№ 1049
гр. София, 18.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на четвърти октомври, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело
№ 20211000500122 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С. Л. Т. срещу решение № 4529
от 27 юли 2020г. по гр. д. № 11756/2019г. на Софийски градски съд, ГО, 14
състав. С това решение СГС е отхвърлил като погасен по давност предявения
от С. Л. Т. срещу Р. И. М. иск с правно основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати сумата от 30 000 лв., получена в
изпълнение на договор за поръчка от продажба на собствен на ищцата
недвижим имот, ведно със законната лихва от датата на исковата молба –
09.09.2019г. до изплащане на вземането и осъдил ищцата да заплати на
ответника на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК сума в размер на 1 545 лв. - разноски
по делото.
С определение от 14 октомври 2020г. съдът е оставил без уважение
искането за изменение на решението в частта за разноските, направено от
ответника.
С доводи за неправилност на решението, концентрирани върху
1
процесуални нарушения на съда във връзка с недопускане на изменение на
иска и нарушение на материалния закон при определяне на момента на
изискуемост на търсеното вземане и началото на погасителната давност за
него, жалбоподателката иска отмяна на решението и вместо това уважаване
на предявения иск. Формулирано е и „алтернативно“ искане за връщане на
делото за ново разглеждане, което би било правна последица от обезсилване
на решението като недопустимо.
Насрещната страна Р. И. М. е оспорил въззивната жалба с доводи, че
законосъобразно съдът е отхвърлил предявения иск.
Р. И. М. е подал частна жалба срещу определението на съда по чл. 248
ГПК. Иска отмяната му и изменение на решението в частта за разноските чрез
присъждане на пълния размер на претендираните от него разноски.
С. Л. Т. е оспорила частната жалба.
За постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че
предявеният иск с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД, основан на договор за
поръчка, по който ищцата е възложила на ответника продажба на собствения
й недвижим имот, е погасен по давност, тъй като вземането за предаване на
полученото при продажбата е станало изискуемо на 06.12.2012г. и съответно
към 09.09.2019г., когато е предявен искът по отчетната сделка, е изтекла
общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, на която ответникът се е позовал.
Софийски апелативен съд, като въззивна инстанция, в рамките на
правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно и разясненията, дадени в
ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че
обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Доводите на
жалбоподателката са неоснователни, поради което въззивният съд
потвърждава обжалваното решение (чл. 272 ГПК).
Предявеният иск е основан на следните обстоятелства:
Ищцата С. Л. Т. твърди, че е притежавала апартамент в гр. София. На
04.12.2012г. предоставила на ответника Р. И. М., когото познавала от
ученичка и му имала доверие, нотариално заверено пълномощно, даващо му
право да се разпорежда с имота й. След това била „загубена всякаква
комуникация между нея и ответника и тя не е предполагала, че той се е
2
възползвал от това пълномощно с цел неоснователно обогатяване“. Без да я
уведоми, без нейно знание, той извършил продажба на апартамента на
06.12.2012г. срещу продажна цена от 30 000 лв., която била преведена по
негова сметка и тя не е получила никаква сума от продажбата. За първи път
узнала за продажбата при посещение от купувача през 2016г. и поискала
препис от нотариалния акт от нотариуса, който получила на 15.06.2016г.
Липсата на предаване на сумата било индиция, че ответникът няма да я
предаде доброволно, поради което било налице неоснователно обогатяване.
Той пренебрегнал принципа, че пълномощникът следва да е добросъвестен и
да действа изцяло в интерес на представлявания. Поддържа, че след като е
извършил продажбата за ответника е възникнало задължение да й предаде
цялата парична сума, което той не сторил. Иска от съда да осъди ответника да
й заплати сумата 30 000 лв. – продажна цена и законната лихва върху нея от
09.09.2019г., както и разноските по делото, в това число, тези сторени в
обезпечително производство (в което счита, че е сгрешена правната
квалификация на спорното право, която била по чл. 59 ЗЗД, а не по чл. 284, ал.
2 ЗЗД).
Ответникът Р. И. М. е предприел на първо място процесуална защита
срещу иска и такава по същество. Счита, че в исковата молба са изложени
противоречиви обстоятелства. По същество е възразил, че, между него и
ищцата е бил сключен договор за поръчка, във връзка, с който е извършена и
упълномощителната сделка, като било уговорено той да продаде имота и да
получи по някоя своя банкова сметка продажната цена. С оглед поредността
на защитата си по същество, на първо място е възразил, че не имал
задължение да заплаща продажната цена и да я отчита на ищцата. В тази
връзка поддържа, че имотът е закупен с негови средства, поради което и
цената е следвало да бъде получена от него. Сочи, че видно от декларацията
по чл. 264, ал. 1 ДОПК, приложена към нотариалния акт, ищцата е знаела за
продажбата. Наред с това, през 2013г. имало и висящ процес, по който тя е
била страна, с вписана искова молба през 2013г. с ответник по нея и
приобретателят на имота, освен ищцата, когато най-късно следва да се
приеме, че тя е била уведомена за прехвърлителната сделка. Евентуално е
възразил и, че искът за вземането за 30 000 лв. е погасен по давност.
По делото се установява, че ищцата е придобила процесния имот,
3
находящ се в гр.***, бул. „***“ № **, вх. *, ет. * /втори надпартерен/ с площ
от 34 кв. м, състоящ се от една стая, хол, кухня, баня–клозет и входно антре,
заедно с ½ ид. част от зимнично помещение с площ от 10,50 кв. м, заедно с
таванско помещение с площ от 3 кв. м, заедно с 1000/84950 ид. части от
общите части на сградата и толкова ид. части от мястото, върху което е
построена същата, въз основа на договор за продажба, извършен с нотариален
акт (НА) № 005/02.09.2008г., рег. № 746/2008г., по силата на който М. М. й е
продала имота срещу цена от 33 288,30 лв.
С пълномощно с рег. № 9354 и № 9355 на нотариус с рег. № ***, с
нотариална заверка на подписа и съдържанието, ищцата С.Т. е упълномощила
ответника М. да я снабди с всякакви документи, необходими за продажбата на
горепосочения имот, и да продава, дарява, заменя, прехвърля и се разпорежда
по какъвто и да било начин с описания в т.1 имот - апартаментът, предмет на
договора за продажба с купувач ищцата – като води преговори при условия и
цени каквито прецени за добре и с лица, каквито намери за добре, да
подписва предварителен договор, включително да получи капарото и
продажната цена за притежавания от нея имот, като цената бъде преведена
по сметка с титуляр Р.М..
С договор, извършен с нотариален акт № 93, том I, рег. № 11590, дело
№ 87/06.12.2012г., процесният имот, вече с идентификатор 68134.107.63.1.8, е
продаден, чрез пълномощник ответникът М., на П. П. срещу продажна цена
от 30 000 лв., за която е записано, че пълномощникът е заявил, че е получил
напълно по банков път. Препис от този НА, представен от ищцата, е заверен
на 15.06.2016г.
По делото е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че е възникнало облигационно правоотношение между
страните по договор за поръчка във връзка с продажбата на собствения на
ищцата недвижим имот, както и, че при продажбата на имота ответникът е
получил сума в размер на 30 000 лв. и тя не е отчетена на ищцата. По делото
са представени два платежни документа за сума от 28 000 лв. и за 2 000 лв. от
06.12.2012г. с наредител/вносител П. П. и получател Р.М..
От извлечение от Службата по вписванията се установява, че на
18.12.2013г. е вписана искова молба на М. М. срещу С.Т. и П. П..
4
По делото е разпитан е и свидетелят Т. – брат на ищцата, с чийто
показания, подлежащи на преценка по реда на процесуалното правило на чл.
172 ГПК, тя иска да установи кога е узнала за процесната продажба. В
показанията си той потвърждава твърденията й, че това е станало през 2016г.,
докогато от 2012г. сестра му живеела в Гърция, като тогава през 2016г. в
апартамента на свидетеля се появил купувачът П. и казал, че е измамен, тъй
като не е могъл да влезе във владение на имота; след това свидетелят и сестра
му отишли при нотариуса да се снабдят с препис от НА. Свидетелят твърди
още, че е получавал съобщения за дела, но не е предавал на сестра си, че
трябва да се явява, същевременно твърди, че сестра му знаела, че „първата
собственичка“ на имота е завела дело да си го върне, защото сделката била с
фалшиво пълномощно, а сестра му инструктирала Радослав да върне
апартамента от нейно име или да й предаде продажната цена.
Съдът не дава вяра на показанията на свидетеля. Същите не могат да
се съпоставят с други данни по делото. Законът не установява правила, които
обвързват съда да приеме за доказан определен факт въз основа на
свидетелски показания, а формирането на вътрешното убеждение за това кои
факти са доказани въз основа на показанията става въз основа на преценката
на съда на тези показания. Съгласно чл. 172 ГПК, преценката на показанията
на роднините, на настойника или на попечителя на посочилата го страна, на
осиновителите, на осиновените, на тези, които се намират с насрещната
страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, на
пълномощниците, посочени от техните доверители, както и на всички други,
които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, се
извършва с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид
възможната тяхна заинтересованост. Показанията на свидетеля в случая,
следва да се преценяват по реда на посоченото процесуално правило като се
има предвид възможната му заинтересованост в полза на ищцата – негова
сестра. При съвкупната преценка на доказателствата по делото и
установеното вписване на искова молба срещу ищцата и приобретателя на
имота още през 2013г., обоснованият извод по делото е, че не може да се
приеме за доказан факта от показанията на св. Т., че ищцата, вече намираща
се към 2016г. в България, е узнала за продажбата на собствения си имот едва
тогова - през 2016г. Без наличие на други данни в тази насока и въпреки
5
нотариалното удостоверяване на препис от НА, с който е извършен договорът
за продажба, на 15.06.2016г. (което е действие, извършено по волята на
ищцата), не може да се приеме безкритично само въз основа на показанията
на посочения свидетел осъществяването на посочения факт. Възприемането
на показанията, които са и изключително неправдоподобни с оглед
обстоятелствата, за които се отнасят (узнаване за продажбата, за която е
съставено пълномощно, близо 4 години след осъществяването й) за
достоверни, при положение, че те не са в хармония с другите данни по делото,
означава като правна последица приемане на твърдението на ищцата, а то
подлежи на доказване при условията на пълно доказване (чл. 154, ал. 1 ГПК).
Друг е въпросът доколко този факт е релевантен за спорното право, което
съдът ще обсъди по-нататък в мотивите.
На основание приетото по-горе, въззивният съд прави следните
правни изводи:
Обстоятелствата на които, ищцата основава иска си са непредаване на
сума, получена от ответника като нейн пълномощник по договор за продажба.
Тези обстоятелства са достатъчни за субстанциране на спорното право (чл.
127, ал. 1 , т. 4 ГПК) и обосновават правната квалификация на иска по чл. 284,
ал. 2 ЗЗД, дадена и с обжалваното решение, което въззивният съд прие за
допустимо като постановено по допустим иск. Съгласно чл. 280 ЗЗД
договорът за поръчка е договор по силата на който едната страна, наречена
довереник се задължава да извърши за сметка на другата страна, наречена
доверител възложените му от него правни действия. Довереникът е длъжен да
извърши поръчаните му действия, да действа с грижата на добър стопанин и
да съблюдава интересите на доверителя и да пази имуществото, което получи
във връзка с поръчката - чл. 281 ЗЗД. Нормата на чл. 284, ал. 2 ЗЗД гласи, че
довереникът е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко,
което е получил в изпълнение на поръчката. Задължението на довереника да
даде отчет включва задължение да уведоми доверителя за изпълнението, да
му даде сметка и да предаде полученото. Тежестта да докаже отчета по
мандата е за довереника. В разглеждания случай ответникът не отрича, че е
бил упълномощен да се разпорежда със собствения на ищцата имот, прието е
за безспорно, че това упълномощаване е във връзка със сключен договор за
поръчка между страните, не е спорно и, че ответникът е получил продажната
6
цена и, че не я е предал на ищцата. При тези данни се налага извод, че
страните по делото като доверител и довереник са страни по мандатно
правоотношение, съчетано с упълномощаване за извършване на възложените
действия от името на доверителя. Задължението на довереника по договора за
поръчка е изискуемо от получаване на даденото в изпълнение на поръчката,
което той е длъжен да отчете незабавно (вж. решение № 11 от 03.02.2015г по
гр. д. № 3889/2014г., ГК, ІV ГО на ВКС). Ето защо и давността за търсеното
вземане за предаване на сумата, представляваща получена в изпълнение на
поръчката продажна цена, започва да тече от 06.12.2012г., както е приел и
първоинстанционният съд, и към 09.09.2019г., когато е предявен искът за
плащането й, е изтекла (чл. 110 вр. чл. 114, ал. 1 ЗЗД). Следователно
правопогасяващото възражение за давност, релевирано от ответника, е
основателно.Узнаването на изпълнението на поръчката е без значение за
изискуемостта на вземането, съответно за началото на давностния срок, а и в
конкретната хипотеза съдът не прие за правдоподобно твърдението на ищцата
за узнаване през 2016г. Във връзка с приетото от въззивния съд доводите във
въззивната жалба, че съдът е следвало да даде вяра на показанията на
свидетеля и, че тези показания са от значение за правилното решаване на
делото, са неоснователни. А извън предмета на делото и от предмета на
доказване остават обстоятелствата поради какви причини именно ответникът
е бил упълномощен по описания начин да се разпорежда с имота,
принадлежащ на ищцата, (неговите твърдения за произхода на средствата за
закупуване на имота са недоказани, нито в тази връзка е доказано и по какъв
начин са уредени отношенията между страните) и защо след
упълномощаването тя е бездействала, въпреки задължението на довереника за
отчет, да се информира във връзка с изпълнението на поръчката, което е
обективно лесно установимо. Извън предмета на делото са и твърденията от
свидетелските показания за „инструктаж“ имотът да бъде върнат на
продавача на ищцата. По изложените по-горе съображения предявеният иск
според фактите, с които е обосновано възникването на спорното право, с
правно основание чл. 284, ал. 2 ГПК, разгледан и от първоинстанционния съд,
подлежи на отхвърляне като погасен по давност.
По доводите за процесуални нарушения във връзка с недопускане
изменение на иска:
7
Съгласно чл. 214 ГПК, в първото заседание за разглеждане на делото
ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на
ответника съдът прецени това за уместно. Кога защитата на ответника няма
да бъде затруднена е оставена на преценката на съда, а злоупотребата с
процесуални права е основание за възникване на отговорност за вреди (чл. 3
ГПК) и стои извън предпоставките на изменение на иска. Ищецът въвежда
ново основание, когато се позовава на друг правопораждащ юридически факт,
различен от този, посочен в исковата молба, и извежда от него
претендираното право.
Искането за допускане на изменение чрез въвеждане на ново основание
на иска, което да се разгледа евентуално при отхвърляне на първоначалния
иск, в случая е оставено без уважение – с протоколно определение от
14.07.2020г. Отказът да се допусне изменение на основанието на иска, което
се допуска по преценка на първоинстанционния съд с оглед възможността да
бъде затруднена защитата на ответника, не подлежи на инстанционен контрол
(решение по чл. 290 ГПК № 228 от 19.08.2013г. по гр. д. № 1219 по описа за
2012 г. на ГК, ІV ГО на ВКС). Определението, с което не се допуска
изменение на основанието на предявения иск чрез съединяването на новия
иск за съвместно разглеждане с първоначалния иск, е и непреграждащо по-
нататъшното развитие на производството, поради което не подлежи на
обжалване с частна жалба, а доколкото в настоящото производство съдът не е
бил сезиран с евентуален иск, който да разгледа при отхвърляне на главния
иск, в разглежданата хипотеза не е налице и непълно решение. Отделен е
въпросът, че ищцата не е уточнила във връзка с дадената от нея при искането
за изменение на иска правна квалификация, необвързваща съда, на
предявеното право - за неоснователно обогатяване за нейна сметка, - каква е
ролята на даденото на ответника пълномощно, щом поддържа, че е налице
неоснователно обогатяване, т.е. липса на правоотношение, по което той да е
бил задължен да й предаде процесната сума.
Така мотивиран, въззивният съд прие, че предявеният иск, разгледан и
от първоинстанционния съд, подлежи на отхвърляне като погасен по давност,
поради което решението, предмет на инстанционен контрол, се потвърждава
като правилно (чл. 272 ГПК).
8
По частната жалба срещу определението на съда по чл. 248 ГПК :
Частната жалба е допустима, но неоснователна.Съдът е присъдил на
основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 5 ГПК разноски в полза на ответника в общ
размер на 1 543 лв., от които 1 430 лв. - адвокатско възнаграждение, 15 лв. -
държавна такса за частна жалба за обжалване на определение по гр. д. №
11269/2019г. на СГС във връзка с допуснато обезпечение, както и 100 лв. –
адвокатско възнаграждение за производството по обжалване на
обезпечението, до какъвто размер съдът е намалил възнаграждението на
основание чл. 78, ал. 5 ГПК, като възнагражденията са присъдени без ДДС –
поради липса на доказателства за регистрация по ЗДДС.
Доводите на частния жалбоподател, че се дължи присъждане на
адвокатско възнаграждение на основание чл. 7, ал. 5 (по-точно ал. 7) НМРАВ
поради осъществената защита по обжалване в производство по обезпечаване
на бъдещ иск, са неоснователни. И въззивният съд намира, че защитата в
рамките на това производство се осъществява чрез обжалване на акта на съда
с частна жалба и в този случай минималното адвокатско възнаграждение се
определя по чл. 11 НМРАВ – за изготвяне на частна жалба. Ето защо и в
приложение на чл. 8, ал. 5 ГПК адвокатското възнаграждение се редуцира до
размера от 100 лв. На следващо място, действително съгласно нормата на § 2а
ДРНМРАВ за регистрираните по ДДС адвокати дължимият ДДС се начислява
върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от
дължимото възнаграждение. В случая обаче липсват доказателства ДДС да е
било начислено върху уговореното адвокатско възнаграждение, поради и
въпреки плащането от ответника на сума в общ размер на 2 892 лв. по сметка
на упълномощеното адвокатско дружество, равняваща се на уговореното
възнаграждение без ДДС, увеличено с 20 %, и въззивният съд намира, че няма
основание за присъждане на ДДС върху адвокатското възнаграждение.
Водим от горното, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4529 от 27 юли 2020г. по гр. д. № 11756/2019г.
на Софийски градски съд, ГО, 14 състав.
9
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Р. И. М. срещу
определение от 14 октомври 2020г. по гр .д. № 1156/2019г. на СГС, ГО, 14
състав.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ, при условията на чл.
280 ГПК, в 1 - месечен срок от връчването му, а в частта, в която има
характер на определение, може да се обжалва пред ВКС на РБ, при условията
на чл. 280 ГПК, в едноседмичен срок.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10