Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

НОМЕР  101    ; 18.02.2019 г., гр.Търговище

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

 

                        Районен съд Търговище, седми състав в публично съдебно заседание на четвърти февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРЯНА ПЕТРОВА

                                                            СЕКРЕТАР: Михаил Пенчев

 

                        След като разгледа докладваното от председателя гр.д.№ 1759/18 по описа на Търговищкия районен съд, за да се произнесе взе предвид следното:

 

                        Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл.240 ЗЗД, чл.286 ТЗ. Искът предявен при условията на евентуалност е с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл.415 ГПК, във вр. с чл.59 ЗЗД.

                        Ищецът твърди в исковата си молба, че с ответника са сключили на 28.03.2013 година договор за заем, по силата на който е дал на ответника в заем сумата от 26 000 лв.. Сумата е била преведена по негова сметка, като е получена още в деня на сключване на договора. На 30.04.2015 година ищецът е поканил ответника да върне заетата сума, но последният не е сторил това и към момента. Поради горното се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение, но по отношение на част от задължението по договора, а именно 25 000 лв. Против издадената заповед, ответникът е възразил, което поражда правният интерес от предявяване на настоящият иск за установяване на вземането.

                        При условията на евентуалност, ищецът твърди, че ответникът се е обогатил за негова сметка без да има основание за това, поради горното моли в условията на евентуалонст да приеме за установено, че вземането по издадената заповед, произтича от неоснователно обогатяване.

                        Ответникът не упражни правото си на отговор, в срока по чл.131 от ГПК. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, заявява становище за неоснователност на предявеният иск. Твърди, че между страните не е имало сключен договор за заем. Твърди, че е получил сумата, но на друго основание, касаещо отношения между търговски дружества. 

                        След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

                        Видно от приложеното ч.гр.д.№ 497/18 по описа на Районен съд Търговище, в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение за сумата от 25 000 лв., представляваща част от задължение по договор за заем, от 28.03.2013 година, цялото от 26 000 лв. Присъдена е и законната лихва от депозиране на заявлението- 27.03.2018 година. Заповедта е издадена по реда на чл.410 от ГПК. След като ме е била връчена заповедта за изпълнение на парично задължение, ответникът е възразил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед. Обстоятелство, обуславящ правният интерес от предявяване на установителния иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл.240 ЗЗД, чл.286 ТЗ.

                        По отношение на установителният иск, предявен при условията на евентуалност, с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл.415 ГПК, във вр. с чл.59 ЗЗД, съдът намира следното: Особения характер на производството по чл.422 ГПК, обуславя установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, на заявеното от ищеца основание, в заявлението. Съдът в производството по чл.422 от ГПК дължи произнасяне в рамките му, очертани в заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК(в този см. Решение № 152 от 28.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7541/2013 г., IV г. о., Решение №18/16.02. 2016г. по т.д.№1880/2014г. на ВКС, Iт.о. и др.). Доколкото заповедта е издадена на основание, сключен между страните договор за заем, то следва да се установи това правоотношение, като е недопустимо евентуалното установяване на различно правоотношение, произтичащо от друго, различно основание. Недопустимостта на предявеният установителен иск с основание чл. 59 от ЗЗД, следва и от факта, че с установяване на това правоотношение, ищецът не би могъл да защити правата си в пълен обем. Липсва правен интерес за ищеца от предявяване на така заявеният установителен иска, което е процесуална пречка за упражняване на правото на иск. Друг би бил въпроса, ако установителният иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.240 ЗЗД, беше съединен при условията на обективно евентуално съединяване с осъдителен иск по чл.59 от ЗЗД.С оглед на горното и поради недопустимост на предявеният иск чл. 422 ГПК във вр. с чл.415 ГПК, във вр. с чл.59 ЗЗД, производството по делото в тази част следва да бъде прекратено.

                        Ищецът твърди, че облигационното правоотношение между него и ответника, съществува по силата на сключен между тях договор за заем. По силата на договора е предоставил на ответника в заем сумата от 26 000 лв., която последният е следвало да върне, но не е изпълнил това свое задължение по договора. Като доказателства относно съществуването на договора представя нареждане за банков превод за сумата от 26 000 лв. Видно от това нареждане, на 28.03.2013 година ищцовото дружество, което тогава е било с наименование „Мадара – МСИ” ЕООД е превело по сметка на ответника Д.Х.П. сумата от 26 000 лв., като в основанието за превод е записано – заем. Други доказателства от страна на ищеца относно договорните отношения с ответника не са представени.

                        Представените от ответника в съдебно заседание доказателства, не следва да се обсъждат, поради това, че не са относими към настоящия спор.

                        Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира, че предявения иск е неоснователен. За да бъде признато със сила на присъдено нещо в настоящото производство, съществуване на вземането, което ищецът твърди, че има към ответника то следва да се установят между страните съществувало ли е правоотношение и какво в действителност е било това правоотношение, задълженията на страните по него. Ищецът твърди, че с ответника са сключили договор за паричен заем. Ищецът твърди определени факти, които по пътя на пълното главно доказаване, следваше да удостовери в настоящото производство, още повече, че в съдебно заседание, ответникът оспори иска по основание. Действително той не упражни правата си по чл.131 от ГПК, но въпреки това  и съгласно чл.146 от ГПК, съдът е длъжен да даде възможност на страните да изложат становището си. Дори и страните да са сключили договор за заем, то това не можа по никакъв начин да бъде установено в процеса. Единственото доказателство по делото, представено от ищеца, за да установи твърденията си за сключен договор за заем с ответника е цитираното банково нареждане. Действително договорът за заем е неформален такъв, като формата е форма за доказване, а не за действителност на договора. Но със всички допустими доказателствени средства ищецът следваше да докаже основните елементи на договора, за да се приеме, че такъв е сключен, още повече съгласно трайно установената съдебна практика, не всяко предаване на парични средства между правните субекти е с основание заем. Не може да се презюмира сключване на договор за заем, без да е установено изрично основанието на предаването на определена сума пари, а единственото по делото доказателство е приложеното от ищеца банково нареждане за превеждане на процесната сума. Самия факт на предаването на сумата, при липса на други данни, не е основание да се презумира че страните са сключили договор за заем. При липса на други данни и доказателства не може да се приеме за установено, че ответникът има задължение да върне тази сума пари, кога е падежа на това задължение, и преди всичко, че то е възникнало от заемен договор. Възможно е това задължение да произтича от друг източник, каквито твърдения има по делото и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. В тази насока са Решение № 390 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 134/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев, Решение № 52 от 22.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 695/2008 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Любка Илиева; Решение № 150 от 25.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 574/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева.

                        С оглед на изложеното и събраните по делото доказателства, сочещи неоснователност на исковата претенция, то същата следва да бъде отхвърлена.

                        Ответникът не претендира разноски, поради което такива не следва да му бъдат присъдени.

                        Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И

 

                        ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта, в която е предявен при условията на евентуалност иск за установяване на неоснователно обогатяване за сумата от 25 000 лв.,предявен от „Авамед” ЕООД ЕИК *********, седалище и адрес гр.София, ул.”Екзарх Стефан”, № 9, ет.1, представлявано от Златомира Христова Демерджиева - Васева против Д.Х.П. ЕГН ********** ***, с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл.415 ГПК, във вр. с чл.59 ЗЗД, като НЕДОПУСТИМ.

                        ОТХВЪРЯ предявени от „Авамед” ЕООД ЕИК *********, седалище и адрес гр.София, ул.”Екзарх Стефан”, № 9, ет.1, представлявано от Златомира Христова Демерджиева - Васева против Д.Х.П. ЕГН ********** ***, иск за установяване съществуване на вземане в размер на 25 000  лв., представляваща част от задължение по договор за заем от 28.03.2013 г., цялото в размер на 26 000 лв., ведно със законната лихва от 27.03.2018 г., както и направените разноски в размер на 500 лв., държавна такса, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 468 от 15.05.2018 г., по ч.гр.д.№ 497/18 по описа на РСТ, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

                        РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд Търговище.

 

 

                        РАЙОНЕН СЪДИЯ: