№ 25
гр. Шумен, 10.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
единадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мирослав Г. Маринов
Членове:Азадухи Ов. Карагьозян
Теодора Енч. Димитрова
при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова
като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20213600500448 по описа за 2021 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „ Енерго – Про Продажби „ АД, ЕИК
*********, представлявано от членовете на управителния съвет П.С.С. и Я.М.Д., чрез
юрисконсулт П.К. срещу решение № 260344/16.08.2021 г. по гр.д. № 1423/2020 г. по описа
на Районен съд – Шумен.
Жалбоподателят навежда възражения за неправилност на решението като
постановено в нарушение на материалния закон и необосновано, поради което, моли
въззивният съд да го отмени изцяло и постанови друго, с което да отхвърли предявените
искове по чл.439 и чл.124, ал.1 от ГПК като неоснователни и му присъди извършените по
делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор от въззиваемия по жалбата М. М.
М., действащ чрез пълномощника адв. Ж.Д. от ШАК, който я оспорва като изцяло
неоснователна и моли за оставянето й без уважение, както и за присъждане на извършените
във въззивното производство разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.
Разгледана по същество, същата е частично основателна, поради следното:
1
Гр.д. № 1423/2020 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на въззиваемия,
в която е навел твърдения, че въз основа на депозирано заявление по чл.410 от ГПК, по
ч.гр.д. № 1375/2010 г. по описа на ШРС са били издадени заповед за изпълнение №
849/21.04.2010 г. и изпълнителен лист от 27.05.2010 г., с които е бил осъден да заплати на
ответника „ Енерго – Про Продажби „ АД сумата от 3 123.21 лева, от която 2 413.59 лева –
главница и 709.62 лева – мораторна лихва за периода м. 03.2006 г. – м. 09.2009 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 20.04.2010 г. до изплащане на вземането,
както и 62.47 лева държавна такса и 293.60 лева разноски. Вземанията не са били предмет на
исково производство по чл.422 от ГПК, тъй като длъжникът не е упражнил правото си на
възражение. Въз основа на изпълнителния лист, на 25.05.2011 г. е било образувано изп.д. №
197/2011 г. по описа на ЧСИ Я.Д., което е било прекратено на 04.09.2015 г., на основание
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. На 15.10.2015 г., въз основа на същия ИЛ е било образувано изп.д.
№ 506/2015 г. по описа на ЧСИ Я.Д., което също е било прекратено на основание чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК, на 18.07.2019 г.. Счита, че задълженията, обективирани в изпълнителния
лист са погасени по давност още с перемирането на първото изп.д. № 197/2011 г., от който
момент всички предприети изпълнителни действия са били обезсилени по право, респ.,
поради изтичане на предвидения в чл.111, б. „в“ тригодишен давностен срок. На 26.09.2014
г. ответникът е издал фактура на стойност 905.07 лева, със срок на плащане 26.09.2014 г.,
като липсват данни относно дата, номер и основание за издаването й. В случай, че фактурата
е за фактурирани количества ел. енергия заявява, че я оспорва, тъй като за периода
29.09.2009 г. – 21.10.2015 г. и от 20.01.2016 г. до момента ел. захранването в дома му е
прекъснато. Наред с това, предявява възражение за изтекла погасителна давност за
вземането по смисъла на чл.111, б. „в“ от ЗЗД. Ако фактурата е издадена за фактуриране на
съдебни разноски, счита, че това е недопустимо и същата е издадена без правно основание.
Позовавайки се на изложеното, ищецът е поискал от съда да постанови решение, с което да
признае на основание чл.439, ал.1 от ГПК, че М. М. М. не дължи на „ Енерго – Про
Продажби „ АД, ЕИК ********* сумата от 3 123.21 лева, от която 2 413.59 лева – главница
и 709.62 лева – мораторна лихва за периода м. 03.2006 г. – м. 09.2009 г., ведно със законната
лихва върху главницата от 2 413.59 лева, считано от 20.04.2010 г. до изплащане на
вземането, както и 62.47 лева държавна такса и 293.60 лева разноски по делото по
изпълнителен лист от 27.05.2010 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение по ч.гр.д.
№ 1375/2010 г. на ШРС, поради изтекла погасителна давност, както и сумата от 905.07 лева
по фактура, издадена на 26.09.2014 г., поради липса на основание за издаването й и изтекла
погасителна давност.
В отговора ответникът е оспорил предявените искове като изцяло неоснователни и е
уточнил, че сумата от 905.07 лева представлява съдебно деловодни разноски, от които 62.47
лева – такса за образуване на заповедно производство по ч.гр.д. № 1375/2010 г. на ШРС,
246.00 лева – разноски за водене на изп.д. № 197/2011 г. на ЧСИ Я.Д. и 596.60 лева –
юрисконсултски възнаграждения по посочените гражданско и изпълнително дело, които са
включени в счетоводната система на „ Енерго – Про Продажби „ АД с цел улесняване на
клиентите на дружеството, тъй като при посещения на каса те получават информация само
2
за текущи задължения за ел. енергия и лихви, но не и за дължимите от тяхна страна съдебно
деловодни разноски.
Въз основа на направеното от ответника уточнение в отговора на исковата молба, в
първото по делото заседание ищецът е уточнил исковата си молба, а именно, че сумата от
905.07 лева касае суми по изп.д. № 197/2011 г., което е перемирано.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с обективно съединени иск с правно
основание чл.439 от ГПК и иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, като с решението си
е приел за установено на основание чл.439, ал.1 от ГПК, че М. М. М. не дължи на „ Енерго –
Про Продажби „ АД сума в размер на 3 123.21 лева, от която 2 413.59 лева – главница и
709.62 лева – мораторна лихва за периода м. 03.2006 г. – м. 09.2009 г., ведно със законната
лихва върху главницата от 2 413.59 лева, считано от 20.04.2010 г. до изплащане на
вземането, както и 62.47 лева държавна такса и 293.60 лева разноски по делото, за които
суми има издаден изпълнителен лист, на основание заповед на ШРС по ч.гр.д. № 1375/2010
г. и са водени изп.д. № 197/2011 г. по описа на ЧСИ Я.Д., прекратено на основание чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК на 04.09.2015 г. и изп.д. № 506/2015 г. по описа на ЧСИ Я.Д., прекратено на
основание чл.433, ал.1 т.8 на 28.07.2019 г., както и сума в размер на 905.07 лева, посочена от
ответника като сума представляваща извършени съдебно деловодни разноски, включени в
счетоводната система на „ Енерго – Про Продажби “ АД, и е осъдил ответника да заплати на
ищеца деловодни разноски в размер на 829.73 лева.
Решението се обжалва изцяло от ответника по исковете.
След проверка по реда на чл.269 от ГПК въззивният съд намери, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По съществото на спора, от събраните по делото писмени доказателства, преценени
поотделно и в съвкупност, се установява и не се спори между страните, че въз основа на
подадено от ответника заявление, същият се е снабдил със заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК № 849/21.04.2020 г., издадена по ч.т.д. № 1375/2010 г.
по описа на ШРС, съгласно която ищецът е бил задължен да му заплати сумата от 3 123.21
лева, от която 2 413.59 лева – главница, представляваща стойност на ползвана ел. енергия за
обект на адрес гр. Шумен, ул. .... № 19, клиентски номер **********, по фактури за периода
м. март 206 г. – м. септември 2009 г. и 709.62 лева – мораторна лихва за периода м. 03.2006
г. – м. 09.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 2 413.59 лева, считано от
20.04.2010 г. до изплащане на вземането, както и 62.47 лева държавна такса и 293.60 лева
адвокатски възнаграждения. В срока по чл.414 от ГПК длъжникът не е подал възражение
срещу заповедта за изпълнение, поради което на 27.05.2010 г. на заявителя е бил издаден
изпълнителен лист за визираните в нея парични вземания.
По молба на взискателя от 25.05.2011 г., въз основа на посочения изпълнителен лист
е било образувано изп.д. № 197/2011 г. по описа на ЧСИ Я.Д., с район на действие ШОС.
Видно от материалите по изпълнителното дело, в молбата си взискателят е посочил като
способи за принудително изпълнение срещу длъжника запор на работна заплата, банкови
3
сметки и други вземания, опис, запор и продан на движими вещи и възбрана, опис и
публична продан на недвижими имоти. С постановление на ЧСИ от 18.06.2011 г. е бил
наложен запор върху притежаваните от длъжника л.а. „ ВАЗ 2101 „ рег. № .... и т.а. „
Москвич ИЖ 2715 „, рег. № ..... На 01.03.2012 г. на длъжника е била връчена ПДИ. На
28.07.2015 г. длъжникът по изпълнението е депозирал молба за прекратяване на
производството на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. С влязло в сила постановление от
04.09.2015 г., ЧСИ е прекратил делото на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.
По молба на взискателя от 15.10.2015 г., въз основа на същия изпълнителен лист е
било образувано изп.д. № 506/2015 г. по описа на ЧСИ Я.Д., с район на действие ШОС.
Видно от материалите по делото, в молбата си взискателят е посочил като способи за
принудително изпълнение срещу длъжника запор на работна заплата, банкови сметки и
други вземания, опис, запор и продан на движими вещи и възбрана, опис и публична продан
на недвижими имоти. С постановление на ЧСИ 18.01.2016 г. е бил наложен запор върху
притежаваните от длъжника л.а. „ ВАЗ 2101 „ рег. № .... и т.а. „ Москвич ИЖ 2715 „, рег. №
..... С постановление от 29.01.2016 г. на ЧСИ е бил наложен запор върху банкови сметки на
длъжника в „ ОББ „ АД. С постановление от 22.03.2016 г. на ЧСИ е бил наложен запор
върху банкови сметки на длъжника в „ Банка ДСК „ ЕАД. На 17.07.2019 г. длъжникът е
депозирал молба за прекратяване на производството на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. С
влязло в сила постановление от 17.07.2019 г., ЧСИ е прекратил делото на основание чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК.
На л.88 от първоинстанционното дело е приложено искане от 21.04.2014 г., с което
ищецът е заявил, че желае да сключи договор за разсрочено плащане на задълженията му
към ответното дружество, като липсва индивидуализация на задълженията.
На л.89 е приложено предложение от 03.09.2014 г. от ищеца, с което е предложил на
ответника да подпишат споразумителен протокол за разсрочване на задълженията му по
изпълнителен лист от 27.05.2010 г., по който е образувано изп.д. № 197/2011 г. по описа на
ЧСИ Я.Д..
На л. 90 е приложено искане от 19.07.2018 г., с което ищецът е поискал от ответника
възстановяване на ел. захранването в имота му на ул. .... № 19, гр. Шумен, както и да му
бъде предоставена възможност за разсрочено плащане на старите му задължения към
дружеството.
Въз основа на така установените факти, съдът достига до следните изводи от правна
страна:
ІІ. По иска с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК.
Искът по чл.439 от ГПК има за предмет установяване недължимост на подлежащи на
принудително изпълнение вземания, произтичаща от факти и обстоятелства, настъпили
след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание и стоящи извън него, като ищецът дължи да установи, при
условията на пълно и главно доказване, отпадането на основанията за упражняване правото
4
на кредитора на принудително изпълнение за вземанията си, респ. възникването на нови
основания, който го преклудират. Според трайната съдебна практика, претенцията по чл.439
от ГПК е допустимо да се основава само на факти, настъпили след стабилизирането на
изпълнителното основание, послужило за реализиране на принудителното удовлетворяване
на кредитора. По отношение на заповедното производство, по което е издадено
изпълнителното основание е допустим иск по чл.439 от ГПК, макар да не е било проведено
съдебно дирене. Преклудиращият ефект на влязлата в сила заповед за изпълнение като
изпълнително основание настъпва с изтичане на срока за подаване на възражение срещу нея.
Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането, които са били известни на ищеца и, които той е могъл да посочи в срока за
възражение по чл. 414, ал.2 ГПК, се преклудира с изтичането му. Неподаването на
възражение или оттеглянето му имат за последица създаване стабилитет на заповедта за
изпълнение, с настъпването на който възможността за оспорване на фактите и
обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането отпада, освен
ако не са налице специалните хипотези на чл.424 от ГПК.
Съгласно трайно установената съдебна практика, заявлението за издаване на заповед
за изпълнение нито спира, нито прекъсва давността, като този ефект се постига едва с
евентуалното завеждане на иск за съществуване на вземането, който, ако е спазен срока по
чл.415, ал.4 от ГПК, се счита предявен от датата на подаване на заявлението. Според
нормата на чл.416 от ГПК, когато в срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът не е подал
възражение срещу заповедта за изпълнение, същата влиза в сила, като установява с
обвързваща страните сила, че отразеното в нея вземане е съществуващо към момента на
стабилизирането й. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази
обаче обстоятелството, че, ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на
чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък
до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по чл.
424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. С изтичането на
преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект,
а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането, с
оглед на което влязлата в сила заповед за изпълнение се приравнява по правни последици на
съдебното решение. Същата препятства възможността за оспорване на задълженията, въз
основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е
разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение. Установеното с
влязлата в сила заповед за изпълнение вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи по чл.423 и чл.424 от ГПК. Резултат от стабилитета на
заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти
и обстоятелства, е недопустимост на последващ процес, основан на факти, несъвместими с
материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти
са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна
проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със
5
заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява
пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите съществували до
проявлението на изпълнителната й сила, съответно стабилизирането й. Тъй като влязлата в
сила заповед за изпълнение стабилизира вземането, нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД е
приложима по аналогия и относно нея, поради което от датата на влизането й в сила за
присъдените с нея вземания започва да тече нова давност, която е винаги петгодишна.
В случая, ищецът противопоставя възражение за погасяване правото на ответника на
парични вземания по издадената му заповед за изпълнение, считано от датата на перемиране
на образуваното първо изпълнително дело за принудителното им събиране, поради факти
настъпили след приключване на заповедното производството и издаването на изпълнителен
лист, с оглед на което предявеният иск се явява процесуално допустим.
В тази връзка следва да се отбележи, че, настоящата инстанция споделя съдебната
практика, според която наличието на висящ изпълнителен процес за вземането не е
предпоставка за надлежно упражняване правото на иск по чл.439, ал.1 от ГПК за
оспорването му, щом като е налице валиден изпълнителен титул за същото, въз основа на
който кредиторът да има правото да го реализира по принудителен ред, което именно
обосновава наличието на правен интерес у длъжника да установи недължимост на
вземането, поради факти и обстоятелства, настъпили след приключване на производството,
по което е издадено изпълнителното основание и да предотврати образуване за в бъдеще на
изпълнителни производства за едно неподлежащо на принудително изпълнение притезание.
Относно възражението за погасяване правото на ответника на вземане поради
изтекла погасителна давност, от събраните по делото доказателства се установява, че за
вземанията си кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК от 21.04.2010 г., срещу която длъжникът е не е подал възражение в
преклузивния срок по чл.414, ал.1 от ГПК, поради което същата е влязла в сила и въз основа
на нея е бил издаден изпълнителен лист от 27.05.2010 г.. От влизане в сила на заповедта за
изпълнение, който факт, поради липса на други данни по делото, следва да се приеме за
настъпил на 27.05.2010 г. / датата на издаване на изпълнителен лист за вземанията /, на
основание чл.117, ал.2 от ГПК е започнала да тече давност със срок от пет години.
На 25.05.2011 г. кредиторът е подал молба за принудително събиране на вземанията
си, въз основа на която е било образувано изп.д. № 197/2011 г. на ЧСИ Я.Д.. По това
изпълнително дело е било извършено едно изпълнително действие на 18.06.2011 г., а именно
налагане на запор върху движими вещи. След посочената дата не са извършвани други
действия по изпълнението. Производството по делото е прекратено с влязло в сила
постановление на ЧСИ от 04.09.2015 г., на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.
Към датата на образуване на изпд. № 197/2011 г. на ЧСИ Я.Д. са действали
постановките, залегнали в ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно които погасителна давност не
тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на
6
вземането. Съгласно постановеното, следва, че с подаване на молбата за образуване на
изпълнително дело давностният срок е бил прекъснат и не е текъл през време на
висящността му, която е продължила до 18.06.2013 г., когато е изтекъл двугодишния срок по
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК от датата на извършване на последното изпълнително действие.
След 18.06.2013 г. е настъпило перемиране на производството, т.е. прекратяването му по
право, без значение дали и кога е постановено прекратителното постановление от ЧСИ, в
който смисъл е трайната съдебна практика. Според възприетото в Постановлението и на
основание чл.117, ал.1 от ЗЗД, от 19.06.2013 г. за кредитора е започнала нова петгодишна
давност.
На 03.09.2014 г. длъжникът е поискал от кредитора да се съгласи на разсрочено
плащане на задълженията му по изпълнителния лист от 27.05.2010 г..
Според съдебната практика, включая такава по чл.290 от ГПК, признание на
вземането от длъжника по смисъла на чл.116, б. “а“ от ЗЗД е налице, когато се признава
съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е
едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е
задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането, същото трябва да е
направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов
представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до
наличието на фактите, от които произхожда. Признаване на вземането, годно да прекъсне
давността, е налице, когато се признае съществуването на задължението, независимо дали
съдържа изложение на фактическия състав. С оглед горното, съдът приема, че искането на
длъжника от 03.09.2014 г. съдържа признание на вземанията на кредитора, предмет на
принудително изпълнение по изп.д. № 197/2011 г. и има за последица прекъсване на
започналата да тече на 19.06.2013 г. давност.
ППВС № 3/18.11.1980 г. е обявено за изгубило сила с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.
№ 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, с което е прието, че давността се прекъсва с предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на
частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ):
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и
оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др.. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
7
изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът
може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2
години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. В
доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на
изпълнителното производство поради т. нар. перемпция настъпва по силата на закона, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти.
Във всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение съдебният изпълнител
служебно вдига наложените запори и възбрани, като всички други предприети
изпълнителни действия се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия,
изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили
права (напр. купувачите от публична продан), както и редовността на извършените от трети
задължени лица плащания. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването
на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
На 15.10.2015 г., при действието на задължителните за съда указания, дадени в т.10
от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, по молба на кредитора, въз
основа на визирания по-горе изпълнителен лист е било образувано изп.д. № 506/2015 г., по
което са били извършени изпълнителни действия на 18.01.2016 г. - наложен запор върху
МПС, 29.01.2016 г. - наложен запор върху банкови сметки и 22.03.2016 г. - наложен запор
върху банкови сметки на длъжника. На 17.07.2019 г. длъжникът е депозирал молба за
прекратяване на производството на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, като с влязло в сила
постановление от 17.07.2019 г., ЧСИ е прекратил същото на посоченото основание.
Изложеното, налага извод, че започналата да тече на 04.09.2014 г. е била прекъсната
на 15.10.2015 г., а след това започналият нов срок е бил прекъсван съответно на 18.01.2016
г., 29.01.2016 г. и 22.03.2016 г., като след всяка от посочените дати е започнала да тече нова
давност. Поради неосъществяване на други изпълнителни действия след 22.03.2016 г., на
22.03.2018 г. е настъпило основание за перемиране на делото по смисъла на чл.433, ал.1, т.8
от ГПК. Въз основа на горното и постановеното в т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. №
2/2013 г., ОСГТК на ВКС, следва, че считано от 23.03.2016 г., когато е било осъществено
последното изпълнително действие по изпълнителното дело е започнала нова петгодишна
давност. Във втората хипотеза, ако се възприеме практиката на ВКС след постановяване на
посоченото ТР, на която се позовава и ищецът, а именно, че каквото и да е основанието за
прекратяване на изпълнителното производство, всички предприети по него изпълнителни
8
действия се обезсилват по право (с изключение на изпълнителните действия, изграждащи
тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права и
редовността на извършените от трети задължени лица плащания), като обезсилването е с
обратна сила и тези изпълнителни действия не се считат произвели правно действие, респ.
не прекъсват погасителната давност по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД, следва, че
започналата да тече на 04.09.2014 г. давност не е била прекъсната от изпълнителните
действия по изп.д. № 506/2015 г., които с факта на перемирането му са били обезсилени с
обратна сила.
На 19.07.2018 г. длъжникът е поискал от кредитора да се съгласи на разсрочено
плащане на задълженията му по изпълнителния лист от 27.05.2010 г., което му изявление
представлява признание на вземанията по смисъла на чл.116, б. „а“ от ЗЗД и има за
последица прекъсване на започналата да тече давност.
В съответствие с изложеното, настоящата инстанция приема, че от влизане в сила на
заповедта за изпълнение до датата на прекратяване на изп.д. № 197/2011 г., респ. до
завеждане на исковата молба – 21.07.2020 г. не е могла да изтече изискуемата се петгодишна
погасителна давност, преклудираща правото на принудително изпълнение на ответника за
вземанията му срещу ищеца по изпълнителен лист от 27.05.2010 г., издаден по ч.т.д. №
1375/2010 г. по описа на ШРС.
Поради горното, заключава, че искът по чл.439, ал.1 от ГПК е изцяло неоснователен
и следва да се отхвърли.
ІІ. По отрицателния установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК за сумата от 905.07
лева, настоящата инстанция счита, че след направените с отговора на исковата молба и в
първото по делото заседание уточнения от страните, се налага извод, че с него се иска
установяване несъществуването на вземания за разноски, за които в полза на кредитора е
издаден изпълнителен лист от 27.05.2010 г. по ч.т.д. № 1375/2010 г. на ШРС, а именно 62.47
лева – държавна такса и 293.60 лева – адвокатски възнаграждения, както и
несъществуването на вземания за разноски по изп.д. № 197/2011 г. на ЧСИ Я.Д., а именно
246.00 лева – разноски за водене на изп.д. и 303.00 лева – юрисконсултско възнаграждение,
които са били осчетоводени от ответника като задължения на ищеца към дата 26.09.2014 г..
Претенцията за недължимост на сумите по ч.т.д. № 1375/2010 г. към 26.09.2014 г. е
изцяло неоснователна, тъй като, видно от доказателствата по делото визираните държавна
такса и разноски са били присъдени с влязла в сила заповед за изпълнение на парично
задължение и не се установява да са били заплатени от длъжника, с оглед на което
възражението за недължимост на същите е неоснователно и следва да се отхвърли.
Претенцията за недължимост на сумите за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение по изп.д. № 197/2011 г. към 26.09.2014 г. е изцяло основателна, тъй като,
съгласно изричната разпоредба на чл.79, ал.1 от ГПК и трайната съдебна практика, при
прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК,
9
направените в хода на същото разноски са за сметка на взискателя, от което следва, че към
26.09.2014 г. ищецът не е имал задължение към ответника за заплащането им, предвид
факта, че посоченото изпълнително дело е било прекратено по перемпция на 19.06.2013 г..
Ето защо в тази част, искът е основателен и следва да се уважи.
Въз основа на изложеното, настоящата инстанция достига до извод, че обжалваното
решение е неправилно и следва да се отмени в частта, в която е признато за установено, че
ищецът не дължи на ответника сумите от 3 123.21 лева, от която 2 413.59 лева – главница и
709.62 лева – мораторна лихва за периода м. 03.2006 г. – м. 09.2009 г., ведно със законната
лихва върху главницата от 2 413.59 лева, считано от 20.04.2010 г. до изплащане на
вземането, както и 62.47 лева държавна такса и 293.60 лева разноски по делото, за които
суми
има издаден изпълнителен лист, на основание заповед на ШРС по ч.т.д. № 1375/2010 г. и са
водени изп.д. № 197/2011 г. и изп.д. № 506/2015 г. по описа на ЧСИ Я.Д., както и сума в
размер на 356.07 лева, представляваща разноски по ч.т.д. № 1375/2010 г. на ШРС, от които
62.47 лева – държавна такса и 293.60 лева – адвокатски възнаграждения.
Съобразно изхода от правния спор, първоинстанционното решение следва да се
измени в частта за разноските, като се отмени в частта, в която ответникът е осъден да
заплати на ищеца деловодни разноски в размер над 101.90 лева и ищецът бъде осъден да
заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 от ГПК сумата от 87.72 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
В останалата част обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК въззиваемият следва да заплати на жалбоподателя
деловодни разноски и въззивното производство, съобразно уважената част от жалбата, в
размер на 71.05 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 87.72 лева.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на въззиваемия
деловодни разноски във въззивното производство, съобразно отхвърлената част от жалбата,
в размер на 90.88 лева – платен адвокатски хонорар.
Водим от горното съдът,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260344/16.08.2021 г. по гр.д. № 1423/2020 г. по описа на
Районен съд – Шумен в ЧАСТТА, в която е признато за установено, че М. М. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Шумен, ул. .... № 19 не дължи на „ Енерго – Про
Продажби „ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул.
Владислав Варненчик № 258, кула Г, сумите от 3 123.21 лева, от която 2 413.59 лева –
главница и 709.62 лева – мораторна лихва за периода м. 03.2006 г. – м. 09.2009 г., ведно със
законната лихва върху главницата от 2 413.59 лева, считано от 20.04.2010 г. до изплащане на
вземането, както и 62.47 лева държавна такса и 293.60 лева разноски по делото, за които
10
суми има издаден изпълнителен лист, на основание заповед на ШРС по ч.гр.д. № 1375/2010
г. и са водени изп.д. № 197/2011 г. и изп.д. № 506/2015 г. по описа на ЧСИ Я.Д., както и
сума в размер на 356.07 лева, представляваща разноски по ч.гр.д. № 1375/2010 г. на ШРС,
от които 62.47 лева – държавна такса и 293.60 лева – адвокатски възнаграждения, а също и в
ЧАСТТА, в която „ Енерго – Про Продажби „ АД е осъдено да заплати на М. М. М.
деловодни разноски в размер над 101.90 лева, като вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от М. М. М., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. Шумен, ул. .... № 19 иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК, за
признаване за установено, че не дължи на „ Енерго – Про Продажби „ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. Владислав Варненчик № 258, кула Г,
сумите от 3 123.21 лева, от която 2 413.59 лева – главница и 709.62 лева – мораторна лихва
за периода м. 03.2006 г. – м. 09.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 2
413.59 лева, считано от 20.04.2010 г. до изплащане на вземането, както и 62.47 лева
държавна такса и 293.60 лева разноски по делото, за които суми има издаден изпълнителен
лист от 27.05.2010 г., на основание заповед за изпълнение на парично задължение №
489/21.04.2010 г. по ч.т.д. № 1375/2010 г. на ШРС и са водени изп.д. № 197/2011 г. и изп.д.
№ 506/2015 г. по описа на ЧСИ Я.Д., поради погасяване на вземанията по давност.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от М. М. М., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. Шумен, ул. .... № 19 иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, за
признаване за установено, че към 26.09.2014 г. срещу него не съществува вземане на „
Енерго – Про Продажби „ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Варна, бул. Владислав Варненчик № 258, кула Г за сумата от 356.07 лева, представляваща
разноски по ч.т.д. № 1375/2010 г. на ШРС, от които 62.47 лева – държавна такса и 293.60
лева – адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА М. М. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Шумен, ул. .... № 19 да
заплати на „ Енерго – Про Продажби „ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, бул. Владислав Варненчик № 258, кула Г, юрисконсултско
възнаграждение за първа инстанция съобразно отхвърлената част от исковете в размер на
87.72 лева.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260344/16.08.2021 г. по гр.д. № 1423/2020 г. по описа
на Районен съд – Шумен в останалата му част.
ОСЪЖДА М. М. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Шумен, ул. .... № 19 да
заплати на „ Енерго – Про Продажби „ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, бул. Владислав Варненчик № 258, кула Г деловодни разноски във
въззивното производство в размер на 71.05 лева, както и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 87.72 лева.
ОСЪЖДА „ Енерго – Про Продажби „ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Варна, бул. Владислав Варненчик № 258, кула Г да заплати на М. М. М.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Шумен, ул. .... № 19 деловодни разноски във
11
въззивното производство в размер на 90.88 лева – платен адвокатски хонорар.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12