Р Е Ш Е Н И Е
Номер 1029 Година 10.07.2019
Град Стара
Загора
В
И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
пети юни Година 2019
в
публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар:
В.П.
Прокурор:
като
разгледа докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 1672 по описа за 2018
година и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът А.Е. твърди в поправената си искова
молба, че на 01.01.2016 г. било подписано приложение 1 към рамков договор за
цесия от 22.01.2013 г., който бил сключен между него и В.. По силата му
вземането на последното, което произтичало от договор за паричен заем №
5177125/21.04.2015 г., му било прехвърлено с всички привилегии и обезпечения.
Договорът за заем съдържал изрична клауза, която уреждала правото на кредитора
да прехвърли вземането си в полза на трети лица. В. упълномощило ищеца да
уведоми длъжниците за цесията. До ответника било изпратено писмо за същата с
покана за доброволно изпълнение изх. № УПЦ-П-ВИВ/5177125/07.01.2016 г., чрез Б.,
с известие за доставяне. Писмото се върнало невръчено с отбелязване, че
пратката не била потърсена от получателя, тъй като не бил намерен на адреса,
който бил посочен в договора за заем. На 14.03.2018 г. ищецът изпратил повторно
писмо до длъжника, което съдържало уведомително писмо на В. с покана за
доброволно изпълнение от ищеца с изх. № УПЦ-С-ВИВ/5177125, чрез куриер, което
отново се върнало в цялост. Позовавал се в тази насока на посочените в исковата
му молба решения на ВКС. На 21.04.2015 г. между В., като заемодател и
ответника, като заемател, бил сключен договор за паричен заем № 5177125, при
спазване разпоредбите на ЗПК. С договора заемодателят се задължил да предаде в
собственост на заемателя заемна сума от 900 лева, а заемателят се задължил да я
върне с договорна лихва, която била
138.24 лева, на 18 равни двуседмични погасителни вноски, всяка по 57.68 лева,
като падежът на първата вноска бил на 05.05.2015 г., а на последната на
29.12.2015 г. Така страните договорили общ размер на плащанията от 1038.24
лева. На основание чл. 12 от договора на длъжника била начислена такса разходи
за събиране на просрочени вземания в размер на 150 лева. На основание договора на
длъжника била начислена и такса разходи за дейност на служител в размер на 100
лева. Поради неизпълнение на задължението за представяне на посоченото в
договора обезпечение, на длъжника била начислена и неустойка за неизпълнение в
размер на 741.78 лева, която страните постигнали споразумение да бъдела
разсрочена на 18 равни вноски, всяка по 41.21 лева, които били дължими на
падежите на погасителните вноски по договора, които били в размер на 98.89
лева. На длъжника била начислена и лихва за забава от 20.05.2015 г. до подаване
на заявлението, в общ размер от 122.50 лева. Въпреки поканите за доброволно
изпълнение и разсрочване на задължението, длъжникът не бил платил изцяло
дължимия паричен заем. Сумата, която била платена до момента, била 99 лева, с
която били погасени неустойка 41.32 лева, договорна лихва 13.95 лева, главница
43.73 лева. С оглед изложеното, ответникът му дължал по договора общо 2053.52
лева, за които ищецът подал заявление и му била издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу ответника по ч.гр.д. № 2231/2017 г. на СтРС, която му била
връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, което обусловило правния интерес на ищеца
от предявените искове. Искането е да се признае за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца сумата от 856.27 лева за главница от невърнат заем
по договора за предоставяне на паричен заем № 5177125/21.04.2015 г., със 124.29
лева договорна лихва от 19.05.2015 г. до 29.12.2015 г., със 122.50 лева
обезщетение за забава от 20.19.2015 г. до подаване на заявлението в съда със
700.46 лева неустойка за неизпълнение от 19.05.2015 г. до 29.12.2015 г., със 150
лева такса разходи за събиране на просрочени вземания, със 100 лева такса
разходи за дейност на служител, и законна лихва върху главницата от подаване на
заявлението в съда до изплащането й, за които парични задължения е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 2231 описа за
Ответникът Ж.М.Ж., чрез назначения му от
съда особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, оспорва предявените искове,
които моли съда да отхвърли, като неоснователни, с възражения и доводи,
изложени подробно в подадения срок отговор и в хода на делото по същество.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и
доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете
факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесните вземания ищецът е подал на
24.04.2017 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. За
разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 2231/2017 г. на СтРС, по
което на 25.04.2017 г. е издадена исканата заповед № 1508, която е връчена на
длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на 05.04.2018 г., в
срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните искове по
чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това се считат предявени на 24.04.2017 г.,
когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта срещу ответника
(чл. 422, ал. 1 ГПК).
По делото ищецът е представил договор от
21.04.2015 г. за предоставяне на паричен заем, сключен между ответника, като
заемател и В., като заемодател (л. 4-6). Последният несъмнено представлява
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. По същия
договор В. е предоставило на ответника на датата на слючването му посочения в
чл. 3, ал. 1 от него заем от 900 лева, който според същия член от този договор
ответникът е трябвало да върне, заедно с уговорената възнаградителна лихва от
138.24 лева, на 18 разсрочени двуседмични вноски, всяка по 57.68 лева, платими
на посочените в чл. 3, ал. 1, т. 4 от договора дати от 05.05.2015 г. до 29.12.2015
г. (л. 4).
Неоснователни са възраженията на
особения представител на ответника за недействителност на този договор на
основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, защото, макар и към него
да няма погасителен план, посочената в чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК информация, се
съдържа в чл. 3 от същия договор (л. 4).
Неоснователни са и възраженията на същия представител за нищожност на клаузата
за възнаградителна лихва, тъй като надвишавала с повече от три пъти законната
такава за просрочени задължения. Договореният между страните фиксиран годишен
лихвен процент по заема е 40.30 % и не надвишава уговореният в договора годишен
процент на разходите от 49.31 %, който пък не е по-висок от посоченият в чл.
19, ал. 4 ЗПК (нова
- ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) - петкратен размер на законната лихва. А
според ал. 5 на чл. 19 ЗПК (нова
- ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г.), само клаузи в договор, които
надвишават този размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, се считат нищожни, каквато поради
това очевидно не е клаузата по чл. 3, ал. 1, т. 5 от договора за уговорената в
него възнаградителна лихва.
От т. Б-2 на заключението на назначената
по делото съдебно – икономическа експертиза, което съдът възприема, поради
неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите
доказателства, се установява още, че по този договор ответникът е платил на В. само
99 лева на 08.05.2015 г., след което е преустановил плащанията си по него и не
е извършвал други такива до приключване на съдебното дирене по делото (л. 107).
На 01.01.2016 г. между В. и ищеца е
подписано представеното по делото от последния и неоспорено от особения
представител на ответника извлечение от приложение № 1 към рамковият им договор
от 22.01.2013 г. за цесия (л. 7-14). С него В. цедирало на ищеца общо 1931.02
лева вземания от ответника по процесния договор за заем, видно от представеното
от ищеца приложение № 1 към тази цесия и т. Б-3 от ЗСИЕ (л. 13 и 107).
Доколкото по делото няма други данни
ответникът да е бил уведомен за тази цесия преди подаване на заявлението по
приложеното заповедно производство и образуване на настоящото дело с оглед
фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК (л.
15-20), въпреки
неоснователните възражения на особения му представител, следва да се приеме, че
е уведомен за нея в хода на настоящото дело на 19.02.2019 г., когато особеният
му представител е получил с преписа от исковата молба и приложенията със
съобщението за отговор и препис от тези уведомления с пълномощното, приложение
№ 1 и рамковия договор за същата цесия (л. 62). Така приема и ВКС в
задължителната си практика, че доколкото законът не поставя специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението за
цесията, то получаването му в рамките на съдебното производство по предявен иск
за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано (Р 123-2009-II т.о.). Вярно
е, че тези уведомления не изхождат от цедента, а от ищеца, като негов
пълномощник, упълномощен с представеното по делото пълномощно (л. 15). Но също така е вярно, че ВКС приема,
че такова упълномощаване не противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД и е
редовно (Р 137-2015-III г.о.). Вярно е също така, че тези уведомления за тази
цесия са връчени със съобщението за отговор, не на ответника, а на особеният му
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК. Но също така е вярно, че доколкото ВКС
приема в задължителната си практика, че с връчването на препис от исковата
молба на особен представител на ответника, може да се обяви предсрочната
изискуемост на кредит, то няма пречка и в случая да се приеме за съобщена на
ответника процесната цесия с връчването на уведомлението за нея на особеният му
представител с преписа от исковата молба и приложенията към нея със съобщението
за отговор (Р 198-2019-I т.о.).
При тези установени по делото
обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване в негова полза на процесните вземания по договора за заем,
са недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва
да се отхвърлят изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния
размер, защото това се явява безпредметно.
Според нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД,
кредиторът може да прехвърли своето вземане само ако законът, договорът или
естеството на същото позволяват това. А в случая чл. 26, ал. 1 ЗПК не е
позволявал на цедента В. да цедира на ищеца с приложението от 01.01.2016 г. към
рамковия им договор за цесия от 22.01.2013 г. процесните вземания срещу ответника
по договора за заем. Последният представлява такъв за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, а според чл. 24 ЗПК, към него при това положение се
прилагат и нормите на чл. 143-148 ЗЗП, а според чл. 143, т. 15 ЗЗП, неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорката, която дава възможност
на търговеца или доставчика, без съгласието на потребителя, да прехвърли
правата и задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване
на гаранциите на потребителя, какъвто е и случая (л. 4).
При него в чл. 6, т. 1 от договора за заем
е предвидено, че заемодателят има право (и без съгласието на заемателя – б.р.), по всяко време да прехвърли правата си
по договора за паричен заем на трето лице. Тази клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, защото
дава възможност на заемодателя да прехвърли по всяко време, без да иска съгласието
на ответника, правата си по договора на всяко трето лице, което избере, а това несъмнено
може да доведе до намаляване на гаранциите на ответника, защото за длъжника не
е без значение дали негов кредитор е избраната от него кредитна/финансова
институция или друг правен субект, а в същото време в договора не е предвидена
реципрочна (равноправна) възможност/клауза/право на ответника - всяко
трето лице, по негов избор, да го замести в дълга му към В. по същия договор по
смисъла на чл. 102 ЗЗД, което несъмнено е значително неравновесие между правата
и задълженията на страните по него, и обуславя поради това извод за
неравноправност на клаузата по чл. 6. т. 1 от него (чл. 143, т. 15 ЗЗП). По
делото няма данни тази неравноправна клауза да е уговорена индивидуално. Респективно
- да не е била изготвена предварително от В. и поради това ответникът да е имал
възможност да влияе върху съдържанието й (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП обаче е
императивна. Поради това доказването и в случая на обстоятелството, че тази
клауза е индивидуално уговорена, е в тежест на ищеца (Р 51-2016-II т.о. и Р
77-2015-III г.о.). Последният обаче не представи и по делото няма никакви
доказателства същата клауза да е била уговорена индивидуално. А това обстоятелство не може да се
предполага. Нито да се приеме за доказано само от наличието й в договора за заем.
А следваше ищецът да го докаже по делото, и то пълно и главно, тоест несъмнено
(чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). А след като е така и ищецът, чиято е тук според чл.
146, ал. 4 ЗЗП доказателствената тежест, не само не доказа пълно и главно,
тоест несъмнено по делото, да е била уговорена индивидуално тази клауза на чл. 6,
т. 1 от договора за заем, даваща възможност на В. да му цедира, без съгласието
на ответника за това, вземанията си по договора за заем, то съгласно чл. 146,
ал. 2 и 4 ЗЗП, съдът намери за несъмнено установено по делото, че същата клауза
не е била уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). А след като е така, тя
е нищожна на това основание, защото е неравноправна по смисъла на чл. 143, т.
15 ЗЗП, а не е била уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК). Поради това не съществува в правния мир от датата на сключване на този заем
на 21.04.2015 г. А в него няма друга подобна, действителна клауза, която да
предвижда възможност за В. да прехвърли вземанията си по договора за заем срещу
ответника на друго лице (л. 4-6). Според чл. 26, ал. 1 ЗПК обаче, кредиторът
може да прехвърли вземанията си срещу потребителя на друго лице само при
условие, че договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. А след
като е така и в случая процесният договор за заем не предвижда такава
възможност, поради нищожността на клаузата на чл. 6, т. 1 от него на основание
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а друга такава не уговорена в него, В. не е имало законовата
възможност да прехвърли на ищеца с приложение № 1/01.01.2016 г. към рамковата
им цесия процесните вземания срещу ответника по процесния договор за заем, от
който се претендира тяхното възникване и съществуване, защото последният не
предвижда такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД).
Поради това приложение № 1/01.01.2016 г. към рамковия договор за цесия от 22.01.2013
г., с което В. е цедирало на ищеца тези вземания, се явява нищожно в тази му
част, с която те са му прехвърлени, по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, защото противоречи на забраната на чл. 26, ал. 1 ЗПК, която не допуска
прехвърлянето им по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като цесията, с която
тези вземания са цедирани от В. на ищеца, е нищожна в тази й част, тя не е
произвела в същата й част присъщите й правни последици. Поради това не е
прехвърлила същите вземания на ищеца. Поради това той не е техен
титуляр/кредитор на това основание (придобИ.ето им с тази цесия), на което се позовава в исковата си
молба. Ето защо съдът намери, че те не съществуват в неговия патримониум и не
той е активно материалноправно легитимиран да иска плащането им от ответника. А
след като е така, то по делото няма и доказателства в процесното спорно
правоотношение ищецът да е носител/титуляр/кредитор на тези вземания спрямо
ответника към релевантната дата на приключване на съдебното дирене по делото,
на посоченото в исковата му молба основание – придобИ.ето им с посочената цесия
от предишния кредитор В.. Поради това ищецът не може да се признае въз основа
на тази цесия за техен носител/титуляр/кредитор спрямо ответника. А след като е
така, той не е и активно материалноправно легитимиран да претендира с исковете
по чл. 422, ал. 1 ГПК установяване на тяхното съществуване в негова полза
спрямо ответника. Ето защо съдът намери тези искове за недоказани още в своето
основание. Поради това, като неоснователни, следва да ги отхвърли изцяло, ведно
с акцесорното искане на ищеца за присъждане на разноски, без преди това да ги обсъжда
и по отношение на техния размер, както и да се произнася по останалите
възражения на особения представител на ответника в отговора му за нищожност на
клаузата за неустойка, защото това се явява безпредметно.
При този изход на делото, само ответникът
има право на сторените от него разноски по същото и в заповедното производство (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР
4-2014-ОСГТК).
По делото обаче няма данни същият да е сторил разноски, нито е налице негово
искане за присъждането им. Поради това такива не му се присъждат с оглед и на
диспозитивното начало в процеса (чл. 6, ал. 2 ГПК).
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените
от А., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на Ж.М.Ж., с ЕГН **********, с
адрес ***, че му дължи сумата от 856.27 лева за главница от невърната заета
сума по договор за предоставяне на паричен заем – „V.“ № 5177125/21.04.2015 г., със 124.29
лева договорна лихва от 19.05.2015 г. до 29.12.2015 г., със 122.50 лева
обезщетение за забава от 20.05.2015 г. до 24.04.2017 г., със 150 лева такса за
събиране на просрочени задължения, със 100 лева такса разходи за дейност на
служител, със 700.46 лева неустойка за неизпълнение на договорно задължение от 19.05.2015
г. до 29.12.2015 г., и законна лихва върху главницата от 24.04.2017 г. до
изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед № 1508/25.04.2017
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2231 описа
за 2017 г. на Старозагорския районен съд, както и искането на А. за присъждане
на сторените по настоящото дело и по ч.гр.д. № 2231 описа за 2017 г. на
Старозагорския районен съд разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред
Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по
делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: