РЕШЕНИЕ
№ 19
гр. Ловеч, 02.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, II СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
Членове:ТАТЯНА МИТЕВА
ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА
при участието на секретаря ЦВЕТОМИРА БАЕВА
като разгледа докладваното от ТАТЯНА МИТЕВА Въззивно гражданско
дело № 20224300500490 по описа за 2022 година
за да се произнесе, съобрази:
ПРОИЗВОДСТВО по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 26/ 31.01.2022 година, постановено по гр.дело № 397/ описа за
2021 година, Ловешкият районен съд е признал за установено, че Д. С. Д., ЕГН
**********, с адрес: ***, не дължи на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“АД с ЕИК *********,със
седалище и адрес на управление в гр.***, сумата 303.65 лева, представляваща
начислена неустойка за непредоставено обезпеченеие по договор за потребителски
кредит № 157328/ 17.02.2017 година, като искът за горницата до сумата от 32.73 лева за
вземане по договорна лихва в размер на 17.08.лева, като неоснователен и недоказан е
отхвърлен. Присъдени са и съответните разноски.
Постъпила е въззивна жалба вх. № 2492/ 22.03.2022 година (22.03.2022 г.) от Д.
С. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез адв. Д. Ф. – АК – София с адрес:
***, против Решение № 26/ 31.01.2022 г. на Ловешкия районен съд по гр.дело № 397/
2021 г. по описа на същия съд, в частта, с която е отхвърлен иска за горницата до
сумата от 320.73 лева за отричане вземане за договорна лихва по договор за
потребителски кредит № 157328/ 17.02.2017 година в размер на 17.08 лева. Посочва, че
изводът на първостепенния съд, че вземането по чл. 3.3 от договора, подвеждащо
1
наречено от кредитора „неустойка“ не съставлява скрита договорна лихва и че като
такава не следва да се включи в обхвата на приложимия в правоотношението ГПР, е
неправилен. Позовава се на съдебна практика и излага подробни съображения.
Изтъква още, че изводът на първоинстанионния съд, че процесната клауза за
договорна лихва не нарушава добрите нрави е неправилен, поради това, че не е
съобразен размерът на законната лихва, който е 10% годишно или 0.83% месечно, а в
конкретния случайдоговорната възнаградителна лихва на месец е 3.41%. Посочва, че е
нарушена и ръзпоредбата на чл. 33 от ЗПК според която при неизпълнение на
задължението по договора за потребителски кредит се дължи единствено законната
лихва за забава.
Посочва още, че е нарушена разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, което води до
недействителност на клаузата. Излага доводи и за нарушение на чл.12, вр. чл. 235, ал.2
и чл. 236, ал.2 от ГПК, допуснати от първата инстанция.
Моли да бъде отменено решението в обжалваната част и уважена исковата
претенция. Претендира направените разноски и присъждане на адв. хонорар при
условията на чл. 38, ал.2 от ЗАдв.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД -
София. Оспорва въззивната жалба и излага подробни съображения за правилност на
първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендира направените по делото
разноски.
В съдебно заседание страните, редовно призовани, не се явяват и не се
представляват. Подали са писмени становища.
Въззивното производство е допустимо, тъй като срокът по чл.259, ал.1 от ГПК
за обжалване на решението е спазен.
Решението на Ловешкия районен съд е валидно, тъй като не страда от пороци,
водещи до неговата нищожност и е допустимо, поради което спорът следва да бъде
разгледан по същество.
От събраните по делото писмени доказателства, от преценката на становището
на страните, в съответствие със задължението си по чл.235 от ГПК, въззивният съд
приема за установено следното от фактическа страна:
На 18.01.2021 година между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД - София и Д. С. Д. е
сключен Договор за кредит с № 157328 по реда на чл.6 Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по силата на който ответникът е
предоставил на ищцата сумата от 500 лева, която е следвало да върне в срок от
тридесет дни. Уговореният лихвен процент е 41%, а ГПР 49.64 %. В чл.1.7 е посочено,
че в срок най-късно до края на следващия деен, считано от сключването на договора,
кредитополучателят следва да преодстави обезпечение по кредита: а) банкова гаранция
2
или б) поръчителство на поне две физически лица. В т.1.8 и т.1.9 е уговорено на какви
условия следва да отговарят обезпеченията. Общият размер на подлежащата на
връщане сума е 517.08 лева. Уговорена е неустойка за неизпълнение на задължението
за обезпечаване на кредита в размер на 4.32 лева на ден.
На 11.07.2019 година „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД - София е подало заявление чл.410
от ГПК за издаване на заповед за изпълнение срещу Д. С. Д. за сумата от 500 лева
главница по Договор за кредит с № 157328/ 18.01.2021 година, ведно със законната
лихва за забава от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане.
По така подаденото заявление е издадена Заповед № 670/ 13.07.2019 година по
ч.гр.д. № 1311/ 2019 година по описа на РС – Ловеч, с която длъжникът е осъден да
заплати сумата от 500 лева, ведно със законната лихва за забава от датата на подаване
на заявлението – 11.07.2019 година до окончателното плащане, както и разноските 25
лева д.т. и 300 лева адв. възнаграждение.
След подадено възражение от Д., че е платил дължимата сума от 517.08 лева по
договора кредит и не дължи други суми. Тъй като заявителят, след даденото указание
не е предавил иск за установяване на вземането си, заповедният съд е обезсилил
издадената заповед.
Ищецът е предявил настоящия иск с твърдение, че при направена справка в
акауна му при ответника е посочено задължение от 320.73 лева, които твърди, че не
дължи. Позовава се на нищожност на договора за кредит, поради недействителност на
съществен елемент от договорното съдържание – чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК – договорната
лихва, като противоречаща на добрите нрави и неравноправност на основание чл. 21 от
ЗПК.
При така изложените факти съдът направи следните правни изводи:
Предявеният иск е отрицателен установителен с правно основание чл.124 ГПК,
че ищецът не дължи сумата от 320.73 лева по договор за Договор за кредит с №
157328/ 18.01.2021 година, поради нищожност на клаузата от договор, произтичаща от
противоречието с добрите нрави и поради неравноправния характер- чл.26,
ал.1,пр.3 ЗЗД и чл.143,ал.1 във вр. с чл.146,ал.1 ЗЗ.
Въззивното производство се развива в частта, в която е отхвърлен
отрицателният установителен иск по отношение на възнаградителната лихва в размер
на 17.08 лева.
Безспорно по делото е, че ищецът е получил сумата по договора за кредит 500
лева, както и че има качеството на потребител по смисъла на §13,т.1 от Закона за
защита на потребителя. В този смисъл отношенията между страните по делото се
уреждат от общите разпоредби на договора за заем, както и на разпоредбите на ЗПК,
ЗЗП и Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние.
3
Ищецът в обжалваната част основава своята претенция на нищожност на
договора, тъй като не е спазена формата тъй като съгласно чл. 13, ал.4 от ЗЕПЕУУ
страните не са уговорили, че положените от тях обикновени подписи имат правната
сила на саморъчен подпис, както и недействителност на сделката, поради неразписване
в договора на всички компоненти, формиращи ГПР и на действителния общ размер на
кредита на основание чл. 143, ал.2, т.9 от ЗЗП. Нищожност на уговорката за
възнаградителна лихва, поради противоречие на съществена клауза от договора с
добрите нрави и неравноправност на клаузата за уговорената възнаградителна лихва,
поради неизпълнение на императивните изисквания за начина на договарянето й -
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, т.к. не е посочен ясно и точно размера на приложимия в
правоотношението възнаграждение на кредитора и в този смисъл е изпълнено
основанието за нищожност по чл. 21 от ЗПК, както и ГПР. Твърди, че нарушава
добрите нрави, тъй като е уговорена в размер 41%, който надвишава трикратния
размер на законната лихва.
По отношение валидността на договора.
От изложеното в исковата молба и въззивната жалба се установява, че ищецът -
въззивник в настоящото производство, твърди, че е подписал договора с обикновен
електренен подпис, което не е уговорено между страните. Отношенията между
страните по делото се подчиняват на разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗПФУР, предвид
качеството „потребител“, което заемателят има. В случая договорът за заем между
страните е сключен при условията на чл.6 от Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, като в Общите условия са посочени действията, които следва да
бъдат извършени от кредитоискателя, за да е налице сключване на договора по смисъла
на ЗПФУР. Видно от изложените обстоятелства въззивникът има регистриран акунт
при ответното дружество, освен това е налице изпълнение по договора от страна на
длъжника и признание в този смисъл направено във възражението по чл. 414 от ГПК в
заповедното производство. В този смисъл възражението за недействителност на
договора, поради липса на форма е неоснователно.
Необосновано е възражението за нарушение на чл.10 и чл. 11, ал.1, т.9 от
ЗПК. В договора разбираемо е посочен размера на кредита, срока, както и размера на
лихвата като процент и като сума. В този смисъл потребителят е формирал своето
решение за сключване на договора при яснота относно сумата, която му се предоставя
и възнаградителната лихва за срока на договора. В конкретния случай се касае за
фиксиран лихвен процент, посочен като размер за срока на договора.
Не са установени нарушения на чл. 11 от ЗПК, които да водят до нищожност
на договора по смисъла на чл. 22. Представен е Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, Приложение № 2 към чл. 5,
ал.2 от ЗПК, в която е посочено изрично правото на длъжника да се откаже от
4
договора. В погасителния план е посочен и лихвения процент общо за тридесет дни –
3.42 %.
По отношение на твърдяната нищожност на възнаградителната лихва, като
противоречаща на добрите нрави. Действително преди изменението на чл. 19 от ЗПК,
въввеждащо ограничение на размера на ГПР – до петкратния размер на законната
лихва, в съдебната практика в определени случаи се приема, че възнаградителна лихва
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, водещо до нарушаване на
договорното равноправие на страните и принципа на договаряне, поради което
нарушава добрите нрави. Липсва легално определение, но когато свободата на
договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД се използва от едната страна, за да възложи на
другата необосновани тежести, възползвайки се от по-неблагоприятното й положение,
е налице накърняване на добрите нрави. Преценка дали е налице накърняване на
добрите нрави и от там нищожност на договора или отделна кауза се прави във всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, за което съдът следи
служебно. Няма законоустановен критерий за максимално допустимия размер на
възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредити, единственото
въвведено ограничение е за годишния процент на разходите (ГПР). В настоящия казус
към момента на сключване на договора за кредит, съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.4
от ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) не може да надвишава петкратния
размер на законната лихва, която към 17.02.2017 година е 10%.
Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. При изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит,
каквъвто характер има неустойката. При преценка дали е налице противоречие с
добрите нрави съдът съобразява, размерът на кредита – 500 лева, срокът на договора –
30 дневен, дължимите вноски – еднократна, както и размер на уговорената лихва, 41%
годишен лихвен процент. В процесния договор уговореният ГПР, който включва и
размерът на възнаградителната лихва, не надхвърля петкратния размер на законната
лихва, поради което уговореното възнаграждение – 17.08 лева, с оглед получената сума
и срока на договора, отговаря на изискването за добросъвестност и не води до
значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и длъжника –
потребител.
По отношение нищожността на неустойката първоинстационният съд се е
произнесъл и в тази част решението, като необжалвано е влязло в сила.
5
С оглед изложените съображения, решението на първоинстанционния съд в
обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на процеса и с оглед направеното възражение за прекомерност
въззивникът следва да заплати на въззиваемото дружество адвокатско възнаграждение
в размер на 300 лева при условията на чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните
адвокатски възнаграждение, ред. бр. 68 от 2020 г., предвид на това, че отговорът на
въззивната жалба е депозиран на 24.10.2022 година, преди изменението от бр. 88 от
4.11.2022 г.
Воден от гореизложените мотиви и на основание чл.272 ГПК, Ловешкият окръжен
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 26/ 31.01.2022 година, постановено по гр.дело
№ 397/ 2021 година на Ловешкия районен съд, в обжалваната част, с която е отхвърлен
искът за горницата до сумата от 320.73 лева за отричане вземане за договорна лихва по
договор за потребителски кредит № 157328/ 17.02.2017 година в размер на 17.08 лева.
ОСЪЖДА Д. С. Д., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“АД с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление в гр.***, на
основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата 300 (триста) лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
В останалата част решението е влязло в сила, като необжалвано.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6