Р Е Ш Е Н И Е

 

 

Номер

Година

28.02.2022

Град

Кърджали

В ИМЕТО НА НАРОДА

Кърджалийски административен

Съд

състав

На

03.02.

Година

2022

В публично заседание и следния състав:

Председател

АНГЕЛ МОМЧИЛОВ

Членове

Съдебни заседатели

Секретар

Павлина Петрова

Прокурор

като разгледа докладваното от

Ангел Момчилов

Адм.

дело номер

314

по описа за

2021

година.

Производството е по реда на чл. 46, ал. 1 от ЗЧРБ във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.

Производството е образувано по жалба на Б.К., с ЕГН **********, гражданин на ***, действаща чрез пълномощника адв. Д.Х. против Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 292з-2081/11.10.2021 г., издадена от директор на ОДМВР - Кърджали, с която е наложена принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в РБългария“.

Счита, че процесната заповед е незаконосъобразна като постановена при неизяснена фактическа обстановка и в нарушение на задълженията на административния орган да обсъди всички относими към случая факти и доказателства. В този смисъл излага съображения, че е налице нарушение на изискването на чл. 35 от АПК.

Моли съда да постанови решение, с което да отмени Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 292з-2081/11.10.2021 г., издадена от директор на ОДМВР - Кърджали, с която е наложена принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в РБългария“.

В съдебно заседание чрез пълномощник, поддържа депозираната жалба по изложените в нея съображения. В допълнение сочи, че административния орган не е изследвал всички обстоятелства по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, респ. не е събрал и коментирал доказателства относно причините, наложили отсъствието на жалбоподателката от страната, а именно полагането на грижи за болния си свекър. Излага съображения, че оспорената заповед не е съобразена с разпоредбите на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, както и с тези на чл. 9, § 2 от Директива 2003/109 на ЕО. Релевира доводи, че изводите на административния орган се базирали, от една страна на справка, в която имало неотчетени влизания и излизания в и от страната, респ. справката не била изчерпателна, а от друга страна на сведения от жалбоподателката в интервю, които не били изследвани от органа съобразно задълженията му по чл. 35 от АПК. В тази връзка излага и съображения, че издателя на оспорената заповед необосновано не е кредитирал представените от жалбоподателката доказателства - медицинска документация. Предвид изложеното намира, че оспорената заповед е необоснована и незаконосъобразна, поради което, моли съда да я отмени. Претендира разноски. В подкрепа на доводите си представя писмена защита.

Ответникът – Директор на ОДМВР гр.Кърджали, редовно призован не се явява. Представлява се от юрисконсулт М. П., която оспорва жалбата по основание. В хода по същество и в представените писмени бележки, излага подробни съображения в подкрепа на доводите си за законосъобразност и обоснованост на оспорената заповед. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбоподателката Б.К. е родена на *** г. в Република България, гражданин на ***, притежаваща документ за самоличност/паспорт/ ***, издаден в *** /л. 51 от делото/;

На Б.К. е предоставено разрешение за постоянно пребиващ чужденец в Република България – Разрешение за пребиваване № *** от *** г./справка - л. 60/. Разрешението е предоставено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ/Справка за чужденец – АИС „ЕРЧ“ /л. 56– л. 57/;

С Предложение № 292р-2769/08.02.2021 г./л. 19 – л. 21/, изготвено от началник на група „Миграция“ – Кърджали, по повод подадено заявление за издаване на български личен документ, е предложено на директора на ОДМВР – Кърджали да се наложи принудителна административна мярка – отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България, на Б.К., гражданин на ***, постоянно пребиваващ в РБ чужденец, на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ/. Изложени са съображения, че при извършената справка в АИС „Граничен контрол“ се констатирало, че Б.К. не е пребивавала на територията на държавите членки на Европейския съюз за период по-голям от 12 последователни месеца, като лицето е отсъствало от Република България за периода от 30.08.2016 г. до 22.02.2019 г. Посочено е, че представените от жалбоподателката доказателства в подкрепа на нейните твърдения, че трябвало да се грижи за болния си свекър – препис-извлечение от смъртен акт на Ю. О. А., починал на 01.05.2021 г., документ от здравен център за лечение за периода от 20.09.2018 г. до 19.09.2019 г. и документ за домашно посещение от лекар през месец март 2018 г., не били преведени и легализирани по надлежния начин (по отношение на медицинската документация), поради което не можело да бъдат използвани при преценката на обстоятелствата по чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. Независимо от това, от органа е прието, че гореописаните документи били относими за периода на отсъствие на Б.К. от страната от 30.08.2016 г. до 22.02.2019 г., но същите не доказвали невъзможност лицето да пребивава в Република България за целия период, поради което липсвало основание да не бъде приложена горепосочената разпоредба.

В предложението е посочено, че от извършена проверка в информационните фондове на МВР било установено, че спрямо Б.К. няма производство по „Закона за административното производство“. Жалбоподателката и семейството й живеели постоянно в ***, ***. В тази връзка са изложени доводи, че от 01.01.2016 г. до момента лицето посетило Република България 6 пъти, с период на пребиваване до 8 дни, което показвало, че Б.К. не била установена трайно в страната, респ. посещавала същата инцидентно за по няколко дни. С оглед тези обстоятелства е направен извод, че наложената ПАМ нямало да ограничи правото на личен и семеен живот или пряко да създаде затруднения за поддържане на семейни, културни и социални връзки с държавата на произход.

В заключение е прието, че е налице основание за отнемане правото на пребиваване на лицето по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ;

Със Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 292з-2081/11.10.2021 г., издадена от директора на ОДМВР - Кърджали, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на K. B./К.Б., родена в Република България на *** г., гражданин на ***, постоянно пребиваващ в РБ чужденец /л. 6 – л. 8/. Заповедта е връчена на упълномощено лице /П. Ш./ на 22.10.2021 г.

В хода на съдебното производство са разпитани като свидетели П. М. Ш. и С. Х. С. В показанията си, лицата сочат, че през последните десетина години Б.К. често, един-два пъти в годината, идвала в България, за да се види с роднините си и тези на съпруга й. За определен период от време, преди пандемията, Б. не можела да идва в страната, тъй като нямало кой друг да се грижи за болния й свекър. Св. Ш. твърди, че преди да се разболее свекъра на жалбоподателката имал *** бизнес в ***, като самата тя работила от *** г. в тази сфера, но напуснала работа предвид здравословното състояние на свекъра й, изискващо полагането на ежедневни грижи. Пояснява, че съпругът на Б. – Д., към момента работил в *** като ***. Св. С. пък уточнява, че Д. имал брат и сестра, които също живеели в ***. И двамата свидетели твърдят, че Б. и семейството й искат да се върнат и живеят в Република България.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че процесната жалба е подадена  в срока по чл. 149, ал. 3  от АПК,  от надлежна страна и при наличен правен интерес, в предвидената от закона писмена форма, срещу административен акт, който подлежи на оспорване, т.е. на съдебен контрол за законосъобразност, поради което се явява процесуално допустима. В тази връзка съдът счита, че 14-дневния срок за обжалване на решението започва да тече, считано от връчването на акта на пълномощника на адресата – 22.10.2021 г., поради което процесната жалба, като подадена по пощата на 05.11.2021 г. – системен бон за препоръчана пощенска пратка с баркод № *** на „Български пощи“ ЕАД /л. 66/, се явява подадена в законоустановения срок.

Безспорно е по делото, че на Б.К. е било предоставено право на постоянно превиващ в РБ чужденец, на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ.

След извършване на проверката по реда на чл. 168, ал. 1 от АПК относно преценката за законосъобразност на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, настоящият състав намира за установено, следното:

Оспорената заповед е издадена от компетентен по място, материя и степен орган в предписаната от чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ писмена форма, съдържаща формално фактически и правни основания за постановяването й.

В конкретния случай не са налице допуснати съществени нарушение на административнопроизводствените правила по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК. Налице са предприети действия от страна на административния орган за надлежно уведомяване на Б.К. за започване на производство по налагане на принудителна административна мярка по ЗЧРБ, като на лицето е било съобщено за това при проведеното интервю на 17.09.2021 г., материализирано в Интервю с УРИ № 292р-19100/л. 41 – л. 42/. Процесната заповед е връчена на  пълномощник на адресата, след представяне на изискуемото пълномощно.

Настоящият съдебен състав намира, че жалбата е неоснователна, респ. оспорената заповед е законосъобразна, издадена при отсъствие на отменително основание по смисъла на чл. 146 от АПК, по следните съображения:

Съгласно посоченото правно основание за издаване на обжалвания административен акт –  чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца.

По делото е безспорно, че считано от 02.08.2012 г. Б.К. е със статут на постоянно пребиваващ чужденец в Република България на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ.  По силата на цитираната норма, разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната.

Според настоящия състав, в конкретния случай е налице описаното в заповедта правно основание за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България“, т.е. е налице хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. В този смисъл административният орган е извършил изискуемата преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, като е съобразил предоставените от жалбоподателката обяснения, в хода на проведеното интервю.

Видно от съдържанието на последното, при провеждането му К. е бил изрично уведомена, че срещу нея започва процедура по отнемане на правото на постоянно пребиваване, при което й е била предоставена възможност да представи документи, касаещи обстоятелствата, поради които не е пребивавала на територията на РБългария. При провеждането на интервюто жалбоподателката ясно и категорично е заявила, че от 30.08.2016 г. до 22.02.2019 г. не е пребивавала на територията на Република България и на територията на друга държава - членка на Европейския съюз/л. 41 от делото – т. 2 и т. 3 от интервюто/. Като причина за това е посочила, че се е грижела за болния си свекър, който починал на 01.05.2021 г.

С оглед изявлението на Б.К. и съдържанието на находящите се в административната преписка копия от паспорт ***, издаден в *** и Справка за пътувания на лице/л. 58/, съдът приема за установено по делото, че за периода от 30.08.2016 г. до 22.02.2019 г., Б. К. не е пребивавала на територията на Република България и на територията на друга държава - членка на Европейския съюз. Обстоятелството, че за посочения период жалбоподателката не е пребивала на територията на РБългария не се оспорва и от пълномощника на К., който в проведеното съдебно заседание на 03.02.2022 г. изрично заявява, че не оспорва факта на отсъствието, но оспорва причините за това/л. 105, абз. посл./. В тази връзка, нито в хода на проведеното административно производство, нито на фазата на съдебното следствие, жалбоподателката или пълномощникът й са въвели твърдения, че за посочения период К. е посещавала България или друга държава – членка ЕС, поради което изложените в представената писмена защита възражения, че административният орган не бил изследвал отсъствието на Б. от територията на други държави членки на ЕС, се преценят от съда като формално и бланкетно въведени, без да са подкрепени с конкретни твърдения и доказателства за присъствие на жалбоподателката на територията на ЕС за релевантния период. В този смисъл изцяло неотносими за предмета на спора са и доводите в писмената защита за непълнота на представените копия от паспорт на К. и непълнота на извършената справка за пътувания на лицето.

Съдът намира, че приетите по делото доказателства не установяват, че отсъствието на Б.К. за релевантния период се дължи на настъпили извънредни обстоятелства по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗЧРБ. Съгласно посочената норма „извънредни обстоятелства“ са стихийни и природни бедствия, аварии, катастрофи, грабежи и обстоятелства, довели до прилагането на неотложна медицинска помощ, както и други събития, настъпили не по волята на чужденеца, които той не е могъл да предвиди или предотврати. В тази връзка съдът не възприема изложените в представената писмена защита, доводи от пълномощника на жалбоподателката, че Б. е полагала непосредствени грижи за свекъра си за продължителен период от време, което попречило на същата да се завърне в България за повече от 12 месеца, което представлявало събитие, настъпило не по волята на чужденеца, която той не е могъл да предвиди или предотврати.

Според съда полагането на грижи за близък човек с влошено здравословно състояние за продължителен период не може да се квалифицира като събитие, настъпило не по волята на чужденеца, които той не е могъл да предвиди или предотврати, представляващо извънредно обстоятелство в хипотезата на § 1, т. 7 от ДР на ЗЧРБ. Принципно събитието е факт от обективната действителност, осъществил се независимо от волята на дадено лице или дори и в неговото проявление да има участие на човешка воля, то правната норма не се интересува от него. Полагането на грижи за родственик в продължение на месеци не представлява извънредно обстоятелство по смисъла на горната разпоредба. В този смисъл полагането на грижите от страната на чужденеца за такъв дълъг период не могат да се квалифицират като събитие. Следва да се отбележи, че от една страна грижите като положително действие са зависими от волята на този, който ги полага, а от друга, същото лице би могло да ги осъществи лично или чрез друго лице, било чрез пълномощие или по друг начин, временно или за постоянно, до отпадането на нуждите на този, за който се полагат.

На следващо място, от предоставените доказателства за здравословното състояние на лицето, за което се твърди, че се е грижела К., се установява, че домашно посещение на свекъра на жалбоподателката е извършено през месец март 2018 г., като същият е бил лекуван в здравен център, считано от 20.09.2018 г. С други думи, както правило е преценил административния орган, дори и да се приеме, че жалбоподателката е полагала непосредствени грижи за Х. К., то най-ранните данни за това са от месец март 2018 г., докато периодът на отсъствие на Б. е от 30.08.2016 г. до 22.02.2019 г. Що се отнася до представените в съдебно заседание доказателства от адв.Х., то същите в по-голямата си част установяват родствените връзки на К., но не и наличието на обстоятелства по смисъла на закона, които възпрепятстват налагането на ПАМ.

В хода на съдебното следствие от пълномощника на жалбоподателката е представен протокол на здравна комисия/л. 90/, съдържащ данни за преглед на Х. К., който е бил извършен на 14.09.2017 г. Това доказателство не е било представено в хода на административното производство, като от съдържанието му се установява единствено, че на лицето е бил извършен медицински преглед и то повече от 1 година след началото на релевантния за делото период – 30.08.2016 г.

По изложените съображения, съдът счита, че по отношение на Б. К. не се установяват, предвидените в чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута, респ. не е приложима възможността, предвидена в чл. 9, пар. 2 от Директива 2003/109 ЕО.

За прецизност следва да се отбележи, че с оглед посочения в оспорената заповед период на отсъствие на чужденеца, ирелевантно за делото е въведеното извънредно положение в Република България, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. до 13.04.2020 г., срокът на което е удължен до 13.05.2020 г. с решение на Народното събрание от 03.04.2020 г.

Съдът намира за неоснователни доводите на пълномощника на жалбоподателката, че наложената ПАМ се явявала в противоречие с разпоредбата на чл. 8 от КЗПЧОС. От доказателствата по делото се установява, че Б.К. в граждански брак с Д. Ю. А., който е български гражданин, сключен в *** на 31.05.2011 г. Съпругът на жалбоподателката работи в ***, ***, където семейството й живее постоянно, на посочен от нея в интервюто адрес. Липсват данни жалбоподателката да е живяла в България за някакъв период от време, като пребиваванията й в България са били инциденти и за кратко време. Разпитаните по делото свидетели не установяват трайно установяване на семейството на жалбоподателката в РБългария, а единствено желание за преместване в страната. Предвид това, след като жалбоподателката и семейството й живеят постоянно в ***, ***, то с процесната ПАМ по никакъв начин не се засягат нито правото й на семеен живот, нито на лични отношения с съпругът и синът й, за последния от които свидетелите твърдят, че се бил отказал от турското гражданство, но не сочат, че живее отделно от родителите си. Анализът на заявеното от жалбоподателката в проведеното интервю, обосновава извода за наличието на устойчиви семейни, културни и социални връзки в ***.

По изложените съображения съдът счита, че с наложената ПАМ по никакъв начин няма да се ограничи или затрудни правото на личен и семеен живот на жалбоподателката или пряко да създаде затруднения или ограничения за поддържане на нейните семейни и социални връзки, респ. намира, че с процесната ПАМ не допуснато нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС.

Отново следва да се отбележи, че посещенията на Б. К. в РБългария са епизодични и за по няколко дни, като за периода от 01.01.2016 г. до 17.09.2021 г. е посетила Република България 6 пъти, при което най-дългият престой е бил 8 дни.

В заключение настоящият състав счита, че преди налагането на принудителната административна мярка с оспорената заповед, административният орган е изследвал кумулативно въведените в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ предпоставки, а именно: продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците/ЗУБ/ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето.  В процесната Заповед № 292з-2081/11.10.2021 г. са въведени изрични мотиви в тази насока, в които органът е извършил анализ на доказателствата и преценка на горепосочените предпоставки по отношение на жалбоподателката, приемайки, че не са налице особени причини, обосноваващи възможност да не се приложат разпоредбите на чл. 41, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, както и че след отнемане на правото на пребиваване, не съществуват други условия, установени от националното законодателство, които да позволят на Б.К. да остане на територията на РБългария.

По изложените съображения съдът намира, че оспорената Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 292з-2081/11.10.2021 г., издадена от директора на ОДМВР - Кърджали, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ и чл. 18, ал. 1, т. 15 от ППЗЧРБ, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на K. B./К.Б., родена в Република България на *** г., гражданин на ***, постоянно пребиваващ в РБ чужденец, се явява законосъобразна, респ. постановена при спазване на административнопроизводствените правила, в определената от закона форма и от материално и териториално компетентен орган, в съответствие с приложимите материалноправните разпоредби и с целта на закона, поради което депозираната против нея жалба се явява неоснователна.

При този изход на делото, предвид надлежно въведеното от пълномощника на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и на основание чл. 144 от АПК във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, следва  жалбоподателката да бъде осъдена да заплати в полза на ОДМВР – Кърджали юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 1 и ал. 2 от АПК, съдът 

 

                                            Р Е Ш И  :

 

ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на Б.К., с ЕГН **********, гражданин на ***, със съдебен адрес:***, срещу  Заповед за налагане на принудителна административна мярка № 292з-2081/11.10.2021 г., издадена от директора на ОДМВР - Кърджали, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ и чл. 18, ал. 1, т. 15 от ППЗЧРБ, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на K. B./К.Б., родена в Република България на *** г., гражданин на ***, постоянно пребиваващ в РБ чужденец.

ОСЪЖДА Б.К., с ЕГН **********, гражданин на ***, със съдебен адрес:***, да заплати на Областна дирекция на МВР ***, юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Препис от решението да се връчи на страните.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВАС, в 14-дневен срок от деня на съобщението, че е изготвено.

                                                                              Председател: