Решение по дело №1420/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. чл.172 ал.5 от Закона за движение по пътищата ЗДвП/ във връзка с чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалба на Д.Х.Т. чрез адв. А.Х.Д. срещу заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 23-0460-000191/02.06.2023г. на началник група в РУ 5 „Златни пясъци“ към ОД на МВР гр.Варна, с която на основание чл.171 т.2а б.“А“ от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ е прекратена регистрацията на лек автомобил БМВ 318И с рег.№ В***ВК за срок от 180 дни, като са отнети: свидетелство за регистрация на моторно превозно средство № **** и 2 броя рег.табели с № В3553ВК.

Жалбоподателят чрез адв. Д. в съдебното заседание на 11 октомври 2023г. уточнява, че административният акт се обжалва с довода, че собственика на процесния автомобил не го е предоставил за управление на неправоспособен водач. Преотстъпил го е на водач, който е разполагал със свидетелство за правоуправление на моторно превозно средство, издадено от Обединено кралство Великобритания, което не е трябвало да бъде придружено с легализиран превод на български език, тъй като отговаря на изискванията на Виенската конвенция. Подчертава, че на основание чл.161 ал.1 от ЗДвП български гражданин може да управлява МПС на територията на България с чуждестранно свидетелство в 3-месечен срок от пребиваването му, след изтичането на който свидетелството се презаверява , без да се изисква превод на български език. Оспорва се и законосъобразността на срока определен за продължителност на принудителната административна мярка.

В писмени бележки с.д. №14494/13.10.2023г. жалбоподателят чрез адв. Д. посочва, че свидетелството на водача М.С.И, издадено от Обединено кралство Великобритания отговаря на Спогодбата за минималните изисквания относно издаването и действителността на свидетелствата да управление /Виенската конвенция за движението по пътищата от 1968г./, която е ратифицирана с Указ №1458/15.08.1978г. на Държавния съвет – ДВ бр.66 от 1978г. в сила от 31 януари 1994г. Чуждестранното свидетелство е било валидно към датата на проверката, но за да не са налице едновременно две свидетелства за управление на МПС, българското е било унищожено на 18 декември 2020г., като е останало действащо издаденото от Великобритания. Смята, че изискванията на чл.161 от ЗДвП са изброени от законодателя алтернативно, а не кумулативно, поради което за свидетелството, издадено от Великобритания не е необходимо да бъде придружено с легализиран превод на български език, за да се счита за валидно на територията на България. Иска отмяна на обжалвания административен акт и присъждане на сторените по делото съдебни разноски.

Ответникът - началник група в РУ 5 „Златни пясъци“ към ОД на МВР гр.Варна чрез юрисконсулт Б. Й. оспорва жалбата като неоснователна и иска да бъде отхвърлена. Подчертава, че заповедта е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия и е законосъобразна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

В писмена защита с.д. №14704/18.10.2023г. ответникът чрез юрисконсулт Й. сочи, че при полицейската проверка е било установено по безспорен начин, че М. И.не притежава валидно свидетелство за управление на МПС, тъй като издаденото от Великобритания не отговаря на Виенската конвенция, защото липсва превод на т.4b и представения превод не е снабден с изискуемата заверка по Конвенцията. Изтъква, че при проверката на 02.06.2023г. водачът М. И.не е предоставил на полицейските органи никакво свидетелство за управление на моторно превозно средство. Отбелязва, че за административното нарушение е бил съставен и акт за установяването му. Направено е възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение.

Обжалваният административен акт е бил съобщен на Д.Х.Т. на 12.06.2023г., а жалбата срещу него е постъпила в деловодството на административния орган на 20.06.2023г., което я прави подадена в 14-дневния законоустановен срок. Жалбата е подадена от лице, притежаващо правен интерес от оспорване, срещу подлежащ на обжалване по съдебен ред пред Административен съд – Варна административен акт, поради което е ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА.

Съдът като взе предвид доводите, изложени в жалбата и като прецени поотделно и в съвкупност събраните доказателства стигна до следните фактически изводи:

Със заповед № 23-0460-000191/02.06.2023г., издадена от началник група в РУ 5 „Златни пясъци“ при ОД на МВР гр.Варна е наложена принудителна административна мярка по чл.171 т.2а б.“А“ от ЗДвП на собственика Д.Х.Т. на лек автомобил с рег. № В3553ВК за това, че на 02.06.2023г. е предоставил автомобила си за управление от водача М.С.И, който при проверката не е притежавал валидно свидетелство за управление на моторно превозно средство, тъй като издаденото му българско такова е било унищожено на 18.12.2020г.

За нарушението по чл.150а ал.1 от ЗДвП срещу М. С. И.е бил съставен акт за установяване на административно нарушение № 985371/02.06.2023г.

От представената пред административния орган справка от АИС „Български документи за самоличност“ и тази, приложена към делото към писмо на ответника с.д. № 10567/12.07.2023г. се установява, че свидетелството за управление на МПС на М. С. И.с № *********, издадено на 11.09.2019г. от ОД на МВР гр.Варна и валидно до 11.09.2029г. е било унищожено на 18.12.2020г. По този факт страните не спорят и същия се доказва от представената от ответника справка от АИС „Български документи за самоличност“, в която като причина е посочено: „подмяна /замяна/ в чужбина“.

По делото е представено от жалбоподателя към негова молба с.д. №10726/17.07.2023г. копие от свидетелството за управление на моторно превозно средство с № ILIEV006060MS9BP 39 на М.И, издадено на 31.05.2023г. от Агенция за лицензиране на шофьори и превозни средства в Обединено кралство Великобритания и валидно до 30.05.2033г., ведно с легализиран превод на български език. Към същата молба е представена справка от 13 юли 2023г. на английски език с легализиран превод на български език от Агенцията за лицензиране на шофьори и превозни средства в Обединено кралство Великобритания относно свидетелството за управление на моторно превозно средство, издадено на М.И, с която се удостоверява валидността на този чуждестранен документ за територията на Великобритания. Този факт също не се оспорва от ответника. На въпрос на съда, дали ответникът оспорва автентичността на свидетелството за управление на МПС, издадено на М. И.във Великобритания, юрисконсулт Й. заяви изрично в съдебното заседание на 11 октомври 2023г.: „Ние не оспорваме неговата автентичност.“, като добави, че съгласно изискванията на Закона за движение по пътищата, то трябва да бъде придружено с легализиран превод на български език и тъй като такъв не е бил представен на полицейските органи при проверката, те са приели, че водачът е неправоспособен.

Следователно, страните не спорят по фактите, както уточниха в проведеното съдебно заседание, като спорът е единствено правен и се свежда до това дали чуждестранното свидетелство за управление на МПС на водача М. И.е трябвало да бъде придружено от легализиран превод на български език, съгласно чл.161 т.3 от ЗДвП за да се счита за валидно на територията на Република България?

При така установената фактическа обстановка, съдът извежда следния правен извод:

Разпоредбата на чл.161 от ЗДвП гласи: Свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено, в следните случаи: 1. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията; 2. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква "а" от него; 3. свидетелството е придружено от легализиран превод на български език; 4. свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата; 5. (нова - ДВ, бр. 51 от 2007 г.) свидетелството е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария.

Съвсем очевидно е, че изброените изисквания са алтернативни, а не кумулативни, поради което свидетелството за управление на МПС, издадено в друга държава ще се счита за валидно в България, ако отговаря на едно от посочените условия от т.1 до т.5 на чл.161 на ЗДвП. Жалбоподателят не спори, че свидетелството за управление на МПС на водача М. И.при проверката не е било придружено с легализиран превод на български език, като твърди, че такъв не е бил необходим, поради факта, че е издадено от Обединено кралство Великобритания. Тоест, следва да се провери дали същото отговаря на някое от изискванията по т.1, т.2, т.4 и т.5 на чл.161 от ЗДвП, за да се приеме за валидно на територията на Република България. Жалбоподателят не твърди, че свидетелството за управление на МПС на М. И.отговаря на т.2 (държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква "а" от него), т.3 (свидетелството е придружено от легализиран превод на български език) и т.4 (свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата)на чл.161 от ЗДвП, поради което на проверка подлежи обстоятелството дали въпросния чуждестранен документ отговаря на т.1 (държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията) или на т.5 (свидетелството е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария) от чл.161 от ЗДвП.

Във връзка с проверката дали процесния чуждестранен документ отговаря на условието по чл.161 т.5 от Закона за движение по пътищата, съдът е на следното правно мнение:

Споразумението за Европейското икономическо пространство (ЕИП) цели да разшири обхвата на вътрешния пазар на Европейския съюз (ЕС), за да се включат държавите от Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). В този смисъл членството на Великобритания в ЕИП бе последица от членството в ЕС. Съгласно чл. 126, параграф 1 от Споразумението за ЕИП, споразумението се прилага на териториите, в които се прилага Договорът за създаване на Европейската икономическа общност, при определените условия в този Договор, както и на териториите на Република Австрия, Република Финландия, Исландия, Княжество Лихтенщайн и Кралство Норвегия и Кралство Швеция. Следва да се има предвид, че тази разпоредба на Споразумението не е актуализирана и под Договорът за създаване на Европейската икономическа общност следва да се разбира Договорът за функциониране на Европейския съюз, както се нарича той от 01.12.2009 г., както и че междувременно Австрия, Финландия и Швеция се присъединиха към ЕС през 1995 г. и единствено Исландия, Норвегия и Лихтенщайн останаха членове ЕАСТ.

На 31.01.2020 г. влезе в сила Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия, при което Обединеното кралство напусна Европейския съюз. Последва преходен период до 31.12.2020 г., през който правото на ЕС продължи да действа за Великобритания. С изтичането на този единадесетмесечен преходен период, считано от 01.01.2021 г., по отношение на Обединеното кралство вече не са приложими нормите на правото на ЕС. Съответно, тъй като беше член на ЕИП производно от членството си в ЕС, Великобритания престана да бъде договаряща страна по Споразумението за ЕИП на 31.01.2020 г., но запази правата си по Споразумението до изтичането на преходния период до 31.12.2020г. Междувременно, договарящите страни по Споразумението за ЕИП – членове на ЕАСТ сключиха отделно Споразумение за разделяне с Обединеното кралство на 28.01.2020 г., което до голяма степен преповтаря релевантните части от съдържанието на Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство от ЕС. От изложеното следва, че считано от 01.01.2021 г. Великобритания не е договаряща страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство и издадените от нея свидетелства за управление на МПС не са издадени от държава-членка на ЕС, нито от държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство.

По отношение на приложението на чл.161 т.1 от Закона за движение по пътищата, съдът излага следните съображения:

По отношение на приложението на Конвенция за пътното движение от 1968 г. /Виенска конвенция/, съдът изразява становище, че настоящата хипотеза се развива съобразно този международен нормативен акт, който е част от международното публично право, създаден от Организацията на обединените нации, а не в рамките на Европейския съюз. Както Република България, считано от 28.12.1978г., така и Обединеното Кралство, считано от 28.03.2018 г. са договарящи страни по Виенската конвенция и по силата на чл. 41, ал.2 б. "б" от Конвенцията, въплътен в чл. 161 ал. 1 т. 1 от ЗДвП, свидетелство за управление на МПС, издадено в една от двете държави е валидно на територията на другата, ако отговаря на изискванията на Приложение № 6 на конвенцията. Макар и напуснало Европейския съюз и Европейското икономическо пространство, Обединеното Кралство продължава да е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата. Издадените във Великобритания свидетелства за управление на моторни превозни средства (СУМПС) отговарят на приложение № 6 към тази конвенция. Действително, по отношение валидността на територията на Република България на притежаваното от водача британско СУМПС, приложение след 31.12.2020 г. намира Виенската конвенция за движение по пътищата от 1968 г., по която както Република България, така и Великобритания са договарящи страни.

При съпоставка на приложеното шофьорско свидетелство на М. И.и приложение №6 към Конвенцията за пътно движение /Виенската конвенция/, съдът установи, че същото е съставено под формата на документ на език, изискуем съгласно т. 2 от Приложението и съдържа реквизитите по т. 4 по отношение на данни на притежателя, снимка, подпис, орган издател, срок на валидност и категориите превозни средства, за чието управление е издадено. Поради което, съдът намира, че свидетелството за управление на моторно превозно средство на М.И, издадено от Обединено кралство Великобритания на 31.05.2023г. е било валидно на територията на България към датата на проверката на 02.06.2023г.

В горния смисъл е трайната съдебна практика на административните съдилища: решение № 1 от 4.01.2023 г. на АдмС - Шумен по адм. д. № 304/2022 г.; решение № 48 от 8.03.2023 г. на АдмС - Видин по адм. д. № 270/2022 г.; решение № 123 от 2.02.2023 г. на АдмС - Варна по адм. д. № 23/2023 г.; решение № 132 от 14.07.2022 г. на АдмС - Ямбол по адм. д. № 186/2022 г.; решение № 169 от 19.06.2023 г. на АдмС - Русе по адм. д. № 142/2023 г.; решение № 197 от 12.03.2019 г. на АдмС - Хасково по адм. д. № 1149/2018 г.; решение № 208 от 27.07.2023 г. на АдмС - Русе по адм. д. № 205/2023 г.; решение № 244 от 25.09.2023 г. на АдмС - Русе по адм. д. № 415/2023г.; решение № 321 от 16.02.2023 г. на АдмС - Пловдив по адм. д. № 2947/2022 г.; решение № 360 от 20.03.2023 г. на АдмС - Варна по адм. д. № 175/2023 г.; решение № 469 от 13.12.2019 г. на АдмС - Велико Търново по адм. д. № 579/2019 г.; решение № 856 от 12.11.2021 г. на АдмС - Пазарджик по адм. д. № 799/2021 г.; решение № 934 от 25.09.2020 г. на АдмС - София област по адм. д. № 837/2020 г.; решение № 1027 от 21.02.2022 г. на АдмС - София по адм. д. № 12035/2021 г.; решение № 1137 от 16.06.2023 г. на АдмС - Пловдив по адм. д. № 1199/2023 г.; решение № 1294 от 10.11.2022 г. на АдмС - Бургас по адм. д. № 962/2022 г.; решение № 1718 от 19.12.2022 г. на АдмС - Варна по адм. д. № 2357/2022 г.; решение № 1720 от 19.12.2022 г. на АдмС - Варна по адм. д. № 2627/2022 г.; решение № 2047 от 1.11.2021 г. на АдмС - Пловдив по адм. д. № 2004/2021 г.; решение № 2153 от 28.11.2022 г. на АдмС - Благоевград по адм. д. № 885/2022 г.; решение № 2478 от 20.12.2022 г. на АдмС - Пловдив по адм. д. № 2499/2022 г.; решение № 2577 от 18.04.2022 г. на АдмС - София по адм. д. № 1590/2022 г.; решение № 5514 от 27.09.2022 г. на АдмС - София по адм. д. № 4390/2022 г.; решение № 6232 от 1.11.2021 г. на АдмС - София по адм. д. № 7856/2021 г.; решение от 25.05.2023 г. на АдмС - Разград по адм. д. № 56/2023 г.

Нормата на чл.41 т.2 от Конвенцията за пътното движение гласи: „Договарящите страни ще признаят: a) всяко свидетелство за управление, преведено на техния език или на един от техните езици, или ако не е преведено на един от тези езици, придружено със съответен превод; b) всяко национално свидетелство за управление, отговарящо на положенията от приложение 6 на настоящата Конвенция; c) или всяко национално свидетелство за управление, отговарящо на положенията от приложение 7 на настоящата Конвенция; като валидно за движение на техните територии за превозно средство, съответстващо на категориите, за чието управление е издадено свидетелството за управление, при условие че въпросното свидетелство е във валиден срок и че е издадено от някоя друга от Договарящите страни или от техните териториални подразделения, или от организация, упълномощена за тази цел от името на друга Договаряща страна или от едно от нейните подразделения. Внимателния прочит на горния нормативен текст сочи, че за да бъдат признати за валидни свидетелствата за управление в договарящите държави е достатъчно документите да са издадени от организация, упълномощени за тази цел от съответната договаряща страна и да не е изтекъл срока им за валидност, както и да отговарят на приложение №6 от Конвенцията – за националните свидетелства или приложение №7 от Конвенцията – за международните свидетелства. Придружаващ превод ще е необходим само, ако свидетелството за управление не е издадено на някои от националните езици на всяка от договарящите страни. Иначе казано, свидетелството за управление на МПС, издадено от Обединеното кралство ще трябва да бъде придружено с превод на български език, ако не е издадено на английски език. Не трябва да се забравя и изискването по т.3 от Приложение №6 от Конвенцията за пътното движение, според което: „Надписите на свидетелството са или на латиница или в английски курсив, или ако са на друга азбука, се повтарят и на латиница.“. Тоест, не може да се изисква превод на текст, който поначало трябва да бъде изписан освен на националния език и на латиница или в английски курсив.

Другият важен за правилното и справедливо решаване на спора е обстоятелството по чл.162 ал.1 от Закона за движение по пътищата, а именно дали М. С. И.е пребивавал в България в срок до три месеца от влизането му в българската държава, за да се приеме, че той като български гражданин е можел да управляват моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария. Видно от представеното свидетелство за управление на моторно превозно средство, също е било издадено от Великобритания на 31 май 2023г. Нарушението е било установено на 2 юни 2023г., т.е. макар и да няма доказателства на коя дата М. С. И.е влязъл в България, между датата на издаване на въпросния документ и датата на нарушението има само два дни разлика, което предполага, че той е пристигнал в България на първи юни 2023г. Следователно, повече от очевидно е, че на 2 юни 2023г. не е бил изтекъл 3-месечния срок по чл.162 ал.1 от Закона за движение по пътищата. Видно от молба с.д. № 10726/17.07.2023г. на наказаното лице, на 14 юли 2023г. М. С. И.се е върнал на работа в Обединеното кралство.

Ако ответникът беше отразил в акта си констатация, че водачът управлявал автомобила на 02.06.2023г. е пребивавал в България повече от три месеца, в тежест на административния орган щеше да бъде доказването на този факт, от който черпи изгодни за себе си правни последици. Видно от съдържанието на обжалваната заповед подобен извод не е направен и съответно не е доказано от ответната страна, че М. И.е пребивавал в България повече от три месеца към датата на установяване на нарушението.

В обобщение, на втори юни 2023г. лек автомобил „БМВ 318 И“ с рег.№ В***ВК, който е собственост на Д.Х.Т. е бил управляван от правоспособния водач М.И, който е притежавал свидетелство за управление, издадено от Великобритания, която се счита за валидно по смисъла на чл.161 т.1 от ЗДвП и същият е можел да шофира с него на 02.06.2023г., тъй като няма данни и доказателства, че към тази дата е бил изтекъл 3-месечния срок по чл.162 ал.1 от ЗДвП от влизането му в България.

С оглед на изложеното, на 02.06.2023г. спрямо Д.Т. не са били налице обстоятелствата по чл.171 т.2а б.“А“ от ЗДвП, т.е. неговия автомобил не е бил управлявано от лице, което не е притежавало валидно свидетелство за управление на моторно превозно средство. Наложената принудителна административна мярка се явява материално незаконосъобразна, постановена в нарушение на закона, което е основание за отмяна по смисъла на чл.146 т.4 от АПК.

Жалбата е основателна, поради което нейният подател има право да му бъдат присъдени сторените по делото съдебни разноски, както следва: 10 лева държавна такса и 400 лева платено в брой адвокатско възнаграждение по договора за правна защита и съдействие, чийто размер е под минимума по чл.8 ал.3 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Съдебните разноски трябва да бъдат възстановени от бюджета на Областна дирекция на МВР гр.Варна, която е юридическо лице.

Водим от горното и на основание чл. 172 ал. 2 от АПК, чл. 172, ал. 5 от ЗДвП съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ заповед № 23-0460-000191/02.06.2023г. на началник група в РУ 5 „Златни пясъци“ към ОД на МВР гр.Варна, с която на Д.Х.Т. е наложена принудителна административна мярка по чл.171 т.2а б.“А“ от Закона за движение по пътищата.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи гр.Варна да заплати на Д.Х.Т. с ЕГН ********** съдебни разноски в общ размер от 410 /четиристотин и десет/ лева.

Съгласно чл.172 ал.5 от Закона за движение по пътищата, решението не подлежи на обжалване.

	Съдия: