РЕШЕНИЕ№ 262637
гр. Пловдив, 16.12.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на шестнадесети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА
при
секретаря Петя Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 15294 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от А.Д.Д.
против „Изи Асет Мемиджмънт“ АД и
„Файненшъл България“ ЕООД пасивно субективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, както следва:
1. за приемане за установено в
отношенията между ищцата и „Изи Асет Мемиджмънт“ АД, че сключеният между
тях договор за паричен заем № ****г. е недействителен, поради нарушаване на чл.
11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, чл. 5 ЗПК и чл. 143,
т. 19 ЗЗП.
2. за приемане за установено в
отношенията между ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД, че сключеният между
тях договор за поръчителство № ****г. е недействителен, поради липса на правно
основание, уговарянето му неравноправно в ущърб на страните, поради
противоречието му с добрите нрави и тъй като обезпечава недействителен договор
за паричен заем.
С
Определение № 263192/07.07.2021 г. производството по делото е частично
прекратено по отношение на предявения от А.Д.Д.
против „Изи Асет Мениджмънт“ АД установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК против ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за
приемане за установено в отношенията между страните, че договор за паричен заем
№ ****г. е недействителен като противоречащ на императивните изисквания на
Закона за задълженията и договорите.
Ищецът
твърди, че между него и „Изи Асет
Мемиджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № ****г. Твърди, че с
установения в договора годишен лихвен процент от 40 % се нарушават добрите нрави
и се внася неравноправие между правата и задълженията на страните. Твърди, че
възнаградителна лихва, която надвишава трикратния размер на законната лихва е
недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави, в който
смисъл се позовава на практика на касационната инстанция. Твърди, че договорът
за паричен заем е възмезден, поради което недействителността на клаузата за
възнаградителна лихва има за юридическа последица недействителност на
кредитната сделка. Твърди, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК, тъй като установения в договора за потребителски кредит ГПР от 49, 14 %
не отговаря на действително приложения, което от своя страна водело и до
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че уговореното
възнаграждение за фирмата – поръчител представлява разход по кредита, който
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите.
Поради невключване на възнаграждението по договора за поръчителство в размера
на ГПР последният не съответствал на действително прилагания в кредитното
правоотношение, което е довело до нарушаване на правата на потребителя и е
довело до неравновесие в кредитното правоотношение. Твърди, че при сключване на
договора е допуснато и нарушение на чл. 5 ЗПК, тъй като на потребителя е
представен стандартен европейски формуляр с различни данни от тези по договора
за кредит. Поддържа, че на собствено основание е недействителен и сключения
между ищцата и „Файненшъл
България“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство от 07.08.2019 г., като
уговорката за заплащане на възнаграждение не е породила правни последици.
Твърди, че договорът за поръчителство представлява сделка между кредитора и
трето за правния спор лице, поради което сключването на такъв договор за поръчителство
от страна на длъжника е лишен от правно основание, доколкото в случая не се
достига до типичната и непосредствена цел на договора за поръчителство, а
именно – обезпечение на вземането на кредитора от друго, различно от длъжника,
лице. Счита, че клауза, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение
по договор за поръчител, е установена в пряко противоречие с целта на
Директивата, доколкото задължение на кредитодателя е да направи оценка на
кредитоспособността на длъжника преди сключване на договора за кредит. Твърди,
че възлагането на потребителя на задължения, които следва да заплаща кредитора
са в изключителен интерес на кредитора и във вреда на потребителя, който е по
слабата страна в правоотношението, поради което е налице нарушение на чл. 143 ГПК. Твърди, че задължавайки потребителят да сключи договор за поръчителство,
кредитодателят е договарял в полза на поръчителя по смисъла на чл. 22 ЗЗД, като
ако ищцата би изразила воля да сключи договор за поръчителство, тя не го прави
в изпълнение на свое задължение към кредитодателя, а единственият й мотив би
бил да надари кредитора. В този смисъл сочи, че на основание чл. 225, ал. 1 ЗЗД
по договора за дарение дарителят следва да престира незабавно, в противен
случай договорът е нищожен, а в процесния случай възнаграждението за поръчителя
се погасявало на погасителни вноски. Поддържа, че предвид акцесорния характер
на договора за поръчителство, последният е недействителен, поради
недействителност на обезпечената сделка – договорът за паричен заем. По така
изложените съображения моли за уважаване на предявените искове.
В
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага подробни
съображения за нейната неоснователност. Твърди, че в сключения договор бил ясно
посочен лихвения процент и годишния процент на разходите по кредита. Годишният
лихвен процент от 40 % минимално надвишавал трикратния размер на законната
лихва, поради което и не следвало да се приеме, че е налице нарушение на
добрите нрави при установяването му. Договорната лихва представлявала цената за
ползване на усвоения паричен ресурс. Твърди, че подписвайки договора при
посочените параметри ищецът сам е преценил възможностите си, поради което счита,
че не е налице противоречие с добрите нрави. Счита, че размерът на годишният
лихвен процент е определен изрично по размер, като е съобразен с ограниченията,
установени в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че не е налице соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите е установен в размер, съобразен
с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не надвишава петкратния размер на
законната лихва. Твърди, че ГПР представлява възнаграждението на кредитора и
други допускания, свързани с договора за потребителски кредит, а
възнаграждението за поръчителя, произтича от друго правоотношение, поради което
не е част от установения в договора ГПР, който е фиксиран. Следователно в
договора не била предвидена възможност за промяна на ГПР, поради което не са
предвидени и уговорени допълнителни допускания. Сочи, че в договорът за
поръчителство изрично е предвидено, че последният влиза в сила единствено ако
заемополучателят не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение в
установения тридневен срок. Твърди, че съгласно клаузите на ЗПК годишният
процент на разходите се определя към датата на сключване на договора за паричен
заем, поради което към този момент не е известно дали заемополучателят ще
изпълни задължението си за предоставяне на поръчителство. Оспорва твърденията
на ищеца за недействителност на договора за поръчителство, като сочи, че за
изтъкнатото противоречие на последния с нормите на добрите нрави, не е посочена
конкретна обосновка. Сочи, че не е налице нееквивалентност на престациите, тъй
като поръчителят се задължава да отговаря с цялото си имущество солидарно с
длъжника за изпълнение на неговите задължения. Твърди, че поръчителят е сключил
договора за поръчителство само и единствено, поради възлагане от страна на
ищеца и само при условие, че ще получи уговореното възнаграждение. Поддържа, че
дори да се приеме, че договорът за заем е недействителен, тъй като ищецът не е
изпълнил задължението си за предоставяне на другите две обезпечения по договора
за заем, последният дължи възнаграждение на поръчителя. По така изложените
съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е депозирал отговор
на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност. Сочи, че
основният предмет на дейност, който осъществява и е вписан в ТР, е предоставяне
на гаранционни сделки по занятие. Твърди, че ищецът, с цел да избегне
неблагоприятни последици от неизпълнение на задълженията си по договора за
кредит, установени в клаузата на чл. 4 от Договора, е потърсило неговите
услуги. Сочи, че причината за сключване на договора от страна на ответника е
именно възможността за получаване на възнаграждение. По така изложението
съображения счита за неоснователни твърденията на ищеца, че договорът за
поръчителство е лишен от правно основание. Твърди, че договорът за
поръчителство не е установен в противоречие с добрите нрави, като не е налице
твърдяната от ищцата явна нееквивалентност на престациите, тъй като срещу
възнаграждение е поел задължение да отговаря с цялото си имущество – солидарно
с длъжника, за изпълнение на неговите задължения. Сочи, че е сключил договора
за поръчителство само и единствено поради възлагане от страна на ищеца и именно
предвид установеното възнаграждение за предоставената услуга. Сочи, че
договорът за поръчителство не е установен в противоречие с добрите нрави, тъй
като приложение следва да намери принципа за свободата на договарянето между
страните, установен в разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. Твърди, че не е налице
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора за
кредит е уговорен фиксиран лихвен процент, който е посочен в договора и е ясен
за страните. Счита, че не е нарушена и клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
тъй като годишният процент на разходите е посочен в договора за кредит, като
последният е в размер от 40 % и не е по висок от пет пъти размера на законната
лихва. Твърди, че годишният процент на разходите в договора е фиксиран като е посочена и общата сума за заплащане, а
годишният процент на разходите се определя по формула, която е определена в
Приложение № 1 към ЗПК. Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство е
второ, акцесорно облигационно правоотношение, поради което не следва дължимата
по него такса за възнаграждение на поръчителя да бъде включена в годишния
процент на разходите по договора за кредит. Поддържа, че твърденията за
недействителност на договора за поръчителство не следва да се кредитират, тъй
като ответното дружество е вписано като финансова институция, която предоставя
гаранционни сделки по занятие, като извършва търговската си дейност в
съответствие с всички приложими законови разпоредби. По така изложените
съображения се моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на
сторените в производството разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недействителността на договора за
кредит, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, поради нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК,
чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, чл. 5 ЗПК и чл. 143, т. 19 ЗЗП, както и за
установяване недействителността на договора за поръчителство, сключен с
„Файненшъл България“ ЕООД, поради липса на правно основание, уговарянето му
неравноправно в ущърб на страните, поради противоречието му с добрите нрави и
тъй като обезпечава недействителен договор за паричен заем.
От събраните по делото доказателства се установява, че между ищцата А.Д.Д.
и „Изи Асет Мемиджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № ****г., по
силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 2 500 лв. срещу
насрещното задължение на ищеца – кредитополучател, да върне предоставения му за
възмездно ползване финансов ресурс на дванадесет седмични погасителни вноски –
всяка в размер на сумата от 43, 78 лв., ведно с начислената възнаградителна
лихва или сумата в общ размер от 525, 36 лв. Установен е годишен лихвен процент
от 40 % и годишен процент на разходите от 49, 14 %.
С разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора страните са постигнали
съгласие, че заемополучателят следва да обезпечи задължението си с осигуряване
на поне едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, всяко от
които да отговаря на следните изисквания – да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на
осигурителния му доход да е в размер над 1 000 лв., да работи по безсрочен
трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с “Изи Асет Мениджмънт” АД, да няма незаплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да
е със статус не по-лош от 401 “Редовен”; банкова гаранция с бенефициер –
заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7 от договора, със срок на валидност –
тридесет дни след крайния срок за заплащане на задълженията по договора; или одобрено
от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки.
По делото е представен Договор за предоставяне на поръчителство № ****г.,
сключен между „Файненшъл България“ ЕООД чрез „Изи Асет Мениджмънт“ АД в
качеството му на посредник, и А.Д.Д. – потребител. По силата на така сключения
договор по възложение на потребителя поръчителят поема задължение да сключи
договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който да
отговаря солидарно с потребителя за изпълнение на всичките му задължения,
възникнали по силата на договор за паричен заем № ****, а именно – задължение
за връщане на заемната сума от 500 лв. Установено е, че договорът влиза в сила
в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, ал. 2 от
Договора за паричен заем в указания срок. С разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Договора
за предоставяне на поръчителство е установено, че за поемане на задължението от
поръчителя, потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 158, 64
лв., платимо разсрочено на вноски – всяка в размер от 13, 22 лв., дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен
с „Изи Асет Мениджмънт“ АД. С разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от Договора е
установено, че потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в
договора за паричен заем. С клаузата на чл. 3, ал. 3 е договорено, че „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е овластен да приема вместо поръчителя изпълнение на
задължението на потребителя за заплащане на възнаграждение по договора.
В производството по делото е изслушано заключението на вещото лице по допуснатата
от съда съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че в годишния
процент на разходите е включена единствено възнаградителната лихва, като след
включване на възнаграждението за поръчителство кредита се оскъпява със средно
31, 75 %.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
В случая се твърди, че договорът за паричен заем е сключен в нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, чл. 5 ЗПК и чл. 143, т. 19 ЗЗП.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
В случая в разпоредбата на чл. 2, т. 8 от Договора е посочен годишният
процент на разходите по кредита от 49, 14 %.
С клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит страните
са установили, че длъжникът следва да обезпечи задължението чрез сключване на
договор за поръчителство, като в сключения с „Файненшъл България“ ЕООД Договор
за предоставяне на поръчителство № ****г. е установено задължение за заплащане
на възнаграждение за поръчителство в размер от 158, 64 лв., платимо разсрочено
на вноски – всяка в размер от 13, 22 лв., дължими на падежа на плащане на
погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на
сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11,
т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл.
19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява
задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия
кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва
за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия
случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването
на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на
договора за потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за
потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или
услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на
услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за
поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите
за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите
права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е
установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че в договора
следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит;
посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент.
Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно
която държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на
разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в
изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за
кредит.
В случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на
ищеца, изложени в исковата молба, че невключване на предвиденото в договора за
предоставяне на поръчителство възнаграждение, в процентното изражение на
годишния процент на разходите, така както е установен в договора, води до недействителност на
договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал.
1. т. 10 ЗПК.
На първо място следва да се посочи, че това възнаграждение, макар да е
платимо, ведно с вноските по кредита, е установено в друг договор, сключен с „Файненшъл
България“ ЕООД, поради което, макар този договор да е свързан с договора за
паричен заем и да обезпечава неговото изпълнение, не може да се приеме, че
установените в него задължения следва да бъдат включени в годишния процент на
разходите по договора за паричен заем, макар да представляват скрито
възнаграждение за кредитодателя.
Съдът намира, че не следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да
се тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по
чл. 22 ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и
когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора размер на
ГПР не съответства на действително прилагания между страните. Това е така, тъй
като всъщност разширителното тълкуване на посочената разпоредба, представлява
тълкуване и прилагане по разширителен начин на възприето от общностния
законодател правило в разпоредбата ма чл. 10, пар. 2, б. “ж” от Директивата,
осъществено от националния съд, което е недопустимо, след като националното
законодателство е възприело и транспонирало посоченото правило по точен и пълен
начин.
Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по кредита,
чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение, което е
установено в глобален размер чрез посочване на неговата стойност, не води до
недействителност на договора за кредит на соченото от ищеца основание. Макар възнаграждението
за поръчтелство по своята същност, с оглед тълкуване на разпоредбите на
договора, да представлява скрито възнаграждение за кредитодателя, което води до
по-голям процент на разходите по кредита, не следва да се прилага санкцията
установена в разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Това е така, тъй като в случаите, в
които годишният процент на разходите надвишава установения в закона максимум по
чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че санкция за неспазване на посоченото изискване, е
недействителност на съответната клауза от договора.
Съдът намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е
установена в Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 г. е осигуряване на максимална информираност на потребителите, при
сключване на договори за кредит при условия, които са отнапред установени от
икономически по-силната страна в правоотношението. Следователно и при нарушение
на разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на договора за
потребителски кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК
санкция, единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера
на задължението по кредита и начина на неговото формиране. В процесния казус,
макар задължението за неустойка да не е включено в процентното измерение на
годишния процент на разходите по кредита, това задължение е установено в
глобален размер и като част, която се добавя към размера на седмичната вноска
по кредита, поради което за потребителя съществува яснота относно точния размер
на задължението му и общата стойност на кредита.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на
договора за кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не е допуснато и соченото от страна на ищеца нарушение на клаузата на
чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е установен годишния
лихвен процент, а именно от 40 %, като макар отделно да не е установен размерът
на договорната лихва, последният е изводим от клаузите на договора, тъй като е
посочена общата стойност на кредита, както и размерът на заемната сума, като
разликата между посочените две суми, формира и размера на левовата
равностойност на възнаградителната лихва. В случая следва да се посочи, че
лихвеният процент е фиксиран, поради което не е необходимо да бъде установена
формулата за неговото определяне. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен
към задължението на кредитоплолучателя за заплащане на главница, и
представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е
съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и
дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу
възнаграждение. Съдът не възприема цитираната от ищеца, без конкретно посочване
на съдебните актове, на които се позовава, съдебна практика, съгласно която
недействителна, поради противоречие с добрите нрави, е уговорка за лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити. В
договора е посочен общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, поради което
може да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен процент
отговаря на действително прилагания от кредитодателя.
В случая в производството по делото не се установи да е спазено
изискването, установено в разпоредбата на чл. 5 ЗПК за представяне на
преддоговорна информация на потребителя. Нарушението на тази разпоредба обаче
не е установено като основание за недействителност на договора по чл. 22 ЗПК.
Не следва да се пристъпва към разглеждане на предпоставките по чл. 143, т. 19 ЗЗП, доколкото посочената
разпоредба е относима по отношение на конкретни клаузи от договора за кредит.
Установяване на клауза, която в случая е предвидена в договора за
поръчителство, в нарушение с нормите на ЗЗП, не води до недействителност на цялото
правоотношение по договора за потребителски кредит.
По така изложените съображения съдът намира, че договора за кредит
отговаря на нормативно установените изисквания за необходимо съдържание и не
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 22 ЗПК, поради което
предявеният против „Изи Асет Мениджмънт“ АД установителен иск подлежи на
отхвърляне, поради неговата неоснователност.
По предявеният
установителен иск против „Файненшъл България“ ЕООД, съдът намира следното:
Ищецът счита, че задължението за заплащане на възнаграждение по договора
за поръчителство не е възникнало, тъй като на основание чл. 138, ал. 2 ЗЗД
договорът за поръчителство, който има аксесорен характер е недействителен,
предвид недействителността на договора за паричен заем на основание чл. 22 ЗПК.
Предвид установената неоснователност на главния иск, не са налице сочените от
ищеца основания за недействителност на договора за поръчителство, който има
акцесорен характер.
В договора за гаранция е
установено, че задължението на поръчителя – в качеството му на трето лице по
обезпечаваното задължение, е възмездно, доколкото последното се поема срещу
насрещното задължение на заемателя за заплащане на възнаграждение, платимо на
вноски, всяка от които в размер на сумата от 13, 22 лв. При тълкуване клаузите
на договора и действителната обща воля на страните на основание чл. 20 ЗЗД,
съдът намира, че обезпечението от страна на ответника е поето срещу
възнаграждение – т.е. възмездно, но заплащането му е установено разсрочено, ведно с месечните погасителни вноски по
заема. Установено е, че заемодателят е овластен от поръчителя да приема
заплащане на задълженията по договора за предоставяне на поръчителство.
Съдът намира, че договорът за
поръчителство е недействителен, поради установяването му в противоречие с
добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен е
установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително
възнаграждение за кредитодателя.
Противоречието с добрите нрави
се свързва с нарушаване на морални, неписани норми на обществения живот от
гледна точка на които е морално недопустимо сключеният договор да породи
съответните правни последици. Добрите нрави са морални норми, на които законът
е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.
На първо място следва да се
посочи, че съгласно уговорките, установени в договора за кредит, условие за
отпускане на финансовият ресурс, представлява обезпечаване на вземането на
кредитодателя с поръчителство от трето лице, одобрено от страна на кредитора –
заемодател – арг. чл. 4, ал. 1, т. 3 от договора за паричен заем.
На следващо място, съдът
намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е
установено в полза на кредитодателя по договора за кредит, доколкото чрез
сключване на процесния договор, последното постъпва в неговия патримониум. Това
е така, тъй като кредитодателят “Изи Асет Мениджмънт” АД и поръчителят
“Файненшъл България” ЕООД имат качеството на свързани лица. При осъществена
служебна справка в Търговския регистър съдът установи, че едноличен собственик на
капитала на поръчителя е кредиторът по договора за кредит “Изи Асет Мениджмънт”
АД. По този начин, в разрез с нормите на
добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на
заемодателя. С Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т.
о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на
поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от
законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото
общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на
задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. В случая в
разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е
икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето
правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза,
чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение.
Този извод на съда се подкрепя и от клаузите
на договора за предоставяне на поръчителство, в които е установено, че
възнаграждението по договора се заплаща ведно с месечните погасителни вноски
чрез „Изи Асет Мениджмънт“ АД, който да се счита овластен да приема изпълнение
на задължението.
Следва да се
посочи, че с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо
кредитора да отговаря при неизпълнение от длъжника. По отношение на кредитора
той отговаря за чуждо задължение и затова, ако плати, той има регрес срещу
длъжника за всичко, което е платил със законната лихва от деня на плащането.
Следователно и доколкото по принцип договорът за поръчителство се сключва между
кредитора и поръчителя и по силата на последния в полза на кредитора се поражда
право да претендира вземането си от още едно лице, поело задължение заедно с главния
длъжник, няма пречка този договор да е установен като възмезден, но такова
задължение следва да се установи за обезпечения кредитор като насрещна
престация срещу поетото от страна на поръчителя задължение. Установяване на
такова задължение в тежест на главния длъжник, също следва да се приеме за
сключено в разрез с добрите нрави.
Поради така изложените
съображения и доколкото договорът за поръчителство е сключен единствено с цел,
в разрез с нормите на добросъвестността, да се установи допълнително възнаграждение
за кредитодателя. Предвид изложеното предявеният против „Файненшъл България“
ЕООД иск следва да бъде уважен, поради сключване на договора в противоречие с
добрите нрави, като не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите,
въведени от ищеца основание за недействителност на договора за поръчителство.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от последната разноски, с оглед
изхода на правния спор, в общ размер от 110 лв., от които сумата от 60 лв. по
съразмерност за заплатен депозит за изслушване на съдебно-счетоводна експертиза
и сумата от 50 лв. за заплатена държавна такса по отношение на уважения
установителен иск.
В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на
процесуалния представител на ищцата – ***. И., следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер от 300 лв., определено на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към момента
на сключване на договора за правна защита и съдействие – ДВ, бр.7 от 22.01.2019
г. което да бъде възложено на ответника „Файненшъл България“ ЕООД, против който
предявеният иск е уважен.
При този изход на правния спор следва в полза на ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в
размер на сумата от 120 лв., определено с оглед фактическата и правна сложност
на правния спор, предмет на производството по делото, на основание чл. 78, ал.
8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.Д.Д., ЕГН **********, с адрес
***, против „Изи Асет Мемиджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. “Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап.
40-46, иск за приемане за установено в отношенията между страните на основание
чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключеният
между тях договор за паричен заем № ****г. е недействителен, поради нарушаване
на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, чл. 5 ЗПК и чл.
143, т. 19 ЗЗП.
ОСЪЖДА А.Д.Д., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „Изи Асет
Мемиджмънт“ АД, ЕИК *********, сумата от
120 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството по
гр.д. № 15294/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Люлин 7, бул.
“Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап. 40-46, по предявения от А.Д.Д., ЕГН **********,
с адрес ***, иск с правно основание чл. 124 ГПК, че сключеният между тях договор за поръчителство № ****г.
е недействителен, поради противоречието му с добрите нрави.
ОСЪЖДА „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на основание чл.
78, ал. 1 ЗЗД на А.Д.Д., ЕГН **********, сумата от 110 лв. – съдебно-деловодни разноски в
производството по гр.д. № 15294/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX
граждански състав.
ОСЪЖДА „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на а**. И.,*** № 2, сумата от 300 лв.
– адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по
гр.д. № 15294/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен съд – Пловдив, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно
с оригинала! ПК