г (стр.94-95 по
делото и по адм.преписка). Според данните в първичните документи и
отразяванията в трудовата книжка, периодите с полаган труд от втора категория
като шофьор на КАМАЗ – 12т, са както следва: 01.07.1994г – 27.07.1998г, а не 01.04.1997г - 31.10.1998г; и 01.01.2000г –
17.11.2000г, а не 01.03.1999г – 30.11.2000г; периодът 27.07.1998г –
01.01.2000г е отразен като „шофьор на автоцистерна“ без данни за тонаж. Пенсионният,
а впоследствие и решаващият органи са обосновали Разпореждането за отказ и
потвърждаващото го Решение, съответно – изводите си за вида и продължителността
на полагания труд в тези периоди с данните от двете Удостоверения от
Дирекция „ДВА“ – Велико Търново, и са възприели период с труд от втора категория по-кратък от този според
първичните документи (трудови договори и допълнителни споразумения) и трудовата
книжка, приобщени в хода на съдебното дирене, които настоящият съдебен състав
избира да кредитира като основание за правните си изводи поради изложените по-горе
съображения за доказателствената стойност на всеки от цитираните документи.
7.
За периода 01.12.2000г - 28.02.2001г: длъжност „управител
склад гуми и ГСМ“ – 00г03м00д от трета
категория съгл.изричното отразяване в трудов договор №5167/22.11.2000г и
трудов договор №3838/02.10.2001г (стр.54-55 по делото), вписването в Трудова
книжка №264/01.12.1983г (стр.68 по делото) и на осн.чл.3 от Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране. В
същия смисъл е и становището на административния орган в оспореното му решение,
както и заключението в таблица 2 на вещото лице.
8.
За периода 01.03.2001г – 10.09.2001г: длъжност „шофьор на
Камаз – 12т“ – 00г06м09д от втора
категория съгл. Трудов договор №1590/14.03.2001г и Трудов Договор
№3838/02.10.2001г (стр.54-55 по делото), трудова книжка №264/01.12.1983г
(стр.69 по делото) и на осн.чл.2 т.25 от Наредбата за категоризиране на
труда при пенсиониране, както е възприето и от вещото лице в таблица 3 от
заключението му. Тук следва да бъде отбелязано, че според вписванията в Удостоверение
№3298/25.05.2011г и в Удостоверение №3298/01.07.2011г – двете от
Дирекция „ДВА“ – Велико Търново, стажът на длъжността „шофьор на КАМАЗ -12т“ е от 01.04.2001г, а не от
01.03.2001г, което обаче не е съобразено с данните в първичните документи и с
вписванията в трудовата книжка – поради това административните органи правилно са
приели за начало на този стаж от втора категория действителната дата
01.03.2001г. Същевременно за край на този период неправилно е приета датата
31.08.2001г (опис на осигурителния стаж на стр.10 от преписката и решение на
стр.56 по преписката).
9.
За периода 10.09.2001г – 31.12.2001г: длъжност „управител
склад гуми и ГСМ“ – 00г03м21д от трета
категория съгл.изричното отразяване в трудов договор №5167/22.11.2000г и
трудов договор №3838/02.10.2001г (стр.54-55 по делото), Трудова книжка
№264/01.12.1983г (стр.69 по делото) и на осн.чл.3 от Наредбата за
категоризиране на труда при пенсиониране. В същия смисъл е заключението в
таблица 2 на ССчЕ (стр.103 по делото), което съдът кредитира изцяло като
съответно на наличните доказателства по делото. Поради изложените в т.8
съображения за разминаване в крайната дата на предходния период, съотв. началната
дата на настоящия - 10.09.2001г, съдът не кредитира извода на административния
орган, че стажът по настоящата т.9 е с продължителност 00г04м00д (опис на
осигурителния стаж на стр.11 по преписката). По този положението на
жалбоподателя не се влошава, тъй като съдът приема, че стажът му от втора
категория е с 9 дни по-дълъг, отколкото е приел административният орган,
съответно – стажът му от трета категория е с 9 дни по-кратък.
10.
За периода 01.01.2002г – 03.01.2007г: длъжност „шофьор на
Камаз – 12т“ – 05г00м02д от втора
категория съгл.трудова книжка №264/01.12.1983г и продължение към нея от
01.01.2018г, Удостоверение
№3298/25.05.2011г и Удостоверение №3298/01.07.2011г – двете от
Дирекция „ДВА“ – Велико Търново, и на осн.чл.2 т.25 от Наредбата за категоризиране на труда при
пенсиониране. В периода 30.10.2006г – 03.01.2007г жалбоподателят има
осигурителен стаж в „Експрес гаранцион“ ООД от трета категория, който не се
зачита поради дублирането му със стажа от втора категория в същия период в ДП
„ТСВ“. В същия смисъл е решението на административния орган (стр.56 по
преписката) и заключението на вещото лице в таблица 3 на ССчЕ (стр.103-гръб по делото),
които съдът кредитира изцяло, още повече, че категорията на този труд е
безспорна между страните.
11.
За периода 03.01.2007г
- 31.10.2020г: осигурителен стаж от 13г10м00д
от трета категория при осигурител «Експрес гаранцион» ООД, който също е
безспорен между страните.
Поради
така изложените съображения съдът приема, че към датата на подаване на
заявлението 02.11.2020г, жалб.М. е имал следния осигурителен стаж:
От втора категория – 11г 07м 11д съгл. Таблица 3 от заключението на
ССчЕ (стр.103 по делото), превърнати към трета категория по реда на чл.104 ал.2
и ал.9 от КСО – 14г 06м 07д съгл.заключението на ССчЕ (стр.103-гръб по делото,
абз.1).
От трета категория (вкл.наборна служба) – 28г 06м 04д съгл. Таблица
2 от заключението на ССчЕ (стр.103 по делото)
Общ стаж, приравнен на трета категория – 43 г 00м 11д (отговор на
въпрос 4, вариант 1 към заключението – стр.103-гръб, абз.2, и стр.106-гръб –
107 по делото).
С оглед гореизложените отговори по първите два спорни между страните в
производство въпроси, съдът намира, че отговорът на третия въпрос – дали по
отношение на А.М. са налице предпоставките за възникване право на лична пенсия
за осигурителен стаж и възраст към датата на подаване на заявлението или при
постановяване на акта по същество на делото, е отрицателен.
Материалноправните предпоставки за възникване правото на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст са уредени с чл.68
от КСО, чиято ал.1 предвижда, че то се придобива при навършване
на възраст 63 години и 10 месеца и осигурителен стаж 38 години и 2 месеца за мъжете,
като според т.2 от 31.12.2016г възрастта за мъжете се увеличава от първия ден
на всяка календарна година – до 31.12.2007г с 2 месеца, а от 01.01.0218г – с по
един месец за всяка календарна година, до достигане на 65-годишна възраст.
Според ал.2 на текста осигурителният стаж по предходната алинея се увеличава от
първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на
осигурителен стаж 40 години за мъжете. Съгл.чл.15 ал.1 т.5 от Наредбата за пенсиите
и осигурителния стаж (НПОС) правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по
чл.68 ал.1 и ал.2 от КСО се придобива от 01.01.2020г - при възраст 64 години и
3 месеца и осигурителен стаж 38 години и 10 месеца за мъжете; според т.6 – от
01.01.2021г – при възраст 64 години и 4 месеца и 39 години осигурителен стаж; и
според т.7 – от 01.01.2022г - при възраст 64 години и 5 месеца и осигурителен
стаж 39 години и 2 месеца за мъжете.
Както законосъобразно е приел и административният орган с оспореното си решение,
двете изисквания за възникване на правото на пенсия за осигурителен стаж и
възраст в общата хипотеза на чл.68 от КСО са предвидени от законодателя в
условията на кумулативност, т.е. това право възниква единствено в случай, че са
изпълнени едновременно и двете условия. В конкретния казус обаче, макар да
надвишава изискването за продължителност на осигурителния стаж, който е 43
години и 11 дни към датата на подаване на заявлението 02.11.2020г, жалб.М. не
отговаря на второто изискване – за възраст 64 години и 3 месеца към 2020г,
когато той е на 58 години; това положение не се променя и във висящността на
настоящото съдебно производство през 2021г, когато той е на 59 години вместо
изискуемите 64 години и 4 месеца, и през настоящата 2022г, когато ще навърши 60
години при изискуеми 64 години и 5 месеца. Поради изложеното е очевидно, че
както към момента на подаване на заявлението 02.11.2002г, така и понастоящем за
А.М. не е възникнало правото на пенсия по реда на чл.68 от КСО.
Идентичен е изводът на съда и относно правото на пенсия по чл.69б ал.2 от КСО, понеже в тази хипотеза той не отговаря на другото кумулативно изискване –
продължителност на осигурителния стаж. Цитираният текст предвижда, че лицата,
които са работили 15 години при условията на втора категория труд, придобиват
право на пенсия при следните условия: т.1 – до 31 декември
2015г. мъжете са навършили възраст 57 години и 8 месеца,
и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 100; т.2 - от 31
декември 2015г. тази възраст се увеличава от първия ден на всяка
следваща календарна година с по 2 месеца за мъжете до достигане на 60-годишна
възраст. Съгл.чл.18б ал.2 от Наредбата за пенсиите и
осигурителния стаж (НПОС) лицата по чл.69б ал.2 от КСО придобиват право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст при навършена възраст, както следва: т.5
- от
1 януари 2020 г. – 58 години и 6 месеца за мъжете; т.6 -
от 1 януари 2021 г. – 58 години и 8 месеца за мъжете; и т.7 -
от 1 януари 2022 г. – 58
години и 10 месеца за мъжете. Безспорно към датата на подаване
на заявлението 02.11.2020г жалб.М. отговаря на изискването за възраст по чл.18б
ал.2 т.5 от НПОС, тъй като е навършил 58 години 6 месеца и 6 дни. Той обаче не
отговаря на първото и главно изискване за придобиване право на пенсия по този
ред – да е работил 15 години при условията на втора категория труд, защото
установената в настоящото производство продължителност на положения от него
труд от втора категория е 11 години 7 месеца и 11 дни. Така, макар да е
обективно по-дълга от възприетата от административния орган 8 години 10 месеца
и 2 дни, продължителността на положения труд от втора категория отново не е
достатъчна към 02.11.2020г и към настоящия момент, за да възникне право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст за жалбоподателя.
По изложените съображения съдът в настоящия си състав преценява като
обосновано и законосъобразно обжалваното решение на решаващия административен
орган за потвърждаване на разпореждането на пенсионния орган за отказ по
заявлението на А.М. от 02.11.2020г за отпускане на пенсия за осигурителен стаж
и възраст. Изводът, че М. не покрива критериите както на общия чл.68 от КСО,
така и на специалния чл.69б ал.2 от КСО, е доказателствено обвързан, обоснован
и съответен на приложимия материален закон, настоящият съдебен състав изцяло го
споделя и счита, че липсва основание за ревизия на проверявания административен
акт в претендирания от жалбоподателя смисъл.
В заключение на изложеното съдът намира, че оспореното решение, с което е
потвърдено отрицателното разпореждане на ръководител «Пенсионно осигуряване», е
издадена от компетентен административен орган по чл.117 ал.1 т.2 б. «а» от КСО,
в производството по издаването му не са допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила – такива, чието избягване би
резултирало в различно произнасяне по същество, актът съдържа
императивно изискуемите реквизити по чл.59 от АПК за редовността му от формална
страна, а материалният закон е приложен правилно, и не е налице противоречие с
целта му. В заключение съдът в настоящия си състав намира, че не са налице
основания за ревизия или отмяна на оспореното решение, поради което жалбата
против него следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
При този изход на делото претенцията на жалбоподателя за присъждане на
разноски е неоснователна, а тази на ответната страна следва да бъде уважена
чрез присъждане на юрисконсултско възнаграждение в средния размер от 170лв. на
осн.чл. 78 ал.8 от ГПК, приложим по препращането на чл.144 от АПК, вр.чл.37 от
Закона за правната помощ и чл.24 изр.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, като счита същия за адекватен на обема и продължителността на положения
квалифициран юридически труд и правната сложност на производството.
Мотивиран от изложеното и съобразно компетенциите си по чл.172 ал.2 от АПК
съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на А.Д.М., ЕГН **********,***,
против Решение № 2153-03-31/02.04.2021г на директора на Регионална дирекция за
социално подпомагане – Варна, с което е отхвърлена жалбата му
против Разпореждане №620426/30.12.2020г на Ръководител „ПО“ при ТП – Варна на
НОИ с отказ да му бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по
заявление вх.№Ц2113-03-2564/02.11.2020 г.
ОСЪЖДА А.Д.М.,
ЕГН **********,***, да заплати в полза на РД „Социално подпомагане“ – Варна
юрисконсултско възнаграждение в размер на 170 (сто и седемдесет) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния
административен съд в 14-дневен срок от съобщението до страните.
На
страните да се връчат преписи от решението.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: