РЕШЕНИЕ
№ 48
гр. Варна, 28.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Диана В. Джамбазова
Членове:Росица Сл. Станчева
Юлия Р. Бажлекова
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20243000500001 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК вр. чл.293, ал.3 ГПК.
С решение № 50096/22.12.2023г., постановено по гр.д. № 3401/2022г.
Върховният касационен съд е отменил въззивното решение на АпС - Варна по
в.гр.д. № 40/2022г. в частта, в която е потвърдено обжалваното от А. В. А.
решение № 260156/02.11.2021г. на ОС - Добрич за признаване, на основание
чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК, вземането на Държавата по отношение на А. В. А.
в размер на 88 287.57 лева, предмет на заповед № 857/24.08.2020г., издадена
по ч.гр.д. № 2047/2020г. на РС - Добрич, въз основа на документ по чл.417
ГПК и е върнал делото за ново разглеждане със задължителни указания за
приемане за разглеждане на направено от ответника възражение по чл.92, ал.2
ЗЗД, даване на указания по разпределение на доказателствената тежест вр.
това възражение, както и произнасяне по направени във въззивната му жалба
доказателствени искания.
С оглед на това предмет на настоящото въззивно решение е само
1
подадената от А. В. А. въззивна жалба против обжалваното от него решение
на ОС - Добрич в горепосочената му част. В частта, в която въззивният съд по
в.гр.д. № 40/2022г. е потвърдил обжалваното от ищцовата страна - Държавата
решение на ОС - Добрич за отхвърляне на иска й по чл.422 ГПК за горницата
над 88 287.57 лева до пълния размер на претенцията от 114 885.17 лева,
решението му не е било обжалвано пред ВКС и е влязло в сила.
Във въззивната си жалба ответникът А. А. е навел оплаквания за
недопустимост, неправилност и незаконосъобразност на
първоинстанционното решение в обжалваната от него част. Твърди се, че
първоинстанционият съд не е обсъдил всички наведени възражения по
допустимостта и основателността на предявения иск, направил е неправилни
правни изводи относно сроковете за заплащане на арендните вноски. В тази
връзка се сочи, че неправилно е прието, че в процесния договор за аренда е
уговорен падеж и за втората арендна вноска, в нарушение на процесуалните
правила съдът не е разпределил доказателствената тежест и не е дал указания
на страните относно установяване на действителното съдържание на спорните
клаузи от договора, неправилно е отказал да се произнесе по своевременно
направено възражение за прекомерност на уговореното неустоечно
задължение и намаляването му до размер на действителната вреда, измерима
със законната лихва, а в доклада по чл.146 ГПК не е разпределил
доказателствената тежест на страните вр. това възражение, неправилно не е
допуснал поискана от въззивника СИЕ за определяне какви суми са погасени
със заплатената от него законна лихва. Изложени са доводи в подкрепа на
това възражение, както и по съществото на спора. Отправеното искане е за
отмяна на първоинстанционнотото решение в обжалваната му част.
С подадения в срока по чл.263 ГПК писмен отговор насрещната страна -
Държавата чрез Министъра на земеделието, храните и горите /към настоящия
момент министър на земеделието и храните/ е оспорила жалбата с възражения
за нейната неоснователност.
При разглеждане на спора в о.с.з. страните не са взели участие.
За да се произнесе, съдът съобрази следното:
Първоинстанционното решение е постановено по предявен иск с правно
основание чл.422 вр. чл.415 ГПК от Държавата, чрез Министъра на
земеделието, храните и горите против въззивника А. В. А. за установяване
2
съществуването на вземане в полза на държавата, съставляващо дължима
неустойка за забава в плащането на арендна цена за стопанската 2019/2020г.,
дължими по договор за аренда № ТА-18-19-1-37, вписан в Службата по
вписванията, гр.Тервел, с вх.рег.№ 1843/26.09.2018г., акт № 198, т.ІІ, дело №
931/2018г., за което вземане е издадена заповед № 857/24.08.2020г. по чл.417
ГПК по ч.гр.д. № 2047/2020г. на РС - Добрич и оспорена с подадено в срок от
длъжника А. А. възражение.
Изложените в исковата молба фактически твърдения, на които се основа
претендираното вземане са, че страните са обвързани от горепосочения
договор за аренда, по силата на който Държавата е предоставила на
въззивника за възмездно ползване земи от държавния поземлен фонд за срок
от пет стопански години, а последният се е задължил да заплаща годишно
арендно възнаграждение в размер на 184 453.56 лева, индексирано след
първата година с коефициент на инфлация за съответния 12-месечен период и
платимо на две вноски с падеж съответно на първи октомври и тридесет и
първи януари за всяка от стопанските години. Посочено е, че с договора
арендаторът е поел и задължение при забава в плащанията да заплати лихва в
размер на 0.3% върху дължимата сума за всеки просрочен ден до
окончателното издължаване. Твърди се, че за стопанската 2019/2020г.
дължимото годишното възнаграждение, след индексирането му, е 189 802.71
лева, както и че плащанията на двете вноски са извършени на части
/подробно описани/ и след посочените в договора срокове. С оглед на това
дължимата неустойка за забава възлизала в размер на 114 885.17 лева и за
която сума е била издадена заповедта по чл.417 ГПК.
Въззивникът не е депозирал отговор в срока по чл.131 ГПК.
Възраженията му за недължимост на вземането са заявени в подаденото
такова по см. на чл.415 ГПК и се свеждат до доводи за недължимост на
вземането поради липса на уговорен в договора срок за втората вноска, както
и за прекомерност на претендираните лихви/неустойка. Тези възражения се
поддържат и в хода на исковото производство като се конкретизира, че
претендираните на основание чл.30 от договора суми съставляват търсена
неустойка, която значително надвишава действително претърпените вреди.
Сочи, че последните са в размер на законната лихва за забавата в плащането
само на първата вноска, евентуално и на втората, както и че е заплатил на
ищеца сума, покриваща тези вреди, отчитайки и периода, през който е
3
действал мораториума по чл.6 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено от НС от 13.03.2020г.
Спорът по наведените във въззивната жалба оплаквания относно
допустимостта на иска и на обжалваното решение, както и по правната
квалификация на предявеното вземане, е разрешен с отменителното решение
на касационната инстанция, поради което и настоящият състав не излага
мотиви по тях.
По съществото на спора, съобразно предметните предели на
настоящото производство, въз основа становищата на страните,
събраните по делото доказателства и приложимия закон, съставът на
съда намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Между страните липсва спор, респ. наведени във въззивната жалба на
А. А. оплаквания, относно установената по делото фактическа обстановка, а
именно - След проведена тръжна процедура и на основание чл.47м, ал.1
ППЗСПЗЗ е бил сключен договор за аренда, съгласно който на въззивника са
били предоставени за временно и възмездно ползване земи от държавния
поземлен фонд в общ размер на 1781.157 дка, находящи се в землища на села
в община Тервел. Проектът на подписания договор е бил част от тръжната
документация. Съобразно обективираното в сключения договор съгласие на
страните по него дължимото арендно възнаграждение за ползването на земите
е в размер на 184 453.56 лева за стопанска година, платимо на две равни
вноски при условията на т.5 от договора. Уговорено е и индексиране на
възнаграждението след първата година с коефициента на инфлация,
определен от НСИ за съответния 12-месечен период /т.4.1 от договора/.
Не е спорно, а това се установява и от приетото пред
първоинстанционния съд заключение на СИЕ, че дължимият размер на
арендното плащане за стопанската 2019/2020г., след индексацията му
съгласно т.4.1 от договора, е в размер на 189 802.72 лева. Същото е било
заплатено с извършени три плащания както следва: на 28.05.2020г. е
заплатена сумата от 40 000 лева, на 01.06.2020г. са платени 65 000 лева и на
16.07.2020г. останалите 84 802.72 лева.
Спорните въпроси в настоящото производство са относно това налице
ли е определен падеж на втората дължима вноска, съответно налице ли е
забава в плащането на същата, както и дали претендираната неустойка
4
съгласно чл.30 от арендния договор е прекомерна с оглед действително
претърпените вреди от арендодателя.
Начините и сроковете за плащане са уговорени от страните в т.5 от
процесния договор. В т.5.1 е посочено, че плащането става на две равни
вноски, първата от които е дължима до 01 октомври на съответната стопанска
година /т.5.3/, т.е. в началото на същата, по арг. от разпоредбата на §2, т.3 от
ДР на Закона за арендата в земеделието /ЗАЗ/. Втората вноска е дължима в
срок до 31 януари на текущата стопанска година.
Извод за последното следва от граматическото и смислово тълкуване на
цялата т.5.3 от договора, в контекста на всички останали клаузи и естеството
на договора. Смисълът на посочените в тази разпоредба уговорки е за
заплащане на първата вноска в срок до 01.10 на текущата година и издаване
на запис за заповед в същия срок за останалата ½ от дължимото плащане,
което е с падеж 31.01. В тази връзка съдът намира за неоснователни и
некореспондиращи на посоченото в договора доводите на въззивника, че
визираният падеж 31.01. се отнася само за записа на заповед. Описаните в
т.5.3.1 /плащане на първата вноска/ и т.5.3.2 /издаване на запис на заповед/
задължения за арендатора са изброени като такива, които с оглед текста на
заглавната част на т.5.3 съставляват изброяване на дължимите действия със
срок 01 октомври. На това сочи и т.5.3.3, съгласно която след плащане на
дължимите суми, т.е. на двете арендни вноски, арендаторът следва да
представи доказателства за това. Нелогично като несъответно на целта на
договора и некореспондиращо на останалите му разпоредби, в частност т.4,
т.9 и т.14, би било приемане на плащане на първа вноска за следващата
стопанска година, без да е платена втората вноска за предходната стопанска
година.
Ето защо възражението на въззивника А. А. за липса на уговорен падеж
за втората дължима от него вноска е неоснователно.
С оглед на това и установеното досежно извършените плащания за
стопанската 2019/20120 година следва, че същите са направени след изтичане
на уговорените в договора срокове, т.е. налице е забава в плащането и на
двете вноски.
Уговорената в т.30 от процесния договор неустойка за това неточно
изпълнение е в размер на 0.3 % от дължимата сума за всеки просрочен ден до
5
окончателното й изплащане.
Съгласно даденото разрешение с ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС
относно задължението на съда да извърши служебна проверка за съответствие
на неустоечната клауза с добрите нрави и при отчитане конкретните
обстоятелства по настоящия казус, съдът приема, че същата е действителна.
Процесният договор е сключен след проведена тръжна процедура и същият е
бил част от тръжните книжа, т.е. всички участници в търга, в т.ч. и
въззивника са били известени и поставени при равни условия. Предмет на
арендата са значителни по площ земи от държавен поземлен фонд,
стопанисването и управлението на който се осъществява и в обществен
интерес, поради което и даването на превес на санкционната функция на
уговорената неустойка е обществено оправдано. Наред с това към датата на
сключване на договора размерът на същата не е абсолютно определена
величина, а зависи от размера на незаплатеното в срок задължение и периода
на просрочието. Липсата на фиксиран предел на неустойката и евентуалното
значително надвишаване на същата над действително претърпените вреди не
обуславя извод, че така уговорената неустойка надхвърля присъщото й
значение /едновременно обезпечение, обезщетение и санкция/ и не я прави
априори недействителна по см. на чл.26, ал.1 ЗЗД. Ето защо прекомерността й
в случая следва да бъде преценена не към датата на сключване на договора, а
към датата на настъпване на вредата, с оглед въведеното в предмета на спора
възражение от въззивника и което не е ограничено от разпоредбата на чл.309
ТЗ.
Както в дадените задължителни разяснения в т.3 от цитираното ТР №
1/2009г. на ОСГТК на ВКС, така и константната съдебна практика приема, че
преценката дали е налице прекомерност или не се извършва въз основа на
съотношението между действително претърпените от кредитора вреди и
размера на уговорената неустойка, като то се преценява към момента на
неизпълнение на договора. Тежестта за доказване на действителния размер на
вредите е за длъжника. При направата на извод за прекомерност обаче съдът
не е длъжен да намали неустойката до размера на действително претърпените
вреди. Подобна обвързаност би била в противоречие със санкционната
функция и обезпечителния характер на неустойката, респ. незачитане на
договорната свобода на страните.
6
Твърденията на въззивника са, че действително претърпените от
въззиваемата страна вреди са в размер на законната лихва върху дължимите
суми за периода на забавата. Доводи за други вреди, респ. друг размер на
вредите не са наведени от държавата. Предвид на това и доколкото се касае за
неизпълнение на парично задължение съдът приема за доказано, че
действителната претърпяна вреда от забавата е съизмерима със следващата се
законна лихва.
Съгласно т.3 от неоспореното заключение на СИЕ размерът на
дължимата от въззивника неустойка, изчислен за срока на просрочие на двете
дължими вноски, съобразно приетите от съда падежи, извършени плащания и
при съобразяване действалия съгласно чл.6 от Закона за мерките и действията
по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13.03.2020г. и за преодоляване на последиците от него
мораториум относно последиците на забавата за времето от 13.03.2020г. до
08.04.2013г., възлиза в общ размер на 99 015.80 лева. Дължимата неустойка
за забава в плащането на първата вноска /сумата от 94 901.36 лева/ е в размер
на 60 641.10 лева, а за забавата в плащането на втората вноска /също в размер
на 94 901.36 лева/ - 38 374.70 лева.
Съгласно т.4 от коментираното заключение размерът на законната лихва
за срока на просрочието е в общ размер на 9 168.15 лева, от която 5 615 лева
е за забавата в плащането на първата арендна вноска и 3 553.25 лева за
забавата в плащането на втората вноска.
Съпоставката между определената по реда на чл.30 от процесния
договор за аренда неустойка и действително претърпените вреди сочи, че е
налице превишение почти 11 пъти спрямо действителната вреда, което според
настоящия състав се явява прекомерно. С оглед на това съдът намира, че
намалянето на следващата се неустойка с 1/2, т.е. до размер на сумата от 49
507.90 лева, би обезщетила кредитора и едновременно с това би изпълнила и
своята санкционна функция спрямо неизправния длъжник. За значението и
зачитането на последното съдът отчита, че видно от данните по делото
въззивникът е бил неизправен и в плащанията си за предходната стопанска
година, а забавата и по двете вноски е средно шест месеца.
Не е спорно, че в хода на процеса въззивникът е заплатил доброволно
сумата от 10 728.33 лева, която сума съгласно ангажираните доказателства
7
/платежни/ и заключението на СИЕ, т.4, р.ІІІ, б.а и б.б съставлява заплатена
законна лихва за просрочие в плащането за стопанската 2019/2020г. На
основание чл.235, ал.3 ГПК вр. т.9 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС тази
сума следва да бъде приспадната от размера на задължението за неустойка.
Кумулирането на обезщетението по чл.86 ЗЗД и неустойката в случая е
недопустимо.
Следователно искът на Държавата, чрез МЗХ за установяване вземането
й спрямо въззивника, предмет на издадената заповед по чл.417 ГПК е
основателно до размер на сумата от 38 779.57 лева.
Поради частичното несъвпадане на изводите на настоящата инстанция с
тези на първостепенния съд обжалваното решение следва да бъде отменено в
частта, в която исковата претенция на Държавата по чл.422 ГПК е уважена за
горницата над 38 779.57 лева до 88 287.57 лева.
В останалата отхвърлителна част първоинстанционното решение е
потвърдено с въззивното решение при предходното разглеждане на спора и
същото е влязло в сила.
По отговорността за разноските:
Съгласно разпоредбата на чл.78 ГПК вр. чл.294 ГПК и разрешенията по
т.12 ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС съдът дължи произнасяне по всички
разноски направени от страните както в заповедното производство, така и по
разглеждането на спора в трите инстанции.
В тази връзка съдът констатира, че направените от ищцовата страна
разноски в заповедното производство са в размер на 2 297.70 лева /заплатена
държавна такса/, а в първоинстанционното – 2 447.70 лева /държавна такса и
депозит за вещо лице/. На основание чл.78, ал.8 ГПК и направеното искане
ищецът има право на юрисконсултско възнаграждение за осъществено
процесуално представителство пред окръжния съд, определено от съда в
размер на 360 лева. Или общо разноските за заповедното и
първоинстанционното производства са 5 105.40 лева.
Съответната част на следващите се разноски, които въззивникът следва
да заплати на Държавата за заповедното и първоинстанционното
производство, определена съобразно основателността на предявения иск /49
504.90 лева, без приспадане извършеното в хода на процеса плащане/, е в
8
размер на 2 200 лева.
От своя страна в първоинстанционното производство въззивникът е
направил разноски за възнаграждение на вещо лице в размер на 150 лева, от
които му се следват 83.20 лева.
За въззивното производство страните са направили следните разноски –
от страна на Държавата за заплатена държавна такса в размер на 1 148 лева,
която следва да остане в нейна тежест предвид неоснователността на
въззивната й жалба. Разноски за юрисконсултксо възнаграждение за това
производство, както и за разглеждане на спора пред ВКС не са претендирани.
Въззивникът е направил разноски за заплатени държавни такси по
въззивното и касационното обжалване в общ размер на 3 561.50 лева. С оглед
уважената част от жалбата му /49 508 лева/, следващия се размер на
разноските, които следва да му бъдат заплатени е сумата от 1 997 лева.
Или общо дължимите от Държавата разноски в полза на въззивника за
всички инстанции са в размер на 2 080.20 лева /83.20 + 1 997/.
Във всички инстанции е осъществено безплатно процесуално
представителство на въззивника от страна на адв.Г. М., по чл.38, ал.1, т.2 и т.3
ЗАдв. На основание чл.38, ал.2 ЗАдв и направеното в тази насока искане
Държавата следва да бъде осъдена да заплати адвокатско възнаграждение в
полза на адв.М. за всяка една инстанция, определено съобразно отхвърлената
част от исковите претенции, съответно уважената част от въззивната жалба на
представлявания и съгласно редакцията на Наредба № 1/2004г. за
минималните адвокатски възнаграждения към датата на сключване на
договора за правна помощ. С оглед на това съдът определя следващото се
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство и
въззивното производство /доколкото първоначалния предмет на същото е
включвал цялата искова претенция/ в размер на 4 982 лева /по 2 491 лева за
инстанция/ и 2 015 лева за касационното производство /при отчитане, че
предмет на същото е само първоначално уважената част от иска/, или общо
сумата от 6 997 лева.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
9
ОТМЕНЯ решение № 260156/02.11.2021г. на ОС - Добрич за
признаване, на основание чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК, вземането на
Държавата по отношение на А. В. А., което вземане е предмет на заповед №
857/24.08.2020г., издадена по ч.гр.д. № 2047/2020г. на РС - Добрич, въз
основа на документ по чл.417 ГПК в частта за горницата над сумата от
38 779.57 лева до уважения от първоинстанционния съд размер от
88 287.57 лева, както и в частта за разноските И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Държавата, чрез Министъра на земеделието и
храните против А. В. А., ЕГН ********** за признаване съществуването на
вземане в полза на ищеца, съставляващо неустойка за забава в плащането на
арендно възнаграждение за стопанската 2019/2020г., по договор за аренда №
ТА-18-19-1-37/21.09.2018г., дължима на основание чл.30 от същия за периода
02.10.2019г. – 01.06.2020г., което вземане е предмет на издадена по ч.гр.д. №
2047/2020г. на РС – Добрич заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, за
горницата над 38 779.57 лева до уважения от първоинстанционния съд
размер от 88 287.57 лева, на основание чл.422 ГПК вр. чл.92, ал.2 ЗЗД.
ОСЪЖДА А. В. А., ЕГН **********, с адрес с.Смолница, община
Добрич, ул.“Трета“ № **, ДА ЗАПЛАТИ на Държавата, чрез Министъра на
земеделието и храните сумата от 2 200 /две хиляди и двеста/ лева,
представляваща дължими разноски за заповедното производство и
производството пред ОС – Добрич /заплатени държавни такси и
юрисконсултско възнаграждение/, на основание чл.78 ГПК.
ОСЪЖДА Държавата, чрез Министъра на земеделието и храните ДА
ЗАПЛАТИ на А. В. А., ЕГН ********** сумата от 2 080.20 лева /две хиляди
и осемдесет лева и двадесет стотинки/, представляваща дължими разноски за
всички инстанции, на основание чл.78 ГПК.
ОСЪЖДА Държавата, чрез Министъра на земеделието и храните ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат Г. Г. М., личен № ********** сумата от 6 997 /шест
хиляди деветстотин деветдесет и девет/ лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на ответника А. В.
А., на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.
В частта, в която исковата претенция е отхвърлена за горницата над
88 287.57 лева до предявения размер от 114 885.17 лева първоинстанционното
10
решение е влязло в сила.
Решението подлежи на обжалване при условията на чл.280 ГПК с
касационна жалба пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11