Р
Е Ш Е
Н И Е
N
гр. Сливен, 11.03.2021г.
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на десети март през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
КРАСИМИРА КОНДОВА
при участието на секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното
от съдия Красимира Кондова въз.гр. д. №
77 по описа за 2021г., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно, намира правно основание в чл.258 и сл. ГПК и се
движи по реда на глава двадесета ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника в
първоинстанционното производство Е.Д. ***, депозирана от процесуален
представител по пълномощие и насочена срещу Решение № 260247/20.11.2020г. по
гр.д. № 863/2020г. на СлРС. С атакувания съдебен акт съдът уважил предявен иск
по чл.108 ЗС от Й.Д. ***, като признал
за установено между страните, че ищеца е собственик на процесния недвижим
имот-апартамент и осъдил ответника да предаде на ищеца владението на имота,
както и присъдил в полза на ищеца разноски в размер на 896,80 лв.
Въззивникът счита постановеното решение за
незаконосъобразно и неправилно. Твърди, че в първоинстанционното производство
иск за признаване на установено, че ищеца бил собственик на имота не бил
предявяван и съдът се произнесъл по непредявен иск. Сочи, че с исковата молба
били предявени два иска за предаване на владението, ако същия се ползвал от
ответника без правно основание или на правно основание договор за наем. Твърди,
че не е оспорвал собствеността на ищеца и се установило в процеса, че ползвал
имота от името на родителите си, които били с учредено право на ползване върху
процесния имот.Твърди, че ползвателят можел да предостави ползването на имота
на друго лице под формата на наем или заем за послужване и съответно да
упражнява правото си чрез другиго.
От въззивната съдебна инстанция се иска отмяна на
атакуваното решение и отхвърляне на предявените искове, като неоснователни и
недоказани. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв е
депозиран от ищеца в първоинстанционното производство. Счита жалбата за неоснователна,
като твърди, че по квалификацията на иска и доклада на съда, страните не са
направили възражения и доказателствената тежест била разпределена коректно.
Твърди, че въз основа на събраните гласни доказателствени средства в
кредитираните им части, съдът правилно уважил иск по чл.108 ЗС, тъй като той
давал право на собственика на вещта да я иска от всяко лице, което я владее или
държи без да има основание за това. В случая съдът счел, че не се касае за
търпими или съпозволителни действия, извършвани от ответника със съгласието на
ползвателите, а се касаело до упражняване на фактическа власт върху вещта.
Иска се потвърждаване на решението на СлРС, като
правилно и законосъобразно. Претендират се разноски.
Насрещна въззивна жалба не е депозирана.
Както с жалбата, така и с отговора не са направени искания за събиране на
доказателства във въззивната фаза на процеса, респ. такива не са събрани.
Настоящият съдебен състав намира въззивната жалба за редовна и допустима,
тъй като отговаря на изискванията, визирани в чл.260 и чл.261 ГПК – подадена е
в законоустановения срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен
интерес от атакуване на първоинстанционния съдебен акт, чрез постановилия го
съд.
След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и
допустимо. Постановено е по допустим иск от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на
съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е
постановил.
При осъществяване на въззивния контрол за
законосъобразност и правилност върху атакувания акт, настоящата инстанция, след
преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и
правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Фактическата обстановка, така както е изложена в мотивите
на ревизираното решение е всеобхватна и кореспондира със събрания по
делото доказателствен материал, поради
което и с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, въззивната съдебна инстанция ПРЕПРАЩА своята към нея.
Инвокираните във въззивната жалба оплаквания са
неоснователни.
Първоинстанционният съд
приел за разглеждане ревандикационен иск с правно основание чл.108 ЗС и
в условията на евентуалност иск по чл.233, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на наета
вещ. По евентуалния иск няма произнасяне от съда, с оглед уважаване на главния
иск.
Въззивникът се брани срещу предявения ревандикационен
иск, като отрича пасивната си легитимация по иска, твърдейки, че не е владелец,
а държател на процесния имот и правото
му да държи вещта произтича от правото на ползвателите, негови родители, които
били с учредено право на ползване пожизнено върху имота. Освен това се твърди,
че предявеният главен иск не следвало да се квалифицира като собственически по
чл.108 ЗС, доколкото нямало спор между страните по отношение обстоятелството,
че ищеца бил собственик на имота.
Тези твърдения обаче не се подкрепят от събраните по
делото доказателства.
На първо място следва да се подчертае, че след извършване
на доклада по реда на чл.146 ГПК от съда, ответникът в производството не е
възразил нито по дадената правна квалификация на исковете, нито по
разпределената доказателствена тежест. На следващо място твърдения за ползване на имота, вместо родителите на
въззивника са въведени за първи път едва с въззивната жалба. В отговора на
исковата молба ответникът и настоящ въззивник е поддържал тезата, че пребивавал
от време на време в процесния имот, когато се налагало да се грижи за болните
си родители, последните с учредено право на ползване върху имота, които през
летния сезон живеели на село, а през зимата в процесното жилище. От
представените от самия него документи, установяващи здравословното състояние на
родителите му е видно, че те са с
постоянен адрес /записан в епикриза, ЕР
ТЕЛК, етапна епикриза и рецептурни книжки – л.26-32 от делото/ ***, общ.Сливен.
От свидетелските показания също се установява категорично, че родителите на
ответника живеели целогодишно в ***, общ.Сливен, а ответникът живеел в
процесния имот в гр.Сливен.
Собственикът на една вещ, наред с останалите
правомощия от съдържанието на правото на собственост, притежава правото да
владее вещта - лично или чрез избрано от него лице, упражнявайки фактическа
власт върху нея, която изключва упражняването на непосредствена фактическа
власт от всяко трето лице. Когато това право е нарушено, законът установява право за собственика да иска
своята вещ от всяко трето лице, което я владее или държи без да има основание
за това.
Активната материалноправна легитимация за предявяване
на иск, насочен към възстановяване на положението, съществувало преди някакво
чуждо посегателство върху вещта, принадлежи както на вещния ползвател - чл. 111,
ал. 1 ЗС, така и на "голия собственик", какъвто в
случая е ищецът, настоящ въззиваем / в този см. Определение № 43/21.01.2019г.
по гр.д. № 2197/2018г. ІІ г.о. ВКС/.
Не е спорно по делото, а и е установено, че ищецът е
собственик на недвижимия имот, като прехвърлителите са запазили правото си на
пожизнено ползване. Не може да има спор, че ползвателят може да предостави
ползването на имота на друго лице под формата на наем или заем за послужване и
съответно да упражнява правото си, чрез другиго. В процеса обаче ответникът не
е доказал да владее или държи вещта на подобно правно основание. В
първоинстанционното производство дори не е имало твърдения от негова страна, че
упражнява право на ползване на основание наемно правоотношение, сключено с
родителите му ползватели или по договор за заем за послужване. Едно от
задълженията на заемателя при договор за заем за послужване е да съобщава на
заемодателя за посегателствата на трети лица, каквото в известна степен е
предявяване на собственически иск. Носителите на ограниченото вещно право на
ползване не са участвали в процеса, като свидетели за да установят наличие на
правно основание, въз основа на което ответникът държи имота. От показанията на
всички свидетели се установява, че за известен период от време страните в
процеса живели заедно в жилището, както и, че свидетелят Д. - брат на ищеца и
син на ответника също разполагал с ключ за имота и го посещавал периодично.
Така не е установено в крайна сметка кой на какво правно основание ползва
имота, тъй като не е доказано в процеса каква е волята на ползвателите в това
отношение.
От показанията на свидетелите Д., С. и Д. се установяват
лоши личностни взаимоотношения между страните в процеса /баща и син/, при които
ответникът изгонил ищеца от апартамента и не го допускал в него. Така дори и
хипотетично да се приеме, че учреденото право на ползване било упражнявано,
чрез ответника, това негово поведение би
могло да се окачестви, като признак на владелческо отношение към имота, превръщане
на държането във владение с намерение да се свои имота.
Доколкото въззивникът не е доказал, че държи имота на
правно основание, то петиторния иск се явява основателен и доказан. Тъй като се
уважава главният иск, съдът не следва да разглежда и се произнася по евентуално
предявеният облигационен иск по наемно правоотношение.
С оглед изложените аргументи атакуваното решение е
правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Въззивникът следва да
понесе отговорността за разноските, сторени от въззиваемия за въззивната фаза
на процеса в размер на 600 лв., адвокатски хонорар по договор за правна защита
от 14.12.2020г.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260247/20.11.2020г. по гр.д.
№ 863/2020г. на СлРС.
ОСЪЖДА Е. Д. Д., ЕГН:********** *** ДА ЗАПЛАТИ на Й.Е.Д., ЕГН: **********
***, сума в размер на 600 лв./ шестстотин лева/, деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС РБ в едномесечен
срок от връчването му на страните, при наличие на предпоставките по чл.280,
ал.1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.