№ 1873
гр. София, 27.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Слави Г. Славов
при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20231100509136 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК .
С решение № 309645 от 27.12.2019 год., постановено по гр.дело № 8823/2019 г.
на СРС, Г.О., 154 състав, е отхвърлен предявения от В. Н. К., ЕГН **********, с
адрес: гр.София, ж.к.“Овча купел“, бл.****, срещу „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23Б, иск с
правно основание чл.439, ал.1, вр. чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че
ищцата не дължи на ответника сумата от 1780,55 лв., в това число- 1528,91 лв.-
главница за неплатена потребена топлинна енергия за периода от 01.02.2011 г. до
30.04.2013 г., както и сумата в размер на 251,64 лв.- лихва за потребена топлинна
енергия за периода от 31.03.2011 г. до 26.03.2014 г. С решението на съда е осъдена В.
Н. К., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“Овча купел“, бл.****, да заплати на
основание чл.78, ал.3 ГПК на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23Б, сумата от 300 лв.,
представляваща сторените във връзка с производството разноски.
Срещу решението на СРС, 154 с-в е постъпила въззивна жалба от В. Н. К., с
искане същото да бъде отменено изцяло, като неправилно и вместо това да бъде
1
постановено друго, с което предявените отрицателни установителни искове с правно
основание чл.439 ГПК за недължимост на суми от страна на ищцата по отношение на
ответника бъдат уважени изцяло. В жалбата се излагат доводи, че решението е
неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на
материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна - ответник „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, не взема
становище по подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като краен резултат, но по
съображения различни от изложените от първоинстанционният съд. Крайните изводи
на съда относно неоснователност на предявените отрицателни установителни искове с
правно основание чл.439 от ГПК са обосновани с оглед данните по делото и събраните
по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са общи, а разгледани по
същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със
събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от
първата съдебна инстанция. Неоснователен е основния изложен във въззивната жалба
довод, че съдът неправилно е отхвърлил изцяло, като неоснователни исковете за
недължимост от страна на ищцата на сумите по издаден въз основа на влязла в законна
сила заповед за изпълнение на парично задължение изпълнителен лист, в полза на
ответника по делото. В процесния случай, съдът приема, с оглед на събраните по
делото доказателства, че петгодишния давностен срок, с оглед разпоредбата на чл.117,
ал.2 от ЗЗД по отношение на процесните вземания не е изтекъл. Т.е. в процесния
случай не би могло да се приеме за установено, че е погасено правото на кредитора да
2
иска принудително изпълнение на процесните суми, за които е издаден изпълнителен
лист, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 29723/2014 г. по описа на СРС, Г.О., 81 състав.
Разпоредбата на чл.439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред,
след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на
действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със
стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни
основания по чл.237 от ГПК/ отм./. По тези съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2
от ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно
дирене не се провежда /определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. дело № 886/2010 г.
на ВКС, ТК, I т.о./.
В случая ищцата основава исковата си претенция на обстоятелството, че е
изтекла давността за вземането след образуване на изпълнителното дело. С оглед на
това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в
сила на заповедта за изпълнение на парично задължение, което обуславя приложимост
на защитата по реда на чл.439 от ГПК. Противно на приетото от първоинстанционния
съд, в процесния случай е приложима разпоредбата на чл.117, ал.2 от ГПК, като
настоящия въззивен състав не споделя направения извод, че процесните вземания се
погасяват с изтичане на установената в разпоредбата на чл.111, б.“в“ ЗЗД специална
тригодишна давност.
Нормата на чл.117, ал.2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със
съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. В процесния случай
вземането е установено с влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.дело № 29723/2014 г. по описа на СРС, Г.О., 81
състав. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително
основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 от
ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По
силата на чл.416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо.
Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките
на установения в нормата на чл.414, ал.2 от ГПК преклузивен двуседмичен срок,
заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо,
тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с
3
правно основание чл.424 от ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства. В този смисъл са разясненията, дадени с определение № 480 от
19.07.2013 г. по ч.гр.дело № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., постановено по реда на
чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Извън иска по чл.424 от ГПК длъжникът не може да се ползва
от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Ето защо, на
основание чл.117, ал. 2 от ЗЗД, давността за вземания, установени със заповед за
изпълнение, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в
срока по чл.414, ал.2 от ГПК е 5 години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени
по реда на ГПК от 01.03.2008 г., се ползват със стабилитет и влизат в сила по арг. от
чл.424 от ГПК, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 от ГПК /в
този смисъл- определение № 315 от 15.05.2020 г. по т.дело № 2143/2019 г. на II т.о. на
ВКС, решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.дело № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г.о./. Когато
длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от
въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.423 от ГПК. Този
режим се различава от регламентирания в ГПК /отм./ във връзка с издаването на
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се
предвиждаше възможност за предявяване на искове – чл.252 от ГПК/ отм./, чл.254 от
ГПК/ отм./, чл.255 от ГПК/ отм./, които не се преклудират със специални срокове. В
действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против
заповедта за изпълнение на парично задължение се получава крайният ефект именно
на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не може да се прави
аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа не несъдебно
изпълнително основание по чл.237 от ГПК/ отм./. Въпреки съществуващите сходства
между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК /отм./ и заповедното
производство, уредено в Глава ХХХVІІ на действащия ГПК, последното има
съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им. Стабилитетът
на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 от ГПК/ отм./. С оглед на това
съдебната практика, постановена по отношение на несъдебните изпълнителни
основания, няма отношение към процесния случай, като следва да намери приложение
актуалната задължителна съдебна практика, постановена във връзка с
регламентираното в действащия процесуален закон заповедно производство.
По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл.117, ал.2 от
ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице
постановена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 от ГПК.
В настоящия случай, с оглед данните по делото и в съответствие със събраните по
4
делото доказателства, съдът приема, че считано от датата на последното изпълнително
действие/ 24.04.2017 г./, че петгодишния давностен срок, с оглед разпоредбата на
чл.117, ал.2 от ЗЗД по отношение на процесните вземания не е изтекъл към момента на
подаване на исковата молба в съда. Т.е. в процесния случай не би могло да се приеме
за установено, че е погасено правото на кредитора да иска принудително изпълнение
на процесните суми, за които е издаден изпълнителен лист, въз основа на влязлата в
сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №
29723/2014 г. по описа на СРС, Г.О., 81 състав.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции
крайни правни изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва
да бъде потвърдено изцяло на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. От друга страна, независимо от факта, че
претенцията на въззиваемата страна- ответник за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение е направена своевременно същата се явява неоснователна доколкото
по делото няма данни за извършени процесуални действия от процесуален
представител на въззиваемата страна- ищец - няма подаден писмен отговор на
въззивната жалба, както и неин процесуален представител не се явява в съдебно
заседание. По тези съображения въззивният съд счита, че в случая в полза на
въззиваемата страна-ищец не се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 309645 от 27.12.2019 год., постановено по гр.дело №
8823/2019 г. на СРС, Г.О., 154 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
5
2._______________________
6