Решение по дело №26017/2024 на Софийски районен съд

Номер на акта: 19112
Дата: 23 октомври 2024 г.
Съдия: София Георгиева Икономова
Дело: 20241110126017
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 9 май 2024 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 19112
гр. С, 23.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20241110126017 по
описа за 2024 година
Предявен е иск от М. А. Ч., с ЕГН: **********, адрес гр. С, ж.к. „К С“, бл...., чрез адв.
М., със съдебен адрес: гр. П, бул. „П Ш“ № ..., ет.3, ап.Б, против „С К“ ООД, ЕИК ..., със
седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“ № ..., ет.5, за обявяване нищожността на
договор за потребителски кредит № .../13.11.2023г., сключен между страните, на основание
чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, в условията на
евентуалност е предявен иск за обявяване за нищожна на неустоечната клауза на чл.11, ал.1
от договор за потребителски кредит №.../13.11.2023г на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД,
както и на основание чл.143, ал. 1 от ЗЗП и чл.146, ал. 1 от ЗЗП.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Ищецът твърди, че на 13.11.2023г. сключил със „С К“ ООД договор за потребителски
кредит № ... за сума в размер на 5 100 лева, който следвало да бъде погасен на 23 вноски, а
общата дължима сума за погасяване била в размер на 7 659 лева, при месечна вноска от 333
лв.
Сочи, че в чл.5, ал.1 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант – физическо лице, поръчител или банкова
гаранция в полза на кредитодателя. Поради непредставяне на обезпечението, още със
сключване на договора, на основание чл.11, ал.1 на ищеца била начислена неустойка в
размер на 2 082,67 лева.
Счита, че Договор за потребителски кредит № .../13.11.2023г. е нищожен на основание
чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Намира, че неустоечната клауза
по чл. 11, ал. 1 била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146
ЗЗП.
Сочи, че договорът за кредит е недействителен на специалните основания по чл. 22
ЗПК, тъй като липсвали каквито и да е условия за прилагането на годишен лихвен процент.
Липсвало посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на кредита или е
променлив. Не бил посочен какъв е общият размер на възнаградителна лихва за целия
1
период на договора и какво е съотношението му с главницата по кредита, както и с
предвидената неустойка, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент
отговарял на действително прилагания от заемодателя.
На следващо място, договорът не отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа, че в
договора за кредит липсва методика на формиране на ГПР по кредита, като не било ясно
какво точно е включено в процента на ГПР освен лихвата, доколкото била предвидена
дължимостта на неустойката.
Сочи, че след като кредиторът, при формиране на цената на предоставения от него
финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем
начин да посочи какво е включено в тях. Поради което договорът бил нищожен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Сочи, че договорът за кредит бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, чл.11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от
ЗПК, тъй като сумата която се претендирала за неустойка не била включена в ГПР и ГЛП.
Счита, че с предвиждането за заплащане на сумата за неустойка, се заобикаляла и
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Твърди, че поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за неустойка в
размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Счита, че посочването в договора на размера на ГПР
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
ЗЗП.
В условия на евентуалност счита, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № .../13.11.2023г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр.
чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
Намира, че неустоечната клауза е нищожна, поради накърняване на добрите нрави,
тъй като се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на
собствена изгода на кредитора. Твърди, че е налице липса на еквивалентност, тъй като
сумата, която се претендира като неустойка е в размер на над 40 % от сумата на отпуснатия
кредит.
Счита, че предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй
като същата предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано висока.
Излага, че процесната неустойка била нищожна и поради това, че излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване за
кредитодателя, като по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
С процесната неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Счита, че неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора, като
основната цел на така уговорената клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на
кредитодателя за сметка на кредитополучателя.
По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът обуславя правния
интерес от предявените искове. Претендира и направените в хода на производството
разноски, включително адвокатско възнаграждение.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който се съдържат
доводи по допустимостта и основателността на предявените искове.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „С К“ ООД, чрез адв. М., е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявените искове по подробно изложени съображения за
2
валидност на процесния договор и оспорената неустоечна клауза. Моли съда да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 „С К“ ООД предявява насрещни осъдителни искове от срещу М.
А. Ч. за заплащане на сумата от 737 лева, частично предявена от общия размер на иска от
3 121,63 лв., представляваща падежирала главница, дължима по Договор за потребителски
кредит № .../13.11.2023г г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба –
20.06.2024г. до окончателното плащане, а в условията на евентуалност, в случай че
договорът бъде прогласен за нищожен, „С К“ ООД предявява срещу М. А. Ч. осъдителен иск
за същата сума в размер на 737 лева, частично предявена от общия размер на иска от
3 121,63 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 20.06.2024г. до
окончателното плащане.
Твърди, че между страните е налице Договор за потребителски кредит, по силата на
който "С К" ООД, ЕИК ..., е предоставило на ответника по насрещния иск заемна сума в
размер на 5100 лева. Заемната сума била предоставена на кредитополучателя на датата на
сключване на договора в брой, като същият служел за разписка за изплатените суми – чл. 4,
ал. 1 от Договора. Сочи, още, че кредитополучателят се е задължил да върне главницата при
фиксиран лихвен процент от 35 % на 23 седмични вноски с дата на първо плащане
20.11.2023 г. и последна вноска на 22.04.2024 г. Твърди, че кредитополучателят е погасявал
вноските си по кредита до 08.04.2024 г., като след тази дата е преустановил плащанията.
Непогасани били следните суми: 3121,63 лева - главница, 27,42 лева - възнаградителна
лихва, 206,80 лева - договорна неустойка и 73,30 лева - такси. Излага, че на 22.04.2024 г.
договорът за кредит бил изцяло падежирал, поради което предявява настоящите искове.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещните искове е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявените насрещни искове по основание и размер.
Искането към съда е да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Депозират писмено
становище по делото.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка чл.26 ЗЗД,
Предявеният насрещен иск е с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и евентуално
чл.23 от ЗПК.
По иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, съдът намира
следното:
По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че на
13.11.2023 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № ..., по силата на
който ответникът, в качество на заемодател, се е задължил да предостави на ищеца, в
качеството на заемател, сумата от 5100.00 лв., която следвало да бъде върната на 23 броя
седмични вноски, от които първите 3 по 34.71 лв., а останалите 20 – по 273.61 лв. Посочен е
ГЛП от 35,00 %, ГПР от 42,42 % и обща дължима сума по кредита от 5576.33 лв. Не е
спорно, че сумата е усвоена.
При тези данни, с оглед твърденията в исковата молба и задължението на съда по
чл.7, ал.3 от ГПК, следва да се посочи, че процесният договор за кредит попада в обхвата на
регулация на Закона за потребителския кредит (след изм. с ДВ бр. 17 от 26.02.2019 г.), който
урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит. В случая договорът
отговаря на изискванията за форма и съдържание, предвидени в чл.10 и чл.11 от ЗПК, в
редакцията към момента на сключването му. В него са означени дата и място на
3
сключването, вид на предоставения кредит, извършена е индивидуализация на страните,
посочен е срока на договора, общия размер на кредита и начина на усвояването му, размера
на годишния лихвен, информация относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Посочен е годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за
кредит както и останалите изискуеми реквизити. В същото време клаузите на договора са
написани ясно и разбираемо.
С клаузата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. В случая в разпоредбата на чл.3, т.5 от от договора е
посочен годишният процент на разходите по кредита от 42.42 %.
Тук следва да се има предвид, че договорът за потребителски кредит представлява
двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в
момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита - арг. чл.11,
т.10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит- арг. чл.19, ал.1 ЗПК. Следователно годишният
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към
размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на
възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто
е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл.19,
ал.1 ЗПК. В чл.19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
4
със себе си и да обмислят.
В чл.10, б."ж" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на
чл.23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл.22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
В случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на ищеца,
изложени в исковата молба, че невключване на предвидената неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, в процентното изражение на годишния
процент на разходите, така както е установен в договора, води до недействителност на
договора на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1. т.10 ЗПК.
В този смисъл съдът намира, че не следва разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК да се
тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл.22 ЗПК е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. Това е така, тъй като всъщност разширителното тълкуване на
посочената разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по разширителен начин на
възприето от общностния законодател правило в разпоредбата на чл.10, § 2, б."ж" от
Директивата, осъществено от националния съд, което е недопустимо, след като
националното законодателство е възприело и транспонирало посоченото правило по точен и
пълен начин.
Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, чрез
невключване в неговото процентно изражение на задължение, което е установено в месечен
размер чрез посочване на неговата стойност в погасителния план, не води до
недействителност на договора за кредит на соченото от ищеца основание. Макар това
задължение да оскъпява кредита, респ. да води до по-голям процент на разходите по него,
не следва да се прилага санкцията установена в разпоредбата на чл.22 ЗПК. Това е така, тъй
като в случаите, в които годишният процент на разходите надвишава установения в закона
максимум по чл.19, ал.4 ЗПК, приложение намира специалната разпоредба на чл.19, ал.5
ЗПК установяваща, че санкция за неспазване на посоченото изискване, е недействителност
на съответната клауза от договора.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на договора за
кредит не е допуснато соченото нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Не е допуснато и нарушение на клаузата на чл.11, ал.1. т.9 ЗПК, тъй като в договора за
кредит е установен годишния лихвен процент, а именно от 35.00 %. Размерът на годишния
лихвен процент съотнесен към задължението на кредитоплолучателя за заплащане на
главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс,
е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността
на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.
По така изложените съображения съдът намира, че договора за кредит отговаря на
нормативно установените изисквания за необходимо съдържание и не следва да намери
приложение разпоредбата на чл.22 ЗПК, поради което предявеният главен иск подлежи на
отхвърляне.
Доколкото се сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на евентуалния
иск, съдът дължи произнасяне по него.
5
С оспорената разпоредба на чл.11, ал.1 от договора страните са постигнали съгласие,
че в случай, че непредстави договореното в чл.5 обезпечение в 3-дневен срок от датата на
сключване на договора или то не отговаря на посочените изисквания, кредитополучателят
дължи на кредитора неустойка в размер на 2082.67 лв. В чл.5 от договора ,към който
препраща чл.11, ал.1 е предвидено задължение за заемополучателя да обезпечи отпуснатия
му кредит с 1/ безусловна банкова гаранция от лицензирана от БНБ търговска банка в
размер два пъти общата сума за плащане по договора, включваща главница и лихва, или 2/
поръчителство от едно или две физически лица, които да отговарят на подробно изброени
изисквания /относно месечен доход, условия, при които полагат труд, наличие на други
задължения и т.н./ или 2/ банкова гаранция от одобрена от кредитора банка,съгласно списък,
публикуван на интеренет страницата на кредитора.
Съдът намира, че процесната клауза от договора е нищожна доколкото установява
задължение, което противоречи на добрите нрави. Критериите за това се съдържат в ТР № 1
от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /в този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили задължение за
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в 3-дневен срок, считано
от деня на сключване на договора, като при неизпълнение е предвидена неустойка в размер
на 2082.67 лв.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора. Установява се, че размерът на уговорената
неустойка е значителен с оглед размера на предоставения заем. Предвидено е още
предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по
договора, както размера на вноските нараства с 298.29 лв. за първите три вноски и с 59.39
лв. за всяка следваща. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида
обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на
заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се кумулира към
погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната
си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в
погасителните вноски, неустойката по същество е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя. В този смисъл процесната
клаузата попада и в хипотезата на чл.21, ал.1 ЗПК, която разпоредба предвижда, че всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна.
6
Това е още един аргументи, че процесната клауза е в противоречие с изискванията за
добросъвестност, води до неравновесие между правата на страните по договора, като
накърнява тази на потребителя. Поради това тази клауза следва да бъде прогласена за
нищожна.
По насрещния иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК, съдът намира
следното:
С оглед посоченото по-горе, установено от приетите писмени доказателства, а и
безспорно в отношенията между страните, че те са обвързани от валидно облигационно
правоотношение по договор за кредит, кредитополучателят дължи връщане на
предоставената в заем сума. В случая „С К“ ООД претендира единствено част от дължимата
и падежиралата главница в размер на 737.00 лв.
От представеното с насрещната исковата молба извлечение по процесния договор за
заем /л.53 от делото/, което не е оспорено от ответника по насрещния иск, е видно, че от
главницата са останали непогасени 2890.43 лв. С оглед на това претендираната от кредитора
част от тази сума в размер на 737.00 лв., следва да му бъде присъдена, съобразявайки и
обстоятелството, че по договора е настъпил падежа на всички погасителни вноски.
Като законна последица от това, следва да се присъди и законната лихва от подаване
на на насрещния иск – 20.06.2024 г., до окончателното плащане на дължимото.
Предвид изхода на спора, всяка от страните има право на разноски. Ищецът
претендира такива за държавна такса от 306.40 лв., както и за адвокатско възнаграждение на
пълномощника му, определено по реда на чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.
Тук следва да се отбележи, че съдебната практика приема, че отговорността за разноски се
преценява с оглед основателността на предявената претенция срещу ответника - предявена
по главен иск или по съединен с него евентуален иск. Ако претенцията бъде уважена по
главния иск, ответникът дължи направените от ищеца разноски, ако главният иск бъде
отхвърлен или производството прекратено, тогава отговорността за разноски по делото се
определя от изхода по евентуалния иск – в тази насока определение № 70 от 05.02.2018 г.,
постановено по ч.т.д.№ 257/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., ТК, определение № 477 от
04.11.2016 г., постановено по ч.т.д.№ 1218/2016 г. по описа на ВКС, I т. о., ТК и др. С оглед
на това и съдът като съобрази данните по делото, установи, че вписаните в списъка на
ищеца разходи са реално извършени.
Съдът, като се запозна с приложените по делото платежни документи, намира, че
посочените в списъка по чл.80 от ГПК разноски са реално извършени, поради което на
ищеца следва да се присъди сумата от 83.31 лв., съобразно цената на евентуалния иск и
дължимия върху нея размер на държавната такса.
На основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на адв.М. М. възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на
ищеца в настоящето производство в размер на 480.00 лв.
При определяне на възнаграждението на адв.М. съдът съобрази фактическата е
правна сложност на спора, както и фактът, че исковата молба съдържа бланкетни
оплаквания за нищожност, преповтаряни в редица искови молби, вкл. и такива, депозирани
от самия адв.М.. В настоящия казус не се открояват индивидуални особености /доголкото и
самият договор, който е предмет на иска не е индивидуално договорен/, които е следвало да
съобразява адв.М. и да организира защитата на клиента си спрямо тях. Ето защо сам по себе
си материалният интерес по делото не може да е единствен критерий при определяне
възнаграждението на страната, доколкото е налице и произнасяне на СЕС по дело С–
438/2022, според което съдът не е обвързан с фиксираните в Наредбата на ВАдв.С
минимални размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като
инструктивни, ориентировъчни.
7
Досежно наведените от ответника възражения в молбата му от 18.10.2024 г. относно
това дали ищцата е материално затруднено лице, респ. налице ли са предпоставките за
предоставяне на безплатна правна помощ, следва да се посочи, че съобразно утвърдената
практика на ВКС, наличието на основанието по чл.38, ал.1, т. 2 ЗАдв не може да бъде
обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски /в тази насока
определение № 262 от 05.12.2018 г. по т. д. № 867/2018 г. на ВКС, І т. о., определение № 528
от 20.06.2012 г. по ч. т. д. № 195/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 731 от 09.10.2014г. по
ч. гр. д. № 5256/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение от 02.10.2015 г. по ч. гр. д. № 2340/2015
г. на ВКС, І т.о. определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч.т.д. № 1314/2018 г. на ВКС, ІІ т. о.,
определение № 682 от 18.10.2012 г. по ч.гр.д.№ 598/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение №
442 от 28.06.2019 г. по ч.т.д.№ 502/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 257 от 09.05.2018 г.
по ч. т. д. № 226/2018 г. на ВКС, II т. о., определение № 417 от 17.10.2018 г. по ч. т. д. №
2238/2018 г. на ВКС, І т. о., определение № 665 от 05.12.2018 г. по ч. т. д. № 2467/2018 г. на
ВКС, ІІ т. о., определение № 50199 от 04.10.2023 г. по т. д. № 1624/2022 г. на ВКС, I т. о.,
определение № 1182 от 09.05.2024 г. по т. д. № 654/2023 г. на ВКС, I т. о. и др./.
От друга страна, с оглед изхода по насрещния иск, М. Ч. също дължи направените от
ищеца разноски, които са в размер на 50.00 лв. за заплатена държавна такса и 480.00 лв. за
заплатено адвокатско възнаграждение. Доколкото предвидената в чл.78 от ГПК е
отговорност е обективна и не е обвързана с други условия, освен изхода на спора, съдът
намира за неоснователни възраженията на Ч. в тази насока, направени с отговора й на
насрещната искова молба.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на М. А. Ч., с ЕГН: **********, адрес гр. С, ж.к. „К С“, бл....,
насочен срещу „С К“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“ №
..., ет.5, за обявяване нищожността на договор за потребителски кредит № .../13.11.2023 г.
ПРОГЛАСЯВА по иска, предявен от на М. А. Ч., с ЕГН: **********, адрес гр. С, ж.к.
„К С“, бл...., срещу „С К“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц
Ш“ № ..., ет.5, за нищожна клаузата на чл.11 от сключеният между страните договор
потребителски кредит № .../13.11.2023 г., поради противоречие на добрите нрави.
ОСЪЖДА М. А. Ч., с ЕГН: **********, адрес гр. С, ж.к. „К С“, бл...., да заплати на
„С К“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“ № ..., ет.5, сумата
от 737.00 лв., представляваща част от пълния размер от 3121.63 лв. на дължимата галвница
по сключения между страните договор потребителски кредит № .../13.11.2023 г., ведно със
законната лихва от подаване на насрещната искова молба – 20.06.2024 г., до окончателното
плащане на дължимото.
ОСЪЖДА „С К“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“
№ ..., ет.5, да заплати на М. А. Ч., с ЕГН: **********, адрес гр. С, ж.к. „К С“, бл...., сумата от
83.31 лв., представляваща направени от последната разноски по делото съобразно уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА „С К“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“
№ ..., ет.5, да заплати на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата
възнаграждение на адвокат М. В. М., с адрес гр.П, бул.“П Ш“ № 81, ет.3, ап.Б, сумата от
480.00 лв., представляваща възнаграждение за процесуално представителство и защита на
ищеца М. А. Ч., с ЕГН: **********, по настоящето гр.д.№ 26017/2024 г. по описа на СРС,
128 състав.
ОСЪЖДА М. А. Ч., с ЕГН: **********, адрес гр. С, ж.к. „К С“, бл...., за заплати на
8
„С К“ ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул.“Ц Ш“ № ..., ет.5, сумата
от 530.00 лв., представляваща направени от последното разноски по делото съобразно
изхода по насрещния иск.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9