Решение по дело №27/2022 на Апелативен съд - Пловдив

Номер на акта: 112
Дата: 8 март 2022 г.
Съдия: Величка Петрова Белева
Дело: 20225001000027
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 19 януари 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 112
гр. Пловдив, 08.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева

Величка П. Белева
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно търговско дело
№ 20225001000027 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК, образувано по въззивна жалба на
ЗАД“ О.-З. „ АД, ЕИК ********* срещу Решение № 260 110 от 15.10.2021 г.,
постановено по гр.д. № 119/2020 г. на ОС Х. в частта, с която въззивникът на
основание чл. 432 ал. 1 от КЗ е осъден да заплати на Ж. Т. М., ЕГН –
********** и П. ИВ. М., ЕГН – ********** суми от по 21 000 лв. за всеки от
двамата, представляващи обезщетения за претърпени от тях неимуществени
вреди от смъртта на внук им Ж.Т.Ж., ЕГН – **********, настъпила
вследствие ПТП от 24.12.2017 г., ведно със законната лихва върху сумите,
считано от 27.02.2020 г. до окончателното изплащане.
Поддържаните от въззивника оплаквания са за неправилност, искането –
за отмяна решението в обжалваната част и отхвърляне на исковете изцяло,
евентуално намаляване размера на присъдените обезщетения. Претендира
разноски.
Въззиваемите са депозирали отговор за неоснователност на жалбата.
Претендират разноски за въззивното производство.
Съдът установи следното:
Производството пред окръжния съд е образувано по субективно
съединени искове с правно основание чл. 432 ал. 1 от КЗ от Ж. Т. М., ЕГН –
********** и П. ИВ. М., ЕГН – ********** срещу ЗАД“ О.-З. „ АД, ЕИК
********* - за заплащане от застрахователя на причинени на М.и
1
неимуществени вреди от смъртта на внук им Ж.Т.Ж., ЕГН – **********,
настъпила вследствие ПТП от 24.12.2017 г.. Исковете са предявени като
частични – по 50 000 лв. за всеки ищец от общо дължим размер за всеки
200 000 лева.
По делото е безспорно установено че на 24.12.2017 г. в гр. Х., по вина
на водача на л.а. А., рег. № ****** В.Д.Г. е настъпило ПТП, причинило
смъртта на водача и на останалите двама пътници в автомобила, единият от
които Ж.Т.Ж. – внук на ищците.
Съгласно заключението на комплексната автотехническа и медицинска
експертиза водачът Г. е шофирал след употреба на алкохол / 1,91 промила в
кръвта му и 2,29 промила в урината /, намирал се е в степен на алкохолно
опиянение във фаза елиминация, като състоянието му е било очевидно за
околните и конкретно за качилите се в шофирания от него автомобил и
загинали пътници Ж.Ж. и Б.С. – нарушено равновесие, нарушен говор, дъх на
алкохол, жестикулиране, светещ поглед, зачервена кожа. Алкохолното
опиянение е потиснало решаващите при управление на МПС функции –
съобразителност, концентрация и рефлекси, довело е до безразсъдно
увеличаване на скоростта – която непосредствено преди ПТП е била 145,6
км/ч, а в момента на удара – 140 км/ч при разрешена 50 км/ч, поради което
при преминаване през Т – образното кръстовище на улица М. с улица Ц.О., Г.
не е могъл да овладее автомобила, същият се е отклонил надясно, преминал е
през бордюра и затревена площ и се е ударил в намиращата се в тази площ
стоманенобетонна постройка – гараж. Ударът е причинил смъртта на водача и
пътниците Ж. и С., като Ж. е получил съчетана травма в областта на главата и
гръдния кош, проявена с кръвоизлив под меките обвивки на мозъка,
травматичен шок на мозъка и тежката контузия на белите дробове, при които
увреждания и вследствие тях смъртта му е била неизбежна и е настъпила за
минути. Според заключенията на експертите наличните данни по
прекратеното / поради смъртта на деликвента Г. / досъдебно производство не
позволяват да се направи категоричен извод дали Ж. е бил или не с поставен
предпазен колан, възможно е да е бил без поставен колан / предвид
движенията на тялото му в купето най вероятно не е бил закрепен за
седалката /, но същевременно заявяват че коланът не е универсално средство
за защита, като в конкретния случай при скоростта на движение на
автомобила и челния му сблъсък с неподвижна преграда дори и поставен
обезопасителния колан би бил неефективен, защото Ж. би получил същите
или подобни несъвместими с живота увреждания, при които смъртта е
неизбежна – извода направен предвид и наличните тежки повреди на
автомобила, включително и на и около мястото, където е седял пострадалия.
Безспорно и установено е наличието на застрахователно
правоотношение по застраховка Гражданска отговорност на виновния водач с
ответното дружество към датата на ПТП.
Ищцовите свидетели С.Г.Г. и А.И.Д. депозират показания че покойният
2
е бил единствен внук на ищците, като те и родителите му са живели и живеят
в един дом и общо домакинство. Ж. бил отгледан от баба си и дядо си, тъй
като баща му бил шофьор и непрекъснато пътувал, а майка му също работела.
Така между тях била изградена изключителна силна емоционална връзка на
обич и привързаност, която се запазила и след 2005 г. - когато Ж. заминал да
учи първоначално в Х., а после в П. и С.. Завръщал се в Х. ежеседмично и
целенасочено - за да обгрижва баба си и дядо си / който повече от 10 години е
в инвалидна количка /, помагал в домакинството с грижи и средства, купувал
и носел необходимите им лекарства и храна. Тези отношения се запазили и
през последните 2 години, когато Ж. заминал да работи в С.. Продължавал
почти ежеседмично да се връща в Х., за да обгрижва своите баба и дядо,
помагал им и с пари, закупувал необходимите им храна и лекарства. След
смъртта му те се сринали психически и физически. Заявявали че не виждат
смисъл да живеят, след като внук им вече го няма. Ищецът не бил в състояние
да разговаря за друго, освен за внука си. Говорел само за него, независимо на
каква тема е разговора. Поведението му станало неадекватно – излизал навън
и в сняг и дъжд, заявявал че не може да стои в къщи, погледът му бил
блуждаещ. Ищцата пък се затворила в къщи, отказвала да излиза и да
разговаря с хора. Когато я заговаряли не отговаряла, само свивала рамене.
Според назначената по делото психологична експертиза вследствие
смъртта на внука си ищците са преживели остра стресова реакция и душевно
разстройство. От смъртта му и понастоящем са в състояние на перманентна
тревожност. Здравословното им състояние се е влошило. Поради
напредналата им възраст компесаторните механизми за преодоляване на
загубата не работят. Динамиката на емоционалните им реакции е само в
негативна насока – „ без него няма смисъл да живеем „. Посттравматичния
стрес е довел и до депресия. Това им състояние е в пряка причинна връзка със
загубата на внука им, като няма други фактори, допринасящи за негативните
промени в психичното им здраве.
При така установеното съдът е приел исковете по основание за доказани.
Изложените в тази насока мотиви са установено противоправно деяние,
виновно извършено от водача на лекия автомобил В. Г., причинени
неимуществени вреди за ищците, пряка причинна връзка между деянието и
вредите, наличие на застрахователно правоотношение по застраховка
гражданска отговорност между деликвента и ответното застрахователно
дружество. На база ангажираните гласни доказателства - свидетелските
показания и заключението на съдебно-психологичната експертиза, са приети
за неоснователни възраженията на дружеството, че между починалия
вследствие ПТП пътник Ж.Ж. и ищците – негови баба и дядо, не е
съществувала особено близка и дълбока по смисъла на ТР № 1/21.06.2018 г.
на ВКС, ОСГТНК родствена връзка на обич и привързаност, съставляваща
основание да се направи изключение от разрешението, дадено с ППВС №№
4/1961 г. и 5/1969 г., според което в случай на смърт право на обезщетение
имат само лицата, посочени в тези постановления на Пленума на ВС.
3
Относно размера, на база казаните по горе гласни доказателства и след
съобразяване с правно релевантните за този вид причинено увреждане
критерии, е прието че справедливия размер обезщетение е сумата 30 000 лв.
за всеки ищец. В тази връзка е прието за неоснователно възражението на
застрахователя че съдът е ограничен от установения § 96 ал. 1 от ПЗР на КЗ
максимален размер – предвид повелителните разпоредби на чл. 1 § 2 от
Директива 84/5/ ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО – чл. 9 ал. 1,
имащи пряко действие, които и транспонирани в националното ни право –
чл. 492 от КЗ, като в този смисъл и решение на Съда на ЕО от 24.10.2013 г. по
дело С – 277/12 – задължително за съда съгласно разпоредбата на чл. 633 от
ГПК. На база установеното от заключението на комплексната автотехническа
и медицинска експертиза е прието за основателно възражението за
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия / определено от съда
на 30% / - поради негово съгласие да пътува в автомобила, управляван от
лицето Г., намиращо се в състояние на алкохолно опиянение висока степен,
знанието за който факт е безспорно установено. На база заключението на
същата експертиза второто възведено възражение за наличие на
съпричиняване - поради непоставен предпазен колан е прието за
неоснователно.
Във въззивната жалба се настоява че искът не е доказан по основание,
тъй като между ищците и починалия вследствие ПТП техен внук не е
съществувала трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на ТР №
1/21.06.2018 г., поради която те да търпят продължителни болки и страдания.
Поддържаните в този смисъл доводи са че след 2005 г. / когато починалият е
бил едва 13 годишен / и към датата на ПТП - период от 12 години, те вече не
са живели в общо домакинство, а в различни населени места, като последните
две години починалия е живял на повече от 250 км. от своите баба и дядо /
разстоянието С. – Х./. При това положение факта че се е прибирал в Х., за да
полага грижи и да им купува храна и лекарства не изпълнявало според
въззивника изискванията на понятието взаимна помощ и грижа, вложено в
казаното тълкувателно решение. Счита също така че от показанията на
ищцовите двама свидетели следва да се кредитират само тези на свидетеля Г.
– според които Ж. е живял в Х. до 2005 г., след което продължил
образованието си в Х., но не и тези на свидетеля Д. – според които Ж. живял в
Х. до заминаването му в П., като в тази насока се поддържа че достоверни са
тези на свидетеля Г., съученик на починалия в Х..
Относно размера въззивникът поддържа че съдът е длъжен да се
съобрази с установените в § 96 ал. 1 от ПЗР на КЗ максимуми обезщетения,
които имат право да получат ищците като лица по чл. 493а ал. 4 от КЗ. В
насока размера се поддържа още че съдът определил съпричиняването
поради това че починалият се е качил в МПС с ясното съзнание че водачът е в
нетрезво състояние в занижен размер - 30% , както и че неправилно не приел
съпричиняване на вредоносния резултат и поради непоставен предпазен
колан. Въззивникът счита за безспорно установени от заключението на
4
комплексната експертиза фактите че Ж.Ж. е бил без поставен предпазен
колан, както и че ако такъв е бил поставен голяма част от уврежданията не
биха настъпили.
Жалбата е неоснователна, обжалваното решение е правилно по
изложените в него мотиви, които настоящата инстанция напълно споделя и
към които препраща на основание чл. 272 от ГПК.
Трайната и дълбока емоционална връзка на обич и привързаност между
починалия и ищците – негови баба и дядо, е безспорно установена по делото.
Същата датира още от ранното детство на Ж.. Той е бил единствения им внук,
оглеждан и възпитаван е от тях, живели са в общо домакинство. Връзката не е
прекъсвана през студентските му години в П., нито последните 2 години
преди ПТП, през които Ж. се е установил да живее в С.. Сам по себе си факта
че през тези години са живели в различни населени места не опровергава този
извод. Напротив – именно през тях той е оказвал морална и материална
подкрепа на ищците с оглед вече напредналата им възраст и влошено
здравословно състояние, съответно те са разчитали на тази негова помощ.
Извода се подкрепя и от претърпените от ищците неимуществени вреди от
неговата смърт – също безспорно установени. Не е налице основание за
некредитиране на показанията на свидетеля Д. само поради факта, че същият
не е депозирал показания че преди висшето си образование в П., Ж. е
завършил средно такова в Х. – в който смисъл показанията на свидетеля Г.. Д.
е съсед на ищците с непосредствени лични впечатления от
взаимоотношенията между тях и починалия им внук, в т.ч. и последните
години и месеци преди неговата смърт. Искът е по основание доказан.
Съпричиняване поради непоставен предпазен колан не е налице – както
правилно е приел съда. Според заключението на комплексната
автотехническа и медицинска експертиза има вероятност, но не може с
категоричност да се установи че Ж.Ж. е пътувал без поставен обезопасителен
колан, но дори и тази вероятност да е била налице, то – според същото
заключение, в конкретния случай предвид високата скорост непосредствено
преди сблъсъка на автомобила с неподвижната стоманобетонова преграда
евентуално поставен обезопасителен колан не се явява универсално защитно
средство и не може да се твърди с категоричност че би предотвратил
смъртния изход за пътника Ж.. При лежаща върху въззивника
доказателствена тежест същият не установи по несъмнен начин че поставен
предпазен колан би предотвратил неговата смърт.
Правилно – по изложените от окръжният съд мотиви, е прието
допринасяне за вредоносния резултат поради съгласието на починалия да
пътува в автомобил, управляван от водач във видимо нетрезво състояние,
правилно – противно на поддържаното от въззивника, е определен и размера
на това съпричиняване – 30%.
Споделя се изцяло и извода на окръжния съд за неприложимост на
разпоредбата на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 г. / по
5
изложените съображения. В член 3, § 1 от директива 72/166/ЕИО и чл. 1 § 2 от
втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО
относно застраховката „ гражданска отговорност „ при използването на
моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на
такава застраховка са посочени минималните застрахователни суми по
същата. В чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални
застрахователни обезщетения в случай на телесно увреждане и/или смърт в
размер на 1 000 000 евро за един пострадал и 5 000 000 евро за събитие,
независимо от броя на пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в чл. 1
§ 2 от предходната Директива 84/5/ЕИО. Посочените в директивите лимити
на минималните застрахователни обезщетения са транспонирани и в
националното ни право – чл. 266 КЗ /отм/, чл. 492 от сега действащия КЗ. Тъй
като в цитираните директиви не е предвидена възможност за установяване на
максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на
пострадалото лице и не е установен такъв размер, съдът приема че
разпоредбата на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 г. / не е в
съответствие с общностното право. По принцип директивите нямат пряко
приложение във вътрешните отношения и не дават пряка уредба на правните
отношения, а техни адресати са държавите членки, които трябва да ги
транспонират. При определени предпоставки обаче е допустимо изключение
от този принцип. Такива предпоставки - съгласно решение на СЕС по дело С
– 188/89, са: директивата да не е транспонирана или да е транспонирана
неточно, частично или неправилно; съответните й разпоредби да са
повелителни, ясни и точни и да предоставят права на отделни субекти,
противопоставими на държавата – членка, на неин орган или организация,
намираща се под юрисдикцията или контрола на тази държава или
притежаващи особени правомощия, които надхвърлят правомощията,
характерни за отношенията между частни лица. Уредбата на лимитите на
застрахователни суми по застраховка „ гражданска отговорност „, съдържащи
се в цитираните по горе Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива
2009/103/ЕО, отговаря на всички горепосочени изисквания. Разпоредбите са
повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на частни лица,
пострадали от ПТП, затова следва да се приеме че имат пряко действие.
Съответно българския съд не следва да се съобразява с ограничения размер
обезщетение съгласно нормата на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр.
101/2018 г. /. Този извод е съобразен и с решение на СЕС от 24.10.2013 г. по
дело С – 277/12 / - което съгласно нормата на чл. 633 от ГПК е задължително
за българския съд, и съгласно което чл. 3 § 1 от Директива 72/166 и чл. 1 § 1 и
2 от втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл че не се допуска
национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „
гражданска отговорност „ при използването на моторни превозни средства
покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно
националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на
близки членове на семейството, настъпила вследствие ПТП, само до
6
определена максимална сума, която е по малка от минималните лимити,
посочените в чл. 1 § 2 от Втора директива 84/5.
Предвид изложеното решението в обжалваната негова част се
потвърждава.
Предвид този инстанционен резултат на процесуалния представител на
въззиваемите – адв. Р.П. се присъждат претендираните от нея за въззивното
производство разноски - възнаграждение за един адвокат на основание чл.
38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от ЗА. Размерът се определя на 2 320 лв. общо –
минималния по чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1/9.7.2004 г., предвид
обстоятелството че престираната от адвоката защита е на двамата въззиваеми,
всеки от които със самостоятелен интерес.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 260 110 от 15.10.2021 г., постановено по гр.д.
№ 119/2020 г. на Окръжен Съд – Х. в обжалваната част - с която ЗАД „ О.-
З. „ АД, ЕИК ********* е осъдено да заплати на Ж. Т. М., ЕГН – ********** /
починал в хода на въззивното производство и заместен на основание чл. 227
от ГПК от Т.Ж.Т., ЕГН – ********** и П. ИВ. М., ЕГН – ********** / и на П.
ИВ. М., ЕГН – ********** суми от по 21 000 / двадесет и една хиляди / лева,
представляващи обезщетения за претърпени неимуществени вреди от смъртта
на Ж.Т.Ж., ЕГН – **********, настъпила в гр. Х. вследствие ПТП, състояло
се на 24.12.2017 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от
27.02.2020 г. до окончателното им изплащане.
Осъжда ЗАД „ О.-З. „ АД, ЕИК ********* да заплати на адвокат Р.Д.П.
от АК – П., с личен №********** възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2
от ЗА в размер на 2 320 / две хиляди триста и двадесет / лева.
Решението може да се обжалва пред Върховен Касационен Съд в
едномесечен срок от връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7