Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./ .12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II с-в, в публично заседание на тринадесети ноември
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА МАКАРИЕВА
мл.с.
ИВАН СТОЙНОВ
при
секретар Галина Славова
като
разгледа докладваното от младши съдия
Стойнов
въззивно гражданско дело № 1607 по описа за
2019 година,
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 268 ГПК, образувано по подадена въззивна жалба от П.К.С.,***, чрез адв. М.К., срещу Решение № 3175 от 10.07.2019 г.,
постановено по гр.д. № 18133/2018 г.
по описа на ВРС, с което първоинстанционният съд е ОТХВЪРЛИЛ предявените от П.К.С.,
с ЕГН ********** и адрес *** срещу К.Г.М., с ЕГН ********** и адрес *** искове
с правно основание чл. 45 ЗЗД за
осъждане ответника да заплати на ищеца: сумата от 9 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, представляващи душевни терзания, физически
неудобства, дискомфорт, страдания, психически травми и емоционален стрес и
притеснения, причинени от неправомерни действия на ответника – злоупотреба с
право, изразяваща се в подаване на заявление на 26.04.2013 г. до Началника на
Второ РУ на ОД на МВР гр.Варна съдържащо неверни твърдения, по което заявление
били образувани Досъдебно производство № 797/2013 г. по описа на Второ РУ на ОД
на МВР гр. Варна, Досъдебна производство № 268/2013 по описа на ОСО при ОП гр.
Варна и прокурорска преписка № 4047/2013 г. по описа на ВРП водени срещу
неизвестен извършител за извършено престъпление по чл. 309, ал. 2 вр. ал. 1 НК
и сумата от 714 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в 14.40 лева платена такса за нотариално удостоверяване и 700
лева заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита
пред РП гр. Варна, причинени от същите неправомерни действия на ответника,
ведно със законната лихва върху претендираните обезщетения, считано от датата
на предявяване на исковете – 30.11.2018 г. до пълното изплащане на вземанията.
Жалбоподателят П.К.С.
счита постановеното решение за неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Сочи, че съдът неправилно е приложил материалния закон и е
нарушил съдопроизводствените правила. Излага, че при разрешаването на правния
спор ВРС не се е съобразил с относимата по спора практика на СЕС, ЕСПЧ и ВКС и
в тази връзка цитира съдебни актове. Твърди, че съдът не е изяснил дали
ответникът е спазил забраната за злоупотреба с право чрез сезирането на
органите на прокуратурата, като твърди също, че е погрешен извода на съда, че
безспорно установените в производството вреди не са в причинна връзка с
извършените от ответника действия. Сочи още, че съдът не е изследвал
задълбочено допуснатите по делото доказателства и доказателствени средства, и
не е установил правилно фактическата обстановка, което е довело и до погрешни
правни изводи за спорното право. Релевира възражение, че са налице нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка с изготвения от първата инстанция
доклад по делото, които са свързани с погрешно разпределяне на
доказателствената тежест в процеса и липса на отделяне на безспорните между
страните факти. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и присъждане на
разноски. В съдебно заседание поддържа жалбата.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият К.Г.М., редовно уведомен, не подава
писмен отговор на жалбата. В съдебно заседание моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение.
По предмета на така
предявения иск се излагат следните твърдения от страните:
Страните се познавали от много години, като и двамата
членували в Съюза на писателите в България, занимавали се с творческа
интелектуална дейност и били близки приятели. Ищецът предоставил на ответника К.Г.М.
и сина му Г. К. М. парични суми, за част от които те саморъчно съставили и
подписали запис на заповед от 12.08.2009 г. За друга част от заетите на Г. К. М.
суми били сключени договори за паричен заем. Сумите следвало да се върнат до
30.12.2010 г. по записите на заповед и до 30.12.2012 г. и 12.01.2013 г. по
разписките за заем. След изтичане на уговорените срокове сумите не били върнати
и ищецът отправил отделни покани за изпълнение на парично задължение до всеки
от заемополучателите. В указания срок сумите не били върнати на ищеца и на
28.12.2012 г. той предявил иск срещу К.М. и Г. М. за сумите. По исковата молба
било образувано гр.д.№ 5444/2017 г. по описа на Варненски районен съд. В хода
на производството била допусната съдебно-почеркова експертиза и от заключението
на вещото лице се установило и доказало по несъмнен начин, че ръкописните
текстове и подписите, положени върху записите на заповед са на двамата
поематели. С решение № 2308/29.04.2014 г. предявените от ищеца искове били
отхвърлени, но с решението съдът признал за установено по реда на чл. 194, ал. 2 ГПК, че оспорването истинността на подписите и на ръкописните текстове,
положени в записите на заповед от 11.11.2009 г., издадени от К.Г.М. и Г. К. М.,
не е доказано. С решение № 1844/08.12.2014 г. по в.гр.д.№ 1468/2014 г. по описа
на ВОС било отменено изцяло решението на ВРС и предявените от ищеца искове били
уважени изцяло. Ищецът твърди, че в хода на производството пред ВРС, на
26.04.2013 г. ответникът К.М. внесъл Заявление до началника на Второ РПУ на МВР
–гр. Варна. В заявлението се твърдяло, че ищецът е злоупотребил с доверието на
ответника, като е използвал неистински документи в негова вреда и се искало
образуване на досъдебно производство по случая. Към него момент синът на
ответника работел в Окръжен следствен отдел при Окръжна прокуратура Варна. По
подаденото заявление било образувано досъдебно производство № 798/2013 г. по
описа на Второ РПУ на МВР – Варна срещу неизвестен извършител, за престъпление
по чл. 309, ал. 2 вр. ал. 1 НК. В образуваното досъдебно производство били
правени всякакви опити за осуетяване гледането и производството по гр.д.№
5444/2013 г. по описа на ВРС. С разпореждане от 03.10.2013 г. по пр. преписка №
4047/2013 г. по описа на ВРП, на ищеца било разпоредено да предостави на
следователя оригиналите на разписките и записите на заповед. След надлежно
обжалване това разпореждане било отменено с постановление от 21.05.2014 г. на
прокурор при ВОП. Въз основа на необосновани искания на ВРП до ВРС, с
определение било спряно производството по гр.д.№ 5444/2013 г. и бил даден
приоритет на досъдебното производство. Определението за спиране било отменено с
определение от 20.11.2013 г. по в.ч.гр.д.№ 3274/2013 г. по описа на ВОС. В хода
на извършваната предварителна проверка ищецът няколко пъти бил призоваван на
разпит пред разследващия орган за да дава показания, в качеството си на
свидетел. След извършване на всякакви процесуално-следствени действия,
образуваното досъдебно производство било прекратено с постановление на прокурор
при ВРП. Ищецът твърди, че не е давал повод за извършване на досъдебно
производство срещу него, като „неизвестен извършител“ и въобще не бил привличан
като правонарушител за деяния, преследвани по наказателно-правен ред. В
резултат на непочтените и незаконни действия на ответника, ищецът бил подложен
на силни душевни терзания, както и на стрес, на психически неудобства и
дискомфорт. Действията на ответника не преследвали правомерна и
правно-легитимна цел, поради което той носел пълна отговорност за причинените
на ищеца имуществени и неимуществени вреди. Имуществените вреди за ищеца
представлявали заплатена нотариална такса за удостоверяване верността на
преписи от процесните записи на заповед и разписка в размер на 14.40 лева и
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита
през ВРП по преписка № 4047/2013 г. в размер на 700 лева. Неимуществените вреди
се изразявали в силни душевни терзания, физически неудобства, дискомфорт,
психически травми и емоционален стрес и притеснения от неоснователно заведените
производства, усилията на ищеца за защита по същите, проведените разпити като
свидетел, от продължителността на производствата и състоянието на несигурност,
обостряне на психично заболяване на ищеца, като размерът на справедливото
обезщетение за претърпените неимуществени вреди ищецът определя на 9000 лева.
В отговор на исковата молба, депозиран в срока и по реда
на чл. 131 от ГПК, ответникът оспорва предявените искове като допустими, но
неоснователни. Ответникът оспорва да е налице увреждащо деяние, както и да са
настъпили твърдените от ищеца неимуществени вреди. Поддържа също, че липсва
причинно-следствена връзка между действията му и описаните в исковата молба
неблагоприятни последици за ищеца. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на
направените в производството по делото разноски.
Съставът
на Варненския окръжен съд, въз основа на твърденията и възраженията на
страните, с оглед събраните по делото доказателства и по вътрешно убеждение, формира
следните фактически изводи:
На 11.09.2009 г. е съставен запис на заповед, с който К.Г.М.
се задължава безусловно да заплати на П.К.С. сумата от 3100 лева с падеж
30.09.2010 г. На същият ден е съставен запис на заповед с издател Г. К. М. и
поемател ищеца П.К.С. за сумата от 3000 лева с падеж отново 30.09.2010 г.
На 01.03.2013г. ищецът, чрез пълномощника си адв. М.К., е
отправил покани до ответника К.Г.М. и до издателя на втория запис на заповед Г.
К. М. покани за връщане на заетите суми в срок до 3 календарни дни от
получаване на поканите. Липсва отбелязване дали и кога поканите са получени от
адресатите им.
Жалба от К.Г.М. е подадена до началника на Второ РУП –
ОДМВР Варна на 08.03.2013 г. с твърдения, че е въведен в заблуждение от П.К.С.
и е злоупотребено с доверието му. Включени са твърдения, че на 07.03.2013 г.
ответникът и сина му Г. М. са получили покани за изпълнение на парични
задължения с приложени към тях ксерокопия на записи на заповед. В жалбата
изрично се признава подписването на записи на заповед от ответника и от Г. М.
за твърдените суми, но се заявява, че са налице основателни съмнения дали
представените от ищеца записи на заповед са истински или са сканирани или
преправени от оригиналните.
На 15.04.2013 г. ищецът е предявил искове срещу К. Г. М.
и Г. К. М. за осъждането им да му заплатят сумите, за които са издадени записи
на заповед от 11.09.2009 г. По исковата молба е образувано гр.д.№ 5444/2013г.
по описа на ВРС.
На 26.04.2013 г. по искане на ответника му е издадено
удостоверение от Второ районно управление на ОД на МВР Варна за това, че с
постановление на прокурор М. Г. при ВРП от 17.04.2013 г. е образувано досъдебно
производство № 797/2013 г. по описа на управлението срещу неизвестен извършител
– за това, че в периода м.август 2009 г. – месец януари 2011 г. в гр. Варна,
съставил неистински частни документи – запис на заповед и разписка и ги
употребил за да докаже, че съществува правно отношение, като престъплението имало
за предмет ценни книжа. По образуваното досъдебно производство с разпореждане
от 03.10.2013 г. на прокурор при Районна прокуратура гр. Варна е наредено на
ищеца да предостави на водещия разследването следовател Т. К. от ОСО при
ОП-Варна записите на заповед от 11.11.2009 г. С определение от 19.08.2013 г. по
гр.д.№ 5444/2013 г. по описа на ВРС е задължен ищеца да представи в оригинал
двата броя записи на заповед. В гражданското производство е извършена проверка
истинността на представените от ищеца записи на заповеди и е установена тяхната
автентичност. Протокол за извършена комплексна съдебно-почеркова и техническа
експертиза е изготвен на 20.03.2014 г. и същият е приет като доказателство без
да е оспорен от страните с протоколно определение от 01.04.2014 г. С влязло в
законна сила съдебно решение № 1844/08.12.2014 г. по в.гр.д.№ 1468/2014 г. по
описа на ВОС К.Г.М. и Георги Красимиров М. са осъдени да заплатят на ищеца
сумите, за които са издадени записите на заповед като получени по договори за
заем от 11.11.2009 г.
Наказателното производство по ДП № 268/2013 г. по описа
на ОСлО при ОП Варна е прекратено с постановление от 16.06.2014 г.
За установяване настъпването на твърдените в исковата
молба неимуществени вреди в полза на ищеца са допуснати гласни доказателства
посредством разпит на свидетелите С. А. М.и М. П. З., както е назначена и
съдебно-психиатрична експертиза.
В показанията си св. М. твърди, че познава ищеца от 15
години, работели в БМФ и често разговаряли. Ищецът пишел поезия, член бил на
писателската гилдия и с въодушевление говорел за това. В началото след запознанството
му с ответника, взаимоотношенията между тях били съвсем приятелски и ищецът
говорел с въодушевление за К.М.. Ищецът споделил на свидетеля, че три-четири
пъти е дал определени суми на ответника, тъй като той бил финансово затруднен.
Впоследствие ищецът бил обвинен, че е подправил разписките и записите на
заповед. Тъй като и двамата били приятели в една гилдия, писатели, поети да се
постави въпросът пред Районна прокуратура и Второ РПУ и да бъде разследван за
това, че е подправил документите, дал фалшиви разписки и фалшиви записи на
заповед се отразило много неприятно на ищеца. Ищецът страдал от биполярно
разстройство и тези фалшиви обвинения предизвикали психически срив у ищеца. Той
дълго време не можел да се отърве от мисълта как може да е обвиняван, след като
е помогнал с най-добри чувства. Ищецът давал пари в заем и на свидетеля, но той
му ги връщал на датата, на която обещаел. Ответникът подал жалба до Районна
прокуратура и Второ РПУ, че ищеца е подправил документите, след което П.С. бил
викан 4-5 пъти в полицията като престъпник. Това накърнило честта на ищеца и
той се чувствал унизен пред колеги, познати и пред гилдията. В период от близо
три години продължила несигурността за ищеца дали ще бъде обвинен и за какво.
Свидетелят познавал ищеца от 1993 г. и през тези три години, по време на
досъдебното производство, ищеца получил тик
от това, че е несправедливо обвинен. През тези години ищецът се затворил
в себе си защото мислел, че всеки ще го сочи с пръст, че изнудва човек за пари.
Тогава се получили тези тикове, както и и имало период, в който ищеца не
творял. Ищецът страдал от биполярно разстройство, бил по-емоционален и
по-раним, не търпял неправда и това, което му се случило много го потискало.
Свидетелката З. заявява, че познава ищеца от 15 години.
Ищецът бил писател, член на Съюза на българските писатели, имал издадени книги
и членувал също в сдружението на варненските писатели. Ответникът също бил
писател и двамата някога били много добри приятели. Ответникът имал финансова
необходимост и ищеца му дал значителна сума пари, срещу която ответника и сина
му Г. подписали разписки и записи на заповед. Ищецът споделял със свидетелката,
че след две години си поискал парите, но ответникът и сина му отказвали да ги
върнат. Ответникът се възползвал от ситуацията, че сина му работи в окръжно
следствено и имало период, в който упражнявали натиск над ищеца да предаде в
оригинал записите на заповед и разписките. Ищецът имал съмнения, че тези
оригинали ще бъдат унищожени и не ги предал, но това било направено за забавяне
във времето и компрометирането на ищеца пред съда. Ищецът вярвал, че с
ответника са добри приятели и бил много разочарован от действията на ответника
и сина му, които се опитвали чрез окръжно следствено да му оказват натиск.
Ищецът се затворил в себе си. Можел да приеме, че не му връщат парите, но
накърняването на доброто му име в обществото, достойнството и особено в
писателската гилдия приемал за недопустимо и това така го смачкало, че се
затворил в себе си, не общувал. Ищецът предоставил сума общо от около 16 хиляди
лева. Имало три призовки за предаване на документите. След провеждане на
разговори с ищеца, трима следователи си давали отвод. Ищецът се затворил в себе
си и започнал да има треперене на главата, защото го било срам, а и били
разпитвани колеги писатели.
В заключението на вещото лице по назначената
съдебнопсихиатрична експертиза се посочва, че ищецът страда от биполярно
афективно разстройство – понастоящем в немедикаментозна ремисия. По делото
липсвала медицинска документация за психичното състояние на ищеца през 2013г.
През периода на воденото досъдебно производство не били регистрирани посещения
при психиатър и не бил хоспитализиран ищеца. Нормалпсихологична реакция при
несправедливо водено досъдебно производство било потърпевшият да изпита
емоционален стрес, физически и психически дискомфорт, което се случило и при
ищеца. Тъй като страдал от биполярно афективно разстройство, което предполагало
емоционална лабилност и има нисък фрустрационнен праг, воденето на досъдебно
производство можело да доведе до допълнително влошаване на психическото
състояние на ищеца, като за това нямало обективна документация. В периода 2010 г.
– 2013 г. ищецът се изолирал от приятели и колеги. През този период той бил
уволнен и започнал дела за възстановяването си на работа. В епикризите от
психиатрична клиника през 2010 г. се интерпретирала тази психотравма, довела до
влошаване психичното състояние на ищеца. Воденото досъдебно производство през
2013 г. можело да удължи във времето социалната изолация. Ищецът не бил човек,
който да не споделя такива преживявания и ако бил много актуални те щели да
намерят място в анамнезата. С психиатър се споделяло всички свързано с
емоционалното състояние. Наказателното производство несъмнено се отразило на
ищеца и би могло да влоши неговото състояние, но в медицинската документация не
било отразено да е търсил помощ точно заради това.
Въз
основа на горната фактическа установеност, настоящият състав на Варненски
окръжен съд формира следните правни
изводи:
Няма твърдения в тази
насока, а и от служебния контрол на въззивния съд по чл. 269 ГПК се установява,
че обжалваното първоинстанционно решение е валидно
и допустимо, поради което предметът на проверка следва да се ограничи
съобразно изложените във въззивната жалба оплаквания по правилността му.
Предявени са кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл.
45, вр. чл. 86 ЗЗД и чл. 45, вр. чл. 52, вр. чл. 86 ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на ищеца парично обезщетение за претърпени от последния
имуществени и неимуществени вреди, както и законна лихва за забава от датата на
уврежданията. Съобразно разпределената в процеса от първоинстанционния съд
доказателствена тежест ищецът е следвало да установи, че ответникът е направил
описаните в исковата молба действия, противоправността на същите, настъпилите
за ищеца неимуществени вреди и причинната връзка между действията на ответника
и вредите за ищеца. Включително в тежест на ищеца е да докаже подаването на
заявление до началника на Второ РУ на ОД на МВР-Варна от страна на ответника,
въпреки, че му е било известно истинността на записите на заповед и разписки
представени по гр.д. № 5444/2013 г. по описа на ВРС, както настъпването на
описаните в исковата молба неимуществени вреди в следствие на противоправното
действие на ответника.
С въззивната жалба не са въведени оплаквания по отношение
на приетото от първоинстанционния съд от фактическа страна, поради което и
настоящият състав приема, че между страните не е налице спор по фактите.
Спорният
въпрос, който се поставя с въззивната
жалба, е правен и е свързан с приложението на чл. 45 ЗЗД, и в частност с това
дали ответникът дължи обезщетение на ищеца за вреди от причинен деликт,
изразяващ се в злоупотреба с право и предприемането на действия по сезиране
органите на МВР, следствието и прокуратурата във връзка с предполагаемо документно
престъпление.
По-голямата част от цитираните от жалбоподателя
разпоредби от различни европейски източници на правото и съдебни решения на СЕС
и ЕСПЧ са неотносими към настоящия спор. В останалата си част същите са
относими, но съдържат абстрактни определения на различни правни понятия. По
отношение на относимите позовавания липсва посочване на конкретно извършени от
първоинстанционния съд нарушения на европейското законодателство или
произнасяне в противоречие с практиката на европейските съдилища. Същият извод
настоящият състав прави и по отношение на цитираните разпоредби от българското
законодателство и цитираната съдебна практика на КС и ВКС.
Не се установява от доказателствата по делото да са
налице нарушения от първоинстанционния съд на европейското законодателство. По
същество оплакванията на въззивника са свързани с направения от ВРС извод за липсата на фактическия състав по чл. 45 ЗЗД, поради което и проверката на въззивния съд следва да се изчерпа с този
въпрос.
Съгласно чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите,
които виновно е причинил другиму. За да бъде уважен иск с правно основание чл.
45, ал. 1 ЗЗД, необходима предпоставка е успешно проведено пълно и главно
доказване от страна на ищеца на всички кумулативно изискуеми елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане: виновно противоправно поведение
на делинквента, вреди и причинно следствена връзка между противоправното
поведение и вредите. Вината на делинквента се презумира до доказване на
противното от насрещната страна /ответника/ съгласно установената в нормата на
чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима законова презумпция.
Последователна
е практиката на ВКС /Решение № 1347 от
18.12.2008 г. по гр.д. № 5006/2007 г., II г.о.; Решение № 242 от 20.03.2009 г. по
гр.д. № 5739/2007 г., III г.о.; Определение № 11 от 7.01.2019 г. по гр.д. №
3546/2018 г., IV г.о.; Определение № 1164 от 25.09.2009 г. на ВКС по гр.д. № 975/2009
г., III г.о.; Определение № 328 от 5.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6722/2013 г.,
III г.о.; Определение № 17 от 10.01.2011 г. по гр.д. № 849/2010 г., IV г.о. и
др./ съгласно която отговорността за непозволено увреждане предпоставя вреди от
деяние, което е неправомерно. Сезирането
на надлежните органи на властта с искане за защита на лични права и имуществени
интереси не съставлява противоправно
действие. Прекратяването на
прокурорска преписка поради липса на данни за престъпление от общ характер не
обуславя извод за извършено противоправно деяние от подалия тъжбата. Право
на всеки гражданин е да сезира органите на властта с искане за защита на
правата му, когато счита, че те са застрашени или накърнени от другиго. Сезирането
на органите на властта с искане за защита само по себе си не съставлява
"злоупотреба с право". Действие по подаване на сигнал до разследващи
органи с твърдения за престъпление би могло да е деликтно, ако се установи
състав на набедяване или злоупотреба с право. За да се приеме за противоправно
подобно поведение, състав на набедяване, респ. злоупотреба от страна на
тъжителя, следва да бъде установена субективна страна, а не да се предполага
умишлена вина. Сезирането на правоохранителни органи от страна на гражданите е
тяхно право и в случай, че не се установи от субективна страна умисъл,
криминализиран в съставите на гл. VIII раздел III от НК, нито злоупотреба с
право, няма основание за възникване на
гражданска отговорност за вреди от деликт. Когато дават показания пред
правоохранителните органи, гражданите изпълняват процесуалните си задължения по
закон - да се явят след като бъдат призовани и да отговорят на поставените им
въпроси като изложат своите лични възприятия за определени факти по делото. В
този случай, няма основание да се ангажира тяхната имуществена отговорност в
граждански процес за обезщетение на вредите освен, ако не се установи от
субективна страна умисъл да се набеди някого в престъпление, като знае, че е
невинен. Само по себе си подаването на
жалба не е противоправно действие. Същото е свързано със законоустановена
възможност на всяко едно лице да изпраща съобщение до органите на досъдебното
производство за извършено престъпление, които от своя страна извършват преценка
дали това съобщение съставлява или не законен повод по смисъла на чл. 207 от НПК за образуване на досъдебното производство. Следователно - действието по
подаване на жалба (изпращане на съобщение) не
е виновно. Във всяка правова държава са предвидени законови разпоредби,
даващи възможност за защита пред съд на накърнени граждански права. В
Конституцията на Република България това са текстовете на чл. 56, чл. 117, ал.
1 и чл. 120, както и съответни разпоредби в гражданския административния и
наказателнопроцесуалния закон. Когато едно лице прецени, че са накърнени негови
права, то може свободно да се обърне към съда с искане за защитата им, без да носи други последствия при
неоснователност на претенцията, освен тази за разноските по делото, сторени
от другата страна в съдебния процес. Когато едно частно лице предяви
неоснователен иск пред съд, или подаде неоснователна тъжба, то не носи отговорност по чл. 45 от ЗЗД за
причинените на другата страна неудобства, притеснения и душевни страдания.
Това е така, тъй като искането за защита на накърнени права представлява една
правомерна дейност, която е конституционно гарантирана, а отговорността за
причинени вреди по чл. 45 от ЗЗД се поражда само при виновно противоправно
поведение на причинителя на вредата. Тук паралел между разпоредбите на чл. 45
от ЗЗД и чл. 1 и чл. 2 от ЗОДОВ не може да се прави, тъй като ЗОДОВ е специален
закон, който изхожда от идеята, че държавните и общински органи и служби, както
и органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда следва да действат
законосъобразно при осъществяване на административна дейност, както и при
дейностите по чл. 2 от ЗОДОВ. Затова Прокуратурата носи имуществена отговорност
при повдигнато незаконосъобразно обвинение в извършване на престъпление, но
такава отговорност не носи частното лице, ако наказателното производство,
образувано по негова тъжба, бъде прекратено или приключи с оправдателна
присъда. Прокуратурата има задължението да действа законосъобразно - т.е. да
повдига само основателни обвинения, докато такова задължение не съществува за
частните лица, независимо от това дали притежават юридическо образование. Да се
въведе и спрямо тях такова изискване би означавало да се ограничи
конституционно гарантираното им право на защита на накърнените права, тъй като
предварително, преди съдът да се е произнесъл, те не биха могли да знаят дали
претенцията им е основателна.
Тези изводи на върховната инстанция са изцяло приложими към настоящия спор,
доколкото ищецът претендира от ответника заплащането на обезщетение за
претърпени вреди вследствие на подаване от ответника на
заявление до Началника на Второ РУ на ОД на МВР гр. Варна, по което заявление
били образувани Досъдебно производство № 797/2013 г. по описа на Второ РУ на ОД
на МВР гр. Варна, Досъдебна производство № 268/2013 по описа на ОСО при ОП гр.
Варна и прокурорска преписка № 4047/2013 г. по описа на ВРП водени срещу
неизвестен извършител за извършено престъпление по чл. 309, ал. 2 вр. ал. 1 НК.
Правоохранителните
органи са били сезирани от ответника с искане за извършване на проверка на
документи, за които е имало съмнения, че са подправени. Същият не е твърдял, че
ищецът е извършил подправката, а че се е ползвал от тези документи. Ищецът е
бил разпитан в качеството му на свидетел. Същият не е бил привлечен като
обвиняем и спрямо него не е проведено наказателно преследване. Впоследствие
досъдебното производство е било прекратено.
В
горецитираната съдебна практика се приема, че гражданска отговорност може да се търси от автора на тъжбата (в случая на
подателя на жалбата), ако той е действал с ясното съзнание, че липсва основание
за наказателна отговорност на другата страна. В тежест на ищеца обаче е да установи по категоричен начин наличието на
злоупотреба с право.
Няма
влязла в сила присъда по отношение на ответника за извършено престъпление
„набедяване“. В настоящото производство не се
установиха факти и не са налице доказателства, които да сочат за извършена от
ответника злоупотреба с правото му на жалба. Въпреки, че се установява от
влязлото в сила решение по гражданското дело между страните, че същият в действителност
е подписал процесните документи, това само по себе си не води до изключване
възможността същите да са подправени. Още повече, че жалбата е подадена преди
извършване на графичната експертиза по гражданското дело. Умисълът за увреждане
и злоупотребата с право трябва да бъдат пълно и главно доказани, което
доказване не беше проведено успешно
в настоящото производство.
Предвид гореизложеното липсват данни за извършено от ответника неправомерно деяние, поради
което и не подлежат на изследване останалите елементи от фактическия състав на
чл. 45 ЗЗД. Исковете за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени и
неимуществени вреди, както и акцесорните искове за мораторни лихви, са неоснователни и следва да се отхвърлят. Първоинстанционното решение
е правилно и следва да се потвърди изцяло.
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът
следва да заплати на въззиваемия разноските пред втората инстанция.
Процесуалният представител на въззиваемия е претендирал заплащането на разноски
по чл. 38 ЗА за оказана на клиента му безплатна адвокатска помощ, които съдът
определя на сумата от 816 лв.
Водим
от горното, настоящият състав на Варненския окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 3175 от
10.07.2019 г., постановено по гр.д. № 18133/2018 г. по описа на ВРС, XLI с-в.
ОСЪЖДА П.К.С., с ЕГН **********
и адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Р.Д.Д., с адрес ***, офис 7, сумата от 816
лв. /осемстотин
и шестнадесет лева/, представляваща сторени разноски за оказана на въззиваемия
безплатна адвокатска помощ, на основание чл.
38 ЗА, чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд с касационна жалба в
едномесечен срок от съобщаването му на страните, при наличие на предпоставките
по чл. 280 ГПК.
ПРЕПИС от
решението да се обяви в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.