№…………./22.10.2020г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и трети септември две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНА МАРКОВА
ЧЛЕНОВE: ТОНИ КРЪСТЕВ
ДЕСИСЛАВА ЖЕКОВА
при
секретар Мария Манолова
като разгледа докладваното от съдия Д. Жекова
въззивно гражданско дело № 878 по описа
за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 259 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
вх.№ 30884/26.05.2020г., подадена от „Амиго лизинг“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Белоградчик 3900, област
Видин, ул. „Княз Б. I“ №28, срещу решение №901/24.02.2020г., постановено по
гр.д. №4101/2019г. на РС - Варна, 10 съдебен състав, в частта, с която са отхвърлени предявените искове с правно
основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.4 ГПК от жалбоподателя срещу ответника
Р.А.В., ЕГН ********** с адрес ***, както следва: - за разликата над
617,28 лв. до пълния претендиран размер от 1851,84 лв., представляващ сбор на
дължими незаплатени лизингови вноски за периода от м. май 2018г. до м. октомври
2018г.; - сумата от 792,00лв., представляваща изискуемо неплатено задължение за
временно преустановяване на ползването на лизинговия актив и за сумата от
280,00 лв., представляваща изискуемо неплатено задължение за изработка на ключ
на лизинговия актив при твърдение всички суми да са дължими на основание
сключен между страните Договор за финансов лизинг с номер 02000090/00001 от
17.04.2018г. и за които суми е издадена Заповед за изпълнение
№8507/13.11.2018г. по ч.гр.д. №17049/2018г. по описа на РС – Варна.
В жалбата се поддържа, че изводът на съда, че договорът за финансов
лизинг е предсрочно прекратен от лизингодателя не се подкрепя от събраните
доказателства, нито ищецът е твърдял прекратяване на договора. Сочи се, че
Общите условия предоставят възможност на лизингодателя временно да преустанови
ползването на актива без да прекратява договора за лизинг. Навежда се
оплакване, че приемането на извода на съда би означавало, че ако в последващ
момент лизингополучателят заплати своите задължения, то страните ще следва да
сключат нов договор за лизинг, което счита за лишено от логика. Поддържа, че
предприетите от ищеца действия, лишаващи ответника от лизинговия актив не са
имали характер на изявление за прекратяване на договора. Обръща внимание и че
съгласно т.12.2., б. е/ ОУ, лизингополучателят следва да заплаща всички
разходи, свързани със запазване, или възстановяване на държането на имуществото
по договора, поради което се дължи сумата от 280лв. за изработване на нов ключ.
Моли се за отмяна на решението в обжалваните части и уважаване на предявените
искове в пълен размер. Претендират се и сторените разноски. В открито съдебно
заседание въззивникът не изразява становище.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
назначения особен представител на ответника Р.А.В. – адв. Д.И., с който се
изразява становище за неоснователност на жалбата. Поддържа се, че в нея липсват
конкретни твърдения за нарушение на закона. Счита се, че правилно съдът е
приел, че лизингодателят с действията си е прекратил договора за лизинг към
11.06.2018г. и няма право на лизинговите вноски след връщането на МПС, като в
противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване, тъй като не е
осигурено ползването на лизинговата вещ. Сочи се, че недължими са и сумите за
репатриране и изработване на ключ, тъй като не е дадена възможност на ответника
сам да върне вещта. Моли се за отхвърляне на въззивната жалба и присъждане на
възнаграждение за особен представител. В открито съдебно заседание особеният
представител поддържа отговора на въззивната жалба.
Въззивната жалба е редовна
по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна, срещу
подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и подлежи
на разглеждане по същество.
Правомощията на въззивния
съд, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, са да се произнесе служебно по
валидността и допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част,
а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на
пороците, водещи до неправилност на решението.
Първоинстанционното
решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената
му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.
Наличието на всички
положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със
съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на съдебното
решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи
произнасяне по съществото на спора.
Производството пред РС – Варна е
образувано по искова молба от „Амиго Лизинг“ ЕАД, ЕИК *********, срещу Р.А.В.,
ЕГН **********, с искане да бъде постановено решение, по силата на което да
бъде установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото
дружество сумата от 2923,84 лв.,
представляваща изискуеми неплатени задължения по Договор за финансов лизинг с
номер 02000090/00001 от 17.04.2018г., сключен между страните, както следва:
1851,84 лв. – неплатени лизингови вноски за периода от м.05.2018г. до
м.10.2018г.; 792,00 лв. – дължима сума за временно преустановяване на
ползването на лизинговия актив; 280,00 лв. – сума за изработка на ключ на
лизинговото МПС
В исковата молба се излага, че на 17.04.2018г. между страните бил
сключен договор за финансов лизинг с номер 02000090/00001. Предмет на договора
е предоставянето на лизинг на МПС, марка и модел „RENAULT
SCENIC”. По силата на
този договор, „Амиго Лизинг“ ЕАД, в качеството си на лизингодател, е
предоставило на Р.В., в качеството му на лизингополучател, за възмездно
ползване процесния автомобил при заплащане на месечни лизингови вноски и други
дължими суми, предвидени в сключения между страните договор. Ответникът се
задължил да изплаща задължението за автомобила на 60 лизингови вноски. Активът
следвало да има непрекъснато застрахователно покритие за целия срок на договора
при условията на полица „Каско на МПС“ и разсрочено плащане на премията на
вноски, дължими заедно с всяка лизингова вноска. След сключването на договора
лизингополучателят системно не изпълнявал задълженията си за плащане на
изискуемите задължения в срок. Дължимите суми за периода от м.май 2018г. до
м.октомври 2018г. са в размер на 1851,84 лв. Начислена е и сумата от 792,00
лв., представляваща дължима сума за временно преустановяване на ползването на
лизинговия актив, както и сумата от 280,00 лв. за изработка на ключ на
лизинговото МПС.
В срока по чл.131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от особения
представител на ответника, с който е оспорват предявените искове като
неоснователни. Сочи се, че в исковата молба не е посочено, че договорът за
лизинг е развален поради неизпълнение, но от извършените действия от
лизингодателя – отнемане на лизинговата вещ и преустановяване на ползването й
със смяна на ключа, се налага извод, че договорът е развален едностранно,
поради неизпълнение и поради това същият се счита за прекратен по смисъла на
т.15 и т.16 от ОУ. Поради това, след прекратяването на договора страните не си
дължат изпълнение. Т.е. неоснователни са претенциите за заплащане на лизингови
вноски за м. юли, август, септември и октомври.
С обжалваното решение първоинстанционно
решение, съдът е приел, че при предсрочно прекратяване на договора за лизинг и
връщане на лизинговата вещ, всяка от страните се освобождава от бъдещите си
задължения, респективно не се дължат за вбъдеще
лизингови вноски. Приел е, че доколкото лизингодателят не е предприел действия
по поставяне в забава на лизингополучателя, отправяйки покана към него за
връщане на актива, а наместо това е предприел действия за изземване на
лизинговия обект, сам се е поставил в невъзможност да изпълни своето задължение
поради което и претендираните суми за оказано съдействие от трето лице за
изземване на автомобила и за издаване на нов ключ, са недължими.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Видно от представения по делото
договор за финансов лизинг с номер 02000090/00001 от 17.04.2018г. страните в
производството се уговорили, че ищецът следва да придобие и предостави за
ползване на ответника в уговорените срокове лек автомобил, марка и модел „Рено
Сценик“, с индивидуализиращи белези, описани в договора, а от своя страна
ответникът се задължил да ползва автомобила, като ежемесечно погасява вноските
по финансовия лизинг.
Представен е погасителен план към
Договора за финансов лизинг, от който се установява, че лизинговият срок е 60
месеца – от 10.05.2018г. до 10.04.2023г.
Установява се от представения по делото
приемо-предавателен протокол, че на 20.04.2018г. лизингодателят е предоставил
на лизингополучателя процесния лек автомобил. На 17.04.2018г. на
лизингополучателя са били предоставени и Общите условия към Договора за
финансов лизинг.
Установява се от Договор за маркиране
и контрол на лизингови обекти от 29.05.2018г., че „Аркус – Сигурност София“ ООД
и „Амиго лизинг“ ЕАД се уговорили, че изпълнителят „Аркус – Сигурност София“
ООД приема и се задължава да извършва маркиране и контрол на лизингови обекти,
собственост на възложителя „Амиго Лизинг“ ЕАД и свързани с него дружества,
предоставени от последните за ползване при условията на лизинг на трети лица, в
местата, където са инсталирани или се съхраняват от лизингополучателите, с цел
опазване имуществото на възложителя. Видно от издадена фактура с номер 2043 от
11.06.2018г. ищецът се задължил към „Аркус – Сигурност София“ ООД със сумата от
792,00 лв., поради оказано съдействие при изземване на лизингован обект от Р.В.
по Договор за финансов лизинг с номер 02000090/00001.
Видно от фактура с номер 457 от
13.07.2018г. ищецът има задължение към „Х. електроникс“ ЕООД в размер на 280,00
лв., поради изработка на ключ за автомобил.
По делото е допуснато
извършването на ССЧЕ, като от заключението на вещото лице се установява, че
съгласно представени фактури са осчетоводени и начислени, оставащи неплатени
задължения по Договора за финансов лизинг в размер на 2923,84 лв.
При така
установените факти по въведените с жалбата оплаквания, съдът намира следното от правна страна:
Съобразно чл.342, ал.2 ТЗ, с договора
за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице
при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване
срещу възнаграждение.
По делото, с оглед наведените
твърдения и възражения от страните, няма спор относно възникването между тях на
валидно правоотношение по договор за финансов лизинг, по силата на който
лизинговата вещ - лек автомобил марка и модел „Рено Сценик“, е била придобита
от лизингодателя и предоставена за ползване на лизингополучателя. Не е спорно и
че през м.юни 2018г., поради неизпълнение от страна на лизингополучателя да
заплаща лизинговите вноски, лизингодателят е преустановил ползването на вещта,
изземвайки я чрез трето лице.
Спорните въпроси във въззивното
производство, с оглед наведените в жалбата оплаквания, са прекратен ли е
договорът за лизинг едностранно от лизингодателя с изземване на вещта от
лизингополучателя и възникнали ли са вземания в полза на лизингодателя след
този момент за лизингови вноски за м. юли до м. октомври 2018г., както и суми
за временно преустановяване ползването на лизинговия актив и за изработка на
ключ.
По така очертания предмет на спора,
съставът на въззивния съд намира следното:
Съобразно т.15.2, вр. с т.15.1, б. В от
двустранно подписаните Общи условия към процесния договор за лизинг, в случай
на неизпълнение от страна на лизингополучателя на задължението му за плащане на
изискуеми лизингови вноски, лизингодателят може да упражни правата си по т.15.4
ОУ, които включват и правото му по т.15.4, б. А да развали едностранно договора
с писмено известие до лизингополучателя. Същевременно, т.9.8 ОУ предоставя
право на лизингодателя, в случай на неизпълнение от страна на
лизингополучателя, да предприеме действия, за да преустанови временно
ползването на имуществото от лизингополучателя. Т.е., действащите общи условия,
в случай на неизпълнение, предоставят алтернативна възможност на лизингодателя
само да преустанови временно ползването на актива, или посредством писмено
изявление да развали едностранно договора. По делото липсват твърдения и
ангажирани доказателства дружеството – ищец да е упражнило правото си на
разваляне на договора по изискуемия от договора начин. В светлината на
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не е осъществен фактическият
състав, предвиден в договора, за едностранното му разваляне от лизингодателя
посредством само действието по т.9.8 ОУ по преустановяване ползването на
имуществото.
Независимо от горното, съдът намира,
че лизинговите вноски за периода след преустановяване ползването на лизинговата
вещ, а именно за периода, предмет на въззивното производство – м. юли 2018г. до
м. октомври 2018г., не са дължими от лизингополучателя. Това е така, тъй като
насрещната престация на лизингополучателя по договора да заплаща лизингови
вноски е дължима само в случай на изпълнение на основното задължение на
лизингодателя да предостави и осигури ползването на лизиговата вещ в рамките на
уговорения срок. В случая ползването на вещта не се осъществява за периода м.
юли 2018г. до м. октомври 2018г. не по желанието на самия лизингополучател, а
поради изземване на вещта от лизингодателя. Поради това, конкретно лизингови
вноски, които представляват наемната цена за ползване на вещта, не се дължат за
времето, в което вещта не е в държане на лизингополучателя. Неизправността на
лизингополучателя за предходен период да заплаща лизинговите вноски, може да
породи други права при неизпълнение по договора за лизингодателя, но не и право
да получи лизингови вноски за период, за който вещта не е осигурена за ползване
на лизингополучателя. С оглед на изложеното, след установения по делото момент
на изземване на автомобила през м. юни 2018г., предмет на договора за лизинг,
от лизингодателя, въпреки липсата на отправено изявление за разваляне на
договора, за лизингополучателя е отпаднало задължението да заплаща лизинговите
вноски за м. юли до м. октомври 2018г. на обща стойност 1234.56лв.
По отношение на сумите от 792лв. за
временно преустановяване ползването на лизинговия актив и 280лв. за изработка
на ключ, лизингодателят се позовава на т.9.8 и т.12.2 от Общите условия.
Първата клауза предвижда, че в случай на неизпълнение от страна на
лизингополучателя на договора, лизингодателят има право да предприеме всички
законни действия, за да преустанови временно ползването на имуществото. В този
случай, всички разходи, свързани с транспортирането до посочения от
лизингодателя адрес, са за сметка на лизингополучателя. Т.12.2., б.“е“ пък
предвижда, че през срока на договора, лизингополучателят заплаща разноските във
връзка със запазване, или възстановяване на държането на имуществото по
договора. Видно е, че и двете клаузи предвиждат възмездяване на извършени
разходи и разноски, което изисква доказване по делото, че тези разходи в
действителност са сторени в претендирания размер. За двете суми лизингодателят
– ищец, е представил фактура №2043/11.06.2018г. за сумата от 792лв. за
съдействие и транспорт за изземване на лизинговия обект и фактура
№457/13.07.2018г.за изработка на ключ за автомобил. Фактурите са издадени с
получател „Амиго лизинг“ ЕАД, но в тях липсва удостоверяване на факта на
извършено реално плащане от въззивника към доставчиците на услугите. В първата
фактура за начин на плащане е посочено чрез платежно нареждане, каквото по
делото не е представено. Във втората фактура е посочено, че плащането се
извършва по банков път, като отново липсва ангажирано доказателство, което да
установява извършен банков превод към доставчика. Извършване на разходите не се
установява и от проведената съдебно-счетоводна експертиза в първоинстанционното
производство, предмет на чието изследване е бил само размерът на процесните
претенции. Респективно, не може да се приеме, че е доказан изискуемият от
Общите условия фактически състав за възникване на задължения за
лизингополучателя да заплати на лизингодателя тези суми.
Изложеното мотивира настоящия съдебен
състав да достигне до извод за неоснователност на предявените искове в
обжалваната част, респективно неоснователност на въззивната жалба.
Поради съвпадане крайните изводи на
двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
По
разноските в процеса:
С оглед изхода на спора, разноски в полза на
въззивника не следва да се присъждат. От въззиваемата страна разноски не се
претендират, поради което и съдът не присъжда такива.
Водим от горното, съдебният
състав
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №901/24.02.2020г., постановено по
гр.д. №4101/2019г. на Районен съд - Варна, 10 съдебен състав, в частта, с която са отхвърлени
предявените искове с правно основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.4 ГПК от „Амиго лизинг“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Белоградчик 3900, област Видин, ул. „Княз Б.
I“ №28 срещу Р.А.В., ЕГН ********** с адрес ***, както следва: - за разликата над 617,28 лв. до пълния
претендиран размер от 1851,84 лв., представляващ сбор на дължими незаплатени лизингови
вноски за периода от м. май 2018г. до м. октомври 2018г.; - сумата от 792,00лв.,
представляваща изискуемо неплатено задължение за временно преустановяване на
ползването на лизинговия актив и за сумата от 280,00 лв., представляваща
изискуемо неплатено задължение за изработка на ключ на лизинговия актив при
твърдение всички суми да са дължими на основание сключен между страните Договор
за финансов лизинг с номер 02000090/00001 от 17.04.2018г. и за които суми е
издадена Заповед за изпълнение №8507/13.11.2018г. по ч.гр.д. №17049/2018г. по
описа на РС – Варна.
В останалата част
решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението
не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал.3, т.1 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.