РЕШЕНИЕ
№261744/25.5.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Варненският районен съд, гражданско отделение,
четиридесет и трети състав, на двадесет и трети април две хиляди двадесет и
първа година, в публично съдебно заседание, в следния състав:
Председател: Т.Л.
Секретар: Д.Д.
разгледа
докладваното от районния съдия гр. дело №5890/2020 г., по описа на Варненския
районен съд и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано въз основа на искова молба на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление:***, п.к. 1407, с която против Н.Т.И., ЕГН **********,***8,
по реда на чл.422 вр. чл. 415 ГПК са предявени искове за установяване
дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№*/*г. по описа на РС – ВТ, а именно: 656,97
лева - главница – дължима сума по договор за потребителски кредит №
*********/25.11.2014 г., сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и ответника, вземането, по
който е прехвърлено от кредитора в полза на ищеца с договор за цесия от
21.03.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението – 23.07.2019 г. до окончателното изплащане; 196,92 лева -
обезщетение за забава, начислено за периода от 22.07.2016 г. до 05.07.2019 г.
Претендират се сторените разноски.
Обстоятелства, от които произтичат претендираните от
ищеца права:
Между страните по делото е налице облигационно
правоотношение, основаващо се на договор за потребителски кредит №
*********/25.11.2014 г., между „П.Ф.Б.“ ООД и ответника, по силата на който, кредиторът
предоставя на кредитополучателя, потребителски кредит в размер на 750 лева. Твърди
се, че кредитът е усвоен изцяло, като ответникът е получил заетата сума, като
получаването ѝ е удостверено с подписване на договора. Постигнато е
съгласие относно срока за връщане на предоставената като кредит сума, брой и
размер на погасителните вноски. Поради настъпване на крайния падеж, предсрочна
изискуемост не е била обявявана.
Крайният падеж на договора е 19.01.2016 г., като
поради неизпълнение към посочената дата, целият неизплатен остатък за главница
е изискуем. Същият е дължим ведно със законната лихва за забава, за посочения в
исковата молба период – от 22.07.2016 г. до 05.07.2019 г.
На 21.03.2016 г., между „П.Ф.Б.“ ООД и „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК
*** е сключен договор за прехвърляне на вземания, по силата на който и на
основание чл.99, ал. 2 ЗЗД, титуляр на вземанията по процесния договор, става ищецът.
Съгласно задължението по чл.99, ал.3 ЗЗД, цедентът
упълномощава цесионера да уведоми длъжника за прехвърлянето на вземанията, за
което издава изрично пълномощно. В изпълнение на задължението за уведомяване,
ищецът изпраща писмено уведомление до ответника, но пратката се връща в цялост,
като непотърсена от адресата. Ищецът твърди, че уведомлението за цесията е
връчено с исковата молба, като сочи съдебна практика - решение № 123/24.06.2009
г. на ВКС по т.д.№ 12/2009г., ІІ т.о. ВКС.
За събиране на дължимите от ответника суми, цесионерът
подава заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК
пред Районен съд – ВТ. Образувано е ч.гр.д. № */*г., по което е издадена
заповед за изпълнение. Същата е връчена на ответника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което на заявителя е указано, че може да предяви иск за
установяване на вземането си в срока по чл.415, ал.1 ГПК. В изпълнение
разпореждането на заповедния съд, ищецът представя искова молба, с която
предявява иск за установяване на вземанията си по издадената заповед.
В
срока по чл.131 ГПК, ответникът, чрез назначения му от съда особен
представител, представя писмен отговор на исковата молба, с който оспорва
основателността на ищцовата претенция. Въвежда възражение за погасяване вземането
на ищеца, поради изтекла кратка погасителна давност. Оспорва да е възникнало
валидно облигационно правоотношение между ответника и „П.Ф.Б.“ ООД. Оспорва да
е подписал договора за кредит и да е получил сочената от ищеца сума. Заявява,
че начинът на формиране на процесните суми е неясен. Сочи недействителност на
договора, поради противоречие със закона, накърняване на добрите нрави и
неспазване на предвидената от закона форма.
До
приключване на съдебното дирене, по делото не са представени доказателства за
изплащане на претендираните от ищеца суми.
Варненският районен съд, като прецени доказателствата
по делото и доводите на страните, приема за установено, от фактическа страна,
следното:
Налице е успешно проведено производство по чл.410 ГПК,
като в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК 951/25.07.2019 г., по ч.гр.д. № */*г. по описа на РС – ВТ, за
заплащане на следните суми: 656,97 лева - главница – дължима сума по договор за
потребителски кредит № */* г., сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и ответника,
вземането, по който е прехвърлено от кредитора в полза на ищеца с договор за
цесия от 21.03.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението – 23.07.2019 г. до окончателното изплащане; 96,73 лева –
договорна възнаградителна лихва, начислена за периода от 28.03.2015 г. до
19.01.2016 г.; 280,42 лева - обезщетение за забава, начислено за периода от
29.03.2015 г. до 05.07.2019 г.; 452,96 лева – такси за периода от 28.03.2015 г.
до 19.01.2016 г., както и сторените разноски в заповедното произоводство.
Заповедта е връчена на ответника по реда на чл.47,
ал.5 ГПК, поради което на заявителя е указана възможността да предяви иск за
установяване на вземането си в срока по чл.415 ГПК. Въз основа на искова молба
на ищеца, подадена в законоустановения едномесечен срок, е образувано
настоящото производство за установяване дължимостта на сумите по горепосочената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
Видно от договор за потребителски кредит №
*********/25.11.2014 г., сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и Н.Т.И., между страните по
договора възниква облигационна връзка, по силата, на която, кредиторът
предоставя на кредитополучателя, кредит в размер на 750 лева. Фиксираният
лихвен процент по кредита е в размер на 31,82 %, а ГПР е 48 %. Общият размер на
фиксираната лихва е 147,93 лева. Общият размер на задълженията на ответника по
договора е в размер на 1522,66 лв., като освен главница /750 лева/ и договорна
възнаградителна лихва /147,93 лева/, с процесния договор е уговорено
потребителят да заплати на кредитора и следните такси: 37,50 лева – такса за
оценка на досие и 587,23 лева – такса „Кредит у дома“.
Ответникът поема задължението да изплати на ищеца
предоставената в заем сума, на 60 равни седмични вноски, 59, от които в размер
на 25,38 лева и една в размер на 25,24 лева. Уговорено е първото седмично
плащане да бъде с падеж 02.12.2014 г., като е определен и ден от седмицата
/валиден за всяка погасителна вноска/, в който следва да бъде извършено
плащането – понеделник.
От представени по делото препис от договор за
прехвърляне на вземания от 21.03.2016 г., и
от Приложение № 1 към договора, се установява,
че вземането, което „П.Ф.Б.“ ООД има към ответника по процесния договор за
кредит, е прехвърлено в полза на „Ф.И.“ ЕАД.
С Потвърждение за извършената цесия на вземания на
основание чл.99, ал.3 ЗЗД, цедентът упълномощава цесионера да уведоми всички
длъжници по договорите, по които вземанията са прехвърлени на последното
дружество. Не е представено доказателство за уведомяването на ответника за
сключения договор за цесия.
По делото е допуснато изготвяне на съдебно-счетоводна
експертиза, заключението, на която е неоспорено от страните и като обективно, и
компетентно е прието от съда. Съгласно същото, въз основа договор за потребителски
кредит от 25.11.2014 г., „П.Ф.Б.“ ООД отпуска на кредитополучателя Н.Т.И.
кредит в брой, в размер на 750 лева. По кредита са извършени плащания в общ
размер на 316 лева, с която са погасени следните задължения: 93,03 лева – за главница,
51,20 лева – за договорни лихви, 11,50 лева – за такса досие и 160,27 лева –
такса „Кредит у дома“. Последното плащане е извършено на 28.03.2015 г.
При така установената фактическа обстановка се налагат
следните правни изводи.
Претенцията на ищеца намира правно основание в разпоредбите
на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. В процесния
случай приложение намират и разпоредбите на ЗПК.
Съгласно разпределението на доказателствената тежест в
процеса, предвидено в разпоредбата на чл.154 ГПК, по предявен положителен
установителен иск, в тежест на ищеца е да докаже основанието, размера и
изискуемостта на претендираното вземане, в т.ч., че е налице валидно възникнало
правоотношение между страните, елемент от съдържание на което е задължението на
ответника да престира определена/определяема парична сума по договор за кредит,
при неизпълнението на това задължение от страна на ответника. При въведено
възражение от страна на ответника, в тежест на последния е да установи и докаже възражението си против вземането, в
т.ч., че е извършил цялостно или частично плащане на претендираните суми или че
са налице обстоятелства, които го освобождават от задължението за плащането им.
По делото бе безспорно установено, че ищецът и
ответникът се намират в облигационна връзка, възникнала въз основа на сключен
договор за потребителски кредит и договор за цесия. При данни, че крайният
падеж на договора е 19.01.2016 г., то изискуемостта на неплатените суми за
главница е настъпила с настъпване на крайния падеж. Видно от представения договор
за цесия и приложение към същия, вземането на първоначалния кредитор към
ответника е прехвърлено в полза на ищеца, поради което въведеното от ответника
възражение на недоказаност на извършената цесия, се явява неоснователно.
Възражението на ответника за недействителност на
договора поради неспазване изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1 ЗПК е
неоснователно. Процесният договор е изготвен на разбираем език и съдържа
изискуемите реквизити; същият предоставя пълната информация за начислените суми
и условията по погасяване на усвоения
кредит. Текстът на договора е лесно четим, като съдът не споделя възражението,
че при изписване на същия е използван шрифт с размер по-малък от 12 пункта.
Неоснователно е релевираното възражение за
недействителност на договора поради липса на погасителен план. В процесния
договор е посочен броят на погасителните вноски, размерът на всяка от тях,
както и точният ден /понеделник/, в който плащането следва да бъде извършено,
при вписване датата на първия падеж - 02.12.2014 г. Към 23.07.2019 г. - датата
на подаване на заявлението в съда /Районен съд – ВТ/, всички вноски по кредита
са падежирани, тъй като крайният падеж е настъпил над три години по-рано,
поради което не се касае за обявяване на предсрочна изискуемост, а за
изискуемост поради настъпване на краен падеж.
Неоснователно се явява и наведеното от ответника правопогасяващо
възражение за изтекла по отношение на вземанията на ищеца погасителна давност. Давността
е институт на правото, представляващ период от време, през който носителят на
едно материалното право бездейства, поради което губи правото да поиска
принудително осъществяване на вземането си спрямо длъжника, респективно, за
последния се поражда възможността да се позове на давността. Разпоредбата на
чл.114, ал.1 ЗЗД сочи, че давността започва да тече от момента, в който
вземането е станало изискуемо. В производството по
чл.422 ГПК, ако кредиторът спази едномесечния срок за предявяване на иска,
какъвто е и процесният случай, искът се счита предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като към този
момент се считат за настъпили както материалноправните, така и
процесуалноправните последици от предявяването му. С оглед горното, давността
се счита прекъсната със задна дата – считано от подаване на заявлението по
чл.410 ГПК, която в процесния случай е 23.07.2019 г. Съдът не споделя
възражението на ответника, че в процесния случай е приложима кратката
погасителна давност. Въпреки обстоятелството, че кредиторът е приел изпълнение
на части, не е налице периодично плащане по смисъла на чл.111, б. „в“ ЗЗД. Периодично
плащане е налице тогава, когато същото има периодичен характер или със закон то
е установено като такова. По своята същност периодичните плащания представляват
самостоятелни и независими една от друга престации, които се основават и
произтичат от един и същ юридически факт. В процесния случай е налице едно
неделимо плащане и обстоятелството, че ответникът е длъжен да върне усвоения
кредит на отделни погасителни вноски, не променя характера на същото, поради
което приложима се явява общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД, като
давността е започнала да тече за всяка вноска по договора, която е ставала
изискуема с настъпването на падежа ѝ. При данни, че падежът на последната
погасителна вноска е 19.01.2016 г., то към датата на подаване на заявлението в
съда вземането на ищеца не е погасено по давност.
Основателно се явява възражението на ответника за
наличие на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит. С доклада
по делото съдът е указал на страните, че следи служебно за наличие на
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза от потребителски договор
/чл.7, ал.3 ГПК ДВ бр.100/2019 г./. В тази връзка е разпределена
доказателствената тежест, като на ищеца е указано, че следва да установи, че
конкретните условия по договора, които се оспорват, са индивидуално уговорени с
ответника. Преценката за неравноправен характер на договорна клауза се извършва
към момента на сключване на договора, като при установяване на такива,
претенцията следва да бъде отхвърлена.
Клаузите по договора даващи право на ищеца да начисли
и претендира за плащане таксите за оценка на досие и „Кредит у дома“, са
неравноправни, като същите противоречат на разпоредбите на чл. 10а, ал.2 ЗПК,
чл.16, ал.1 ЗПК, чл.19 ЗПК и чл.33 ЗПК. По своето същество те представляват
такси по усвояване и управление на кредита, което съгласно нормата на чл.10а,
ал.2 ЗПК е недопустимо. Начисляването таксата за оценка на досие, сочи, че
кредитодателят изисква от кредитополучателя заплащане на услуга, свързана с
извършване на оценка на собствената му кредитоспособност, което е в категорично
противоречие с нормата на чл. 16, ал.1 ЗПК.
Начисляването на горепосочените такси не може да се
оправдае с договорната свобода, защитавана с разпоредбата на чл.9 ЗЗД,
доколкото при определяне съдържанието на договора, страните по него следва да
се съобразяват с нормите на закона и добрите нрави. Общият размер на същите –
624,73 лева представлява 83,30 % от размера на кредита, предоставен на
ответника. Начисляването на тези такси с договора, има за цел единствено
увеличаване на главното вземане на кредитора, като размерът им не се отчита при
формиране на ГПР. С разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е въведена забрана за
кредитора да формира ГПР по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения, поради което съдът намира, че с изискването за заплащане
на претендираните такси се цели заобикаляне на законовата забрана.
Съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. По делото не се събраха
доказателства, а и не се твърди, същите да са били уговорени индивидуално,
поради което платените за погасяването на тези задължения суми, са недължими.
Съгласно приетото заключение на ССчЕ, ответникът е изплатил на ищеца следните
суми за погасяване на задълженията за такси: 11,50 лева – за такса досие и
160,27 лева – такса „Кредит у дома“ или сума общо в размер на 171,77 лева. Тази
сума следва да бъде приспадната от дължимите суми, при спазване поредността по
чл.76, ал.2 ЗЗД – първо лихви, а след това – главница. При данни, че ответникът
е изплатил сума в размер на 51,20 лева за лихви, то за погасяване на остатъка
от общото задължение за лихви в размер на 147,93 лева, следва да се отнесе
сумата от 96,73 лева. Останалата сума в размер на 75,04 лева следва да се
приспадне от задължението за главница в размер на 656,97 лева /след частично
погасяване с изплащане на сумата от 93,03 лева/. След извършените изчисления,
се установява, че към датата на крайния падеж, неплатена е останала само
главница в размер на 581,93 лева. За този размер искът се явява доказан по
основание и размер и следва да бъде уважен, а за горницата над 581,93 лева до
пълния претендиран размер на 656,97 лева, същият подлежи на отхвърляне.
С оглед основателността на главния иск, доказан по
своето основание се явява и искът за заплащане на обезщетение за забава. Ищецът
претендира мораторна лихва за периода от 22.07.2016 г. до 05.07.2019 г. С оглед
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
23.07.2019 г., съдът намира, че вземането на ищеца, за лихви за забава е
погасено поради изтекла погасителна давност, каквото възражение се въвежда от
ответника, само за дата 22.07.2016 г., като за останалия период – от 23.07.2016
г. до 05.07.2019 г., обезщетението за забава е дължимо. Изчислен от съда, на
основание чл.162 ГПК, размерът на мораторната лихва върху главницата от 581,93
лева, за претендирания период от 23.07.2016 г. до 05.07.2019 г., възлиза на
сумата от 174,26 лева. До този размер искът за заплащане на мораторна лихва е
основателен, като за разликата над 174,26 лева до пълния претендиран размер от
196,92 лева, искът подлежи на отхвърляне.
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съразмерно на уважената част от иска, в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените разноски в исковото производство в общ размер на 597,89
лева, от които: 66,43 лева – държавната такса, 177,15 лева - депозит за вещо
лице, 221,44 лева – депозит за особен представител и 132,87 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г., т. д. № 4/2013 г. на
ОСГТК съдът следва да се произнесе по разноските в заповедното производство,
като съразмерно на уважената част от иска, ответникът дължи и сторените от
ищеца разноски в заповедното производство в общ размер на 40,56 лева.
Ответникът също има право на разноски, на основание
чл.78, ал.3 ГПК, съразмерно на отхвърлената част от иска, но доколкото същият се
представлява от особен представител, такива не следва да се присъждат.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по реда на чл.422,
ал.1 вр. чл.415 ГПК, че Н.Т.И., ЕГН **********,***8, ДЪЛЖИ на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление:***, п.к. 1407, сумата по заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК № */* г., издадена по ч.гр.д.№*/*г. по
описа на РС – ВТ, а именно: 581,93 лева, представляваща незаплатена главница по
договор за потребителски кредит № */* г., сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и Н.Т.И.,
ЕГН **********, вземането, по който е прехвърлено от кредитора в полза на ищеца
с договор за цесия от * г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението – 23.07.2019 г. до окончателното изплащане,
като ОТХВЪРЛЯ иска, за разликата над 581,93 лева до пълния претендиран размер
от 656,97 лева
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по реда на чл.422,
ал.1 вр. чл.415 ГПК, че Н.Т.И., ЕГН **********,***8, ДЪЛЖИ на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление:***, п.к. 1407, сумата по заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № */* г., издадена по ч.гр.д.№*/*г.
по описа на РС – ВТ, а именно: 174,26 лева, представляваща лихва за забава,
начислена за периода от 22.07.2016 г. до 22.07.2019 г., върху сумата от 581,93
лева - незаплатена главница по договор за потребителски кредит № */* г.,
сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и Н.Т.И., ЕГН **********, вземането, по който е
прехвърлено от кредитора в полза на ищеца с договор за цесия от * г., като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 174,26 лева до пълния претендиран размер от 196,92
лева и за дата * г.
ОСЪЖДА Н.Т.И., ЕГН **********,***8,
да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, п.к.
1407, сторените разноски по делото в размер на 597,89 лева и разноските по ч.гр.д.№*/*г.
по описа на РС – ВТ, в размер на 40,56 лева.
Решението може да бъде обжалвано с
въззивна жалба пред Варненски окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: