Решение по дело №1371/2019 на Окръжен съд - Пловдив

                                   Р Е Ш Е Н И Е  № 1209

       ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско въззивно отделение – девети състав, на двадесет и четвърти октомври две хиляди и деветнадесета година, след публично съдебно заседание на  тридесети септември 2019 година, в състав:

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

                                   ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА

                                                                 СВЕТОСЛАВ  УЗУНОВ

при участието на секретар Пенка Георгиева, след като разгледа докладваното от председателя  въззивно гр. дело № 1371 по описа за 2019 година, за да се произнесе, намира следното:

         Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, против решение № 1750 от 09.05.2019 г., постановено  по гр. дело № 11596/2018 г., по описа на Районен съд - Пловдив, VІІІ гр.с., от страна на ищеца и настоящ жалбоподател Н.А.К.,  чрез адв. И.С.. Обжалва се изцяло решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените  против  ответното дружество „Хагер Транспорт България“ ООД – с. Граф Игнатиево, обективно съединени искове, с правно основание чл. 224, ал.1 от КТ и чл. 226, ал. 2, във връзка с ал. 3 от КТ – за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца Н.К. сумата 536, 36 лева, представляваща обезщетение за неползван от ищеца платен годишен отпуск – 8 дни за 2018 г., както и сумата 988, 33 лева, представляваща обезщетение по чл. 226, ал. 2, във връзка с ал. 3 от КТ за незаконно задържане от ответника на трудовата книжка на ищеца, през периода от 17.05.2018 г. до 06.06.2018 г., като неоснователни и недоказани, ведно със законната лихва върху двете главници, както и направените разноски за производството по делото.

 Изразяват се оплаквания за необоснованост на обжалваното решение, като се сочи, че същото е постановено  в противоречие с материалния закон, поради което и същото се определя като неправилно. Съдът не е посочил, се твърди от жалбоподателя, кои точно писмени доказателства установяват подобно плащане от страна на ответното дружество, но може би визира представеното по делото платежно нареждане, видно от което е, че са превели парична сума, по сметка на жалбоподателя.  Първоинстанционният съд не е обсъдил  обстоятелството, че като основание за това плащане в документа е посочено „трудово възнаграждение за месец май 2018г.“  Изразява  се становище, че съгласно заключението от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза било видно, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответното дружество, в периода 08.11.2017 г.  до 17.05.2018 г. , както и, че считано от тази дата трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 71, ал. 1 от КТ, със заповед на ответника, и, че с тази заповед е разпоредено изплащане на обезщетение по чл. 224 от КТ. Според жалбоподателя,обаче, липсват доказателства, че плащането действително е извършено, и в тази насока се счита, че изводите на първоинстанционния съд са немотивирани и необосновани и постановеното решение е неправилно и следва да бъде отменено. Относно иска по чл. 226, ал. 2 във връзка с ал. 3 от КТ  се заявява, че съдът е приел, че ищецът, още, при отказа да получи заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не бил изчакал ответното дружество да оформи и върне трудовата му книжка. Същевременно  се сочи, че ответното дружество активно се опитвало да се свърже с ищеца, за да му върне трудовата книжка и многократно други служители на дружеството канили същият да си я получи.  Същевременно, обаче, първоинстанционният съд не бил съобразил, че свидетелите все още са в трудово или друго правоотношение с ответното дружество, и поради тази причина  казаното от тези свидетели не следвало да бъде кредитирано изцяло, а да бъде съобразено с целия събран по делото доказателствен материал.   Според жалбоподателя липсвала правна и житейска логика  да претендира това обезщетение, по чл. 226, ал. 2, във връзка с ал. 3 от КТ при положение, че признава за полученото уведомление, ако не бил възпрепятстван от поведението на ответника да получи трудовата си книжка. В тази насока се заявява, че изводите на първоинстанционния съд  са необосновани и в противоречие със закона. Съдът не се е съобразил, според жалбоподателя, че  задължението за оформяне и предаване на трудовата книжка от страна на работодателя  не може да се счита за изпълнено, с простото полагане на усилия за  това.С оглед на изложеното във въззивната жалба  се моли изцяло да бъде отменено обжалваното решение, като бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените от ищеца искове срещу  ответното дружество. Не сочи доказателствени искания във въззивната жалба.

С писмен отговор на въззивна жалба  от страна на въззиваемото дружество – ответник в първоинстанционното производство „Хагер Транспорт България“ ООД,   чрез пълномощник адв. К.Г., се оспорва въззивната жалба на ищеца като неоснователна, като се заявяват доводи във връзка с направените във въззивната жалба оплаквания. Моли се да бъде оставена подадената въззивна жалба без уважение, като се потвърди  обжалваното решение на първоинстанционния съд,  като обосновано и правилно. Претендира се присъждане на разноски.Не се правят доказателствени искания.

Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба се явява неоснователна, поради следното:

За да постанови обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове, районният съд приема, че поради изплащане на обезщетението по чл. 224 ал. 1 от ГПК преди предявяване на иска с настоящата искова молба, то предявеният по чл. 224 ал. 1 от ГПК иск като неоснователен и недоказан следва да бъде отхвърлен. Както и намира, че при така установената фактическа обстановка, доколкото ответникът активно е търсил връзка с ищеца, за да му върне трудовата книжка, но самият ищец се е укривал и не се е явил да получи трудовата си книжка, която ответникът своевременно е оформил, съдът намира, че не е налице незаконно задържане от ответника на трудовата книжка на ищеца, а оттук - че и искът чл. 226 ал. 2 вр. ал. 3 от КТ, също,се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да се отхвърли.

Въззивният състав на ПдОС приема за правилен извода на районния съд за неоснователност на предявените искове, както и изложените от него мотиви. От своя страна,въззивният съд след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба съгласно чл. 269 изр. второ от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и след преценка на приложените по делото и относими към предмета на спора, доказателства, приема за установено следното:

Страните не спорят относно установени, с допустими доказателства в първоинстанционното производство, обстоятелства:

По сключен с ответника на осн.чл. 67 ал. 1 т. 1 от КТ във вр. чл. 70 ал. 1 от КТ трудов договор № 750/08.11.2017г. ищецът е работил по трудово правоотношение в ответното дружество като “***” от 08.11.2017 г. до 17.05.2018 г., считано от която дата трудовото му правоотношение е било прекратено на основание чл.71, ал.1 от КТ със Заповед № 619/17.05.2018г. на Управител на ответника; като са посочени в заповедта причини за прекратяване на трудовия договор:“прекратяване на договор със срок на изпитване“.  Със заповедта е било разпоредено на ищеца да се изплати обезщетение по чл.224 от КТ за 8 дни неползван платен годишен отпуск в размер на 536, 36 лева.

С Протокол е оформен отказ за връчване на заповед за прекратяване на трудово правоотношение от 17.05.2018г., изготвен в 13.22 часа в офиса на ответното дружество,съгласно който работникът Н.А.К. отказва да получи и подпише заповед 619/17.05.2018г. за прекратяване на трудовото му правоотношение. Този отказ е оформен в присъствието на двама свидетели, с посочени три имена, ЕГН, на длъжност „***“, с положени от свидетелите подписи; както и е съставен и подписан и от управителя на ответното дружество, работодател, Н.П..

       От прието от съда като компетентно изготвено, както и неоспорено от страните по делото, заключение на вещото лице по ССЕ М.М. се установява, че на 20.06.2018 г.,/почти месец преди подаването на исковата молба-17.07.18г./, ответното дружество е заплатило по банков път на ищеца полагащото му се обезщетение за осем дни неползван платен годишен отпуск в пълния дължим нетен размер – 482, 72 лева.

       Спорни въпроси остават, въведени и в оплакванията на въззивната жалба, дали ответникът, действително, е получил дължимия му нетен размер на обезщетение за неползван платен годишен отпуск от осем дни, възлизащ на сумата от 482.72 лева; както и дали работодателят,ответникь незаконно е задържал трудовата му книжка за исковия период, за който е претендирано, съответно, обезщетение от 988.33 лева.

Въззивният съд намира, че с оглед приложени писмени доказателства към писмения отговор на исковата молба, от ответното дружество, респ. болнични листове на Н.А.К., /лист 38-46 от делото/, неоспорени от страните, следва да се приеме и за безспорно установено, че ищецът не е работил фактически при ответника считано от 01.02.2018г. до прекратяване на трудовия му договор,поради изтичане на срока за сключването му, считано от 17.05.2018г. Поради последно посоченото обстоятелство, работодателят не е дължал, съответно, не е изплащал на ищеца трудово възнаграждение за отработени дни през месец май 2018г., в каквато насока е налице и оплакване във въззивната жалба. При което и независимо, че в началото на приложена към писмения отговор на исковата молба, т.н. „бележка“ е посочено възнаграждение за м. май 2018г. раб.дни 20, /лист 33 от делото/, въззивният съд намира, че същата се отнася фактически до начислено обезщетение по чл. 224 от КТ за временна нетрудоспособност - в брутен размер 536. 36 лева, и нетен размер сума за изплащане 482.72 лева, /както изрично е изложено и в самия документ/. Тъй като последно посочената сума е платена от ответника на ищеца преди предявяване на настоящия иск, то и въззивният съд приема, че предявеният иск за обезщетение за осем дни неползван платен годишен отпуск в дължимия нетен размер от 482.72 лева, се явява неоснователен и недоказан.

       Приложено е към исковата молба и изготвено от страна на работодателя, на 31.05.2018г. Уведомление до ищеца, че трудовата му книжка е оформена още на 18.05.2018 г. и може да я получи от офиса на дружеството в с. Граф Игнатиево всеки работен ден от 8.30 до 17.30 часа; като не се спори между страните, а и самият ищец признава в исковата молба, че е получил това уведомление на 06.06.2018г.

      От показанията на разпитаните по делото свидетели Н.А. К, б.р., приятел на ищеца, е видно, че К. е отишъл при работодателя си на 17.05.2018г. за да занесе болнични, и тогава го уволнили. От показанията на св. В.И.Й., диспечер при ответника, е видно, че същата е присъствала, когато ищецът дошъл да връчи поредния си болничен лист на управителя – на 17.05.2018г. Тогава ищецът отказал да подпише заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, която управителката му прочела; при което се съставил протокол за отказ, на който свидетели били В.И.Й. и П.С., в офиса на асистента на управителя. Присъствали управителката,св. В.Й., колежката П.С.,асистентката на управителя В.Х. и ищецът Н.К.. Ищецът получил копие от заповедта. Бил поканен да остане за да подпише заповедта си. Отказал да получи трудовата си книжка и си тръгнал като казал на излизане, че щял да ги съди „до дупка“.

   От събраните по делото писмени доказателства, в т.ч.и жалба от ищеца до Дирекция „Инспекция по труда-Пловдив“, /получена на 28.05.2018г./ , с копие- до Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ – София, се потвърждават обстоятелствата, че на дата 17.05.2018г. ищецът е посетил ответното предприятие за да му предаде последния си болничен лист, /издаден на 16.05.2018г. /, като му е била връчена заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на осн.чл. 71 ал. 1 от КТ.

Предвид изложените обстоятелства и въззивният съд намира, че съгласно приложените по делото доказателства, на 17.05.2018г. при връчването му на Заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение, ищецът не е изчакал ответната страна да оформи и да върне трудовата му книжка и си е тръгнал, като заявил, че ще съди работодателя си „до дупка“. При което въззивният съд приема, че ищецът е отказал да получи трудовата си книжка , тъй като, още, при получаване на копие от заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение ищецът е казал на излизане, че щял да съди работодателя си „до дупка“, явно, недоволен, че, поначало, трудовите му правоотношения с ответника са прекратени. При което и следва да се приеме, че ищецът не е желаел да бъде намерен от работодателя за връчване на трудовата му книжка, вкл. и при повикване по телефона си, /св. Н.А.К./; поради които причини се е наложило работодателят да изпрати на 31.05.2018г. Уведомление до ищеца, че трудовата му книжка е оформена още на 18.05.2018 г. и може да я получи от офиса на дружеството в с. Граф Игнатиево всеки работен ден от 8.30 до 17.30 часа.

       Предвид изложеното и въззивният съд приема, че предявеният иск по чл. 226 ал. 2 вр. ал. 3 от КТ за обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка за периода от 17.05.2018г. до 06.06.2018г., съответно, за предявения размер от 988.33 лева, се явява неоснователен и недоказан.

Поради което и обжалваното решение на районния съд следва да бъде потвърдено изцяло от въззивния съд, ведно със законните последици.

Въззивният съд не констатира по въззивното дело да са налице данни за направени от въззиваемата страна разноски, поради което и не се произнася за такива с настоящето решение.

Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280 ал.3 от ГПК.

          Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал.1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд

Р   Е  Ш  И :

       ПОТВЪРЖДАВА изцяло постановеното на 09.05.2019 година Решение № 1750 на Пловдивски районен съд, VІІІ гр. състав, по гражданско дело № 11596 по описа за 2018 година, с което ОТХВЪРЛЯ предявените от Н.А.К., ЕГН **********,***, адв. И.С., против „Хагер Транспорт България“ ООД – с. Граф Игнатиево, ЕИК *********, представлявано от Управителите му Ф.Х. и Н.А.П., със съдебен адрес:***, офис № 9, адв. К.Г., обективно съединени искове с правно основание чл.224, ал.1 от КТ и чл.226, ал.2 във връзка с ал.3 от КТ – за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата 536, 36 лева, представляваща обезщетение за неползван от ищеца платен годишен отпуск – 8 дни за 2018 г., както и сумата 988, 33 лева, представляваща обезщетение по чл.226, ал.2 във връзка с ал.3 от КТ за незаконно задържане от ответника на трудовата книжка на ищцата през периода от 17.05.2018 г. до 06.06.2018 г., заедно със законната лихва върху двете главници, както и направените разноски за производството по делото, като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ, и се ОСЪЖДА Н.А.К., с посочените ЕГН и съдебен адрес, ДА ЗАПЛАТИ  НА „Хагер Транспорт България“ ООД, с посочените седалище, ЕИК, Законен представител и съдебен адрес, направените разноски за производството по делото и по ч. гр. дело № 2051/2018 г. по описа на ПОС – гражданско отделение В РАЗМЕР НА 815 лева.

    РЕШЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ:1/

 

 

                                                                                   2/