Определение по дело №3098/2023 на Административен съд - Пловдив

Производство по чл.248 от ГПК във връзка с чл.144 от АПК.

Постъпила е молба от П. Т. З., чрез процесуалния представител адвокат Б. Б., с искане за изменение на постановеното по горното дело определение в частта за разноските.

Ответникът Общински съвет Пловдив, чрез адвокат Й., прави възражение за недопустимост на искането,а евентуално моли молбата да се остави без уважение.

Като разгледа молбата съдът намери следното:

Молбата е подадена в срока по чл.248,ал.1 от ГПК.

Възражение за прекомерност на разноските, присъдени в полза на ответника вече е било своевременно направено и по него съдът се е произнесъл, но това не изключва възможността да се иска изменение на постановения от съда резултат.

Ето защо искането е допустимо.

Разгледано по същество, искането е неоснователно.

При постановяване на определението, с което е прекратено производството по делото, за да определи дължимите на ответника разноски, съдът е приложил разпоредбите на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като е приел,че се касае до хипотеза на чл.8, ал.3, тъй като е налице производство, по което материалния интерес е неоценяем. Съобразено е във връзка с това и направеното възражение за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение и на основание чл.143,ал.3 от АПК е присъдено такова в минимален размер.

Спори се от молителя, че в полза на административния орган не може да се присъжда адвокатско възнаграждение, като се позовава на текста на разпоредбите на чл.12,ал.3 и чл.143,ал.3 от АПК и на тълкувателно решение № 3/13.05.2010г. на ВАС. Прави се и евентуално възражение, че определеното възнаграждение следва да е под минимума, в размер не повече от 300лв., предвид на Решението на СЕС по дело С-438/22.

Съдът намира възраженията за неоснователни.

Разпоредбата на чл.12, ал.3 от АПК, на която се позовава молителят, изрично предвижда събирането на държавни такси и заплащането на разноски в производствата по обжалване на административни актове по съдебен ред.

Действащата разпоредба на чл.143, ал.3 от АПК, на която също се позовава жалбоподателят, изрично предвижда право на разноски за ответника при прекратяване на производството по делото. В това право на разноски се включват и тези, направени за адвокатско възнаграждение, доколкото субсидиарно приложимата разпоредба на чл.78 от ГПК включва в понятието за разноски и адвокатското възнаграждение. Текстът в чл.143,ал.3 от АПК „включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ“ указва изрично включването в размера на разноските за административния орган и юрисконсултско възнаграждение, когато е налице участие на юрисконсулт, с оглед начина на определяне на размера на това възнаграждение, но не изключва възможността за осъществяване на процесуално представителство на административния орган чрез адвокат. Това е така и защото съгласно чл. 17, ал. 3 АПК пред съда административният орган може да се представлява по пълномощия по реда на Гражданско-процесуалния кодекс. Тоест, органът може да упълномощи лицата по чл. 32 ГПК, между които е и адвокат, по начина, посочен в чл. 33 ГПК и при условията на чл. 34 и 35 ГПК. Тълкувателното решение, на което се позовава молителят, се отнася до отменен текст на АПК и поради това не намира приложение.

Ето защо съдът намира, че не е налице забрана за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на административния орган.

По отношение на другото възражение съдът намира, че не са налице основания за преминаване под минимума, заложен в разпоредбата на чл.8, ал.3 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Решението на СЕС по дело № С-438/22 не създава задължение за съда да определя възнаграждения под зададения с наредбата минимум, а дава възможност за това при необходимост, с оглед спазването на принципите за конкуренцията в рамките на вътрешния пазар и избягването на неравенство между страните. В случая, предпоставки за прилагането на това решение не са налице, тъй като двете страни са равнопоставени в разноските си – представлявани са еднакво от един адвокат и договореното адвокатско възнаграждение и при двете страни е договорено над минимума по наредбата, като това, заплатено от жалбоподателя е в двоен размер, видно от договорът за правна защита и съдействие на л.35 от делото. Заложеният в наредбата минимум е съответен на фактическата и правна сложност на развилото се производство, проведени са открити съдебни заседания, събирани са доказателства, а и не е налице друго, паралелно на настоящото производство, което да е идентично така, щото положените процесуални усилия да са дублирани и, съответно да са дублирани разноски за едно и също. Да се приеме обратното би означавало да се подцени положения от процесуалните представители и на двете страни интелектуален труд. Видно е, че самият жалбоподател е заплатил двойно на минималното адвокатско възнаграждение, при което условие, да се претендира определянето на адвокатско възнаграждение за ответника в размер близо четири пъти по-малък от минималния, е процесуално неетично.

Ето защо, искането на молителя да се промени размера на присъдените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение е неоснователно.

Водим от гореизложеното,Съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на П. Т. З., чрез процесуалния представител адвокат Б. Б., за изменение на постановеното по адм.д.№ 3098/2023г. определение № 3324/10.04.2024г. в частта за разноските.

Определението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд в 7-дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.