Р Е Ш Е Н И Е
№ 10
гр. Русе, 16 март 2022 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският административен съд, в публичното
заседание на 07 март 2022 год. в състав:
Съдия: Диан Василев
при секретаря …… Бисерка Василева………и в присъствието на прокурора …….….. като
разгледа докладваното от ………
съдията ……… административно дело №580…… по описа за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.160 ДОПК, вр. с чл. 145 и сл. по глава X от Административно-процесуалния
кодекс (АПК).
Първоначално по повод постъпила жалба от Г.Т.Г. ***,
насочена срещу решение №92/19.05.2021г. на директора на ТД на НАП Варна е
образувано дело №1465/2021г. по описа на Административен съд-Варна.
С определение от
15.09.2021г., АС-Варна приема, че производството е подсъдно на АС-Русе, с оглед разпоредбата
на чл.156, ал.1 от ДОПК.
Жалбата бе
оставена без движение от настоящия
съдебен състав, за уточнения и изправена нередовности. В дадения от съда срок нередовностите са изправени, което позволи
разглеждане на спора в открито съдебно заседание.
С жалбата се
твърди, че се оспорва издадения ревизионен акт, а след уточнение в съдебна зала
- АУЗД №ПО-030011820018070-180-001 от 04.03.2021г.,
който Г. Г. счита за издаден от некомпетентно лице, в нарушение на
административно-производствените правила, материалния закон и целта на закона.
Основания за оспорване, разписани в чл.146 от АПК.
Ответникът по жалбата – директорът на ТД на НАП Варна, действащ чрез процесуалния
си представител гл. юрисконсулт Б. Г., счита жалбата за неоснователна.
Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Русенският административен съд,
след като обсъди данните по делото и доводите на страните, след преценка на събраните
по делото писмени доказателства, намира следното от фактическа и правна
страна :
Във връзка с това искане е
възложено извършване на проверка, която установила, че в периодите от
01.01.2016 г. до 03.04.2016 г. , от 08.11.2016 г. до 11.11.2016 г. , от
15.11.2016г. до 03.01.2017г. и от 20.04.2020г. до датата на проверката за
лицето няма данни за здравно осигуряване.
Извършени били и други проверки и
справки, от които се установило, че Г. Г. е местно физическо лице. За периода
2016 г. - 2020 г. нямало данни за здравно осигуряване в друга държава от ЕС.
Нямал и декларирани доходи по реда на чл. 50 от ЗЗДФЛ. Г. Г. подавал и
заявления по чл. 40а, ал. 1 от ЗЗО, със следните вх. номера : 1. Заявление с
вх. № 180451500129117 от 09.07.2015 г., с което е декларирал, че считано от
30.09.2011 г. ще пребивава повече от 183 дни извън страната; 2. Заявление с вх.
№180451500129639/07.08.2015г. , с което е декларирал, че считано от 08.10.2014
г. ще пребивава повече от 183 дни извън страната; 3. Заявление с вх. №
180451600132262/03.02.2016 г., с което декларира, че считано от 01.11.2015 г.
ще пребивава повече от 183 дни извън страната през 2016г., 2017г., 2018г.
За посочените години в данъчната
администрация липсвали данни Г. да е подал заявление за завръщане в страната
ведно с доказателства за периода, през който е пребивавал извън страната.
При така установените факти,
от данъчната администрация на Г. Г. била
връчена покана № 180162000423250/16.06.2020 г., с която е уведомен, че в
7-дневен срок следва да подаде заявление за завръщане в страната ведно с
доказателствени документи, удостоверяващи пребиваването му в чужбина повече от
183 дни през всяка календарна година или да подаде декларации обр. №7 с
посочени му начални дати на осигуряване, съобразно чл. 40, ал. 5 от ЗЗО.
В дадения му срок Г. не представил
документи, удостоверяващи пребиваване повече от 183 дни в чужбина през всяка
календарна година, за които е подавал заявленията по чл. 40а, ал. 1 от ЗЗО. Не
подал и декларации обр. № 7 по Наредба № Н - 13/17.12.2019 г. на Министъра на
финансите с указаните в поканата начални дати за възникване на осигуряване.
Данъчната администрация извършила и
допълнителни проверки досежно
напусканията на територията на Р България от Г., но данните получени от
МВР не били достатъчни за извод дали Г. Г. е пребивавал повече от 183 дни извън
Р България за 2016г. Поискани били допълнителни документи и обяснения, но
такива не били предоставени от Г..
Всичко това дало основание за
инспектора по приходи, извършващ проверката да издаде на основание чл. 107, ал.
З от ДОПК (Акт за установяване на задължение по декларация) АУЗД №ПО-03001820018070-180-001 от 04.03.2021г., с
който акт на Г.Т.Г. били установени задължения за задължителни здравно
осигурителни вноски за периода 01.01.2016г. – 01.01.2021г.
Защитата срещу така издадения АУЗД Г.
предприел чрез оспорването му пред директора на ТД на НАП Варна.
АУЗД е връчен на Г. на 17.03.2021г.
Депозираната срещу него жалба пред директора на ТД на НАП-Варна е
законоустановения 14-дневен срок, затова и е била разгледана по същество
След издаване на решение
№92/19.05.2021г. от директора на ТД на НАП Варна, Г. остава недоволен от
резултата в него, с който жалбата му не била уважена и решава да потърси
справедливост от съда.
Депозира своята жалба срещу
решението на директора на ТД на НАП Варна пред АС-Варна. След прекратяване на
съдебното производство и изпращането му на АС-Русе, по повод жалбата на Г. Г. е
образувано настоящото дело.
В проведеното на 29.11.02021г.
съдебно заседание, както и в определението за насрочването му, съдът е указал
на оспорващия, че е в негова тежест да установи и докаже, че за процесните
периоди - 01.01.2016 г. до 03.04.2016 г. , 08.11.2016 г. до 11.11.2016 г.,
15.11.2016г. до 03.01.2017 г. и от 20.04.2020 г. до датата на проверката същият
е бил здравно осигуряван съгласно правилата за координация на системите за
социална сигурност в друга държава членка и за него е приложима разпоредбата на
чл.33, ал.2 от ЗЗО. Съответно, че е негова тежест да докаже, че за процесните
години-2016, 2017, 2018г. същият е пребивавал повече от 183 в чужбина.
За целта бе изискана и служебно от
съда информация от РДГП – Русе за пътуванията на Г.Т.Г., излизане от Р България,
съответно влизане в Р България, отразени в системата на ГДГП – Русе на
съответните ГКПП за периода 01.01.2014 г. – до края на 2020 г. Бе изискана от
ОД МВР – Русе, сектор „Български документи за самоличност“ информация за върнат
задграничен паспорт на името на Г.Т.Г., както и копия на всички страници,
отразяващи пътуванията на лицето извън Р България за периода 2014 г. – 2020 г.,
но на практика тази информация преповтаря събраната в административното
производство.
Правни изводи :
Жалбата на Г., с която сезира съда е в законоустановения срок по чл. 156,
ал. 1 от ДОПК , от лице имащо право и интерес от оспорването, като адресат на
акт, с който се пораждат задължения за внасяне на суми по ЗЗО (Закон за
здравното осигуряване), в размер на 518.93 лева, от които 421.98 лева главница
и 96.95 лева лихви. Поради това се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, е неоснователна.
Оспореният АУЗД е издаден от компетентен административен орган по смисъла
на чл. 40, ал. 6 от ЗЗО.
Спазена е установената от закона
форма – актът е писмен, посочени са фактическите и правни основания за
издаването му. В производството по издаване на оспорения акт не са допуснати
съществени нарушения на процесуалните разпоредби. Актът е издаден при условията
на чл. 107, ал. 3 от ДОПК във връзка с извършена проверка по отношение на
жалбоподателя Г. на задължения за здравноосигурителни вноски за периода от
01.01.2016г. до 31.01.2020г.
Определяйки размера на задълженията, административният орган се е позовал на
разпоредби от ЗЗО и на регламенти от европейското законодателство. Актът е
мотивиран в достатъчна степен. От изложените в акта мотиви е налице яснота
относно установените с акта задължения.
Актът е издаден и в съответствие с
материалния закон и с целта на закона. Органът по приходите е приложил правилно
относимите материално-правни разпоредби и е издал законосъобразен и обоснован
АУЗД.
Съгласно чл. 33, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗО, задължително осигурени в
Националната здравноосигурителна каса са всички български граждани, които не са
граждани и на друга държава, и българските граждани, които са граждани и на
друга държава и постоянно живеят на територията на Република България.
В разпоредбата на чл.40 от ЗЗО, в отделните алинеи и точки е разписан реда
за определяне на здравно-осигурителната вноска за осигуреното лице и за
внасянето й. Съгласно чл.40, ал.5 от с.з., „Лицата, които не подлежат на
осигуряване по ал. 1, 2 и 3, са длъжни да : 1. внасят осигурителни вноски върху
осигурителен доход не по-малък от половината от минималния размер на
осигурителния доход за самоосигуряващите се лица, определен със Закона за
бюджета на държавното обществено осигуряване - до 25-о число на месеца, следващ месеца, за
който се отнасят, и извършват годишно изравняване на осигурителния доход
съгласно данните от данъчната декларация, като окончателните осигурителни
вноски се внасят в срока за нейното подаване; 2. подават декларация в срок
до 25-то число на месеца, следващ месеца
на възникване на това обстоятелство, по ред, определен с наредба на министъра
на финансите, в която посочват, че ще се осигуряват по реда на т. 1 и избрания
осигурителен доход“.
Едно от предвидените в ЗЗО изключения за лицата по чл. 33, ал. 1, т. 1 и т.
2 от ЗЗО е регламентирано в разпоредбата на
чл. 40а, ал. 1 от ЗЗО, според която българските граждани, които са
длъжни да осигуряват себе си и пребивават в чужбина повече от 183 дни през една
календарна година, могат да не заплащат здравноосигурителни вноски до края на
съответната календарна година, смятано от датата на напускане на страната, и за
всяка следваща календарна година след подадено заявление до НАП.
Считано от 01.01.2007 г., във връзка с присъединяването на Република
България към Европейския съюз и прякото действие на регламентите за координиране
на схеми за социална сигурност (Регламент /ЕИО/ № 1408/71 и Регламент /ЕИО/ №
574/72), и направените допълнения в ЗЗО, разпоредбата на чл. 40а от ЗЗО не се
прилага по отношение на лица, за които, съгласно европейските регламенти за
координация на системите за социална сигурност, се прилага законодателството на
друга държава-членка на ЕС, държава от ЕИП или К. Ш., тъй като в тези случаи
лицата не подлежат на задължително осигуряване в НЗОК, по аргумент от
разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ЗЗО. В посочената законова разпоредба е
предвидено, че не са задължително осигурени в НЗОК лицата, които съгласно
правилата за координация на системите за социална сигурност подлежат на здравно
осигуряване в друга държава членка.
От 01.05.2010 г. са в сила нови регламенти за координация на системите за
социална сигурност в ЕС - Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламента за неговото
прилагане - Регламент (ЕО) № 987/2009, във връзка с които за изясняване на
здравноосигурителния си статус, българските граждани, осигурявани здравно в
друга държава-членка, удостоверяват осигурителните си периоди за времето след
01.05.2010 г. с нов вид формуляри - А1, S1, U1, Н 013.
Анализът на тези норми сочи, че за оспорващият, както в административното,
така и в съдебното производство е било в негова тежест да докаже едно от
следните обстоятелства, предвид и неговите твърдения: 1. Че за периода 01.01.2016г.
до 31.01.2020г., за всяка една от годините той действително е отсъствал от
страната за повече от 183 за всяка от тези календарни години; 2. Че Г. Г. е бил
осигуряван в друга държава-членка за процесния период, за да е налице
хипотезата на чл.33, ал.2 от ЗЗО, според която „Не са задължително осигурени
в НЗОК лицата, които съгласно правилата за координация на системите за социална
сигурност подлежат на здравно осигуряване в друга държава членка“.
Такива указания са дадени на жалбоподателя и от АО, и така също в
проведеното съдебно производство. Липсват
обаче представени от него доказателства, които съдът може да подведе под една
от възможните хипотези по-горе, даващи му право да бъде освободен от заплащане
на здравно-осигурителни вноски.
Твърдението му, че е пребивавал повече от 183 дни извън Р България, в
страна извън Европейския съюз, също остава недоказано, защото то е оспорено от
приходната администрация и е било в
тежест на Г. да докаже своята теза. Наличието на депозирани от Г. Г. заявления,
първото под № 180451500129117/09.07.2015 г., с което е декларирал, че считано
от 30.09.2011 г. ще пребивава повече от 183 дни извън страната; Заявление с вх.
№180451500129639/07.08.2015г., с което е декларирал, че считано от 08.10.2014
г. ще пребивава повече от 183 дни извън страната; 3. Заявление с вх. №
180451600132262/03.02.2016 г., с което декларира, че считано от 01.11.2015 г.
ще пребивава повече от 183 дни извън страната през 2016г., 2017г., 2018г., не
доказват по безспорен начин, че това действително е било така. Именно поради
тази причина на Г. е била връчена покана, с която жалбоподателят е уведомен, че в
7-дневен срок следва да подаде заявление за завръщане в страната, ведно с
документи, удостоверяващи и доказващи пребиваване в чужбина повече от 183 дни
през всяка календарна година или да подаде декларации обр. №7 с начални дати на
осигуряване на основание чл. 40, ал. 5 от 33О. Неговото процесуално бездействие
в проведеното административно производство, са довели и до издаването на
оспорения АУЗД. Пред органа по приходите не е имало и друга алтернатива. Г. Г.
е сред лицата, за които е налице задължение за внасяне на този вид осигуровки по
чл.40, ал.5 от ЗЗО, и след като не доказва, че попада в изключенията, разписани
в чл. 40а, ал. 1 от ЗЗО или чл.33, ал.2 от ЗЗО, той дължи тези осигуровки.
Техният размер за процесните години не е оспорен, спорно е само основание за
търсенето им, с оглед на което съдът приема, че са и правилно и законосъобразно
определени.
Всичко изложено по-горе обосновава
неоснователността на искането на Г. за отмяна на АУЗД
№ПО-030011820018070-180-001 от 04.03.2021г. като издаден в нарушение на административно-производствените
правила, материалния закон и целта на закона
Ето защо оспорването е неоснователно и недоказано и следва да се отхвърли.
Ответник по делото е директорът на ТД на НАП Варна. Предвид изхода на
правния спор и своевременно заявеното искане на пълномощника на ответника за
разпределянето на отговорността за разноски, жалбоподателят Г.Т.Г. *** следва
да бъде осъден, на основание чл. 161,
ал. 1 изр. второ ДОПК, да заплати на Национална агенция по приходите поисканите
в размер на 100 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението, на основание чл. 160, ал. 7, изр. 2-ро от ДОПК, е окончателно.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ по оспорване на Г.Т.Г. *** жалба срещу АУЗД
№ПО-030011820018070-180-001 от 04.03.2021г. на
главен инспектор по приходите в офис Русе при ТД на НАП Варна.
Осъжда Г.Т.Г. ***, ЕГН **********
да заплати на Национална
агенция по приходите, направените разноски по делото за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100(Сто) лева.
Решението е окончателно.
Съдия: