Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 20.01.2021 г.
СГС, VI-4 състав, в открито
съдебно заседание на седемнадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ЧОМПАЛОВ
При участието на секретар Алина Тодорова, кaто разгледа докладваното от съдия Чомпалов т. дело № 243/20 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
СГС е сезиран с искова молба от Община Петрич, с която са предявени срещу „Е.“ ЕООД искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД, вр. с чл.64 и чл.60 ЗУО, както и чл.21 ал.5 Наредба N 7/19.12.2013 г. Твърди се от ищеца, че е собственик на депо за твърди отпадъци, находящо се в землището на гр.Петрич, м.“Тумбите“, а ответникът има качеството на ползвател на депото, поради което дължи на основание чл.60 ЗУО обезпечение за отчисления за обезвреждане на отпадъци, както и отчисления по чл.64 ЗУО, които суми са били платени от ищеца по сметка на РИСВ. Сочи се от ищеца, че за периода 2016 г. – 2019 г. ответникът е депонирал 1915,05 тона отпадъци, за които дължи разходи за отчисление по чл.60 ЗУО в размер на 8189,60 лв. За периода 2015 г. – 2018 г. са депонирани от ответника 1887,70 тона отпадъци, за които на основание чл.64 ЗУО се дължат отчисления в размер на 96 636 лв., а на 15.01.2019 г. е сключено споразумение за разсрочено погасяване на задължението на ответника, но ответникът е платил частично сумите от 2000 лв., 2026,50 лв., 4026,50 лв. и 6026,59 лв. Иска се от ищеца ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 8189,60 лв. – стойност на направени разходи за обезпечение по чл.60 ЗУО за периода м.08.2016 г. – м.07.2019 г., както и сумата от общо 70 388,71 лв., от която 61 232,19 лв. - стойност на платени отчисления по чл.64 ЗУО през периода м.07.2015 г. – м.05.2018 г., и 9156,52 лв. – лихви до 31.08.2019 г., без лихви за 2016 г., които се претендират от настъпване на 10-то число от месеца.
Ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове с възражението, че не е налице правоотношение, по което в полза на ищеца да възникват вземания. Сочи се, че по силата на чл.60 ЗУО и чл.3 ал.1 Наредба N 7/19.12.2013 г. собственикът на депо е длъжен да осигури пълния размер на средствата за закриване и следексплоатационни грижи на площадката на депото, както и за отчисления за обезвреждане на отпадъци. Задълженията по силата на посочените норми възникват за ищеца, а на за ответника. Освен това ищецът не е титуляр на депото за отпадъци. Прави възражение за погасителна давност. Оспорва се ответникът да е депонирал посочените в исковата молба количество отпадъци, защото количествата са посочени в документи, издадени от трети лица. Оспорва се споразумението като нищожно поради противоречие със закона.
Ищецът е подал допълнителна искова молба, с която поддържа предявените искове с довода, че нормите на чл.60 ЗУО и чл.3 ал.1 Наредба N 7/19.12.2013 г. пораждат задължение за всеки ползвател на депо да покрие разходите за осигуряване на обезпечение по чл.60 ал.1, а основанието за заплащане на отчисления по чл.64 ЗУО е количеството депонирани отпадъци от ползвателя. Поддържа се, че отношенията между собственика на депото и Държавата са публичноправни, но отношенията между собственика на депото и ползвателя са облигационни, защото собственикът е внесъл дължимите обезпечения и отчисления от свое име, но за сметка на ответника, който на регресно основание дължи платените от ищеца суми. Освен това консорциум „Бул –франс“ е създадено за нуждите на възлагане на обществена поръчка „строителство и експлоатация на площадка за санитарно депониране на твърди битови отпадъци на територията на община Петрич“, а „Т.М. – България“ ЕООД е част от консорциума и експлоатира към момента депото, за което съставя отчети за проведени измервания. Оспорва се възражението за погасителна давност, защото с подписване на споразумението е прекъсната давността.
Представен е акт за частна общинска собственост N 531/19.02.2002 г., в който се сочи, че Община Петрич е собственик на депо за твърди отпадъци с площ от 106,100 дка., находящо се в землището на община Петрич, м.“Тумбите“ – имот пл.N 044109.
Представен е договор от 12.11.2012 г., от който се установява, че между „Т.М.Б.“ ЕООД и ответника е възникнало правоотношение, по което „Т.М.Б.“ ЕООД е поел задължението да приема извозените и предадени от ответника отпадъци в процесното депо, а ищецът е поел задължението да плати на своя контрахент сумите за такси, които контрахентът му дължи на общината, както и при транспортиране на отпадъците да спазва изискванията на ЗУО.
Представена е покана за доброволно изпълнение от 20.07.2018 г., с която ищецът е поканил ответника да плати натрупаните до м.май 2018 г. задължения за платени отчисления по чл.64 ЗУО. Към писмото е представена обратна разписка, от която се установява, че е получено от ответника на 23.07.2018 г.
Представени са платежни нареждания, в които се сочи, че ищецът през периода 09.02.2016 г. - 18.01.2019 г. е платил в полза на РИОСВ Благоевград отчисления по чл.64 ЗУО и обезпечения по чл.60 ЗУО.
Представено е споразумение от 15.01.2019 г., от което се установява, че между страните е постигнато съгласие за това, че в полза на ищеца съществува вземане срещу ответника в размер на 96 636 лв. – отчисления за обезвреждане на депониран отпадък през периода 01.07.2015 г. – 31.12.2018 г., което ответникът е поел задължение да погаси чрез разсрочени месечния плащания в размер на 4026,50 лв. от 20.02.2019 г. до 20.01.2021 г.
Представен е отчет, изготвен от „Т.М.“, за проведени измервания на предадени от ответника отпадъци за периода 08.01.2015 г. – 30.12.2015 г.
Представен е отчет, изготвен от „Т.М.“, за проведени измервания на предадени от ответника отпадъци за периода 02.07.2015 г. – 30.12.2015 г.
Представен е отчет, изготвен от „Т.М.“, за проведени измервания на предадени от ответника отпадъци за периода 05.01.2016 г. – 30.12.2016 г.
Представен е отчет, изготвен от „Т.М.“, за проведени измервания на предадени от ответника отпадъци за периода 03.01.2017 г. – 28.12.2017 г.
Представен е отчет, изготвен от „Т.М.“, за проведени измервания на предадени от ответника отпадъци за периода 01.01.2018 г. – 31.12.2018 г.
Установява се от заключението на ССЕ, че в счетоводните книги на ищеца, които са водени редовно, са направени записвания за съществуване на вземане срещу ответника в размер на 56 504,21 лв. – отчисления по чл.64 ЗУО, която е дължима за 1747 тона отпадъци; в размер на 14 116,74 лв. – законна лихва до 31.08.2019 г., както и на вземане от 8189,61 лв. – разходи по чл.64 ЗУО, а търговските книги на ответника не са направени записвания за съществуване на негови задължения към ищеца. Вещото лице е констатирало, че ответникът е платил в полза на ищеца частично сумата в размер на 18 580,30 лв., която сумата според дадените от в.лице обяснения в съдебното заседание на 10.11.2020 г. следва да се приспадне, за да се установи точният размер на задълженията на ответника.
Установява се от показанията на св.М., която изпълнява на процесното депо длъжността „кантарист“ при „Т.М.Б.“ ЕООД, че ответникът е едно от дружествата, което предава за депониране отпадъци на депото. На депото пристига автомобил с отпадъци, които се претеглят от свидетеля, за което се издава кантарна бележка, а водачът на автомобила представя комплект от документи, с които удостоверява кое дружество предава за депониране отпадъци. Всеки месец се изготвя от „Т.М.Б.“ ЕООД отчет за приетите за депониране отпадъци, който се предостави на ищеца.
Установява се от допълнителното заключение на ССЕ, че в търговските книги на ищеца и на „Т.М.Б.“ ЕООД са направени записвания за това, че ответникът е предал 2617,20 тона отпадъци на стойност 26 171,80 лв., която сума е платена от ответника. Вещото лице е констатирало, че предадените от ответника на „Т.М.Б.“ ЕООД количества отпадъци кореспондира с количеството отпадъци, за които са направени в счетоводните книги на ищеца записвания за вземания срещу ответника.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет на спора пред първоинстанционния съд са искове с правно основание чл. чл.79 ал.1 ЗЗД, вр. с чл.64 и чл.60 ЗУО.
Съобразно повдигнатите от ищеца фактически твърдения спорното материално право има гражданскоправен характер и произтича от съществуващо договорно правоотношение, а въз основа на тези фактически твърдения съдът е приема, че спорът е подведомствен на гражданските съдилища. По същество на спора е дали в действителност в полза на ищеца съществува твърдяното от него и претендирано гражданскоправно вземане, защото ако се установи противното, то това е основание за отхвърляне на предявения иск, а не за прекратяване на делото.
Важно е да се отбележи, че от страна на ищеца не са повдигнати фактически твърдения, че спорното материално право представлява дължима от ответника такса за услуга по третиране на битовите отпадъци по ЗМДТ – чл.62,т.2, поради което и няма основание да се приеме, че заявеното за защита право има характер на публично вземане по чл.162 ал.2, т.3 ДОПК, вр. с чл.62, т.2 ЗМДТ. В молба от 14.12.2020 г. ищецът изрично сочи, че претендираното вземане не е за такса, дължима за услугата по приемане, съхранение и третиране на отпадъци, а е вземане за разходите, които е направил в размер на платените на основание чл.64 и чл.60 ЗУО в полза на РИОСВ суми за отчисления и обезпечения. Освен това ищецът изрично в исковата молба се позовава на сключено с ответника споразумение от 15.01.2019 г., което има характер на гражданскоправна сделка.
Отношенията между ищеца, който има качеството на собственик на депо за отпадъци, и РИОСВ във връзка с отчисленията по чл.64 ЗУО и обезпеченията по чл.60 ЗУО, имат публичноправен характер, но това не представлява процесуална пречка за разглеждане на иска, доколкото предмет на спора не е публичното вземане на РИОСВ към ищеца, а вземания по отношенията, възникнали по повод предадени от ответника отпадъци на процесното депо, което е собственост на ищеца.
По същество на спора. С исковата молба е представено споразумение от 15.01.2019 г., от което се установява, че между страните е постигнато съгласие за това, че в полза на ищеца съществува срещу ответника вземане в размер на 96 636 лв. – отчисления по чл.64 ЗУО за обезвреждане на депониран отпадък през периода 01.07.2015 г. – 31.12.2018 г. Споразумението обхваща задължения за по-дълъг период от заявения с исковата молба процесен период, но с оглед на обстоятелството, че това споразумение е сключено след изпращане от ищеца на покана от 20.07.2018 г., в която са включени задълженията за процесния период, и писмо на ответника от 07.01.2019 г., с което е поискал да се разсрочат именно задълженията за процесния период, посочен в поканата от 20.07.2018 г., съдът на основание чл.20 ЗЗД приема, че споразумението урежда изпълнението на посочения в поканата от 20.07.2018 г. дълг за процесния период в размер на общо 79 603,10 лв., от които 70 583,72 лв. – главница по чл.64 ЗУО и 9019,38 лв. – лихва до 30.06.2018 г. Съдът приема, че разликата от 79 603,10 лв. до пълния размер на дълга, посочен в споразумението - 96 636 лв., обхваща задължения, които са възникнали след края на процесния период и не са предмет на иска.
Споразумението по своя характер представлява гражданскоправна сделка, която съдържа присъщите на договора за извънсъдебна спогодба елементи – чл.365 ЗЗД. За да породи изгодни за ищеца гражданскоправни последици, сделката следва да е действителна, а от страна на ответника своевременно е въведено с писмения отговор възражение за недействителност, което съгласно уточнението с молба от 13.10.2020 г. съдът квалифицира по чл.366, вр. с чл.26 ал.2, предл.1-во ЗЗД.
Според съда от представените по делото доказателства не се установяват факти, които да оборват предвидената в нормата на 26 ал.3 ЗЗД презумпция за съществуване на основание за пораждане на задължението. Напротив – установените по делото факти сочат по несъмнен и категоричен начин наличието на възникнало преди сключване на споразумението вземане по частно правоотношение. Нормите на чл.64 ал.1 –ал.10 ЗУО уреждат отношенията между собственика на депото и РИОСВ, но не и отношенията между собственика на депото и лицата, които депонират отпадъци в депото. В издадена на основание чл.43 ал.2 ЗУО Наредба N 7/19.12.2013 г. се съдържат норми, от които може да се изведе общият принцип, че собственикът на депото дължи плащане в полза на РИОСВ на отчисления по чл.64 ЗУО и чл.60 ЗУО, които обаче в крайна сметка са в тежест на лицата, депонирали отпадъци, които са длъжни да платят на собственика на депото направените от него разходи за въпросните платени на РИОСВ суми.
Нормата на чл.21 ал.1 от Наредба 7/19.12.2013 г. предвижда, че отчисленията по чл. 20 се дължат от общините и от всяко друго лице за всеки тон депониран отпадък на депо по чл. 2, ал. 3, а според ал.2 отчисленията по ал. 1 се превеждат по банкова бюджетна сметка на общината, собственик на депото. Освен това нормата на ал.4 предвижда, че отчисленията, когато не се правят от общини, се превеждат на общината, собственик на депото ежемесечно до 10-о число на месеца за предходния месец. От друга страна нормата на чл.22 ал.1 предвижда, че кметът на общината, собственик на депото, превежда събраните отчисления по банкова сметка ***. Систематичното тълкуване на тези норми обуславя правния извод, че макар и собственикът на депото да е длъжен да плати по сметка на РИОСВ отчисления по чл.64 и чл.60 ЗУО, тези отчисления в крайна сметка са в тежест на лицето, което е депонирало отпадъците – от това лице се събират сумите, които собственикът на депото дължи да плати на РИОСВ. Няма правна логика собственикът на депото да понася за своя сметка разходите за обезпечения и отчисления по чл.60 и чл.64 ЗУО, защото размерът на тези дължими от него разходи се определя от количеството отпадъци, депонирани от трети лица на депото. В този смисъл съдът приема, че ако ответникът не бе депонирал отпадъци на процесното депо, то за ищеца не биха възникнали задълженията да направи разходи в размер на платените по сметка на РИОСВ отчисления и обезпечения, които се установи от представените с исковата молба платежни нареждания и заключението на ССЕ, че ищецът е сторил.
Вземанията на собственика на депото, които възникват в негова полза срещу лицето, депонирало отпадъците, не попадат в обхвата на чл.162 ал.2 ДОПК, доколкото нямат характер на общински такси, установени по основание със закон. Ето защо по аргумент от противното и на основание чл.162 ал.4 ДОПК съдът намира, че процесните вземания са частни. В този смисъл съдът приема, че не съществува законова забрана частно вземане за отчисления по чл.64 ЗУО да бъде предмет на договор за извънсъдебна спогодба по чл.365 ЗЗД.
При наличие на сключен договор за извънсъдебна
спогодба, в който ответникът е признал съществуването на свое задължение за
отчисления по чл.64 ЗУО, ищецът в качеството на кредитор не е длъжен да
установява фактите, водещи до възникване на вземането му по основание и размер
- решение № 134 от 21.06.2019 г. гр.д. № 4255/2018 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС. Съдът възприема даденото в това решение на ВКС разрешение и
приема, че вземанията на ищеца за процесния
период възлизат в размер, посочен в поканата от 20.07.2018 г., въз основа
на която е сключено споразумението – 79 603,10 лв., от които 70 583,72
лв., а натрупаната до 30.06.2018 г. лихва възлиза на 9019,38 лв. Този извод на
съда се подкрепя и от правилото на чл.20а ал.1 ЗЗД, според което договорите имат сила
на закон за тези, които
са ги сключили. Както се спомена, разликата между размера от
79 603,10 лв. и пълния размер на дълга по споразумението - 96 636 лв.
е за задължения извън процесния период.
Съгласно споразумението, сключено въз основа на поканата от 20.07.2018
г., вземането по чл.64 ЗУО възлиза на 70 583,72
лв., но ищецът признава, че е получил частично плащане от 14 079,50 лв. /стр.8-ма от исковата молба/,
което е отчел при предявяване на исковете, защото за 2016 г. претендира
главница от 15 451,03 лв., а не посочената в поканата от 20.07.2018 г.
сума от 24 802,56 лв., въз основа на която е сключено споразумението от
15.01.2019 г. Отчетеното от ищеца плащане по отношение на главницата възлиза на
9351,53 лв. – предявена с по-малко главница за 2016 г. /24 802,56 лв.
минус 15 451,03 лв./, а по отношение на лихвата отчетеното погасяване
възлиза на 4727,97 лв. – лихва за 2016 г., която не се претендира.
След
като от сумата в размер на 70 583,72
лв. се приспадне погасената главница от 9351,53
лв. се получава размерът от 61 232,19
лв., който е претендиран с исковата молба.
От
заключението на ССЕ се установява обаче, че платената от ответника сума възлиза
на общо 18 580,30 лв., което означава, че сумата от 4500,80 лв. не е
послужила за погасяване на дълга /18580,30 лв. минус отчетеното плащане на
сумата от 14 079,50 лв/. Това означава, че сумата в
размер на 4500,80 лв. следва да послужи за погасяване на някое от предявените с
иска вземания.
Доколкото не е направено от ответника изявление кое вземане погасява и
при наличие на две еднородни вземания за главница, съдът приема на основание
чл.76 ал.1 ЗЗД, че сумата от 4500,80 лв. следва да послужи за погасяване на вземането по чл.64
ЗУО, което възлиза на 61 232,19 лв. Задължението
в размер на 61 232,19 лв. има качеството
на най-обременително, защото е с най-висок размер, за него се прилага дългият давностен срок от 5 години и е източник на пораждане на
по-високо по размер акцесорно задължение за лихва.
След отчитане на платената сума от
4500,80 лв. дългът за отчисления по чл.64 ЗУО възлиза на 56 731,39 лв.
Сумата в размер на 56 731,39 лв. се получава след като от сумата в размер
на 70 583,72 лв. се извади сумата
от 9351,53 лв. – размер на непредявената и отчетена като погасена главница за
2016 г., и след приспадане на сумата от 4500,80 лв., която е била платена, но
за нея не е отчетено от ищеца погасяването при предявяване на иска.
По отношение на лихвите следва да се
спомене, че те не само са признати от ответника, но и установени от
заключението на ССЕ - в размер на 14 116,71 лв., натрупани до 31.08.2019
г. Тук следва да се отбележи, че задълженията на ответника да плати на ищеца отчисленията
по чл.64 ЗУО са с определен в нормата на чл.21 ал.4 от Наредба N 7/19.12.2013 г. срок –
10-то число на следващия месец. Следователно от 11.08.2015 г. ответникът е в
забава по отношение на вземането за м.07.2015 г., което е най-старото от процесния период. В този смисъл съдът приема за основателен
изрично наведеният в исковата молба довод, че забавата е налице след настъпване
на 10-то число от месеца. В този случай следва да се посочи, че падежът на
задължението е изрично посочен в Наредбата, на която се позовава ищецът, и след
като за определен период се претендира главница, съдът е длъжен да присъди
лихва за период от настъпване на посочения в закона падеж, т.е след 10-то число
на месеца, както се претендира от ищеца.
От
заключението на ССЕ се установи, че вземането за натрупана към 31.08.2019 г.
лихва възлиза на 14 116,74 лв. Ищецът е отчел извършеното преди завеждане
на иска плащане от общо 14 079,50 лв. и с част от него е погасил вземането за
лихва за 2016 г., което в поканата от 20.07.2018 г., въз основа на която е
сключено споразумението, възлиза на 4727,97 лв., която не е претендирана
с иска. След като от сумата в размер на 14 116,74 лв. се приспадне сумата от
4727,97 лв. – отчетена като погасена
лихва за 2016 г., която не се претендира с иска, непогасеното вземане за
лихва възлиза на 9388,77
лв. На ищеца следва да се присъди претендираната
лихва от 9156,52 лв.
Вземането за разходи за обезпечение по чл.60 ЗУО е извън предмета на споразумението, но по отношение на това вземане следва да се спомене, че според нормата на чл. 3 ал.5 Наредба N 7/19.12.2013 г. всеки ползвател на депото при обезвреждане на отпадъци чрез депониране заплаща на собственика на депото направените разходи за осигуряване на обезпечението по ал. 1 на база на депонираните количества отпадъци от него. Тази норма по ясен и категоричен начин показва същият механизъм на уреждане на отношенията – разходите за обезпечения по чл.60 ЗУО се плащат от собственика на депото в полза на РИОСВ, но същите тези разходи се понасят от ползвателя, който депонира отпадъци, защото той ги дължи на собственика на депото. От заключението на ССЕ се установи, че тези разходи възлизат на 8189,60 лв., както и че са заплатени от ищеца на РИОСВ, което се установява и от представените с исковата молба платежни нареждания.
От допълнителното заключение на ССЕ се установи, че направените записвания в търговските книги на ответника за количествата отпадъци, предадени на „Т.М.Б.“ ЕООД, който експлоатира депото, кореспондират с количествата отпадъци, за които се претендира от ищеца сумата от 8189,60 лв. В този смисъл съдът приема за неоснователно възражението на ответника, че уредите за измерване на депото са негодни – направените в неговите търговски книги записвания и заплатените от него суми на „Т.М.Б.“ ЕООД са в противоречие на това възражение.
По възражението за погасителна давност. По
отношение на вземането по чл.64 ЗУО и за лихва, които са предмет на процесното споразумение, давността е прекъсната на
основание чл.116 б.“а“, защото със споразумението ответникът е
признал задълженията си. Макар и в споразумението да се сочи общо чл.64 ЗУО,
доколкото то е сключено в отговор на поканата на ищеца от 20.07.2018 г. и
отговора на ответника с писмо от 07.01.2019 г., споразумението урежда главница
и лихва. Освен това в писмо от 07.01.2019 г. /лист 23/ ответникът е поискал претендираните от ищеца с поканата от 20.07.2018 г.
вземания да се разсрочат – това искане за разсрочване по същество представлява
признание на дълг с искане да се даде на длъжника отсрочка, която му е дадена
със споразумението от 15.01.2019 г. Направеното в писмото на ответника признание
подкрепя извода, че давността е била прекъсната, което се отнася и до лихвата,
защото в поканата от 20.07.2018 г. се съдържа искане за нейното плащане.
Задълженията по чл.60 ЗУО, вр. с чл.3 ал.5 Наредба N 7/19.12.2013 г. се дължат под формата на месечни вноски
по чл.4 ал.3 от Наредбата, от което следва, че задължението е с периодично
изпълнение. Това означава, че за него следва да се прилага кратката погасителна
давност по чл.110 б.“в“ ЗЗД. Искът е предявен на 16.09.2019 г., поради което
вземанията, които са изискуеми преди 16.09.2016 г., са погасени по давност.
Искът за сумата от 161,19 лв. – за м.08.2016 г. следва да се отхвърли, защото
на основание чл.21 ал.4 от Наредба N 7/19.12.2013 г. отчисленията, когато
не се правят
от общини, се превеждат на
общината, собственик на депото ежемесечно до
10-о число на месеца за предходния
месец,
т.е. задължението за разходи за обезпечение по чл.60 ЗУО за м.08.2016 г. в
размер на 161,19 лв. е било изискуемо от 10.09.2016 г., поради което е погасено
по давност. Искът по чл.60 ЗУО е основателен до размера от 8028,41 лв.
С оглед на изложеното съдът намира, че искът за отчисления по чл.64 ЗУО следва да се уважи за сумата от общо 56 731,39 лв., искът за разходи за обезпечения по чл.60 ЗУО следва да се уважи за сумата от 8028,41 лв., а за разликата до пълния предявен размер исковете следва да се отхвърлят; искът за натрупаната до 31.08.2019 г. лихва следва да се уважи изцяло.
Мотивиран съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Е.“ ЕООД, ***, да заплати на Община Петрич, гр.Петрич, ул.“******, на основание чл.3 ал.5 Наредба N 7 от 19.12.2013 г. за реда и начина за изчисляване и определяне размер на обезпеченията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци, вр. с чл.60 ЗУО сумата от 8028,41 лв. – разходи за обезпечения по чл.60 ЗУО за периода м.09.2016 г. – м.07.2019 г. /включително/, ведно със законната лихва от 16.09.2019 г. до окончателното плащане, като отхвърля иска за разликата до пълния предявен размер от 8189,60 лв. като погасен по давност - за м.08.2016 г..
ОСЪЖДА „Е.“ ЕООД, ***, да заплати на Община Петрич, гр.Петрич, ул.“******, на основание чл.21 ал. 4 Наредба N 7 от 19.12.2013 г. за реда и начина за изчисляване и определяне размер на обезпеченията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци, вр. с чл.64 ЗУО сумата 56 731,39 лв. - стойност на отчисления по чл.64 ЗУО за периода м.07.2015 г. – м.05.2018 г. /включително/; сумата от 9156,52 лв. – лихва по чл.21 ал.5 Наредба N 7 от 19.12.2013 г. за реда и начина за изчисляване и определяне размер на обезпеченията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци, натрупанa за периода 11.08.2015 г. до 31.08.2019 г., но без лихвата върху главница за 2016 г., както и съдебни разноски от 3709,19 лв., като отхвърля иска за отчисления по чл.64 ЗУО за разликата до пълния предявен размер от която 61 232,19 лв.
ОСЪЖДА Община Петрич, гр.Петрич, ул.“******, да заплати на „Е.“ ЕООД, *** съдебни разноски от 18,36 лв.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: