РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И Е
№923/19.5.2023г.
гр.
Пловдив,19.05.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД -
ПЛОВДИВ, ХХІІ състав в открито заседание на двадесет и шести април през две
хиляди и двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ХАРИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИРА НЕСТОРОВА
ГЕОРГИ ПАСКОВ
при секретаря СЕВДАЛИНА ДУНКОВА и
с участието на прокурора БОЙКА ЛУЛЧЕВА, като
разгледа докладваното от съдията Л. Несторова КАНД № 822 по описа на съда
за 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Образувано е по подадени две
касационни жалби срещу Решение № 2517/23.12.2022 г., постановено по адм. дело №
2003/2022 г. по описа на Административен съд – Пловдив, II състав, с което е осъдена Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията” (ГДИН) - София, ул. „Н. Столетов” № 21, да
заплати на А.В.П., ЕГН **********, с адрес: ***, обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, претърпени през период от 08.04.2019 г. до 01.06.2020 г.
вкл., в размер на 3 277, 97 лв., ведно със законна лихва от 08.04.2019 г. до
окончателното изплащане на сумата. Със същото решение ГДИН е осъдена да заплати
на П. сумата от 10 лв., представляваща направените по делото разноски за ДТ и е
отхвърлено направеното искане за присъждане на разноски в полза на ГДИН.
Първата касационна жалба е
подадена от А.В.П., депозирана чрез адвокат С., като се твърди, че решението в
неговата отхвърлителна част е незаконосъобразно, необосновано и постановено при
съществени процесуални нарушения - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, касаеща отхвърления
размер на предявения иск и вместо него да постанови друго по същество, с което
да се осъди ГДИН да заплати пълния предявен размер.
Ответникът по тази касационна
жалба - ГДИН – гр. София счита същата за неоснователна.
Втората касационна жалба е
подадена от ГДИН – гр. София, чрез процесуалния си представител юриск. Ч.,
който обжалва решението в частта, с която дирекцията е осъдена да заплати на П.
обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 3 277,97 лева, за периода от 08.04.2019г. – 01.06.2020 г. в
Затвора в Пловдив, ведно със законната лихва. В жалбата са релевирани доводи,
че в обжалваните части решението е неправилно и необосновано - касационни
основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което моли да бъде отменено в
обжалваната му част и бъде отхвърлен предявеният от П. иск или решението да
бъде отменено в частта му, с която ГДИН е осъдена да плати обезщетение за
сумата над 1 200 лв. до присъдения размер от 3 277,97 лв.
Ответникът по тази касационна
жалба – А.В.П. не изразява становище по допустимостта и основателността на
същата.
Представител на Окръжна
прокуратура – Пловдив застъпва становище за неоснователност на така подадените
касационни жалби.
Административен съд – Пловдив,
ХХII състав,
след като разгледа поотделно и в съвкупност, наведените с жалбите касационни
основания и в изпълнение изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбите са подадени от надлежни
по чл. 210 от АПК страни в преклузивния по чл. 211 от АПК срок, поради което са
допустими.
Производството по адм. дело №2003/2022г. по описа на
Административен съд – Пловдив, II състав се е развило по
искова молба на А.В.П. против ГДИН за присъждане на обезщетение в общ размер на
30 000 лв., ведно със законната лихва от 05.02.2019 г., до окончателното
изплащане, за неимуществени вреди, за понесени от ищеца болки и страдания, изразяващи
се в: пренаселеност на килиите, в които е пребивавал, е под 2 кв. м.; без
постоянен достъп до санитарен възел и постоянно течаща топла и студена вода;
пред зимата било много студено, а през лятото топло и задушно; в килиите и столовата и навсякъде имало гризачи; в
спалните имало дървеници, мухъл и влага; нямало достъп до чист въздух; нямало
естествена светлина и условия за раздвижване; работил в стола без да му се
заплаща, а на други затворници им плащали възнаграждение; Страдал от язва, но
не се спазвала диета - за Арест – Пловдив, Затвора
- гр.Пловдив и Затвора – гр.Пазарджик. Исканото обезщетение е както следва: в
размер на 10 000 лева за периода 05.02.2019г. – 08.04.2019г., в който се
твърди, че лицето е пребивавало в Арест – Пловдив; в размер на 10 000 лева
за периода 08.04.2019г. – 01.06.2020г., в който се твърди, че лицето е
пребивавало в Затвора – гр.Пловдив; в размер на 10 000 лева за периода
01.06.2020г. – 20.11.2020г., в който се твърди, че лицето е пребивавало в
Затвора – гр.Пазарджик.
С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и
становищата на страните в хода на делото, от съда е дадена възможност да се
ангажират доказателства, като са събрани посочените такива, относими към
предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата
обстановка.
С обжалваното решение съдът, след обсъждане на
събраните по делото доказателства и анализ на чл.284 ЗИНЗС е стигнал до извод,
че така предявеният иск е частично доказан и основателен.
За да стигне до този резултат, от фактическа страна
съдът е установил, че съгласно приложени по делото справки, само в една част от
исковите периоди П. е пребивавал в посочените от него заведения, а именно от
06.02.2019 г. до 09.04.2019 г. в Арест – Пловдив, от 08.04.2019 г. – 01.06.2020
г. Затвора – Пловдив и от 17.07.2020г. до 20.11.2020г. в Затвора – гр.Пазарджик.
Констатирано е по отношение твърденията за липса на достатъчно жилищна площ, че
администрацията на Затвора – гр.Пловдив не е представила доказателства за
периода от 08.04.2019 г. до 11.04.2019 г., или общо 3 дни, тъй като последната
не разполага с тази информация. За периода 12.04.2019 г. до 01.06.2020 г.,
когато П. е бил в Затвора – гр.Пловдив е пребивавал през по- голямата част от
периода в помещения без изискуемата жилищна площ от 4 кв.м, при което е прието,
че не е било спазено изискването за минимална жилищна площ от 4 кв.м. на човек.
Останалите оплаквания на ищеца са приети от съда за недоказани, за което в
решението са изложени мотиви.
Въз основа на така приетото, решаващият съд е
заключил, че се установяват част от твърдените нарушения по чл.3 ЗИНЗС, за
период от 419 дни по време на престоя му в Затвора – гр. Пловдив, при което на
лицето следва да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди. Доколкото
осъщественото доказване е за част от периодите, както са посочени по-горе,
съответно и за отделни части от доказаните периоди, както и поради това, че са
доказани само част от твърдените нарушения, обезщетението е определено, като е
взето предвид частично успешното доказване, както и размерът на претендираното
обезщетение така, както е оценен и заявен от ищеца, съответно като справедлив
размер на това обезщетение е определен такъв от 3 277,97 лева за периода от
08.04.2019 г. до 01.06.2020 г. вкл. за престоя в Затвора – гр.Пловдив, за който
е установено нарушението по чл.3 ЗИНЗС.
Като основателна е приета и претенцията на ищеца за
присъждане на законна лихва за условията в Затвора Пловдив, като е прието, че
следва да му бъде присъдена от 08.04.2019 г. до окончателното изплащане на
съответните задължения.
Съдът е изяснил фактическата обстановка по делото, събрал
е относимите за правилното решаване на спора доказателства, при приложението на
чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване
разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е направил верни правни изводи, които се
споделят изцяло от настоящата инстанция при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК
Това прави излишно тяхното преповтаряне.
Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ
държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически
лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и
длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, а
съгласно тази на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите,
причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС -
нарушения на забраната осъдените да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко
или нечовешко отношение включително и по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, а
именно забрана за поставянето им в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по
ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на
противното.
Правилен е изводът на административния съд, изведен
от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице
законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за
претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при
изтърпяване на наказание лишаване от свобода от ищеца в периодите предмет на исковата
молба.
Несъстоятелни са твърденията както в касационна
жалба на ГДИН, така и в касационната жалба на П., че решението е необосновано.
Първоинстанционният съд е дал ясен и конкретен отговор кои факти, релевантни за
спора приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. В
решението е изведен правилният извод, че частично са доказани изложените в
исковата молба обстоятелства, които съответно обуславят частично уважаване на
исковата претенция, т.е. присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени
вреди по приложимия закон, но не в пълния претендиран размер. Несъгласието на
страната с изводите на съда не основава твърдяната необоснованост на
обжалваното решение. Съдът в изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС
е изискал от специализирания орган по изпълнение на наказанията да предостави
информация от значение за правилното установяване на фактите по делото, като
съобразно съдържанието й е приел за доказани част от твърдените в исковата
молба факти.
Неоснователно е и алтернативното искане на
касационния жалбоподател ГДИН за намаляване размера на присъденото обезщетение.
Изводите на съда за размера му, съответстват на правилната преценка на
конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, относими към увреждането, от
което се претендират вреди, както и реалното им въздействие върху К., предвид
условията на пренаселеност в килиите, в които е пребивавал в затвора Пловдив в
периода от 08.04.2019 г. до 01.06.2020 г. вкл. Размерът на така определеното от
първа инстанция обезщетение е съобразено и с времевата продължителност на
пренаселеността на килиите, в които е бил настанен К., и е в съответствие с
изведената от закона и дължима справедливост, изразяваща се в овъзмездяване на
причинените вреди. В случая, при определяне размера на обезщетението правилно
съдът е взел предвид и практиката на ЕСПЧ, като при спазване на принципите за
справедливост е определил обезщетението. Изложените в тази връзка мотиви на
съда са обосновани и правилни, и настоящият съдебен състав ги споделя изцяло
Доводите наведени в касационната жалба на П. са
наведени и пред първоинстанционния съд, който в решението си ги е обсъдил
подробно. Както вече бе казано, фактическите констатации и правните изводи
формирани от първостепенния съд се споделят напълно от настоящата инстанция,
което прави излишно тяхното преповтаряне.
Първоинстанционният съд след като е направил
съвкупна преценка на доказателствата по делото, правилно е приел за основателно
и доказано оплакването за недостатъчната площ на помещенията, в които ищецът
е изтърпявал наложеното му наказание,
което обосновано е квалифицирано като нарушение на забраната на чл. 3 ЗИНЗС.
Правилен е и извода на съд, че останалите оплаквания на П. за лоши битови и
хигиенни условия и работа в стола без да му се заплаща, са недоказани и
неоснователни.
Неправилно, обаче първоинстанционният съд е
определил началният момент, от който следва да се присъди и лихва върху
присъденото обезщетение, а именно 08.04.2019 г. Необходимо е да се
посочи, че според общото правило на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, при неизпълнение на
парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата, като за действително претърпените вреди в по-висок размер
може да иска обезщетение съобразно общите правила. Законната (мораторна) лихва
е форма на договорна отговорност, специфична за паричните задължения независимо
от техния произход. В тази връзка трайно установената съдебна практика е в
смисъл, че правилото на чл. 86 от ЗЗД се прилага, без да се провежда
разграничение между юридическите факти, които пораждат неизпълненото парично
задължение и субектите на правоотношението - независимо дали се касае за
търговска сделка или такава между граждани, непозволено увреждане, неоснователно
обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие, трудови правоотношения и
др. Достатъчно е наличието на парично задължение и забава. Кредиторът винаги
има право на законната (мораторна) лихва, без да е необходимо тя да е изрично
уговорена. Спорният въпрос по делото е - кога длъжникът е изпаднал в забава, с
оглед обстоятелството, че се касае за обезщетение по специалния закон - ЗИНЗС и
за вреди от незаконосъобразни действия/бездействия на администрацията. В т. 4
от диспозитива на Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС
дословно е посочено, че при незаконни актове на администрацията началният
момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата
на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за
предявяване на иска за неговото заплащане, е влизане в сила на решението, с
което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните - това е
моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или бездействия на
административните органи - от момента на преустановяването им. В случая е
доказано незаконосъобразно бездействие от страна на служители на ответника през
един от исковите периоди (08.04.2019 г. – 01.06.2020 г.), в който се е установило,
че ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив. Тези бездействия са прекратени на 01.06.2020
г., поради което и от тази дата е дължима лихва за забава.
Изложеното по-горе налага съдебното решение в
осъдителната му част да бъде отменено частично в частта, в която е определил
началната дата на законната лихва за забава, считано от 08.04.2019 г. до
окончателното изплащане на сумата, като се постанови ново – с която ГД
"Изпълнение на наказанията" - София ще следва да бъде осъдена да
заплати и законната лихва върху сумата от 3 277,97 лв., от 01.06.2020 г.
По изложените съображения и на основание чл. 221,
ал. 2 от АПК, Административен съд – Пловдив, ХХІІ състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 2517 от 23.12.2022 г. на Административен съд – Пловдив, ІІ с.,
постановено по адм. дело № 2003 по описа за 2022 г. на същия съд, в частта, с която Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" е осъдена да заплати на А.В.П. законната лихва за забава, от
08.04.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на
наказанията" да заплати на А.В.П. законната лихва за забава, считано от
01.06.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2517 от 23.12.2022 г. на Административен съд – Пловдив, ІІ с., постановено
по адм. дело № 2003 по описа за 2022 г. на същия съд, в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.