Решение по дело №233/2024 на Административен съд - Видин

Производството е по реда на чл.118 от КСО.

Образувано е по жалба на Б. П. Т. от гр. Видин против Решение № 1040 – 05 – 8 от 12.04.2024 г. на Директора на ТП на НОИ-Видин, с което е отхвърлена жалбата и е потвърдено Разпореждане № РВ-3-05-01547683/28.02.2024г. на Ръководителя на контрола по разходите ДОО при ТП на НОИ-Видин.

Поддържа се от жалбоподателя, че решението на административния орган е издадено при нарушение на закона. Съобразно последните, жалбоподателя от 1998г. не е променял начина и вида на осигуряването си, заплащал е осигурителни вноски за всички социални рискове. Счита, че подаването на декларация за възобновяване на дейността през 2010 г. по никакъв начин не може да повлияе на вида на осигуряването, респ. да промени същия. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата - Директора на ТП на НОИ Видин, писмено оспорва жалбата като неоснователна и иска отхвърлянето й. Претендира разноски.

Административен съд Видин, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Фактическата обстановка по казуса не е спорна. С Разпореждане № РВ-3-05-01547683 от 28.02.2024 г. издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОС при ТП на НОИ - Видин, е постановено възстановяване на парично обезщетение за временна неработоспособност по болнични листове БЛ Е20198962923 за периода от 25.11.2019 г. до 27.12.2019 г. БЛ Е20200459589 за периода от 11.11.2020 г. до 20.11.2020 г. БЛ Е20200654066 за периода от 26.11.2020 г. до 05.12.2020 г., БЛ Е20203037439 за периода от 04.12.2020 г. до 10.01.2021 г. и БЛ Е20224106295 за периода от 16.01.2023 г. до 20.01.2023 г..

По повод подадено заявление за отпускане на лична пенсия от жалб. Т., от отдел Пенсии е изискано служебно уточняване на осигурителен стаж и доход за периода от 01.01.2016г. до 28.12.2023г. Извършена е проверка в Регистър на осигурителите за самоосигуряващото се лице. Установено е, че е декларирана дата на възобновяване /неправилно посочена като започване в разпореждането и решението/ на дейност 01.06.2010 г. с начало на осигуряването 01.06.2010 г. и заявен обхват на осигуряване за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт и за общо заболяване и майчинство. Датата на подаване на декларацията по образец ОКД 5 в НАП е 04.04.2023г. От представената справка за история на осигуряването на самоосигуряващото се лице Т. е видно, че същия се осигурява от 01.01.2000 година за всички осигурителни рискове. На 01.06.2010 година е възобновена дейността. Декларацията подадена от Т. е с дата 04.04.23 година, за възобновяването от 01.06.2010 година. До 31.12.23 година за Т. са подавани данни и са плащани вноски за осигурителен стаж за всички осигурителни рискове без трудова злополука и професионална болест и безработица, това обстоятелство не е спорно между страните.

Срещу горецитираното Разпореждане № РВ-3-05-01547683 от 28.02.2024 г. издадено от ръководителя на контрола по разходите на ДОС при ТП на НОИ - Видин Т. е подал жалба до Директора на ТП на НОИ-Видин, който е постановил процесното Решение № 1040 – 05 – 8 от 12.04.2024 г. и е оставил жалбата без уважение.

По делото са приети доказателствата, представени от жалбоподателя и от ответника, в т. ч. административната преписка по издаване на оспореното решение.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена в рамките на 14-дневния преклузивен срок по чл. 149, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и същата е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 168, ал. 1 АПК съдът преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК, а именно: дали актът е издаден от компетентен административен орган и в установената форма, спазени ли са административнопроизводствените правила и материално-правните разпоредби по издаването му, съобразен ли е актът с целта на закона.

Оспореното решение е издадено от Директора на ТП на НОИ Видин като компетентен орган. При издаването му не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила.

Атакуваният пред настоящата инстанция акт обаче е неправилен, като издаден в противоречие с материално-правните разпоредби.

Според чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/ лицата, регистрирани като упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност, лицата упражняващи трудова дейност като еднолични търговци, собственици или съдружници в търговски дружества, физическите лица - членове на неперсонифицирани дружества, лицата, които се облагат по реда на чл. 26, ал. 7 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица и регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители (самоосигуряващи се лица) са задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт. Те могат да се осигуряват по свой избор и за общо заболяване и майчинство (чл. 4, ал. 4 от КСО). На основание чл. 1, ал. 1 от НООСЛБГРЧМЛ задължението за осигуряване за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1 - 4 от Кодекса за социално осигуряване - еднолични търговци, съдружници в търговски дружества, собственици на ЕТ, физически лица - членове на неперсонифицирани дружества, регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители, лица, упражняващи по регистрация свободна професия или занаятчийска дейност, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване.

През процесния период Т. като упражняващ свободна професия е бил самоосигуряващо се лице по смисъла на чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО, спрямо което е задължително осигуряването за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт. Той е декларирал упражняването на дейност в Регистъра на осигурените лица. Видно от справката за история на осигуряването л.53 по делото от 01.01.2000 година Т. е осигурен за всички осигурителни рискове.

Съгласно чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ (редакция до 01.01.2010 г., действала преди допълнението й с изречение трето - ДВ, бр. 2/2010 г.) видът на осигуряването се определя с декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на НАП, която се подава от самоосигуряващото се лице в компетентната ТД на НАП в 7-дневен срок от започването или от възобновяването на трудовата дейност. При тази редакция на посочената разпоредба Т. е осигуряван за общо заболяване и майчинство, и е действал съобразно смисъла на разпоредбата, която в действащата тогава редакция е позволявала да се декларира начало на трудова дейност и вид на осигуряване със забава. Едва с въведеното с § 2, ал. 2 от ПМС № 332/2009 г. изменение на чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ този 7-дневен срок е станал преклузивен и при пропускането му лицето подлежи на осигуряване само за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт.

Но съгласно чл. 1, ал. 3, изр. 2 от НООСЛБГРЧМЛ в относимата му редакция при прекъсване и възобновяване на съответната трудова дейност, както и при започване на друга трудова дейност през календарната година самоосигуряващото се лице не може да променя вида на осигуряването. При действието на това нормативно правило, административният орган не е отчел обстоятелството, че жалбоподателя Т. не може да променя вече избрания вид на осигуряването за периода след 01.06.2010 г. – датата на възобновяване на дейността му, независимо, че в срока по чл. 1, ал. 4 от НООСЛБГРЧМЛ лицето не е подало нова декларация относно вида на осигуряването. Следва да се има предвид, че дори към датата на подаване на декларацията 04.04.23 Т. отново е посочил всички осигурителни рискове.

Да се приеме противното, би означавало да се елиминира действието на общото правило на чл. 1, ал. 3, изр. 1 от НООСЛБГРЧМЛ, задължаващо самоосигуряващите се лица да определят вида на осигуряването с декларация в 7-дневен срок от започването или от възобновяването на трудовата дейност. Цитираната разпоредба на чл. 1, ал. 3, изр. 1 от НООСЛБГРЧМЛ задължава самоосигуряващите се лица да декларират не само започнатата нова трудова дейност, но и вида на осигуряването. При невъзможност за промяна на вида на осигуряването през текущата календарна година следва да се счита, че видът на осигуряване, избран с надлежно подадена декларация при започване на трудовата дейност, която обаче значително се различава от предишния режим на осигуряване, ще се приложи от 01 януари на следващата календарна година, което обаче не е налице в конкретния случай, тъй като видно от изявлението на Т. в подадената дори след срока декларация отново не се променя начина и реда на осигуряване на лицето. По аналогични случаи са постановени решение № 10899 от 26.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 4528/2011 г., VI о., решение № 15813 от 30.11.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9228/2011 г., VI о., решение № 3517 от 13.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 13713/2012 г., VI о., решение № 5298 от 16.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 15306/2012 г., VI о. и др.

Правото на самоосигуряващите се лица по свой избор да могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство е установено със закон – чл. 4, ал. 4 от КСО, и не е допустимо това право да бъде ограничавано чрез подзаконови административнопроцесуални правила.

Горецитираните разпоредби имат материалноправен характер и не им е придадено обратно действие.

Гореизложеното налага извод, че това изменение е последващ действията на жалбоподателя факт, по силата на който като санкционна последица се променя видът на осигуряване, вкл. и при несвоевременно деклариране и поради това не следва да се отчита като проява на недобросъвестност.

Декларацията на Т. от 04.04.2023 г. е подадена от самоосигуряващото се лице в изпълнение на задължението му по чл. 1, ал. 2 от НООСЛБГРЧМЛ да декларира възобновяване на трудова дейност в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството. Декларацията не е подадена с цел да се промени извън срока по чл. 1, ал. 4 видът на осигуряването на Т. като самоосигуряващо се лице – основание за задължително обществено осигуряване по чл. 4, ал. 3, т. 1 от КСО. В качеството на самоосигуряващо лице Т. от 01.06.2010 г. е подлежал на задължително обществено осигуряване на основание чл. 4, ал. 3, т. 1 от КСО, когато е декларирал възобновяване на дейност като самоосигуряващо се лице - нотариус по установения нормативен ред.

Неяснотата и противоречията в подзаконовите нормативни разпоредби на чл. 1, ал. 1 – 4 от НООСЛБГРЧМЛ следва да бъдат преодолени по пътя на тълкуването, предвид смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото на Република България.

Правото на самоосигуряващите се лица по свой избор да могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство е установено със закон – чл. 4, ал. 4 от КСО, и не е допустимо това право да бъде ограничавано чрез подзаконови административнопроцесуални правила.

Неоснователни са възраженията на ответника по жалбата, че не може след изтичането на срока по ал. 3 на чл. 1 от НООСЛБГРЧМЛ да се променя вида на осигуряването. С ДВ, бр. 2/2010 г. е въведено допълнение на разпоредбата, с което е предвидено, че при започване и възобновяване на трудовата дейност, ако декларацията за вида на осигуряването не е подадена в 7-дневния срок, лицето подлежи на осигуряване само за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт. Това изменение действително налага извода, че с изтичането на 7-дневния срок от започването/възобновяването на трудовата дейност, се преклудира правото на самоосигуряващото се лице първоначално да избира вида на осигуряването, което може да се променя еднократно до края на януари на съответната календарна година, но в случая с подадената декларация Т. не е искал респ. не е посочил промяна в осигуряването си.

Във връзка с изложеното до тук и с оглед цитираните по-горе разпоредби настоящият състав на съда намира за необходимо да посочи, че Задължително предписание, с изх. № ЗД-1-05-01545334/23.02.2024 г. на контролен орган при ТП на НОИ Видин, с което е било разпоредено на Т., да извърши необходимата корекция, независимо че е влязло в законна сила, не би могло да се отрази на извода на съда за добросъвестност на оспорващия, тъй като както Т. се е осигурявал от 2000 година за всички осигурителни рискове. По делото не е представена нито първоначалната декларация на Т. за започване на дейността през 2000 година, нито декларацията, с която той възобновява дейността си на 01.06.2010 година, независимо дали в нея евентуално би бил отразен или не вида на осигуряване. Такава декларация би следвало да съществува иначе няма как органа да е възобновил дейността, респ. осигуряването на Т. каквото и да е то. Единствената декларация е тази подадена на 04.04.23 година, в която отново не е сменен вида на осигуряване.

В тази връзка би могло да се заключи, че Задължително предписание на контролен орган при ТП на НОИ Видин е издадено от административния орган в ущърб на оспорващия при превратно приложение на относимите материални разпоредби задължавайки го да извърши недължимо по закон действие. Следва да се посочи също така, че контролните органи на НОИ нямат признато от закона право да задължават самоосигуряващите се лица против волята си да променят съдържанието на подадени от тях декларации по чл. 1 НООСЛБГРЧМЛ. Ако контролните органи считат, че такива декларации или части от тях са съставени в противоречие с установения правен ред, те следва да сигнализират съответните длъжностни лица за своите констатации, а не със задължително предписание на практика да предрешават един евентуален спор за право.

В заключение, съобразно регламентацията на чл. 114, ал. 1 от КСО, недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания следва да бъдат възстановени от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл. 113. Добросъвестността по смисъла на чл. 114, ал. 2 от КСО при получаване на сумите за осигурителни плащания е обстоятелство, погасяващо задължението за връщането им. Легална дефиниция на двете понятия липсва в разпоредбите на КСО, поради което според общите принципи на правото следва да се приеме, че добросъвестност е налице, когато получателят е със съзнанието и субективното отношение, че сумите му се дължат. Добросъвестността е съществуващото към момента на получаването психическо отношение на лицето досежно дължимостта на сумите и е във връзка с неговото незнание, че няма право на тях. В тази връзка предпоставките, даващи основание да бъде задължено едно лице да върне получените от него осигурителни плащания, са едновременно неправилното им изплащане и недобросъвестност при получаването им. На основание чл. 114, ал. 1 от КСО на възстановяване подлежат недобросъвестно получените от осигуреното лице суми за осигурителни плащания, заедно с лихвата по чл. 113, но само при условие, че получилото осигурителните плащания лице е било недобросъвестно, а именно този съществен елемент от фактическия състав на основанието по чл. 114, ал. 1 от КСО е останал недоказан от компетентните административни органи. В издадените от тях актове липсват факти и обстоятелства, които да сочат, че Т. е бил недобросъвестен. Няма описани правопроменящи или правоизключващи факти, които съзнателно са били укривани от лицето, с оглед постигане на резултативна цел – неговото облагодетелстване.

Изложеното обуславя извод, че към момента на възобновяване на осигуряването на самоосигуряващото се лице към 01.06.2010 г. е подлежало на осигуряване за всички осигурени социални рискове без трудова злополука, професионална болест и безработица. Пропускането на срока по чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ за подаване на декларация в 7-дневен срок от започването или от възобновяването на трудовата дейност не преклудира правото на самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 4 от КСО на избор на вида на осигуряването за текущата календарна година, тъй като този избор вече е направен от жалбоподателя още през 2000 година.

По горните съображения, съдът намира, че оспореното решение и потвърденото с него разпореждане за възстановяване на недобросъвестно получено парично обезщетение за временна неработоспособност по болнични листове БЛ Е20198962923 за периода от 25.11.2019 г. до 27.12.2019 г. БЛ Е20200459589 за периода от 11.11.2020 г. до 20.11.2020 г. БЛ Е20200654066 за периода от 26.11.2020 г. до 05.12.2020 г., БЛ Е20203037439 за периода от 04.12.2020 г. до 10.01.2021 г. и БЛ Е20224106295 за периода от 16.01.2023 г. до 20.01.2023 г., е издадено в нарушение на административно производствените правила, регламентирани в чл. 7 от АПК. Допуснатото нарушение е обусловило и неправилно приложение на материалния закон и по-специално на разпоредбите на чл. 114, ал.1 и 2 от КСО. Оспорваният акт е издаден и при несъблюдаване целта на закона.

С оглед изложеното, жалбата се явява основателна.

Решение № 1040 – 05 – 8 от 12.04.2024 г. на Директора на ТП на НОИ-Видин, с което е отхвърлена жалбата на Б. П. Т. против Разпореждане № РВ-3-05-01547683/28.02.2024г. на Ръководителя на контрола по разходите ДОО при ТП на НОИ-Видин, е незаконосъобразно и следва да бъде отменено.

При този изход на делото и с оглед направеното от пълномощника на жалбоподателя своевременно искане за адвокатско възнаграждение и приложен по делото договор за правна защита и съдействие, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК ответникът следва да бъде осъден да ги заплати в размер на 410,00 лв. - платено адвокатско възнаграждение и ДТ.

Воден от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд Видин,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 1040 – 05 – 8 от 12.04.2024 г. на Директора на ТП на НОИ-Видин, с което е отхвърлена жалбата и е потвърдено Разпореждане № РВ-3-05-01547683/28.02.2024г. на Ръководителя на контрола по разходите ДОО при ТП на НОИ-Видин.

ОТМЕНЯ Разпореждане № РВ-3-05-01547683/28.02.2024г. на Ръководителя на контрола по разходите ДОО при ТП на НОИ-Видин.

ОСЪЖДА ТП на НОИ - Видин да заплати на Б. П. Т. разноски в общ размер на 410.00 лева.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд в четиринадесетдневен срок от съобщението на страните.

Препис от решението да се изпрати на страните.