Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1320 13.04.2020 година град Пловдив
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII - ти граждански състав, в публично заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 11336 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация по чл. 422, вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2
вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, чрез
пълномощника С.– юрк. е предявил против Е.Г.Г., ЕГН: **********,***, искове за
признаване за установено по отношение на ищеца, че ответникът дължи сумата от 788,92 лв. (седемстотин осемдесет и
осем лева и деветдесет и две стотинки), представляваща дължима главница по
договор за потребителски кредит № *** от 13.09.2016 г., сключен с „Провидент
Файненшъл България” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 19.05.2017 г. с
Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД; договорна лихва в размер на 100,42 лв. (сто лева и четиридесет и две стотинки) за периода
13.12.2016 г. – 07.11.2017 г.; такса за оценка на досие в размер на 20,39 лв. (двадесет лева и тридесет и
девет стотинки) за периода от 04.04.2017 г. до 07.11.2017 г.; такса за услуга
„кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой по местоживеене на
кредитополучателя в размер на 387,39 лв.
(триста осемдесет и девет лева и тридесет и девет стотинки) за периода от
14.03.2017 г. до 07.11.2017 г.; обезщетение за забава в размер на 198,80 лв. (сто деветдесет и осем лева
и осемдесет стотинки) за периода от 19.05.2017 г. до 03.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 04.04.2019 г. до
окончателното й погасяване, които суми са присъдени по ч.гр.д. № 5335/19 г. по
описа на ПдРС.
В исковата молба се
твърди, че е сключен на 13.09.2016 г. между „Провидент Файненшъл България” ООД
и ответникът договор за потребителски кредит № ***, по силата на който била
предоставена парична сума в размер на 800 лева и уговорена договорна лихва в
размер на 157,80 лева, платими на 60 равни седмични погасителни вноски, всяка в
размер на 15,96 лева. С подписването на договора, кредитополучателят е изразил
съгласие да заплати такса за оценка на кредитно досие, в размер на 40 лева,
която се заплаща на равни седмични погасителни вноски, всяка в размер на 0,67
лева, дължими на падежната дата на погасителната вноска по договора за кредит.
По избор на кредитополучателя, кредиторът се е задължил да му предостави
допълнителна услуга „Кредит у дома“, изразяваща се в доставка на заемната сума
по неговото местоживеене в размер на 682,37 лв., платима на 60 равни вноски,
всяка в размер на 11,37 лв. Срокът на договора е изтекъл с настъпване на падежа
на последната погасителна вноска – 07.11.2017 г. и не бил обявяван за
предсрочно изискуем. На 19.05.2017 г. е подписан Договор за продажба и
прехвърляне на вземанията /цесия/ между „Провидент Файненшъл България” ООД и
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с което са изкупени дължимите вземания,
ведно с всички привилегии и обезпечения, като длъжникът бил надлежно писмено
уведомен за прехвърлянето с изпратено уведомително писмо, но доброволно
изпълнение не е постъпило.
Тъй като ответникът не е изплатил изцяло задълженията
си договора за паричен заем, то ищецът подал заявление по чл. 410 ГПК срещу
ответника, по което било образувано цитираното частно гр. дело, но длъжникът
бил уведомен по чл. 47, ал. 5 ГПК, поради това ищецът предявявал настоящите
установителни искове за съществуване на вземанията. Моли същият да бъде уважен.
Претендират се и разноски за заповедното и исковото производство.
С определение на съда от 04.10.2019г.,
съдът е определил, че са налице предпоставките по чл. 47, ал. 6 от ГПК, поради
което е допуснато назначаване на особен представител на Е.Г.Г..
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез особения си представил адвокат Ч., е депозирал
писмен отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск по основание и
размер. В отговора се
релевира възражения, че ищецът не бил легитимен кредитор на ответника. Цесията
не била съобщена на ответника. Твърди, че процесният договор е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК поради нарушения на чл. 11, ал. 1, т.9, т. 9а, т.11, т.
12, т. 15, т. 16 ЗПК и чл. 10а и чл. 19 ЗПК. Твърди, че възнаградителната лихва
е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Ответникът не бил уведомен за
цесията.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От приетото за послужване ч.гр.д. №
5335 по описа за 2019 г. на ПдРС, се
установява, че ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за следните суми: 788,92
лв., представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № ***
от 13.09.2016 г., сключен с „Провидент Файненшъл България” ООД, вземанията по
който са прехвърлени на 19.05.2017 г. с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД; договорна лихва в
размер на 100,42 лв. за периода 13.12.2016 г. – 07.11.2017 г.;
такса за оценка на досие в размер на 20,39
лв. за периода от 04.04.2017 г. до 07.11.2017 г.; такса за услуга „кредит у
дома“ за предоставяне на кредита в брой по местоживеене на кредитополучателя в
размер на 387,39 лв. за периода от
14.03.2017 г. до 07.11.2017 г.; обезщетение за забава в размер на 198,80 лв. за периода от 19.05.2017 г.
до 03.04.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в
съда – 04.04.2019 г. до окончателното й погасяване. Заповедта за изпълнение е била връчена
на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради това съдът е указал на
кредитора да предяви иск за установяване на вземането си. Искът е предявен в
преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане
по същество.
По делото се установява от събраните
доказателства, че на 13.09.2016 г., след получаването на стандартен европейски
формуляр, ответницата в качеството си на кредитополучател, е сключила договор
за потребителски паричен кредит № *** с „Провидент Файненшъл България“ ООД, ЕИК
*********, при спазване на разпоредбите на Закона за потребителския
кредит/ЗПК/, в размер на 800 лева. Общата сума, която кредитополучателят се е
задължил да върне по договора е в размер на 1680,17 лева, включваща: главница
от 800 лева, договорна лихва от 157,80 лева, такса „оценка на досие“ от 40 лева
и такса за услуга „кредит у дома“, в размер на 682,37 лева, на 60 броя равни
седмични погасителни вноски, всяка от 28,01
лева и последна вноска от 27,58 лв.
От заключението на съдебно-счетоводна
експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира като компетентно и
обективно дадено, се установява, че до момента ответницата е внесла сумата от
28,01 лв. Невъзстановеният размер по прецесния договор
е: 788,91 лева - главница, договорната лихва – 99,72 лв., такса за услуга „кредит у дома“-386,75
лева и такса „оценка на досие“-20,57 лева.
Ищецът по делото „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД е приобретател на вземането, на основание сключен на
19.05.2017 г. договор за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/ с „Провидент
Файненшъл България“ ООД по силата на който е придобил вземането по договора за
кредит изцяло, с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Цесионният
договор е приет като доказателство по делото, редовен от външна страна и от
него съдът установява, че по чл. 1, ал. 2 от него страните са постигнали
съгласие вземанията, предмет на прехвърляне, да бъдат подробно изброени и
индивидуализирани в списъка, представляващ Приложение № 1, което е неразделна
част от договора, което приложение се изготвя на хартиен носител, за да бъде
приложено към договора, както и под формата на електронен файл, съхраняван на
траен носител, който трябва да бъде предоставен на упълномощен представител на
цесионера, на базата на протокол, подписан от двете страни за удостоверяване на
доставката. Страните са предвидили в същата алинея от договора, че Приложение №
1 трябва да съдържа информация за прехвърлените вземания, генерирана
автоматично от счетоводната система на цедента към датата на сключването на
договора. Такова годно от външна страна приложение към цесионния договор от
19.05.2017 г. има представено по делото/листи 23-25 от делото/, двустранно
подписано, като вземането от ответницата Е.Г. е вписано под номер ***.
Представено е пълномощно от цедента, с което се
упълномощава цесионерът да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /л. 26/. Предишният кредитор има правото да упълномощи
новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник /решение
№ 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5759/2014 г., III г. о. /.
Към приложенията на исковата молба са представени
уведомителни писма от за прехвърляне на вземането /л.27-29/ по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера до длъжника. Уведомлението, приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Досежно възражението на ответника, че цесията не му е
била съобщена, съдът го намира за неоснователно. Изходящото от цедента (или
упълномощения цесионер) уведомление, приложено към исковата молба на цесионера
и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин
уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК
при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника /виж решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т.
о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение
№ 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./. Действително,
назначеният от съда особен представител на ответника притежава особено
процесуално качество да защитава интересите на длъжника в хода на съдебното
производство, но до конституирането му се е стигнало след като съдът е приел,
че съобщението до ответника е редовно връчено. Установената в нормата на чл.
47, ал. 5 от ГПК фикция, съгласно която съобщението се смята за връчено с
изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината, се
прилага, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес
и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички
положения в тази хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за
редовно връчени. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК при връчване на съдебни книжа чрез
залепване на уведомление ответникът се счита призован и уведомен за
образуваното срещу него производство с изтичането на предвидения в чл. 47, ал.
2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в рамките на този срок за
получаване на книжата. Затова и по силата на визираната разпоредба в процесния
случай преписите от исковата молба с приложенията към нея, в частност
изявлението, обективирано в уведомителното писмо за извършената цесия, се
презумира да са получени от ответника, а не от назначения му особен
представител. Уведомлението, представено с исковата молба на ищеца-цесионер и
достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на
съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал.
3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Следователно от датата на връчване
исковата молба и приложенията на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК е
изпълнена разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и извършеното прехвърляне на
вземането е съобщено на длъжника. Следва
да се посочи само за пълнота, че актуалната съдебна практика стига
по-далеч, като намира, че уведомяването за настъпила предсрочна изискуемост
/уведомяването за прехвърляне на вземането/ може да се съобщи редовно и на
назначения по делото особен представител /виж решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о. на ВКС/.
С оглед изложените съображения съдът намира, че в хода на
процеса по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК ответникът е редовно уведомен за извършената цесия,
уведомителното писмо съдържа конкретно посочване на правоотношението -
вземанията, които са предмет на настоящото производство. Ето защо ищецът е
материалноправно легитимиран да претендира всички вземания въз основа на
процесния договор за кредит, тъй като последният дължи да престира на него, а
не на стария кредитор.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният
договор от 13,09,2016 г. по свята правна същност е договор за потребителски
кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона за потребителския кредит.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал.1 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два
екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
В този смисъл е и нормата на чл. 5, ал.4 от ЗПК, касаеща общите условия към договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора.
Разпоредбата
на Чл. 11, ал. 1 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа:
т. 9 лихвения процент по кредита, условията
за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти;
т.9а
методиката за изчисляване на
референтния лихвен процент съгласно чл. 33а;
т.10 годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин;
т. 11 условията за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването;
т. 12
информация за
правото на
потребителя при погасяване
на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване
и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение
по
сметка под формата
на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа
разбивка
на всяка погасителна
вноска, показваща
погасяването на
главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент,
и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не
е фиксиран или когато допълнителните разходи
могат да бъдат променени съгласно
договора за кредит, в погасителния план се
посочва
ясно, че информацията,
съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит;
т. 15 лихвения
процент, който се прилага при просрочени плащания, изчислен към момента на сключване на договора за кредит,
начините за неговото променяне, както и
стойността на всички разходи, които се дължат при неизпълнение на договора;
т. 16
предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските;
Правната норма на чл. 22 ЗПК
предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1,
т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9 договорът е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Нормата на чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД
определя за нищожни договорите, които противоречат на
закона. Противоречието се изразява в неспазването на императивна правна норма
или основен правен принцип.
Установената съдебна практика на ВКС
(Р № 23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, Iт.о. и др.), както и
на Съда на ЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
5 април 1993г. приема, че за неравноправния характер на клаузите в
потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо
дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва
да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3
от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
От
съдържанието на договора се установява, че същият е бланков. Съдът намира, че
сключеният договор за потребителски кредит е недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК, тъй като не съдържа задължителните реквизити, регламентирани от чл. 11,
ал. 1, т. 9,10 и 11 ЗПК. Ето защо процесният договор за потребителски паричен кредит
№ *** от 13.09.2016 г., сключен с „Провидент Файненшъл България“ ООД, е
недействителен, което има за правна последица потребителят да върне само
чистата стойност на кредита. В тази хипотеза, той не дължи лихва или други
разходи по кредита, по предвиждането на чл. 23 от ЗПК. Такива разходи за него
са и процесните две такси-„оценка на досие“ и „кредит у дома“. Този извод съдът
извлича с граматическо тълкуване от употребата
на законодателя в разпоредбата на чл. 23 от ЗПК на наречието „само“,
което изключва всички други плащания по договора за кредит, независимо от
техния характер.
Независимо от горното ,
съдът намира , че претенциите за двете такси
-„оценка на досие“ и „кредит у дома“ са неоснователни и поради следните
съображения. При главница в размер на 800 лв., в б.”Д” от сключения договор за
потребителски кредит е уговорена такса за услугата „Кредит у дома” в размер на
682,37 лв. Посочено е, че тази услуга се предоставя по избор на клиента и се
дължи за домашната доставка на заетата сума в брой по негово местоживеене и
седмично домашно събиране на вноските по кредита. В разпоредбите на чл. 25 и
чл. 26 от договорните условия е посочено, тази такса се дължи, макар и в
намален размер от 30 %, дори и в случаите на пълно предсрочно погасяване на
кредита, както и при отказ от услугата.
Действително,
договорената такса за услугата „Кредит у дома”, доколкото е свързана с
извършването на плащанията по договора и е отделно уговорена, не се включва в
размера на годишния процент на разходите – чл. 19, ал. 3, т. 3 ЗПК, поради
което за нея принципно не намират приложение ограниченията на чл. 19, ал. 4 и
ал. 5 ЗПК. Според тези разпоредби нищожни са клаузите в договора за
потребителския кредит, в резултат на които годишният процент на разходите би надвишавал
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута. Това обаче не означава, че клаузата, с която се уговаря такса, свързана
с извършването на плащанията, не може да бъде подложена на служебна проверка за
валидност. За тази клауза на общо основание /чл. 24 ЗПК/ ще се прилагат
правилата на чл. 143 – 148 ЗЗП.
Според
чл. 143, т. 14 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправна и следователно нищожна ще е
и тази клауза в потребителския договор, която налага на потребителя да изпълни
своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите. По
тази причина съдът намира, че чл. 25 и чл. 26 от договорните разпоредби /с
характер на общи условия/, чието тълкуване налага извода, че таксата за
услугата „Кредит у дома” се дължи, дори и когато тя не е била предоставена на
клиента, съставляват неравноправни и следователно нищожни клаузи, за което
съдът е длъжен да следи и служебно.
Няма
спор, че кредиторът има право да начислява и събира от длъжника и предвидените
в договора такси. Трябва обаче да се държи сметка за естеството на конкретното
вземане – то е именно такса, т.е. възнаграждение за извършена от кредитора
дейност или услуга, която се дължи отделно от главницата, възнаградителната и
мораторната лихви по договора. Дължимостта на таксата обаче е обусловена от
това дали кредиторът е изпълнил задължението си да извърши дейността, респ. да
предостави услугата, за която се дължи тя. Таксата, за разлика от
възнаградителната лихва, не съставлява възнаграждение за кредитора и не следва
да се превръща в основен източник на печалба за него. При положение, че
ответникът е заплатила само една вноска, то очевидно е, че и услугата по
тяхното събиране от дома на последната не е била извършвана. Въпреки
разпределената му тежест да установи, че първоначалният кредитор е изпълнил
задълженията си по договора за кредит съобразно уговореното, и от който факт
ищецът черпи права, в които задължения се включва и предоставянето на
въпросната услуга, ищецът не ангажира доказателства за това, че услугата
„кредит у дома” реално е била предоставена на ответницата. Ако задълженията по
договора не са обявени за предсрочно изискуеми или не са заплатени предсрочно
от ответника, каквито твърдения липсват, за кредитора е съществувало задължение
всяка седмица да организира посещения на негов служител на адреса, включително
ако при тези посещения кредитополучателят не е намерен или не е предал
дължимата седмична вноска. Доказателства за предаване на сумата по кредита на
адреса на ответника, както и такива за ежеседмични посещения на служител на
кредитора на адреса на последната за събиране на вноските, не са ангажирани по
делото. Предвид това ищецът следва да понесе и неблагоприятните последици от
недоказването на това обстоятелство.
Съдът намира, че таксата
за услугата „Кредит у дома” на практика представлява втора, скрита
възнаградителна лихва, която в нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК не е включена в годишния процент на
разходите. По тези съображения съдът намира, че на ищеца не се дължи плащане на
тази такса. Ако сумата беше включена в годишния процент на разходите, то заедно
с общия размер на фиксираната лихва и таксата за оценката на досието на
клиента, общият размер на ГПР би надхвърлил размера по чл. 19, ал. 4 ЗПК и следователно тази клауза би била нищожна
на основание чл. 19, ал. 5 от същия закон. По тези съображения искът за таксата
за услугата „Кредит у дома” следва да бъде отхвърлен.
Не е представено и
доказателства за предоставяне на услугата „оценка на досие” от страна на
първоначалния кредитор също не бяха ангажирани по делото - в какво конкретно се
изразява тази услуга, от кого и кога е предоставена, поради което и претенцията
за нейното заплащане също се явява недоказана.
Ответницата е платила по кредита общо
28,01 лв., т.е. непогасена главница е останала 771,99 лв./ 800 -28,01 =771,99/.
Ето защо предявения иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен до размер от
771,99 лв., и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 788,92 лв.
Досежно другите установителни искове, същите следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора право на
разноски имат и двете страни. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски пропорционално
на уважената част от исковете. Същият е доказал заплащането на държавна такса в
размер на 220,08 лв., депозит за особен представител – 334,71 и внесен депозит
за вещо лице в размер на 140 лв. Претендира на основание чл. 78, ал.8 ГПК вр.
НЗПП да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева.
Съдът намира, че при съобразяване на действителната фактическа и правна
сложност на делото присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение следва
да бъде 150 лева. Общият размер на разноските на ищеца за исковото производство
възлизат на 844.79 лева, като по съразмерност следва да
му бъдат присъдени 435.96
лева. За заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на
79.92 лева, като
следва да му се присъдят по съразмерност 41.24
лева. На ответника не следва да се присъждат разноски, тъй като такива
не са направени.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Е.Г.Г., ЕГН: **********,***, че дължи
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” № 25, офис- сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от и.д. Н.Т.С. сумата от 771,99 лева,
представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит № *** от
13.09.2016 г., сключен с „Провидент Файненшъл България” ООД, вземанията по
който са прехвърлени на 19.05.2017 г. с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 19.05.2017 г. до окончателното й погасяване, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния
предявен размер от 788,92 лв., която сума е присъдена по ч.гр.д. № 5335/19 г.
по описа на ПдРС със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените
искове за признаване за установено по
отношение на Е.Г.Г., ЕГН: **********, че дължи
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, следните суми:
100,42 лв. (сто лева и четиридесет и
две стотинки) за периода 13.12.2016 г. – 07.11.2017 г.; такса за оценка на
досие в размер на 20,39 лв.
(двадесет лева и тридесет и девет стотинки) за периода от 04.04.2017 г. до
07.11.2017 г.; такса за услуга „кредит у дома“ за предоставяне на кредита в
брой по местоживеене на кредитополучателя в размер на 387,39 лв. (триста осемдесет и девет лева и тридесет и девет
стотинки) за периода от 14.03.2017 г. до 07.11.2017 г.; обезщетение за забава в
размер на 198,80 лв. (сто деветдесет
и осем лева и осемдесет стотинки) за периода от 19.05.2017 г. до 03.04.2019 г.
ОСЪЖДА Е.Г.Г.,
ЕГН: **********,*** , да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър
Дертлиев” № 25, офис- сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от и.д.Н.Т.С. сумата от 435,96
лева
/четиристотин
тридесет и пет лева и деветдесет и шест стотинки/, представляващи съдебно
деловодни разноски за исковото производство
и сумата от 41,24 лева
/четиридесет и един
лева и двадесет и четири стотинки/, представляващи съдебно деловодни разноски
за заповедното производство, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
На особения представител на ответника Е.Г.Г.
–адв. М.Ч. да се изплати внесения депозит за особен представител.
Решението може да бъде обжалвано от
страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив.
СЪДИЯ :/п/
Вярно с оригинала!
РЦ