№ 19274
гр. София, 26.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ВЛ. МИЛОВАНОВА
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Гражданско дело
№ 20241110124120 по описа за 2024 година
Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І
"Производство пред първата инстанция".
Образувано е по искова молба на Т. Л. В., ЕГН **********, с адрес: гр. .............,
срещу ..........“ ЕАД /с предходно наименование „.............“ АД/, ЕИК ..........., с която е
предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
признаване на установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответното
дружество заплащане на сума в общ размер от 10 245,18 лева, от която 8 331,47 лева –
главница, представляваща стойността на доставена и потребена електрическа енергия до
електроснабден имот с адрес: гр. ............., клиентски номер .........., начислена за периода
07.10.2013 г. – 06.05.2019 г., и 1 913,71 лева – мораторна лихва върху главницата за периода
07.10.2013 г. – 06.05.2019 г., поради изтекла тригодишна погасителна давност /съобразно
уточнение на ИМ, направено в открито съдебно заседание на 01.10.2025 г./
В исковата молба се излагат твърдения, че ответното дружество е преустановило
електроснабдяването на имот с адрес: гр. .......... клиентски номер .........., за периода
07.10.2013 г. – 06.05.2019 г. За същия период за посочените имот и клиентски номер били
начислени суми в размер на исковата претенция. Оспорва се тяхната дължимост при
аргументи за липса на облигационно правоотношение между ищеца и ответното дружество,
евентуално поради изтекла погасителна давност. Навеждат се съображения, че задълженията
за плащане на доставената от ответното дружество електрическа енергия имат периодичен
характер, поради което, на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД, те се погасяват с изтичане на
тригодишен давностен срок, а на основание чл. 119 ЗЗД с погасяване на главното вземане се
погасяват и акцесорните вземания. Моли се за уважаване на иска. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника, с изразено становище за неоснователност на предявения иск. Оспорват
се твърденията на ищцата, че страните не се намират в облигационни правоотношения и се
поддържа, че същата е потребител по договор за покупка на електрическа енергия за
електроснабден имот с адрес: гр. .........., с договорна сметка (клиентски номер) № ...........
Излагат се твърдения, че на 16.05.2016 г., със споразумителен протокол №
1
**********/16.05.2016 г., ......... е встъпил в дълга на ищцата по облигационното
правоотношение с ответното дружество за продажба на електрическа енергия за процесния
имот. Дългът на последната възлиза на сума в размер на 8 355,78 лева – главница по 49 бр.
фактури, и сума в размер на 7 094,40 лева – лихва за периода 11.11.2014 г. – 20.02.2025 г.
Развиват се аргументи, че изтеклата погасителна давност не води до погасяване на самото
вземане, а на възможността то да бъде принудително изпълнено. Поддържа се, че с
поведението си ответникът не е дал повод за предявяване на иска и не следва в негова
тежест да бъдат възлагани разноски. Признава, че не е предприемал действия по
принудително изпълнение на дължимите суми. Предвид изложеното, моли съда да отхвърли
предявения иск и да постанови, че сумите се дължат като естествено задължение.
Претендира разноски.
В проведеното на 01.10.2025 г. първо по делото открито съдебно заседание ищцата Т.
Л. В., чрез процесуалния си представител адвокат Н. К., уточнява исковата си претенция,
като заявява, че същата се основава единствено на изтекла погасителна давност по чл. 111,
ал. 1, б. „б“ ЗЗД.
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата Т. Л. В. не
дължи на ответника ..........“ ЕАД /с предходно наименование „.............“ АД/ поради
погасяването им по давност вземания за сумата от 8 331,47 лева – главница,
представляваща стойността на доставена и потребена електрическа енергия до
електроснабден имот с адрес: гр. .......... начислена за периода 07.10.2013 г. – 06.05.2019 г., и
сумата от 1 913,71 лева – мораторна лихва върху главницата за периода 07.10.2013 г. –
06.05.2019 г., отразени като дължими за стар период от ответното дружество във фактура №
**********/15.05.2019 г.
По допустимостта на иска
Предявеният отрицателен установителен иск се основава на твърденията на ищеца, че
процесните вземания са погасени по давност, в рамките на което основание съдът дължи
произнасяне. Съобразно общоприетото становище в правната теория и съдебна практика
погасителната давност не води до погасяване на самото вземане, а на възможността то да
бъде принудително изпълнено. В този смисъл следва да се разбира и търсената с процесния
отрицателен установителен иск съдебна защита – установяване недължимост на вземане
поради изтекла давност, което като правен резултат означава установяване, че е погасена
възможността за принудителното му изпълнение. За ищеца е налице правен интерес да
установи недължимост на вземането, претендирано от ответника спрямо него, доколкото по
делото не е спорно, че процесните суми не са отписани и съществуват като дължими в
счетоводството на ответника – това обстоятелство се установява и от процесуалното
поведение на ответното дружество, обективирано в подадения от него в срока по чл. 131
ГПК писмен отговор и приложените към последния фактури за клиентски номер ...........
Оттук и предявеният иск е процесуално допустим.
По основателността на иска
При отрицателния установителен иск ищецът не носи тежестта да докаже
пораждащите спорното право факти, такава тежест е възложена на ответника, защото той
поддържа да е титуляр на оспореното право.
Спорното правоотношение по доставка на електрическа енергия на краен клиент
намира правната си уредба в Закона за енергетиката, който регламентира правоотношението
2
за продажба на електрическа енергия за битови нужди като произтичащо от договор при
държавно регулирани цени от КЕВР и публично известни общи условия. Според
действащата разпоредба на чл. 98а ЗЕ крайният снабдител продава електрическа енергия
при публично известни общи условия, предложени от крайния снабдител и одобрени от
КЕВР, като писмена форма на договора не е предвидена. По силата на законовата уредба
продавач на доставената електрическа енергия е крайният снабдител /субектът по чл. 94а,
респ. по чл. 95 ЗЕ/, а купувач – крайният клиент /чл. 92 вр. чл. 97 и чл. 98а ЗЕ/. Битов клиент
по смисъла на § 1, т. 2а ДР ЗЕ е клиент, който купува електрическа енергия за собствени
нужди. Легалната дефиниция на понятието „битов клиент“ в § 1, т. 2а ДР ЗЕ се отнася и за
правоотношението по договора по чл. 97, ал. 1, т. 4 ЗЕ. Чрез нея ЗЕ свързва качеството на
длъжник с качеството на собственик или на носител на ограниченото вещно право на
ползване върху електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е за „собствени
битови нужди“ и друго не е уговорено с крайния снабдител. Договорната свобода,
предвидена в чл. 9 ЗЗД, допуска и при това правоотношение клиент на доставената
електроенергия за битови нужди да е друг правен субект – онзи, който ползва
електроснабдения имот със съгласието на собственика или на титуляра на вещното право на
ползване и същевременно е сключил договор за продажба на електрическа енергия за същия
имот.
В разглеждания случай, с оглед на процесуалното поведение на ищеца и заявеното от
него в открито съдебно заседание на 01.10.2025 г., че исковата му претенция се основава
единствено на изтекла погасителна давност по чл. 111, ал. 1, б. „б“ ЗЗД, съдът намира, че по
същество ищецът не оспорва факта на съществуващо между страните в процесния период
договорно отношение. Това обстоятелство съдът намира за установено и от съвкупния
анализ на събрания по делото доказателствен материал, в т. ч. писмо изх. №
**********/22.05.2019 г. /л. 70/, приложените по делото фактури, с посочен в тях клиент Т.
Л. В., както и обстоятелството, че ищцата сама сочи за свой адрес на призоваване адресът на
процесния имот.
По делото не се навеждат възражения относно стойността на начислената
електрическа енергия и нейната цена.
В конкретно разглеждания случай ищецът оспорва съществуването на процесното
вземане, поддържайки, че същото е погасено по давност, поради което съдът намира, че
следва да ограничи произнасянето си до предмета, с който конкретно е сезиран.
От систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 110 и чл. 118 ЗЗД следва
изводът, че погасителната давност е законоустановен период от време, през който носителят
на едно вземане бездейства и с изтичането на който последният губи възможността да
получи защита на правото си чрез средствата на държавната принуда.
Предмет на предявения отрицателен установителен иск е отричане на вземания за
сумата от 8 331,47 лева – главница, представляваща стойността на доставена и потребена
електрическа енергия до електроснабден имот с адрес: гр. .......... начислена за периода
07.10.2013 г. – 06.05.2019 г., и сумата от 1 913,71 лева – мораторна лихва върху главницата
за периода 07.10.2013 г. – 06.05.2019 г., отразени като дължими за стар период от ответното
дружество във фактура № **********/15.05.2019 г.
Спрямо тези вземания съдът намира за приложим тригодишният давностен срок по
чл. 111, б. „в“ ЗЗД, с оглед на характера на отделните месечни вземания в рамките на
процесния период на периодично плащане по смисъла на посочената разпоредба, в който
смисъл са задължителните за съдилищата разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 3
от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. ОСГТК на ВКС.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения, какъвто характер има
процесното вземане за главница, началният момент на давностния срок е настъпването на
3
падежа им, и се прекъсва с предявяване на иск, респ. с друга форма на съдебно
претендиране на вземането.
В настоящия случай, между страните не се спори, а и се установи от приетата като
писмено доказателство фактура № **********/15.05.2019 г. – едностранно съставена от
ответника и поради това ценена от съда по реда на чл. 175 ГПК като извънсъдебно
признание на ответната страна за осъществяването на обстоятелствата, отразени в нея, че в
счетоводството на дружеството съществуват като непогасени за стар период вземания към
ищцата за процесните суми, чийто падеж е настъпил към датата на издаване на фактурата
/15.05.2019 г./ Считано от последната дата, до датата на сезиране на съда – 24.04.2024 г.,
несъмнено е изтекъл срок, по-дълъг от три години.
Предвид конкретиката на процесния казус и с оглед на изричното правило на чл. 154,
ал. 1 ГПК, съдът, с проекта на доклад, обективиран в определение № 23596/30.05.2025 г. и
обявен за окончателен без възражения на страните в проведеното на 01.10.2025 г. открито
съдебно заседание, е разпределил в доказателствена тежест на ответното дружество да
установи в процеса настъпването на факти, довели до прекъсване/спиране на давностния
срок. Въпреки така разпределената доказателствена тежест ответникът не е ангажирал
никакви доказателства за прекъсване/спиране на давностния срок. Нещо повече, с отговора
на исковата молба последният не отрича изтичането на приложимия давностен срок, а по
същество поддържа, че изтичането му е довело единствено до трансформиране на
процесните задължения в естествени такива. При така проявеното от ответното дружество
процесуално поведение и прилагайки неблагоприятните последици от неизпълнената от
същия доказателствена тежест, настоящият съдебен състав намира исковата претенция за
изцяло основателна.
Относно разноските
При този изход на делото право на разноски има ищецът. Последният е представил
доказателства за реално сторени разноски в размер на 100,00 лева /същият е частично
освободен от задължението за заплащане на държавна такса с определение по реда на чл. 83,
ал. 2 ГПК от 09.01.2025 г./, поради което сума в посочения размер следва да му се присъди.
Ищецът прави искане за присъждане на адвокатски хонорар по реда на чл. 38, ал. 2
ГПК в полза на процесуалния му представител, осъществил безплатна правна защита в
производството.
По искането за присъждане на разноски по реда на чл. 38 ЗА, съдът намира следното.
В практиката на ВКС, обективирана в Определение № 319/09.07.2019 г. по ч. гр. д. №
2186/2019 г. на ВКС, IV ГО, и др. е разяснено, че за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната съдебна инстанция е
необходимо и достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие,
в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое
от основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА, т. 1-3, като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.
Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен
списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът не е обвързан от
искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на правна
помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да
получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната,
която представлява; да получи възнаграждение след влизане в сила на съдебния акт, с който
му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на
уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи от
насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1- ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото,
като съгласно практиката на СЕС, обективирана в Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22
4
на СЕС чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Съобразно цитираната
задължителна практика на СЕС съдът не е обвързан от праговете, разписани в Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да
определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай, след извършване
на преценка относно правната и фактическа сложност на делото и конкретно извършените
от процесуалния представител действия. В разглеждания случай съдът намира, че в полза на
процесуалния представител на ответника следва да се присъди сумата в размер на 400,00
лева при съобразяване липсата на фактическа и правна сложност на делото, вкл. вида на
извършените процесуални действия и броя на проведените съдебни заседания /само 1/.
Ответникът възразява срещу присъждането на така поисканите разноски, позовавайки
се на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Разпоредбите на чл. 78 ГПК регламентират общия принцип за отговорността за
разноски в съдебното производство – че те се понасят от страната, която е загубила правния
спор, респ. – неправомерното й поведение е станало причина за воденето на делото, поради
което тя следва да заплати на насрещната страна всички направени от последната разноски
по производството Цялостната концепция на законодателя, заложена в разпоредбите на чл.
78 ГПК, е, че отговорността за разноските в процеса следва да се понесе от страната, която
неоснователно е предизвикала делото, без значение от неговия изход, като задължението за
заплащането им е задължение за заплащане на понесените от съответната страна вреди,
когато неправомерно е засегната нейната правна сфера.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал
повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.
Предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответника от отговорността за
разноски са: 1/ да не е дал повод за завеждане на иска и 2/ да признае иска.
В настоящия случай, с оглед на проявеното от ответната страна процесуално
поведение – по същество същата оспорва основателността на иска, а и с оглед на
извънпроцесуалното й такова – видно от писмо изх. № **********/22.05.2019 г. е, че още
през 2019 г. ищцата се е позовала на изтекла давност пред нея, отправяйки изрично искане за
отписване на дължимите суми на това основание, при което ответникът обаче е продължил
да търси изпълнение, съдът намира, че не са налице кумулативните предпоставки на чл. 78,
ал. 2 ГПК, поради което в тежест на ответника следва да бъдат възложени разноските за
производството.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответното дружество следва да бъде осъдено да
заплати в полза на бюджета на СРС сумата в размер на 309,81 лева – остатък от дължимата
държавна такса за производството.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Т. Л. В., ЕГН **********, с
адрес: гр. ............., срещу ..........“ ЕАД /с предходно наименование „.............“ АД/, ЕИК
..........., със седалище и адрес на управление: гр. ......., отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че не съществува правото на принудително
5
изпълнение поради изтекла погасителна давност за вземане на ..........“ ЕАД от Т. Л. В.,
ЕГН **********, за сума в общ размер на 10 245,18 лева, от която 8 331,47 лева –
главница, представляваща стойността на доставена и потребена електрическа енергия до
електроснабден имот с адрес: гр. ............., клиентски номер .........., начислена за периода
07.10.2013 г. – 06.05.2019 г., и 1 913,71 лева – мораторна лихва върху главницата за периода
07.10.2013 г. – 06.05.2019 г.
ОСЪЖДА ..........“ ЕАД /с предходно наименование „.............“ АД/, ЕИК ..........., със
седалище и адрес на управление: гр. ......., да заплати на Т. Л. В., ЕГН **********, с адрес:
гр. ............., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 100,00 лева – сторени
разноски в производството по гр. д. № 24120/2024 г. по описа на СРС, 29 състав.
ОСЪЖДА ..........“ ЕАД /с предходно наименование „.............“ АД/, ЕИК ..........., със
седалище и адрес на управление: гр. ......., да заплати в полза на бюджета на Софийски
районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата в размер на 309,81 лева – държавна
такса за производството по гр. д. № 24120/2024 г. по описа на СРС, 29 състав.
ОСЪЖДА ..........“ ЕАД /с предходно наименование „.............“ АД/, ЕИК ..........., със
седалище и адрес на управление: гр. ......., да заплати в полза на адвокат Н. К., САК, с
личен номер ...... на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата в размер на 400,00 лева – адвокатско
възнаграждение за осъществена безплатна правна защита на Т. Л. В., ЕГН **********, в
производството по гр. д. № 24120/2024 г. по описа на СРС, 29 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6