Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 25.11.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, III-В въззивен състав, в публично
съдебно заседание на трети ноември през две хиляди и шестнадесета година в
следния състав:
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
НИКОЛАЙ
ДИМОВ |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА |
|
|
ВАЛЕРИЯ
ДИЕВА |
|
|
|
|
|
|
при участието на секретаря Ц.П., като разгледа докладваното от мл.съдия
Диева в.гр.д. № 3709 по описа на съда за
2016 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С решение от 04.05.2015 г.,
постановено по гр.д. № 39427/2011 г. по описа на СРС, 53 състав, е отхвърлен
предявеният от Г.Д.П. срещу ДФ „З.“ иск с правно основание чл.225, ал.3 КТ за
сумата от 58 963,58 лв. – обезщетение за недопускане
до работа след възстановяването му на длъжност „Д.“ на Областна дирекция на ДФ
„З.“ в област Р. за периода 10.02.2004 г. – 30.08.2011 г.
По делото е постъпила въззивна жалба от Г.Д.П. /ищец по делото/ срещу
решението на СРС, като се излагат доводи за неправилност на атакувания съдебен
акт. Сочи се, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявения иск –
ищецът бил възстановен на работа при ответника след отмяна на уволнението му
като незаконно, явил се е на работното си място, но не е бил допуснат до
работа, поради което му се дължало обезщетение. Неправилно съдът бил определил
крайният момент на периода на недопускане до работа, а именно – моментът на
връчване на акта за възстановяване на работа /26.03.2004 г./ и неправилно бил приел,
че вземането е погасено по давност. Оспорва се и изводът на съда, че трудовото
правоотношение възниква по силата на самото решение за възстановяване със
съдържанието му към момента на незаконосъобразното му прекратяване. Напротив, според
жалбоподателя при възстановяване на работа във всички случаи се касае за възникване
на ново трудово правоотношение. Предвид изложеното се моли за отмяна на
обжалваното решение на СРС и уважаване на предявения иск в пълен размер.
Претендират се и разноски.
В срока за отговор по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил такъв от въззиваемия
ДФ „З.“ /ответник по делото/. В открито съдебно заседание на 03.11.2016 г. представителят
на въззиваемия е изразил становище за неоснователност на подадената въззивна
жалба.
Софийски градски съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 53 състав, решение за правилно,
като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен
извод за отхвърляне на предявения от Г.Д.П. иск по чл.225,
ал.3 КТ /чл.272 ГПК/. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави
следното:
На първо място,
следва да се посочи, че районният съд е бил сезиран с искова молба, подадена от
Г.Д.П. срещу ДФ „З.“, с която са били предявени
следните искове: 1/ за установяване,
че за ДФ „З.“ не е съществувало правото за издаване на Акт № 50/26.03.2004 г.; 2/ за установяване, че на 23.06.2004 г.
Г.Д.П. не е бил в трудово правоотношение с ДФ „З.“; 3/ за установяване, че на 26.03.2004 г. за ДФ „З.“ не е
съществувало правото за издаване на Заповед № 51/26.03.2004 г. и 4/ иск по чл.225, ал.3 КТ за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 58 963,58 лв. – обезщетение за
недопускане до работа след възстановяването му на длъжност „Д.“ на Областна
дирекция на ДФ „З.“ в област Р. за периода 10.02.2004 г. – 30.08.2011 г., ведно
с дължимата законна лихва.
По повод посочените искове по делото е постановено Решение на 02.02.2012
г., с което СРС, 53 състав, е отхвърлил предявените от Г.Д.П. срещу ДФ „З.”
искове с дадена от съда правна квалификация чл.344, ал.1, т.1 КТ и чл.344, ал.1,
т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ.
С Решение от 02.03.2013 г., постановено по в.гр.д.№ 16841/2012 г. на
Софийски градски съд, II- Г въззивно отделение, е обезсилено цитираното Решение
от 02.02.2012 г. по гр.д.№ 39427/2011 г. на СРС, 53 състав, и делото е
върнато на СРС за произнасяне по предявения иск с правно основание чл.213, ал.1 КТ и търсене на обезщетение в размер на брутно трудово възнаграждение за
недопускане до работа.
С разпореждане от 26.09.2013 г. СРС, 53 състав, е върнал исковата молба
на Г.Д.П., на основание чл.130 ГПК, в частта относно исковете за признаване
на установено, че за ДФ „З.” не е съществувало правото за издаване на Акт № 50/
26.03.2004 г.; че на 23.06.2004 г. Г.Д.П. не е бил в трудово правоотношение с
ДФ „З.”; и че на 26.03.2004 г. за ДФ „З.” не е съществувало правото за издаване
на Заповед № 51/26.03.2004 г.”. Разпореждането на СРС е било обжалвано и
потвърдено от СГС, като същото е влязло в сила на 30.06.2014 г.
Видно от изложеното, единствено висящо пред СРС е останало производството
по четвъртия предявен иск, а именно – този за присъждане на обезщетение за
недопускане до работа. В този смисъл и доводите на жалбоподателя, че
първоинстанционният съд не се бил произнесъл по всички предявени искове се
явяват неоснователни – съдът вече се е произнесъл с влязъл в сила съдебен акт
по първите три иска.
Делото е изяснено от фактическа страна, като е безспорно установено, че ищецът
е работил на трудово правоотношение с ответника на длъжност „Д.“ на Областна
дирекция на ДФ „З.“, област Р.. Със заповед № 227 от 24.09.2002 г. ищецът е бил
уволнен. Заповедта е била атакувана по съдебен ред от ищеца, като същата е била
отменена и уволнението е било признато за незаконно със съдебно решение по
гр.д. № 17558 по описа за 2002 г. на СРС, 71 състав, влязло в сила на 10.02.2004 г. по исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ. С
посоченото решение ищецът е бил възстановен на заеманата от него преди
уволнението длъжност – „Д.“ на Областна дирекция на ДФ „З.“ в област Р..
На 10.02.2004 г. ищецът Г.Д.П. писмено е
заявил, че е готов да започне работа на длъжността, за която е възстановен,
като е поискал да му бъдат осигурени необходимите условия да изпълнява
трудовите си функции /л.9 от първоинстанционното дело/.
На 26.03.2004г. на ищеца е връчен Акт
за възстановяване № 50/26.03.2004 г.
и Заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение № 51/26.03.2004 г.
на основание чл.328, ал.1, т.6 КТ /л.10 и л.11 от първоинстанционното дело/.
Съгласно разпоредбата на чл.345, ал. 1 КТ при възстановяване на работника
или служителя на предишната му работа от работодателя или от съда той може да я
заеме, ако в двуседмичен срок от получаване на съобщението за възстановяване се
яви на работа, освен когато този срок не бъде спазен по уважителни причини. Еднократно
отправеното изявление на работника, че иска да започне работа обвързва
работодателя да изпълни задължението си да допусне възстановения на работа
работник до работното му място. Работодателят е длъжен да допусне незабавно
работника/служителя до изпълнението на заеманата длъжност или да стори това в
разумен срок съобразно спецификата на работа. Неизпълнението на това му
задължение дава основание на работника или служителя да претендира обезщетение
по чл.225, ал.3 КТ. От изложеното е видно, че, за да бъде уважен искът по чл.
225, ал.3 КТ, трябва да е налице следният фактически състав – ищецът по иска да
има качеството на работник/служител, възстановен по съдебен ред на заемана преди
незаконно уволнение длъжност; същият да се е явил пред работодателя да започне
изпълнение на работата по трудовото правоотношение, както и да не е допуснат от
работодателя да изпълнява работата, която му е възложена преди уволнението.
В случая, както се посочи по-горе, се установява, че ищецът е отправил изявление
да започне изпълнение на трудовите си
функции – на 10.02.2004 г. Установява се също така, че работодателят не му е
осигурил условия за полагане на труд, т.е. не е изпълнил основното си
задължение по трудовото правоотношение. Следователно от тази дата работодателят
е дължал заплащане на обезщетение за недопускане до работа. Спорният по делото
въпрос е до кой момент се дължи това обезщетение. Настоящият състав намира, че
крайният момент е 26.03.2004 г. – това е датата, на която работодателят е издал
Акта за възстановяване на ищеца на заеманата от него преди уволнението длъжност
/връчен на ищеца на същата дата – 26.03.2004 г./ и датата, на която трудовото
правоотношение с Г.Д.П. е било
прекратено без предизвестие на ново основание – чл.328, ал.1, т.6 КТ /заповедта
за уволнение е връчена на ищеца също на 26.03.2004 г./
Независимо от декларативния характер на този акт за възстановяване, той
следва да се тълкува като готовност на работодателя да предостави възможност и
условия на работника да изпълнява трудовите си функции. Следователно и до този
момент се дължи обезщетение за недопускане на ищеца до работа. Тук следва да се
отбележи, че противно на това, което жалбоподателят счита, съдебното решение,
постановено по конститутивния иск по чл.344, ал.1 т.2 КТ, има конститутивно
действие, като с него се възстановява същото по вид трудово правоотношение,
съществувало между страните – за същата работа, при същите условия на заеманата
преди това длъжност и не е нужен нарочен акт от работодателя за това /в този
смисъл Решение № 111/05.07.2016 г., постановено
по гр.д. № 4935/2015 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 74/12.03.2014 г.,
постановено по гр.д. № 998/2012 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 314/19.11.2012 г. постановено по гр. д. № 307/2012 г., на
ВКС, III ГО/.
На същата дата /26.03.2004 г./ е била издадена и Заповед № 51 за
прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца при заплащане на обезщетение
за неспазено предизвестие. Посочената заповед не е атакувана и самият ищец не
твърди след тази дата да е бил в трудово правоотношение с ответника. При
прекратено трудово правоотношение обезщетение по чл.225, ал.3 КТ не се дължи.
Предвид гореизложеното настоящият състав намира, че искът за периода
26.03.2014 г. – 30.08.2011 г. се явява неоснователен и като такъв правилно е
бил отхвърлен от първоинстанционния съд.
По отношение на претенцията за периода 10.02.2004 г. – 25.03.2004 г. съдът
намира, че давността за предявяването й е изтекла. Възражение за давност е
направено, видно от съдържанието на представения по делото отговор на исковата
молба. В случая приложима е тригодишната погасителна давност /чл.358, ал.1, т.3 КТ/, която започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо или е
могло да бъде упражнено, като при паричните вземания изискуемостта се смята
настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по
надлежния ред /чл.358, ал.2, т.2 КТ/. Специалната уредба в материята на
трудовото правораздаване предполага специална давност за предявяване на
исковете по трудови спорове, което е продиктувано от изискването за по-голяма
бързина в уреждането на трудовите отношения, с които са свързани ежедневни и жизненоважни
интереси на страните. В случая е приложен общият гражданскоправен принцип, че
давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо – чл.114 ЗЗД, макар че в Кодекса на труда са използвани други фрази „от деня, в който
правото предмет на иска е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено” /в
този смисъл Решение № 420/17.08.2010 г., постановено по гр. д. № 905/2009 г., на
ВКС, IV ГО/. Правилно районният съд е посочил, че вземането за обезщетение
е дължимо за всеки ден на периода, през който работодателят не е осигурил
условия за работа, поради което ищецът е могъл да упражни предявената в случая
претенция до изтичане на този период за всеки ден на недопускането му, като за
последния от установения в случая период срокът е изтекъл на 25.03.2007 г.
Исковата молба е била подадена едва на 14.09.2011 г. – към този момент вече е
бил изтекъл давностният срок по чл.358, ал.1, т.3 КТ. Ето защо и за този период предявеният иск се явява неоснователен и като такъв
следва да бъде отхвърлен.
Поради съвпадане
на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено
като правилно.
При този изходи
на спора не следва да се присъждат разноски в полза на въззивника, а въззиваемият
не претендира разноски, поради което такива не му се следват.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от
04.05.2015 г., постановено по гр.д. № 39427/2011 г. по описа на СРС, 53 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд при предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК в едномесечен срок от
връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.