№ 123
гр. Плевен, 08.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВА-
СТОЯНОВА
Членове:РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА
при участието на секретаря КОНА М. ДОЧЕВА
като разгледа докладваното от РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА Въззивно гражданско
дело № 20224400500059 по описа за 2022 година
С решение № 1227/29.10.2021 г. по гр.д.№ 20214430101598 по описа за
2021 година на ПлРС е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че Г.
Г. К. дължи на „Юробанк България“АД със седалище гр.София сумите от: 1
905.81 лв. – главница по Договор между страните за издаване на кредитна
карта МК25328 от 12.05.2017 г. и 162 лв., представляващи разноски по
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 07.08.2020 г. до изплащане на вземането,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 1991/07.08.2020 г. по реда
на чл. 417 от ГПК по ч.гр. д. № 3708/2020 г. на ПлРС.Отхвърлени са
предявените искове от „Юробанк България“АД със седалище гр.София
против Г. Г. К. за признаване установена на основание чл.422 от ГПК,
дължимостта на следните суми: разликата от 1 905.81 лв. – главница до
претендирания размер от 2 060.91 лв., 513.78 лв. – възнаградителна лихва за
периода от 31.10.2017 г. до 17.01.2020 г.; 270.70 лв. – мораторна лихва за
периода от 31.10.2017 г. до 26.07.2020 г.; 202.07 лв. - такси за периода от
31.10.2017 г. до 26.07.2020 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
1
№ 1991/07.08.2020 г. по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 3708/2020 г. по описа
на ПлРС.Осъдена е на основание чл.78, ал.1 ГПК Г. Г. К. да заплати на
„Юробанк България“АД със седалище гр.София следните суми: разноски по
исковото производство в размер на 1 002.37 лв. и 224.04 лв. - направени
деловодни разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 3708/2020 г. по
описа на ПлРС.
Депозирана е въззивна жалба от „Юробанк България“АД със седалище
гр.София, чрез пълномощник, срещу решение № 1227/29.10.2021 г. по гр.д.№
598/2021 г. по описа на ПлРС, с което са отхвърлени исковете на въззивника
срещу Г. Г. К. в частта относно следните суми: за разликата от 1 905.81 лв.
главница до претендирания размер от 2 060.91 лв.; сума за възнаградителна
лихва в размер на 513.78 лв. за периода от 31.10.2017 г. до 17.01.2020 г.; за
мораторна лихва в размер на 270.70 лв. за периода от 31.10.2017 г. до
26.07.2020 г. и такси по договора в размер на 202.07 лв. за периода от
31.10.2017 г. до 26.07.2020 г.Оспорват се фактическите констатации и
правните изводи на първоинстанционния съд, като въззивника счита, че
постановеното от него решение е изцяло незаконосъобразно и неправилно,
поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения
на съдопроизводствените правила и необоснованост.Прави се искане да се
отмени решението в обжалваните му части и да се постанови решение по
същество, с което да бъде осъдена Г. Г. К. да заплати на „Юробанк
България“АД дължимите от нея суми по договор за кредитна карта №
МК35328 от 12.05.2017 г., от които: сума за главница за разликата от 1 905.81
лв. до 2 060.91 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 07.08.2020
г. до окончателното изплащане; сума за възнаградителна лихва в размер на
513.78 лв. за периода от 31.10.2017 г. до 17.01.2020 г.; сума за мораторна
лихва в размер на 270.70 лв. за периода от 31.10.2017 г. до 26.07.2020 г.; сума
за такси по договора в размер на 202.07 лв. за периода от 31.10.2017 г. до
26.07.2020 г.
За въззиваемата страна Г. Г. К. особеният представител изразява
становище, че решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част
е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено в същата.
Въззивната жалба е процесуално допустима, а по същество -
неоснователна.
2
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
обжалваното такова е валидно и допустимо, а по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.Според ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по
тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Решението се обжалва частично в отхвърлителната му част.
На основание чл.272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите,
изложени от първоинстанционния съд, в обжалваната му част.
Относно изложеното във въззивната жалба съдът намира за установено
следното.
На първо място във въззивната жалба се сочи, че немотиривано и в
противоречие с материалния закон и събраните по делото доказателства
първоинстанционният съд е направил извод, че клаузите на чл.10.1 и чл.10.2
от Общите условия към процесния договор, отнасящи се дължимите от
кредитополучателя възнаградителни лихви са нищожни.Неприложим е
чл.143, т.19 от ЗЗП към процесния случай, тъй като клаузите на чл.10.1 и
чл.10.2 от Общите условия към процесния договор за кредит са
индивидуално уговорени с картодържателя и това обстоятелство е
удостоверено с подписа й върху договора за кредитна карта, Общите условия
към процесния договор за кредитна карта и върху Приложение № 1,
представляващо неразделна част от тях.Позовава се на чл.7 от Приложение №
1 към Общите условия, в което е посочен годишния лихвен процент по
кредита в размер на 18.9%, приложим при теглене на пари в брой и при
трансакции с картата; посочен е начинът на изчисляване на обезщетението
при забава в плащането на погасителни вноски - в размер на основния лихвен
процент на БНБ плюс десет процентни пункта, посочен е ГПР по кредита в
3
размер на 31,73%, който не надвишава размера на законната лихва и също е
неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП.Неправилно се е позовал на
материалноправните норми на чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП.
Първоинстанционният съд е анализирал разпоредбите на чл.10.1 и
чл.10.2 от Общите условия.В приложение № 1 към Общите условия на
банката за издаване и използване на посочените кредитни карти годишният
лихвен процент възлиза на 18.9%, а ГПР е 31.73%.
От депозираното заключение от ВЛ И., неоспорено от страните, което
съдът кредитира като обективно и компетентно, се установява, че в
съответствие с Общите условия за издаване и използване на картата при
изплащане на задълженията се начислява договорна лихва, която за периода
от 09.06.2017 г. до 09.11.2018 г. възлиза на 631.68 лв., от същата е погасена
частично 117.90 лв., остава неизплатена договорна лихва в размер на 513.78
лв. за периода от 10.10.2017 г. до 09.11.2018 г.Мораторната лихва от
10.11.2017 г. до 09.11.2018 г. е в размер на 270.70 лв.Договорната лихва и
лихвата за забава са начислявани върху общата сума на всички неизплатени
суми към датата на предходното извлечение.ВЛ е пояснило, че така е
изчислявана не само върху усвоената главница, а върху непогасените суми
съгласно месечно извлечение, в т.ч. главница, договорна лихва и такса, т.е.
върху всичко, което не е платено към посочената дата.
Според чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Съгласно чл.24 от ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат
и чл.143-148 ЗЗП.
Въззиваемата се позовава на чл.22 ЗПК, според който договорът за
потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на
чл.10, ал.1 - договорът да е сключен в писмена форма по ясен и недвусмислен
начин, като в тази насока са и чл.147, ал.1 от ЗЗП и чл.5 от Директива
93/13/ЕИО.Въззивникът не е ангажирал доказателства за метода на
определяне на ГЛП и ГПР, в т.ч. за вида на компонентите, които участват при
определяне на стойността им, с посочване на техните количествени
4
изражения и относителните им тегла.Сочи се също така, че ГПР е величина,
чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита, по начин, различен от
законовия, е недопустимо.Сочи се също така, че процесният договор за
кредитна карта съдържа множество клаузи, чието преюдициално
установяване като нищожни, то правилно е и приетото от
първоинстанционния съд, че може да се претендира само чистата стойност на
кредита, намалена с направените от Г.К. разноски.Сочи се също така, че
съдът е задължен служебно да изведе последиците относно валидността на
договора за кредит, съобразно правилото за максимална защита на
потребителя по Директива 93/13 ЕО.
В процесния случай е нарушен и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, според който
договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, поради следното.
В приложение № 1, което е неразделна част от договора за издаване на
кредитна карта от 12.05.2017 г., е посочено, че ГПР е 31.73%, изчислен
съгласно чл.10.8 от Общите условия при следните допускания: 1)максимален
кредитен лимит от 3 000 лв., усвоен изцяло чрез теглене на пари в брой от
банкомат на пощенска банка; 2/при годишен лихвен процент 18.9%;
3/начислени:такса за разглеждане на заявление за кредитна карта на основен
картодържател, такса за използване на картата за теглене на пари в брой;
4/изплащане на посочения усвоен лимит на 12 равни по размер месечни
вноски, всяка в размер на 287.83 лв., обща сума, дължима от клиента:3 453.92
лв.
От заключението на ВЛ е видно, че това е посочено в чл.10.6 от договора,
според който кредитния лимит от 3 000 лв. следва да бъде усвоен незабавно и
изцяло /тоест еднократно/.
ВЛ е посочило, че тези условия не са налице -кредитният лимит е 2 200
лв., същият не е увеличаван, сумата е усвоявана многократно по различни
начини, поради което тази калкулация не е валидна за настоящето движение
на кредитната карта.
ВЛ е посочило, че не може да даде отговор на задачи от № 10 до № 13.
Съгласно чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
5
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Доколкото се приема недействителност на договора за издаване на
кредитна карта от 12.05.2017 г. при хипотезата на чл.23 ЗПК във вр. с чл.22
ЗПК във вр. с чл.10, ал.1 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, то не следва да се
обсъжда приложението на чл.24 от ЗПК.
Ето защо не следва да се обсъждат изложените във въззивната жалба
доводи, че първоинстанционният съд не е взел впредвид обстоятелството, че
изследваните от него клаузи, касаещи дължимите от кредитополучателя
възнаградителна лихва, мораторна лихва, такси по договора са индивидуално
договорени между страните, което на основание чл.146, ал.1 ЗЗП изключва
тяхната неравноправност.
Във въззивната жалба е посочено, че въззивникът не е съгласен със
служебните изчисления, които е направил първоинстанционният съд, при
констатацията му за плащане от страна на картодържателя по неравноправни
клаузи по договора, а също и въз основа на направеното от ответника
възражение за прихващане.
В тази насока първоинстанционният съд въз основа на заключението на
ВЛ е приел, че при разрешен кредитен лимит от 2 200 лв., усвоените по
картата суми са в размер на 2 060.91 лв.
Плащанията по договора от страна на кредитополучателя са в размер на
270 лв., които са погасили следните задължения: договорна лихва -117.90 лв.,
такса за теглене в брой - 114.90 лв., такса надвишен кредитен лимит - 2 лв.,
застрахователни премии - 35.20 лв.
Първоинстанционния съд е приел, че сумата от 270 лв. е погасила
начислените такси за теглене в брой 114.90 лв., а остатъкът от 155.10 лв. е
погасил главницата до размер на 1 905.81 лв.
Ето защо не са налице основания за отмяна на решението в обжалваната
му отхвърлителна част и следва да бъде потвърдено в същата.
Водим от горното, Плевенски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1227/29.10.2021 г. по гр.д.№
6
20214430101598 по описа за 2021 година на Плевенски районен съд в
обжалваната му част, в която са отхвърлени предявените искове от „Юробанк
България“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
район „Витоша“, ул.Околовръстен път № 260 против Г. Г. К., ЕГН
**********, от гр.*********, за признаване установена на основание чл.422
от ГПК, дължимостта на следните суми: разликата от 1 905.81 лв. – главница
до претендирания размер от 2 060.91 лв., 513.78 лв. – възнаградителна лихва
за периода от 31.10.2017 г. до 17.01.2020 г.; 270.70 лв. – мораторна лихва за
периода от 31.10.2017 г. до 26.07.2020 г.; 202.07 лв. - такси за периода от
31.10.2017 г. до 26.07.2020 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
№ 1991/07.08.2020 г. по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 3708/2020 г. на ПлРС.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7