Р Е Ш Е Н И Е
Номер 146 30.10.2023 година град Търговище
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Административен съд първи състав
На трети октомври
2023 година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТОДОРОВА
Секретар: СТОЯНКА ИВАНОВА
Като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
АД № 177 по
описа за 2023 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е
по чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО) във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано е по жалба на С.С.С. ***,
ЕГН **********, чрез а.. С.Р.,
против Решение № 2153-25-45 от
22.08.2023 г. на Директора на ТП на НОИ – Търговище, с което е потвърдено
Разпореждане № 251-00-102-5/26.06.2023 г., и с което е отказано отпускане на
обезщетение за безработица на жалбоподателя. Изложени са доводи, че административният
орган погрешно е възприел, че държавата на пребиваване на С. е Швейцария,
следователно последният трябва да търси правата си там. Като е достигнал до
този извод административният орган е постановил един необоснован акт, в
нарушение на материалния закон, поради което същият следва да бъде отменен като
незаконосъобразен, както и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на
осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Търговище, а административната
преписка да бъде върната на длъжностното
лице издало разпореждането за ново произнасяне по същество. Твърди се, че през
последните няколко години жалбоподателят работи сезонно като су - шеф на кораб,
който плава по река Дунав. При изпълнение на служебните си задължения е
позициониран на този кораб, като не е бил реално на територията на Швейцария. В
действителност трудовият му договор е сключен с швейцарски работодател, но
неговата родина, центърът на жизнените му интереси, неговият дом, неговото
семейство, са били само и единствено в България. Този факт не се е променял
през годините, видно от приложено Удостоверение за настоящ адрес с изх. №12045
от 28.07.2023 година. Погрешно е възприето от страна на административния орган,
че държава на пребиваване на жалбоподателя е Швейцария, тъй като С. никога не е
живял, никога не е имал жилище, регистриран адрес, приятелски кръг, семейство
или дори квартира на територията на тази държава. Към жалбата представя формуляр РD U1, издаден от Швейцария,
в който са посочени периодите, които трябва да се вземат предвид при отпускане
на обезщетения при безработица, придружен с надлежен превод на български език.
Видно от точка 1.8. липсва настоящ адрес в държавата, издаваща документа (Швейцария).
В следващите подточки от формуляр РD U1 като единствен адрес на С. е
описан именно адресът му в България: обл. Търговище, общ. Търговище, гр.
Търговище, кв. Запад 56, вх. Б, ет. 2, ап. 5.
Жалбоподателят няма регистриран адрес в чужбина. Сключените трудови
договори от него през годините са били срочни, за определено време, и след като
договорът му приключи той се завръщал
в родината си. В т. 6.2 от формуляра е посочено, че титулярят няма право на
обезщетения за безработица от службата, която издава документа, защото няма
право съобразно законодателството на Швейцария. Единствено компанията, с която
е сключил трудов договор е швейцарска, но заплатата му се превеждала по
българска банкова сметка. ***. преводни нареждания, от които е видно, че
ежемесечно е получавал трудовото си възнаграждение на личната си банкова сметка
***. Банковите извлечения са от периода на последната трудова заетост в чужбина, за който период му е отказано
обезщетение за безработица. Тези обстоятелства в случая сочат, че центърът на
жизнените му интереси винаги е бил в България, въпреки че последният му трудов
договор е сключвен с Швейцарска компания. Това е свързано единствено и само с
полагането на труд и осигуряването на издръжката на семейството му. Неправилен
също е и изводът на административния орган, че С. е създал стабилна/дългосрочна
заетост, понеже сезонната работа, на която е бил нает, е била в Швейцария.
Съгласно Регламент (ЕО) № 883/2004 при определяне на приложимото
законодателство се взема предвид единствено и само пребиваването на лицето. В
случая нито сключените трудови договори, нито самия работен период има
взаимовръзка при определяне на обичайното пребиваване на едно лице. В
представената пред НОИ декларация относно определяне на пребиваване във връзка
с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 законодателят е предоставил две опции в т. 4
за определяне на пребиваването - възнамерявам да се установя/установен съм
трайно. В тази декларация жалбоподателят е декларирал, че последната му заетост
е в чужбина, но той е установен трайно на територията на Република България,
както и центърът на жизнените му интереси. Това е водещото при определяне на
обичайното пребиваване на едно лице, а не сключеният договор с швейцарска
фирма. Съгласно чл. 54а, ал. 2, т. 4 от КСО „За придобиване право на парично
обезщетение по ап. 1 се зачита и времето зачетено за осигурителен стаж по
законодателството на друга държава на основание на международен договор, по
който Република България е страна или на европейските регламенти за координация
на системите за социална сигурност.“ Стажът, придобит в чужбина, следва да бъде
зачетен в България, на база на приложимото европейско законодателство. Съгласно
чл. 54а от КСО: „Право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за
които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд
"Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди
прекратяване на осигуряването и които:1. имат регистрация като безработни в
Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж
и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не
получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или
професионална пенсия по чл. 168; 3. не
упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по
този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата
по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда.“ С. има повече от 15 години трудов
стаж. Непосредствено след приключването
на трудовия му договор той се е върнал в родината си и своевременно е подал
заявление с вх. № 251-00-102/10.01.2023 г. за отпускане на парично обезщетение
за безработица, като е приложил и необходими документи за това. Република
България се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица,
претендирано от С. правилно е било
поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство,
в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. При безспорното
наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната
- държава членка на ЕС или Конфедерация Швейцария, и пребиваване в Република
България на български гражданин, изпълнено е изискването за подаване на
декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл.
65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004г., заявлението за отпускане на обезщетение
за безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на
осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в друга държава.
Претендираното парично обезщетение за безработица следва да бъде поискано по
реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с
приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е и т. 3 от Решение №
03 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за
социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е
трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка
с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно
отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като
напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент,
а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Претендира се отмяна на акта, както и присъждане на
направените разноски. Представя писмена защита.
Ответникът,
действащ в процеса чрез процесуален представител – юрисконсулт Г. С.-Т.,
поддържа становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на
разноски. Представя писмена защита.
След като съобрази
събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от
тях доводи и след като извърши служебна проверка по чл. 168, ал. 1 АПК вр. с
чл. 146 АПК, административният съд приема за установено следното:
С.
е подал заявление за отпускане на ПОБ в Дирекция „Бюро по труда“ гр. Търговище,
заведено в ТП на НОИ - Търговище с рег. № 251-00-102/ 10.01.2023 г. В него е
декларирал, че е упражнявал трудова дейност в друга държава - Швейцария за
периода от 10.03.2022 г. до 05.01 2023 година. Към Заявлението представил копие
от документ, издаден от банка, с данни за лична банкова сметка ***. В справка са посочени липсващи документи: Заявление за
удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава със СЕД U002 и U004, Декларация относно определяне на
пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004
и Копие на документи от Швейцария. С писмо изх. № У-251-00-102-1/18.01.2023 г.
от С. е изискано тези документи да бъдат представени. С разпореждане №
251-00-102-1/18.01.2023 г. на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по
отпускане на ПОБ, образувано по заявление № 251-00-102/10.01.2023 г. е спряно.
Заявлението за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от Швейцария със
СЕД U002 и U004, Декларация относно
определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент
(ЕО) № 883/2004, Копие на документи от
Швейцария - 4 бр. са получени в ТП на НОИ - Търговище с писмо №
1029-25-11381/31.01.2023 г. и са приети със Справка за приети, върнати и
липсващи документи № 251-00-102-2/01.02.2023 г. Предвид приетите документи с
разпореждане № 251-00-102-2/31.01.2023 г. на основание чл. 55 от
Административнопроцесуания кодекс производството за отпускане на ПОБ е
възобновено. След преглед на попълнените от С. данни в заявлението и на
представените от него документи на 01.02.2023 г. със СЕД U001 СВ и СЕД U003 е изпратено запитване
чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация ЕЕSSI за издаване на СЕД U017 и СЕД U004 от компетентната
институция Швейцария, необходими за
определяне право, период и размер на ПОБ (случай 2980008). В тази връзка
производството по отпускане на ПОБ, образувано по заявление – 251-00-
102/10.01.2023 г. е спряно с Разпореждане № 251-00-102-3/02.02.2023 г. На
02.03.2023 г. чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна
информация е изпратен СЕД U009 с който от ТП на НОИ
- Търговище е извършено напомняне по осигурителен случай 2980008, че не са
получени исканите документи. Със Справка за приети, върнати и липсващи
документи № 251-00-102-3/06.03.2023 г. са приети: Декларация за промяна на
обстоятелствата за изплащане на ПО, с която
С. декларира, че считано от 07.03.2023 г. упражнява трудова дейност за
работодател в Швейцария, за която подлежи на задължително осигуряване в
Швейцария и Копие на документ от Швейцария - 1 бр. На 15.05.2023 г. по случай
2980008 чрез система за електронен обмен
на социално осигурителна информация са получени СЕД U017 и СЕД U004, издадени от
Швейцария. От получената информация от КИ на Швейцария
е видно, че С. е полагал труд за Швейцария през периода от 24.07.2021 г.
до 06.01.2022 г. и от 10.03.2022 г. до 05.01.2023 г., а основанието за прекратяване на
последната заетост е изтичане на договора. С Разпореждане №
251-00-102-4/16.05.2023 г. на основание чл. 55 от АПК е възобновено
производството за отпускане на парично обезщетение за безработица с мотиви: на
15.05.2023 г. са получени СЕД U017/ U004 чрез системата за
електронен обмен на социално осигурителната информация от компетентната
институция Швейцария, във връзка с
отпускане на парично обезщетение за безработица. Удостоверени са периоди на
осигурена заетост по законодателството на Швейцария, за времето от 24.07.2021
г. до 06.01.2022 г. вкл. и от 10.03.2022 г. до 05.01.2023 г. вкл., с основание
за прекратяване на осигуряването
изтичане на срока на договора.
От
компетентното длъжностно лице е извършена проверка на данните, съдържащи се в
информационния масив на НОИ. Съгласно регистъра на трудовите договори за лицето
липсват данни за подадени уведомления за сключени трудови договори за периода
след 16.06.2014 г. При проверка на данните по чл. 5, ал. 4, т.1 от КСО подавани
с декларация образец № 1 е установено, че за за периода от м.07.2014 г. до
момента на издаване на разпореждането липсват подадени данни от осигурители в
България, т.е. лицето не е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало
на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО. Във връзка с
определяне правото на ПОБ е установено, че за лицето няма подадени данни за
осигурителни периоди от 16.06.2014 г. до момента на постановяване на разпореждането
за отказ, като осигурено лице за фонд „Безработица“ на някое от основанията на
чл.4, ал. 1 и/или на чл. 4а от КСО, т.е. лицето не е било осигурявано за
фондовете на държавното обществено осигуряване по българското законодателство.
Повече от 8 години лицето няма принос в осигурителната система на България през
което време е работило в друга държава. Има налични данни за осигурителни
периоди, като осигурено лице за фонд „Безработица“ с работодател в Швейцария от
06.08.2014 г. до 05.11.2014 г., от 20.04.2015 г. до 31.12.2015 г. от 17.03.2016
г. до 15.11.2016 г., от 02.01.2017 г. до 12.12.2017 г., от 03.01.2018 г. до
01.02.2018 г., от 11.03.2018 г. до 06.12018 г.,от 19.03.2019 г. до 04.01.2020
г., от 01.02.2020 г. до 01.10.2020 г., от 24.07.2021 г. до 07.01.2022 г., от
10.03.2022 г. до 06.01.2023 г.
След
извършен анализ на събраната информация е издадено Разпореждане № 251-00-102-5/26.06.2023 г., с
което на С. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.
54а от КСО. Разпореждането е издадено на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка
с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 с което е
отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54 а от КСО, с
мотиви, че съгласно разпоредбата на чл. 11, § 3, буква „а“ от Регламент (ЕО)
883/2004, спрямо лице осъществяващо дейност като наето или самостоятелно заето
лице в една държава-членка (ДЧ) се прилага законодателството на тази държава-членка.
Изключение от това правило е предвидено с разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент
(ЕО) 883/2004, съгласно която безработното лице по първото и второто изречение на
§ 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на
държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство
по време на последната му дейност като заето лице. Тези обезщетения се
предоставят от институцията по пребиваване. След извършени проверки на данните
в информационната система на НОИ, чрез системата за електронен обмен на
социално осигурителна информация, представените документи от лицето, е
установено наличие на стабилна/дългосрочна заетост за Швейцария, като след 2014
г. лицето не е упражнявало трудова дейност в Република България и за целите на
данъчното облагане и социалното осигуряване е пребивавало в Швейцария, която се
явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на
последната заетост за преценка правото на обезщетение за безработица. С оглед
на гореизложеното, държава по пребиваване по смисъла на чл. 11 на Регламент
(ЕО) 987/2009 не е Република България, тъй като лицето не изпълнява критериите,
залегнали в посочената разпоредба, от което следва, че лицето няма право на
парично обезщетение за безработица.
В
конкретният случай, след анализ на фактите и обстоятелствата, събрани в хода на
производството по определяне на правото на парично обезщетение за безработица
от значение за определяне на държава - членка по пребиваване е установено, че
Република България не е държава - членка по пребиваване по време на последната
заетост на С.. При извършената проверка, касаеща правото, периода и размера на
ПОБ е установено, че за С. (с настоящ адрес ***, последната му заетост е с
фиксирани периоди 24.07.2021 г. - 07.01.2022 г. и 10.03.2022 г. - 06.01.2023 г.
за работодател в Швейцария. В попълнената декларация по чл. 65 (2) от Регламент
(ЕО) № 883/2004 С. е декларирал, че
през периода на последната си заетост е работил като наето лице в Швейцария,
съпругата му е живяла в Република България, няма деца, не притежава собствено
жилище и преобладаващата част от роднините и социалните му контакти са в
Република България, посочил е и че има намерение да се установи в Република
България. Датата на декларацията е 30.01.2023 г. и е приета със Справка вх. №
251-00-102-2/01.02.2023 г. На 06.03.2023 г. С. е подал чрез дирекция „Бюро по
труда“ до ТП на НОИ - Търговище декларация за промяна на обстоятелствата за
изплащане на ПОБ, с която е декларирал, че считано от 07.03.2023 г. ще
упражнява трудова дейност и е приложил копие от документ от Швейцария подписан
на 11.02.2023 година.
Лицето
декларира последна заетост в Швейцария за времето от 10.03.2022 г. до 05.01.2023
г., както и заетост за работодател в Швейцария за продължителни периоди от
време от 2014 г. до 2022 г. Видно е, че
С. е работил в държава, различна от България за период по-голям от 5
години, поради което следва да се приеме, че пребиваването по смисъла на
европейските регламенти не е в България. С. се е възползвал от възможността да
получава парично обезщетение за безработица след прекратена заетост от Швейцария през следните периоди. 16.06.2014
г. -30.06.2014 г., 01.07.2014 г.- 31.07.2014 г., 01.08.2014 г. - 05.08.2014 г.,
05.11.2014 г. - 30.11.2014 г., 01.12.2014 г. - 31.12.2014 г., 01.01.2015 г. -
14.01.2015 г., 01.02.2018 г. - 28.02.2018 г., 01.03.2019 г. - 18.03.2019 г.,
04.01.2020 г. - 31.01.2020 г., 01.10.2020 г., 31.10.2020 г.- 01.11.2020 г. -
30.11.2020 г., 01.12.2020 г. - 31.12.2020 г., 01.01.2021 г. - 10.01.2021 г. Формиран
е извод, че въпреки твърденията на лицето, посочени в жалбата, че центърът на
жизнените му интереси е в Република България, действията му сочат обратното, а
именно последващ период на трудова заетост в
Швейцария. В хода на производството по отпускане на парично обезщетение
за безработица С. е подал декларация за
промяна в обстоятелствата за изплащане на ПОБ, приета със Справка № 251-
00-102-3/06.03.2023 г. В тази декларация
лицето е посочило, че считано 01 07.03.2023 г. упражнява трудова дейност в
Швейцария.
От така
установеното фактическо положение съдът достигна до следните правни изводи:
Оспорването е
процесуално допустимо и
подлежи на разглеждане. Жалбата е подадена от надлежна страна – неблагоприятно
засегнат адресат на акта, депозирана е в преклузивния 14-дневен срок по чл.
118, ал. 1 КСО и е насочена срещу годен за оспорване акт съгласно
цитираната норма.
Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Оспореното решение
е издадено от материално и териториално компетентен орган (арг. чл.117 КСО).
Спазена е предписаната от закона писмена форма, съдържа реквизитите по чл. 59,
ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. При издаването му са спазени
административно производствените правила. Не се установява и нарушение на
закона, като относимите материалноправни норми са тълкувани и приложени
правилно към конкретния случай.
По делото няма
спор по фактите.
Спорът е от правен характер и се свежда до определяне на това коя
е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица,
след като последната заетост на жалбоподателя е била за Швейцария.
Република България като държава – членка на ЕС е обвързана от
европейските правила за координация на системите за социална сигурност на
държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да
бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и
от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящият момент тези
общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална
сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на
процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Посочените
регламенти обвързват и Швейцария.
Регламент (ЕО) №
883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на
посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална
сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1,
б."з"). Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата
на чл. 2, § 1, която предвижда, че настоящият регламент се прилага към граждани
на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в
държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или
повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към
преживелите ги лица.
Не е спорно по делото, че жалбоподателят е гражданин на Република
България и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност,
уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че
лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на
една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в
самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство,
валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11,
§ 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица,
какъвто е бил настоящия
жалбоподател и това правило гласи, че
спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице
в една държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка.
Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата –
членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето
на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004.
Съгласно чл. 65, §
2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето
или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се
постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то
последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице.
Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата
държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по
заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било
подчинено.
Във връзка с
приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване. Това е и основният въпрос разгледан от ответния административен
орган в проведеното пред него административно производство. Относно първото
понятие вече се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето
осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това за работодател в Швейцария.
За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се
изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е
дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че
„пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от
понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл.
1, б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за определяне на
пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането
на т.нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата
на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при
различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно
определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на
интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и
информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да
включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на
съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i)
естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално
мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на
дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното
положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена
дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v)
жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;
vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на
данъчното облагане (§ 1).
Когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните
институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и
обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за
решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§
2).
В съответствие с
цитираните правила и с оглед на събраните в хода на делото доказателства,
настоящият съд намира, че в периода на последната заетост на жалбоподателя за Швейцария
швейцарски работодател, чиято собственост са въпросните круизни кораби. Това е
била и държавата му по пребиваване, като естеството на работа не предполага той
да има адресна регистрация в тази държава, както правилно е приел и
административния орган. За да достигне до този извод съдът отчита следните
обстоятелства: Лицето декларира последна
заетост за Швейцария за времето от 10.03.2022 г. до 05.01.2023 г., както и
заетост за Швейцария за продължителни периоди от време от 2014 г. до 2022 г.
Видно е, че С. е работил в държава,
различна от България за период по-голям от 5 години, поради което следва да се
приеме, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България.
С. се е възползвал от възможността и е получавал
парично обезщетение за безработица, след прекратена заетост именно от Швейцария.
Лицето е имало продължителна заетост за швейцарски работодател, за период
по-голям от 5 години. Сключените трудови договори със съответния
работодател са със срочен характер, но това е предвид естеството на работа и
сезонния характер, в който може да се полага труд. Въпреки тази срочност, те
обхващат значителен период от време. Реализираният доход е от чужд работодател,
швейцарска фирма и жалбоподателя е
осигурен включително и за безработица. Съгласно
регистъра на трудовите договори за лицето липсват данни за подадени уведомления
за сключени трудови договори за периода след 16.06.2014 година. При проверка на
данните по чл. 5, ал. 4, т.1 от КСО подавани с декларация образец № 1 е
установено, че за С.С. за периода от м.07.2014 г. до момента на издаване на
разпореждането липсват подадени данни от осигурители в България, т.е. лицето не
е извършвало трудова дейност, за която да е подлежало на задължително
осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО. Във връзка с определяне правото на
ПОБ е установено, че за лицето няма подадени данни за осигурителни периоди от
16.06.2014 г. до момента на постановяване на разпореждането за отказ, като
осигурено лице за фонд „Безработица“ на някое от основанията на чл.4, ал. 1
и/или на чл. 4а от КСО, т.е. лицето не е било осигурявано за фондовете на
държавното обществено осигуряване по българското законодателство. Повече от 8
години лицето няма никакъв принос в осигурителната система на България.
Доказателствата по делото обуславят и извод, че лицето пребивава в държавата си
по произход, само тогава когато не престира труд, съобразно сключения трудов
договор с швейцарски работодател.
Прилагането на критерия „намерение на лицето“
се обуславя след невъзможност едната институция да определи еднозначно
държавата по пребиваване по време на последната заетост и наличието на
разногласие в становищата на институциите на двете държави. Регламентите
обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последната заетост.
С оглед съдебната практика на Съда на ЕС,
наличието на „стабилна/дългосрочна/“
заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване
по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за
безработица. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка
е налице презумция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил с
семейството си в друга държава - членка. В случая „стабилна/дългосрочна“
заетост е за Швейцария.
С оглед на това обосновано е
прието от ответника, че в случая приложение намира не разпоредбата на чл. 65, §
2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а нормата на чл. 64 от същия регламент, касаеща
безработните лица, които имат право на обезщетение от компетентната
държава-членка и отидат в друга държава-членка като се поставят на разположение
на службите по заетостта на тази друга държава-членка.
Съдът споделя позоваването от ответната
страна на определение по дело С -
30/22, Съдът на ЕС приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се
тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление
за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава-
членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или
самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период
на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава - членка, в
която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. По
аргумент от чл. 61, § 2 от Регламент № 883/2004 и тъй като жалбоподателят е
лице, което не е придобило „последно“ осигурителен период според българското
законодателство, то право на обезщетение за безработица може да възникне само
„ако положението му съответства на визираното в чл. 65 §5, 6. „а“ от този
регламент във връзка с чл. 65, § 2 от него - дело С-30/22. С оглед тълкуването
на Съдът на ЕС за приложението на чл. 65, § 2 от регламента, положението
на С. е несъответно, тъй като е налице
завръщане в държавата му на произход след прекратяване на трудовата му дейност за
държава, за която е полагал труд във
връзка с дейността си. Чл. 65, § 5 гласи, че Безработното лице по първото и
второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със
законодателството на държавата - членка по пребиваване, както ако спрямо него се
е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето
или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от
институцията по пребиваване.
Изложени са съображения
на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност
в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009
г., според което не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на
понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО)
№ 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена
относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в
определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход.
Следователно, в оспорваното решение и в потвърденото с него
разпореждане законосъобразно и правилно, позовавайки се на чл. 65, параграф 2 от
Регламент (ЕО) № 883/2004, ответникът
е приел, че не българската държава е държавата на пребиваване и от там, че българската институция не е
компетентна да й предостави парично обезщетение за безработица. Съдът не
споделя доводът на жалбоподателя, че европейските правила за координация в
областта на социалната сигурност гарантират изплащането на исканото от него
обезщетение. Приложимите регламенти уреждат точно правилата, по които лицата
могат да упражнят правата си, като гарантира възможността им да получат
обезщетение от компетентната за това институция отчитайки правото им на
свободно движение, но и при разграничаване на случаите на промяна на
пребиваването и на завръщане в мястото на обичайно пребиваване.
По изложените
съображения съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ
– Търговище, с което
е потвърдено изцяло Разпореждане, издадено от началник отдел КПК, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а КСО е неоснователна.
При този
изход на спора на основание чл. 143, ал. 1 от АПК вр. чл. 24 от Наредбата
за заплащане на правната помощ, жалбоподателят дължи заплащането на ответната
страна на 100 лв., представляващи своевременно заявена претенция за присъждане
на юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с
чл. 172, ал. 2, пр. последно от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
жалбата на С.С.С. ***, ЕГН ********** против Решение № 2153-25-45 от 22.08.2023 г. на Директора
на ТП на НОИ – Търговище, с което е потвърдено Разпореждане №
251-00-102-5/26.06.2023 г. издадено от началник отдел КПК и с което е отказано отпускане на обезщетение
за безработица по чл. 54а КСО.
ОСЪЖДА С.С.С. ***, ЕГН ********** , да заплати на
Националния осигурителен институт гр. София, сумата от 100 (сто) лева,
представляващи разноски по делото.
Решението на основание чл. 119 от КСО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: