№ 11940
гр. С., 07.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110103824 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Р. Г. П., чрез адв. Д. М., с която срещу „Ф.Б.“
ЕООД са предявени искове за установяване нищожност на клаузата на чл. 3 от Договор за
предоставяне на гаранция № 4394966, сключен с ответника на 08.02.2022 г. във връзка с
Договор за паричен заем № 4394966, сключен с „И.А.М.“ АД на 08.02.2022 г., на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД – поради противоречие със закона и поради заобикаляне на закона
– чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – поради противоречие с
добрите нрави.
Ищецът твърди, че на 08.02.2022 г. е сключил с „И.А.М.“ АД Договор за паричен заем №
4394966, по силата на който му е предоставен заем в размер на 1 400 лв. В чл. 2 от договора
страните са се съгласили заемът да бъде върнат на 21 седмични вноски всяка в размер на
75,45 лв. за периода от 15.02.2022 г. до 15.07.2022 г., като са посочени и падежите на всяка
една вноска. Съгласно чл. 2, т. 6 от договора върху ползваната и непогасена част от заема на
кредитора се дължи фиксирана възнаградителна лихва в размер на 40 % годишно. В чл. 2, т.
7 от договора е посочена общата дължима сума в размер на 1 521,45 лв., от които 1 400 лв. -
главница и 121,45 лв. - възнаградителна лихва. ГПР е уговорен в размер на 49,10 %, без да
се уточнява как е формиран и какви конкретно разходи влизат в него. В чл. 4 от договора
страните са се уговорили кредитът да бъде обезпечен с банкова гаранция, двама поръчители
или одобрено от кредитора дружество, предоставящо гаранции. Срокът за предоставяне на
обезпечението е тридневен, като относно дадената възможност за осигуряване на
поръчители се поставят множество изисквания и ограничения. Ищецът твърди, че още със
сключването на договора за паричен заем му е представен за подписване Договор за
предоставяне на гаранция със същия номер - № 4394966. Съгласно чл. 1 от Договора за
1
гаранция „Ф.Б.“ ЕООД учредява гаранция за плащане па паричните задължения на ищеца в
полза на „И.А.М.“ АД, възникнали по Договор за паричен заем № 4394966. В чл. 3 от
договора за гаранция за предоставянето й е уговорено възнаграждение в размер на 746,55
лв., което се дължи разсрочено заедно с вноските по договора за заем и се заплаща на
заемодателя, който в чл. 3, т. 3 от Договора за гаранция е оправомощен да получи вместо
гаранта възнаграждението. Според ищеца с уговореното възнаграждение се нарушава и се
цели да се заобиколи предвиденият максимален размер на ГПР - чл. 19, ал. 4 ЗПК. На
следващо място счита, че така уговореното възнаграждение излиза и извън пределите на
предвидената в чл. 9 ЗЗД договорна свобода. Договарянето на подобно възнаграждение
достигащо над 50 % от заемната сума не отговаря на добрите нрави и критериите за
добросъвестност. С него кредиторът получава необосновано високо възнаграждение, с което
цели да се обогати за сметка на икономически по - слабата страна, като следва да се отчете,
че лицето, което учредява гаранцията – „Ф.Б.“ ЕООД и заемодателят „И.А.М.“ АД са
свързани лица - второто е едноличен собственик на капитала на първото и адресът им на
управление съвпада. Освен това възнаграждението се заплаща не на гаранта, а на
заемодателя. Двата договора са сключени на една и съща дата от което следва, че този
разход представлява скрито възнаграждение за кредитора по договора за заем, поради което
същият следва да бъде включен в ГПР, а като не е включен клаузата е нищожна – чл. 19, ал.
5 ЗПК. Ето защо ищецът моли съда да уважи предявените искове като приеме, че чл. 3 от
Договора за предоставяне на гаранция е нищожна на посочените основания. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ф.Б.“ ЕООД, чрез юрк. Мирела Кожухарова, оспорва
предявените искове с доводи за тяхната неоснователност. Поддържа, че Договорът за
предоставяне на гаранция не противоречи на добрите нрави, престациите не са явно
нееквивалентни, нито с него се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като
посочената разпоредба не е приложима към процесното правоотношение. Развива подробни
съображения защо спорната клауза не противоречи на добрите нрави. Моли за отхвърляне
на предявените искове. Претендира разноски.
Третото лице – помагач „И.А.М.“ АД оспорва предявените искове като неоснователни и
моли за отхвърлянето им. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Страните не спорят, а и от представените и приети по делото Договор за паричен заем №
4394966 се установява, че на 08.02.2022 г. Р. Г. П. и „И.А.М.“ АД са сключили договор за
паричен заем, въз основа на който на ищеца е предоставен заем в размер на 1 400 лв., със
срок на погасяване 21 седмици, последната вноска с падеж на 05.07.2022 г., с размер на
седмичната погасителна вноска 72,45 лв., с уговорена годишна лихва - 40 %, ГПР - 49,10 % и
общо задължение 1 521,45 лв., състоящо се от размера на заетата сума и лихвата за целия
срок на договора.
В чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок от три дни,
2
считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните
изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение, като нетният им осигурителен доход да е в размер над 1000 лв.; да работят
по безсрочен трудов договор; да не са заематели или поръчители по друг договор за паричен
заем, сключен с „И.А.М.“ АД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да
нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната
им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; да
подпишат договор за поръчителство; 2) банкова гаранция в полза на кредитора за
дължимите суми по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на
задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя
гаранционни сделки.
Страните не спорят също, а и от приетия по делото Договор за предоставяне на гаранция
№ 4394966 се установява, че на 08.02.2022 г. между ищеца в качеството му на потребител, и
ответника в качеството му на гарант, е сключен договор, по силата на който „Ф.Б.“ ЕООД,
като гарант, се е задължило да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични
задължения) в полза на „И.А.М.“ АД, с наредител - потребителят, с цел гарантиране
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно Договор за
паричен заем № 4394966, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията
на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща както следва: задължение
за връщане на заемната сума в размер на 1 400 лв.; задължение за плащане на
възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на
забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски
хонорари.
В чл. 2 от договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че договорът влиза в сила в
случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от договора
за паричен заем в указания срок за предоставяне на обезпечение - поръчителство от две
физически лица или банкова гаранция.
В чл. 3 от договора страните са уговорили възнаграждение за гаранта в размер на 746,55
лв., платимо разсрочено заедно с вноските по договора за заем с размер на всяка вноска
35,55 лв., с падеж на последната вноска на 05.07.2022 г., като съгласно чл. 3, ал. 2
потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен
заем за плащане на задълженията на потребителя по договора за паричен заем. Съгласно чл.
3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо
гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение
по договора.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1,
ев. пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване
3
нищожността на клаузата на чл. 3 от Договор за предоставяне на гаранция № 4394966 от
08.02.2022 г., предвиждаща задължение за заплащане на възнаграждение в размер на 746,55
лв. поради противоречие със закона, евентуално поради заобикаляне на закона - ЗПК,
евентуално поради накърняване на добрите нрави.
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже: 1/. че на 08.02.2022 г. между Р. Г.
П. и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция №
4394966; 2/. че клаузата на чл. 3 от договора е нищожна на заявените с исковата молба
основания - че същата противоречи на закона, че с нея се заобикаля изискването на чл. 19,
ал. 4 ЗПК или че накърнява добрите нрави, т. е. че накърнява принципите на
справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, и
принципите за предотвратяване на неоснователното обогатяване.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора за гаранция е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние да прецени икономическите последици от сключването
му.
Когато искът е за прогласяване недействителност на сделка, а в обстоятелствената част
на исковата молба са заявени повече от едно от законовите основания за недействителност,
съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с множество обективно съединени искове.
Независимо от поредността и съотношението, посочени от ищеца, исковете са предявени
при условията на евентуалност. Ако сделката е недействителна на едно основание,
предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго
основание. Съдът е длъжен да разгледа основанията за недействителност в поредност според
сочения от ищеца порок. Разглеждането на исковете преминава от най-тежкия порок
(противоречие със закона или заобикалянето му) към по-леките, каквито са липсата на
основание (за каузалните сделки), липсата на съгласие, привидност, невъзможен предмет,
противоречие на морала или липса на форма (така решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. №
2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о.).
С оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на оспорената клауза от
договора за предоставяне на гаранция, съдът приема, че следва първо да разгледа иска на
заявеното главно основание – нищожност по смисъла на чл. 19, ал. 5 ЗПК поради
противоречие с императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между ищеца и „И.А.М.“ АД договор е потребителски, поради което намира
своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според
легалната дефиниция, дадена в чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1
4
ЗПК.
Договорът за паричен заем и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и
същи ден, отделни разпоредби от договорите препращат един към друг, дължимите в полза
на търговците престации имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на
вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за
заем обезпечение, да е ответникът, то кредитодателят е овластен да получава плащане по
договора за предоставяне на гаранция, дължимо от потребителя, заедно с анюитетните
вноски по договора за заем. Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани
помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата, като се държи
сметка за положението на потребителя, който извън всяко съмнение има това качество и по
двата договора. При преценка действителността на договора за предоставяне на гаранция,
респективно на отделни негови клаузи, той следва да се разглежда наред с договора за
заем/кредит, който обезпечава. Преценката за действителността на договора за гаранция
следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
ЗПК, приложими към договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът
обезпечава.
В тази връзка и в отговор на наведените с отговора на исковата молба доводи следва да се
подчертае, че страните по едно съглашение могат свободно да определят съдържанието
на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки: съдържанието
на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. В
конкретния случай от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и
разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните в съдържанието на двата
договора, не може да се приеме, че същите удовлетворяват изискванията, поставени от ЗПК,
имащи за цел да осигурят защита на потребителя по договорите за кредит, по които е
страна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В процесния договор за заем е посочен ГПР в размер на 49,10 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за гаранция,
сключен от потребителя с „Ф.Б.“ ЕООД, което според настоящия състав следва да се
5
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо, че
страна по правоотношението е търговско дружество, което формално и юридически е
самостоятелен правен субект.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя” са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условия за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съобразно конкретиката на казуса може да се обоснове извод, че възнаграждението по
гаранционната сделка представлява именно разход, свързан с предмета на договора за
кредит, доколкото касае обезпечението на вземанията по договора. Същевременно
сключването на този договор за допълнителна услуга е задължително условие за получаване
на кредита и същевременно е бил известен на кредитора.
От съдържанието на договора за кредит е несъмнено, че предоставянето на гаранция е
условие за получаването на сумите по кредита, доколкото гаранционен договор се сключва в
деня на сключването на договора за кредит и то със свързано с кредитора дружество. От
служебно извършената справка в Търговския регистър се установява, че „И.А.М.“ АД е
едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, като двете дружества са с един адрес на
управление. В същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция,
„И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо гаранта плащане на възнаграждението по
договора. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта
е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства.
От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита става ясно, че за да бъде
потребителят одобрен за отпускането му, следва да сключи още и договор за предоставяне
на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант. Начинът, по който е
предвидено да се отпуска кредитът - възможните предвидени обезпечения в клаузата на чл.
4 от договора за кредит, създава значително неравновесие в правата по съглашението между
потребителя и търговеца. Алтернативното посочване на видовете обезпечения е единствено
с цел да се създаде впечатление, че кредитополучателят има право на избор какво конкретно
обезпечение да предостави, но на практика този избор е напълно привиден, защото
осигуряването на поръчителство на две физически лица, които да отговарят на
изключително завишени условия или банкова гаранция в рамките на три дни от
подписването на договора, е изначално непосилно за кредитополучателя. Поради тази
причина, за кредитополучателя единствената възможност да изпълни задължението си по
чл. 4 от договора за заем, е като сключи договор за предоставяне на гаранция с
предварително одобрено от кредитодателя дружество – гарант, което както се посочи е
свързано с кредитора лице. Тези уговорки на практика лишават длъжника от избор и
възможност за индивидуално договаряне. Прави впечатление също така, че задължението на
потребителя да осигури на кредитора обезпечение е изпълнимо след сключване
6
на договора за кредит, но фактически договорите с потребителя са сключени едновременно.
Безспорно кредитополучателят е икономически по - слабата страна по правоотношението, за
когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря условията, при които да
му се предостави гаранция от одобрено от кредитодателя лице.
При тези данни липсват съмнения, че сключването на договора за предоставяне на
гаранция е условие за сключването на договора за паричен заем и за усвояването му. Целта
на договора за гаранция е да създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в
полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита
- допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по
кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя, който е овластен да
получава и двете плащания. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване с разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя. Въз основа на изложеното съдът намира, че възнаграждението по
гаранционната сделка следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляване на
ГПР и да бъде отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя. В случая
това не е сторено - видно от информацията, посочена в чл. 2.7 от договора за паричен
заем общата сума, дължима от заемателя като се вземат предвид допусканията в т. 8 е 1
521,45 лв. и се състои от размера на заемната сума и на възнаградителната лихва за целия
срок на договора, изчислена към момента на неговото сключване, следователно в тази сума
не е включено възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и
при посочване на размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл.
2.8 от договора за заем, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по
договора за гаранция при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено с
размера на заема и неговия срок, размерът на ГПР многократно би надвишил размера,
посочен в договора, както и този, посочен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, при съобразяване, и че
уговореното възнаграждение в полза на гаранта е повече от половината от заемната сума.
Прикривайки даден разход по кредита като не е посочен изрично в договора за кредит и не е
взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение
потребителя и същият не е бил наясно за риска, който поема, респективно за цената, която
трябва да плати, преди да бъде обвързан от договора.
Освен това, с въведеното задължение на кредитополучателя за обезпечаване на своето
задължение по договора за паричен заем с предоставяне на гаранция се цели да се обезщетят
вредите от неплатежоспособност на длъжника, което е в противоречие с чл. 16 ЗПК -
възмездността на договора за предоставяне на гаранция прехвърля върху кредитополучателя
тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи такси и комисиони и
други плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Въведеното задължение на
кредитополучателя за осигуряване на гаранция цели да се заобиколи забраната на чл. 143,
ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото от задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът
не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
7
неизпълнението на това свое задължение и води до допълнително увеличаване размера на
задълженията.
В случая задължението за заплащане на възнаграждение на гаранта е разсрочено заедно с
погасителните вноски по договора за заем, което обаче не е отразено като разход при
формирането на оповестения с договора за кредит ГПР – 49,10 %. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Както се
посочи, при отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като разход,
неразривно свързан с договора за кредит, то действителният ГПР би бил със значително по -
висок размер и несъмнено би надхвърлил императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а
това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за заплащане на това
възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че клаузата на чл. 3 от Договора за
предоставяне на гаранция противоречи на закона – чл. 10, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК и с това е
нищожна клауза – чл. 19, ал. 5 ЗПК (така решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. №
2806/2021 г. на СГС, решение № 54 от 09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. на СГС,
решение № 3136 от 09.11.2022 г. по в. гр. д. № 8850/2021 г. на СГС, решение № 24 от
10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. на СГС и др.), съответно и предявеният иск е
основателен и доказан изцяло на главното заявено основание – нищожност поради
противоречие със закона.
С оглед уважаването на главния иск, то не се е сбъднало процесуалното условие за
разглеждане на исковете, предявени в условията на евентуалност, поради което съдът не
дължи произнасяне по тях.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се
присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 50 лв.
В полза на адвокат Д. М. се следва адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. в размер
на 480 лв. с ДДС, съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 3 от Договор за предоставяне на
гаранция № 4394966 от 08.02.2022 г., сключен между Р. Г. П., ЕГН ********** и „Ф.Б.“
ЕООД, ЕИК ******, по предявения от Р. Г. П., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к. „З.“,
бл. 5, вх. Б, ет. 4, ап. 12, срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40 - 46, иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК.
8
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40 - 46, да заплати на Р. Г. П., ЕГН **********, с адрес:
гр. С., ж. к. „З.“, бл. 5, вх. Б, ет. 4, ап. 12, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 50 лв. –
разноски в производството за държавна такса.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40 - 46, да заплати на адвокат Д. М. М. - САК, ЕГН
**********, с адрес: гр. С., ж. к. „Манастирски ливади“, бл. 112, вх. Б, ет. 2, ап. 11, на
основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 480 лв. -
адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца Р. Г. П. безплатна правна помощ в
производството пред СРС.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач - „И.А.М.“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2,
ап. 40 - 46, на страната на ищеца Р. Г. П..
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9