№ 93
гр. Враца, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:Мирослав Д. Досов
Пламен К. Кучев
при участието на секретаря Виолета Цв. Вълкова
като разгледа докладваното от Пламен К. Кучев Въззивно гражданско дело №
20241400500769 по описа за 2024 година
Въззивното производство е образувано въз основа на въззивна жалба
вх. № 6313/06.11.2024г., подадена от „ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД-гр.София, ЕИК
*** против Решение №245/05.10.2024г. на Районен съд-Бяла Слатина,
постановено по гр.дело № 1651/2023г.
В жалбата се твърди, че решението на районния съд е неправилно и
незаконосъобразно. Поддържа се, че при неоспорена валидност на сключения
между страните договор за заем, по делото са били събрани доказателства, че
„ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД-гр.София е изправна страна по този договор и е
предоставило на ответника заемните средства.
Жалбоподателят посочва, че неправилно районният съд е приел
уговорката за заплащане на възнаградителна лихва за нищожна, поради
надвишаване на трикратния размер на законната лихва, тъй като според
измененията на чл.19 ЗПК от 2014г. ограничения има само за годишния
процент на разходите /ГПР/, но не и по отношение на възнаградителната
лихва. Посочва се също, че в конкретния случай договорения ГПР не
надвишава размерите по чл.19, ал.4 ЗПК. В подкрепа на твърденията си
жалбоподателят се позовава и на практика па ВКС. Претендира отмяна на
1
решението като неправилно и незаконосъобразно и иска да се признае за
установено, че Г. Щ. С. дължи по Договор за потребителски кредит № *** от
16.06.2020 г. сума в общ размер 7316,40 лв., от които 5306,33 лв. – главница,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК (01.06.2023 г.) до окончателното плащане на
заявлението, 1619,14 лв. – договорна лихва за периода 25.07.2022 г. –
26.04.2023 г. и 390,93 лв. – обезщетение за забава за периода от 25.07.2022 г. –
18.05.2023 г. Претендира присъждането на деловодни разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемата Г. Щ. С. е представила
писмен отговор, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна.
Поддържа се, че са несъстоятелни аргументите във въззивната жалба, че след
изменение на ЗПК от 2014 г. било допустимо възнаградителната лихва да
надвишава трикратния размер на законната лихва за забава. Правилни били
изложените в мотивите към обжалваното решение доводи, че уговорената в
случая лихва, чийто размер е четири и половина пъти над годишната законна
лихва за забава, накърнява Д.те нрави. Посочва се наличие на противоречие на
договора за потребителски кредит с чл. 22 ЗПК, тъй като договорът
противоречал на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, защото в него ГПР бил посочен сумарно
като процент и нищо повече. В договора за потребителски кредит следвало да
е ясно разписана методиката за изчисляване на ГПР и данните, въз основа на
които е направено това изчисляване. Непосочването на методиката за
изчисление на ГПР нарушавало императивните разпоредби на чл. 143, т. 19
ЗЗП. Било налице наличие на нищожност на договор поради заобикаляне на
чл.19, ал.1 и ал. 5 ЗПК. В действителност и без необходимост от сложни
изчисления било видно, че реалният размер на ГПР е над 50%, а
предложеното в договора изчисление от 48,95 % било неправилно. В договора
за кредит не било посочено, че кредитът в размер 7 395.20 лв. ще се оскъпи не
само с договорената лихва в процентно изражение - 45.88 %, която сама по
себе си била нищожна, но с още 48.95 %, представляващи годишен процент на
разходите, което в процентно изражение, общо за периода на Договора за
потребителски кредит, било в размер на над 94,00%. Това заключение се
потвърждавало и от погасителния план към договора, от който било видно, че
при получена сума в размер на 7 395.92 лв. следва да бъде върната сумата от
16 039.36 лв., което без извършване на сложни аритметични действия, било
над 110 %. По този начин се заобикаляла нормативно установената горна
2
граница за ГПР в размер до 50 %. Това било основание за нищожност на
договора за потребителски кредит поради противоречието му със закона - арг.
от чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Ищецът в настоящото
производство не е предоставил на г-жа С. Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити. За това
свидетелствало и приложеното копие към исковата молба на СЕФ, тъй като
последното нито било подписано от г-жа С., нито дори нейното име
фигурирало в него. По правната си същност така представените документи
били частни, неподписани, едностранно изхождащи от ищеца и не се следвало
да бъдат взети предвид от съда. Възражение в посочения смисъл бе
извършено още с отговора на исковата молба по делото, след което ищецът не
представил надлежни доказателства, че е връчил СЕФ на ответницата. Видно
от представения Договор за потребителски кредит № ***, по- конкретно в
неговия чл. 10, ищецът се задоволил с това бланкетно да посочи размера на
годишния процент на разходите, без обаче да изпълни нито едно от условията,
уредени в чл. 33а ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК е ГПР част от
съдържанието на Договора за потребителски кредит. Поради това се счита, че
Договор за потребителски кредит № *** е нищожен поради противоречие с
императивната правна норма на чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9а от ЗПК. В
погасителния план към договора, видно от страница 3 /трета/ от Договор за
потребителски кредит № *** се установявало, че погасителния план съдържал
само „номер", „дата" и „месечна вноска, лв.". Следователно не било налице
императивното съдържание, което предполага главница и лихва, изчислена на
база лихвения процент, което представлява самостоятелно основание за
нищожност поради противоречие с чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.12 от ЗПК.
Договорът бил нищожен и на основание чл. 22 във вр, с чл. 11, ал. 2 от ЗПК. В
хода на производството ищецът така и не ангажирал доказателства за спазване
на чл. 11, ал. 2 ЗПК. По делото било доказано и безспорно, че ответницата
погасила процесния кредит със сумата от 7940,87 лв. Предвид нищожността
на договора за потребителски кредит поради противоречие с чл. 22 ЗПК, както
и предвид нищожността на самостоятелно основание на уговорката за
възнаградителна лихва, правилен бил изводът на първостепенния съд, че Г. С.
дължала единствено връщане на главницата по кредита. Доколкото
заплатената от нея сума надхвърля получената и подлежаща на връщане
главница от 7395,92 лв., така предявените искове били изцяло неоснователни,
3
поради което се моли обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Иска се постановяване на решение, с което да се отхвърли въззивната
жалба и потвърждаване на обжалваното решение.
Страните не са поискали събирането на доказателства пред въззивната
инстанция.
При извършена проверка за редовност и допустимост на постъпилата
въззивна жалба настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена
в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261
ГПК.
При извършената служебна проверка на решението, съобразно
правомощията по чл. 269, изр. първо ГПК, въззивният съд намира същото за
валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба
доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се
произнесе по правния спор между страните.
За да извърши тази проверка, настоящият съдебен състав взе
предвид следното'.
Районен съд-Бяла Слатина е бил сезиран със заявление на "ТИ БИ АЙ
БАНК“ЕАД, с което се иска да бъде издадена заповед за незабавно
изпълнение по реда на чл.417 ГПК против Г. Щ. С. от гр.Бяла Слатина за
следните суми: сумата от 5306,33 лв., представляваща неплатена главница по
Договор за потребителски кредит №*** от 16.06.2020г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на заявлението до изплащане на вземането;
сумата от 1619,14 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за
периода 25.07.2022г.-26.04.2023г.; сумата 390,93 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 25.07.2022г.- 18.05.2023г.
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.д.№ 690/2023г. по описа
на РС- Бяла Слатина, по което за горепосочените суми, както и за заплатените
от заявителя държавна такса от 146,33 лв. и юрисконсултско възнаграждение
от 50 лв., е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ №383/02.06.2023г., на която е допуснато незабавно изпълнение.
4
В срока по чл.414, ал.2 ГПК от длъжника Г. Щ. С. е постъпило
възражение против издадената заповед за изпълнение.
След дадени указания, в срока по чл.415, ал.4 ГПК заявителят е
предявил установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед
за изпълнение.
В исковата молба се твърди, че на 16.06.2020г. между страните е бил
сключен Договор за потребителски кредит № *** при следните параметри:
сума на кредита – 7395,92 лв., срок на кредита - 47 месеца, размер на вноската
- 46 вноски по 341,26 лв. и една изравнителна от 341,40 лв., годишен лихвен
процент – 45,88 % и общо задължение по кредита - 16039,36 лв.
Според изложеното в исковата молба ответницата не е изпълнила
поетите договорни задължения и е преустановила плащанията на 25.07.2022г.
Поради това и тъй като неплатени са останали вноските с падежи 25.07.2022г.,
25.08.2022г. и 25.09.2022г., заявителят е обявил кредита за предсрочно
изискуем и е уведомил ответницата за обявената предсрочна изискуемост.
В исковата молба се твърди също, че към момента на подаване на
заявлението ответницата продължава да дължи исковите суми.
Препис от исковата молба е бил връчен на ответницата, която в срока
по чл. 131 ГПК е чрез процесуалния си представител адв. Д. В. П. от САК, е
депозирала писмен отговор. Оспорва исковете като неоснователни. Излага
доводи за нищожност на процесния договор за кредит. В условията на
алтернативност посочва, че задълженията по договора за кредит са погасени
по давност. Прави възражение за нищожност на договора поради
противоречие с чл. 22 във вр. с чл. 10, ал.1 ЗПК – не бил предоставен
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити. Договорът противоречал на чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1,
т.9а ЗПК, на чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т.12 ЗПК, чл. 22 вр. с чл. 11, ал.2 ЗПК,
прави се възражение, че за нищожност поради заобикаляне на чл. 19, ал. 1 и
ал. 5 ЗПК, годишната възнаградителна лихва в размер на 45,88% накърнявала
Д.те нрави. Налице била нищожност на договора и поради подвеждащо
съдържание на ГПР – не била посочена методиката му на изчисление, което
нарушавало чл. 143, т.19 ЗЗП. Излага, че договорната лихва не се дължала, тъй
като след обявената предсрочна изискуемост до подаване на заявлението се
дължала само законна лихва за забава. Оспорват се твърденията, че
5
ответницата е получила обратната разписка, с която е уведомена за
настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, а в случай, че се установи,
че уведомлението е получено от нея по никакъв начин не се доказвало
съдържанието на изпратеното, като изрично се заявява, че пликът бил без
съдържание.
При така подадената искова молба в производството пред районния съд
са събрани писмени доказателства и е изслушана съдебно-счетоводна
експертиза, като въз основа на тези доказателства предявените установителни
искове са били отхвърлени като неоснователни и недоказани. За да постанови
решението си районният съд е приел, че уговорения ГЛП е неравноправна и
нищожна клауза, като противоречаща на Д.те нрави, поради което е нарушена
разпоредбата на чл. 24 ЗПК и сключеният договор за потребителски кредит е
недействителен. От ССЧЕ се установявало, че по договора е извършено
плащане в размер на 7940,87 лв., която следвало да се отнесе към получената
чиста стойност на кредита. Отпуснатата главница по процесния договор се
равнявала на 7395,92 лв. и не било налице неизпълнено задължение от страна
на ответницата и искът за главница в размер на 5306,33 лв. е отхвърлен като
неоснователен и недоказан. Тъй като е счел, че процесният договор е
недействителен и потребителят връщал чистата стойност на кредита, то
претенциите за лихви били неоснователни.
След като обсъди събраните по делото писмени доказателства, във
връзка с изложените от страните доводи, настоящият съдебен състав
прави следните изводи:
В случая са предявени установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 415, ал.1, т.1 ГПК, вр.чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и
ал.2 ЗЗД вр. чл.86 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване относно
наличието на валидно облигационно правоотношение между страните,
възникнало от договор за потребителски кредит с посоченото в исковата
молба съдържание; получаване на паричната сума от кредитополучателя;
настъпване на падежа на задължението за връщане на вноските по кредита,
респ. на предпоставките за настъпването на предсрочната изискуемост;
валидно упражненото от него потестативно право да обяви кредита за
предсрочно изискуем.
6
При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже
положителния факт на погасяване на дълга.
Между страните не се спори и от представените по делото писмени
доказателства - Договор за потребителски кредит №*** и заявление-
декларация за установяване на договорни отношения и заявление за
рефинансиране се установява, че между страните е постигнато съгласие за
сключване на договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът се
задължава да отпусне на ответницата кредит в размер на сумата от 7395,92
лв., платим на 46 равни месечни погасителни вноски, всяка от които по 341,26
лв. и една изравнителна от 341,40 лв. , при ГПР 48,95 % и лихвен процент от
45,88 %. Посочен е и общ размер на задължението по кредита - 16039,36 лв.,
общ размер на месечната вноска -341,40 лв. и дата на погасяване: 25 ден от
месеца.
Така сключеният между страните договор разкрива признаците на
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК. Ответницата е
физическо лице, за което няма данни при сключването на договора да е
действало в рамките на своята професионална или търговска дейност, а
ищецът е търговско дружество с предмет на дейност кредитиране, вкл.
предоставяне на потребителски кредити, следователно, при сключването на
договора ищецът е действал в качеството на "търговец", според легалната
дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР ЗЗП, а ответницата има качеството на
"потребител", според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Ето защо, в
настоящото производство е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК,
изискваща от съдът служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи
в процесния договор. Доколкото няма данни да е налице отрицателна
предпоставка, предвидена в чл. 4 ЗПК, процесният договор за кредит е в
приложното поле на ЗПК. Съгласно приложимата разпоредба на чл.22 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени
императивните законови изисквания към формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите, а
именно изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9.
Спорен в настоящето съдебно производство се явява въпросът за
съответствието на сключения между страните договор за потребителски
7
кредит с изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
Съгласно посочената законова разпоредба, която има императивен
характер, договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
приложение № 1 начин. Самият ГПР, както и общата сума, дължима от
потребителя намират своите легални дефиниции в разпоредбите на чл.19, ал.1
ЗПК и § 1, т.2 от ДР на ЗПК , според които "ГПР по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит", а общата сума, дължима
от потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя. Общите разходи по кредита също са легално
дефинирани посредством разпоредбата на § 1, т.1 от ДР на ЗПК, според която
това са "всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия".
От цитираните разпоредби следва, че законната лихва съставлява част
от ГПР, като към нея могат да се насложат различни допълнителни разходи,
водещи до увеличаването на кредитната тежест-такси, комисионни и пр.,
които разходи също са елемент от ГПК по силата на същите разпоредби. Ето
защо и с цел ограничаване размера на кредитната тежест, с разпоредбите на
чл.22, вр.с чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК и чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК, законодателят е
предвидил не максимален размер на възнаградителната лихва по кредита, а
максимален размер на ГПР, предвиждайки лихвата като част от последния.
Така с приемането на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014г.) годишният процент на разходите е ограничен до не повече от пет
8
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, и е предвидено, че клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, се считат за нищожни.
При действието на посочените разпоредби на ЗПК, щом като
възнаградителната лихва е включена в изчисляването на ГПР и заедно с
останалите разходи по кредита ГПР не надвишава пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, то и лихвата
не надвишава допустимия морален праг, над който клаузата за лихва би се
явила нищожна.
В разглеждания случай договореният ГПР е 48,95 % и следователно не
надвишава пет пъти размера на законната лихва (50% към датата на
сключване на договора за кредит). В договора ясно е посочено, че договорната
лихва е съобразена при изчисляването на ГПР, в който освен нея са включени
единствено разходите за евентуално принудително събиране на задълженията,
подробно описани в чл. 15 от процесния договор за потребителски кредит,
които са условни. Настоящият състав намира, че след като ГПР не надвишава
установения максимален размер в чл.19, ал. 4 ЗПК, то уговорката за лихвен
процент, като част от този годишен процент на разходите, възнаградителната
лихва не е накърняваща Д.те нрави, съответно на това основание не следва
договорът да бъде обявяван за недействителен. В този смисъл са и Решение №
50086 от 21.12.2023 г. по т.д. № 1027/2022 г., I ТО, ТК на ВКС, докладчик
Тотка Калчева и Определение № 50094 от 15.02.2023 г. по гр.д. № 3123/2022 г.,
I V ГО, ГК на ВКС, докладчик Яна Вълдобрева.
Така изложените съображения дават основание да са приеме, че
предявените установителни искове са основателни и следва да бъдат уважени.
Настоящият съдебен състав е запознат с практиката на ВКС, на която се е
позовал районният съд в обжалваното решение, но намира, че дори при
споделяне на тази практика исковете отново следва да се уважат. Според
посочената практика на ВКС (напр.определение №527/09.06.2022г. по гр.дело
№151/2022г.) „преценката за нищожност поради накърняване на Д.те нрави се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Приемането на норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, не
9
представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои
случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при
кратно надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва,
противоречат на Д.те нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които
оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния процент на
разходите.“
При зачитане на силата на чл.19, ал.4 и ал.5 ЗПК обаче, в настоящия
случай не могат да се извлекат доказателства, които да аргументират извод за
нищожност на клаузата за договорна лихва, поради противоречие с Д.те
нрави. Кредитът е необезпечен, сключен е за срок от 4 години, а освен
възнаградителната лихва, отпускането, усвояването и изплащането му не са
свързани с никакви други тежести- такси, застраховки, комисионни и пр. При
тези условия договорна лихва, равняваща се на четирикратния размер на
законната лихва, не е накърняваща Д.те нрави и при съответствието на
договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК, той се
явява действителен.
Настоящият състав намира доводът за нищожност на договора поради
подвеждащо съдържание на ГПР за неоснователно. В чл.10 от договора ясно е
посочен ГПР, общата дължима сума към момента на сключване на договора. В
същия е разписано, че при изчисление на ГПР се вземат предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК са спазени. От допуснатата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, неоспорена от страните, се установява, че като структура в
процесния договор за кредит в посочения ГПР ищецът е включил всички
изискуеми от закона параметри за неговото изчисление. Съдът кредитира
заключението на съдебно-счетоводната експертиза като обективно и пълно,
като същото е отговорило подробно на поставените задачи. Съобразно
изложеното, доводът за неправилно изчисление на ГПР се явява
неоснователно. Настоящият състав намира за неоснователен и изложеният
довод по отношение не ГПР, че следва да бъдат посочени данните, въз основа,
на които е направено изчисляването. В чл. 19 ЗПК е посочено какво изразява
ГПР, как се изчислява и какво не включва ГПР. В настоящия случай в
процесния договор в чл. 10 е посочено, че при изчисление на ГПР се вземат
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
10
разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин и общата
дължима сума, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
Въззивният съд намира и за неоснователно възражението за
нищожност на договора поради липсата на предоставен стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за договора –
нищожност на основание чл. 22 вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК. Действително с
исковата молба не е представен такъв европейски формуляр, но в приложения
по делото договор за потребителски кредит в чл. 25.13.1 е посочено, че при
сключване на договора кредиторът е предоставил своевременно,
безвъзмездно, на хартиен носител и на български език необходимата
информация във формата на „Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация“ за сравняване на различните предложения и за
вземане на информирано решение за сключване на този договор, съобразно
изразените от потребителя предпочитания и въз основа на предлаганите от
кредитора условия на договора, като потребителят е декларирал, че му е
предоставен такъв формурляр при подписването на процесния договор. С така
изложеното по отношение на съдържанието на чл. 25.13.1, настоящият състав
намира, че е изпълнено задължението, предвидено в чл. 5, ал. 1 ЗПК.
Настоящият състав не споделя изложеното във въззивната жалба и в
отговора на исковата молба, че е налице нищожност на договора поради
противоречието му с чл. 11, ал.1, т.9а ЗПК. Уговореният в процесния договор
лихвен процент е фиксиран и в случая е неприложимо изискването относно
индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, за да е налице задължение за съдържание на договора на
методиката на референтен лихвен процент, съгласно чл. 33а ЗПК.
Направено е възражение за нищожност на договора на основание чл.
11, ал. 2 ЗПК, поради непредставяне на общи условия на потребителя и
неподписването им на всяка страница. Данни процесният договор за
потребителски кредит №*** да е сключен при общи условия липсват, поради
което релевираното възражение се явява неоснователно.
Въззивният съд не споделя доводът в отговора на въззивната жалба и в
отговора на исковата молба относно липса на изискуемото императивно
съдържание на погасителния план, инкорпориран в процесния договор за
потребителски кредит. Инкорпорираният в договорът погасителен план
11
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, какви компоненти са включени във
вноските, както и каква е оставащата непогасена главница и възнаградителна
лихва след всяка отделна вноска, с която информация настоящият състав
счита, че са изпълни изискванията на чл.11, ал. 1, т. 12 ЗПК.
Неверен се явява в отговора на исковата молба за недължимост на
претендираната договорна лихва, тъй като предвид обявената предсрочна
изискуемост на кредита всички други претенции, които са извън законната
лихва за забава, следвало да бъдат отхвърлени като недължими. Принципно
изложеното, че след обявяване на предсрочната изискуемост се дължи само
законна лихва за забава е вярно, но в конкретния случай договорна лихва след
обявяване на предсрочната изискуемост не е претендирана от ищцовото
дружество договорна лихва, видно от посоченият период на претендираната
договорна лихва, както и от периода на претендираната законна лихва за
забава. В тази връзка заобикаляне на забраната по чл. 33, ал. 2 ЗПК не е
налице.
Неоснователно се явява възражението относно липса на доказателства
за обявена предсрочна изискуемост. С исковата молба като приложение е
приложена обратна разписка ИД PS 1421 008D6М 2 с баркод 9123041001164,
от която е видно, че уведомлението за предсрочна изискуемост на договор за
потребителски кредит №*** е получена от Г. Щ. С. е получено на 25.04.2023 г.
Бланкетно и недоказано се явява възражението, че не се доказвало
съдържанието на изпратеното и заявеното, че пликът е бил без съдържание.
Достигайки до противоположни правни изводи, като резултат от
неправилно приложение на материалния закон, районният съд е постановил
неправилно решение, което ще следва да се отмени изцяло и да се постанови
ново такова, с което предявените искове бъдат уважени.
По разноските:
При този изход на делото за производството пред районния съд и за
заповедното производство, ответницата дължи заплащане на ищеца на
направените от него деловодни разноски за двете производства.
За заповедното производство ответницата следва да заплати сумата от
199,33 лв., от които 146,33 лв. – държавна такса и 50 лв. за юриконсултско
12
възнаграждение.
За производството пред районния съд ответницата следва да заплати
сумата от 680,69 лв., от които 180,69 лв. – държавна такса, 400 лв. – депозит за
вещо лице и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
За производството пред настоящата инстанция на осн.чл.78, ал.1 ГПК
ответницата Г. Щ. С. следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от
163,51 лв. деловодни разноски за държавна такса.
Водим от горното, Окръжен съд - Враца
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение №245/05.10.2024г. на Районен съд-Бяла
Слатина, постановено по гр.дело № 1651/2023г. И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Г. Щ. С. от гр. Бяла Слатина с
ЕГН: **********, ДЪЛЖИ на „ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД, със седалище
гр.София, ЕИК ***, сумата в размер на 5 306,33 лева (пет хиляди триста и
шест лева и тридесет и три стотинки), представляваща главница по Договор за
потребителски кредит №*** от 16.06.2020г., ведно със законна лихва за период
от депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК – 01.06.2023г., до окончателно
изплащане на вземането, сумата в размер на 1619,14 лева (хиляда шестстотин
и деветнадесет лева и четиринадесет стотинки), представляваща договорна
лихва за периода от 25.07.2022г. до 26.04.2023г., сумата в размер на 390,93
лева (триста и деветдесет лева и деветдесет и три стотинки), представляваща
обезщетение за забава за периода от 25.07.2022г. до 18.05.2023г., за които
вземания са издадени заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.д.№690/2023г. по описа на РС-Бяла Слатина.
ОСЪЖДА Г. Щ. С. от гр. Бяла Слатина с ЕГН: **********, ДА
ЗАПЛАТИ на „ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД, със седалище гр.София, ЕИК ***
сумата от 199,33 лв. (сто деветдесет и девет лева и тридесет и три стотинки) -
деловодни разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№690/2023г. по
описа на РС-Бяла Слатина и сумата от 680,69 лв. (шестстотин и осемдесет
лева и шестдесет и девет стотинки) – деловодни разноски за исковото
производство пред районния съд, съобразно уважената част от искoвете.
13
ОСЪЖДА Г. Щ. С. от гр. Бяла Слатина с ЕГН: **********, ДА
ЗАПЛАТИ на „ТИ БИ АЙ БАНК“ЕАД, със седалище гр.София, ЕИК ***,
сумата от 163,51 лв. (сто шестдесет и три лева и петдесет и една стотинки) -
деловодни разноски за производството пред въззивната инстанция, съобразно
уважената част от въззивната жалба.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14