Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 4216 06.11.2019 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на петнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 11937 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
По делото са предявени два иска, съответно с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Ищецът Б.К.Д., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника си адв. С.П., е предявил против „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Мотописта“, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от *** С.Н. и Ц.С., иск за признаване на установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № ***/ 30.09.2015 г. е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11 ал. 1 т. 10, 11, 12 и чл. 10а ал. 2 от ЗПК. Наред с това е предявен кумулативно и осъдителен иск- за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 306, 12 лева, като получена без основание по недействителния договор, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 18.07.2019 г., до окончателното й плащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ***/ 30.09.2015 г., по който ищецът получил в заем сумата от 4 000 лева, за срок от 36 месеца, с месечна вноска от 195, 18 лева, включваща главница и лихва, както и месечна вноска от 100, 44 лева- по пакет от допълнителни услуги, при фиксиран лихвен процент- 41, 17 % и ГПР- 49, 90 %. Ищецът платил по договора 26 вноски по 295, 62 лева всяка, като с допълнително споразумение с ответника се разбрали да заплати още 15 вноски по 270 лева, от които обаче заплатил само 6 вноски, или общо бил заплатил сумата от 9 306, 12 лева. Договорът за кредит обаче бил недействителен на няколко основания. На първо място се твърди, че ответникът не бил предоставил необходимата преддоговорна информация на потребителя. Освен това, в договора не били посочени условията за прилагане на лихвения процент, липсвала разбивка на месечната вноска със суми за лихва и за главница, като не ставало ясно как била определена общата дължима сума и какво точно се включвало в нея. Също така погасителният план не отговарял на изискванията на закона, липсвала разбивка на всяка погасителна вноска, нямало и посочване на разпределение на вноските измежду дължимите по договора суми и тяхната последователност, не била посочена и годишната база за изчисление на възнаградителната лихва. Всичко това водело до изначална недействителност на договора, а отделно- вноските по пакет допълнителни услуги представлявали услуги по усвояване и управление на кредита, а законът забранявал такси за тях- чл. 143 т. 19 от ЗЗП. Договорната възнаградителна лихва пък била нищожна, поради противоречие с добрите нрави, защото надвишавала трикратния размер на законната лихва, като в конкретния случай вместо изискуемите 30 %, тя била 49, 90 %. В този смисъл иска да се признае за установено, че договорът за кредит е недействителен на посочените специални основания, както и да се върне платеното по кредита, поради липса на основание. Претендират се още законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане, както и разноските по делото. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа исковете. Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли исковете да се отхвърлят изцяло. Признава се обстоятелството, че между страните имало сключен договор за кредит, като се твърди, че преди подписването му на ищеца се предоставила необходимата преддоговорна информация, а той решил да закупи и пакета от допълнителни услуги, като освен това сключил и анекс към договора във връзка със забавата в плащанията. Твърди се, че договорът отговарял на специалните изисквания за редовност по ЗПК и не били налице описаните в исковата молба пороци откъм съдържанието му. Възнаграждението по пакета от допълнителни услуги не представлявало такса по управление или усвояване на кредита. Този пакет давал възможност на потребителя да извършва едностранна промяна на погасителния план. Неоснователни били и твърденията за противоречие на ГЛП с добрите нрави, които били морални категории, нескрепени със закон. В договора ГПР не надвишавал ограничението по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Дори и клаузата за лихва да се приемела за неоснователна, то следвало да се дължи поне законната лихва за забава. Отделно от това, ищецът бил сключил допълнително анекс, с което условията по кредита били предмет на индивидуално договаряне. Договорът не заобикалял разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото възнаграждението по пакета от допълнителни услуги не следвало да се включва в ГПР, тъй като това били преференции, а не задължителни условия за отпускане на кредита. Страните не целели в случая постигането на забранен резултат, а реализиране на сделката, което не било забранено от законодателя. За предявения осъдителен иск, се твърди, че той евентуално би бил основателен само до размера от 4 273, 95 лева, колкото била платената сума по договора от потребителя. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски, като прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като взема писмено становище по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за потребителски кредит № ***/ 30.09.2015 г. ответникът е предоставил в заем на ищеца сумата от 4 000 лева, за срок от 36 месеца, с месечна вноска от 195, 18 лева, както и месечна вноска от 100, 44 лева- по пакет от допълнителни услуги, при фиксиран лихвен процент- 41, 17 % и ГПР- 49, 90 %. Със заявление от 11.05.2016 г. погасителният план е променен и към договора е сключен анекс, като ГПР е променен на 46, 93 %. Изготвен е и нов погасителен план по анекса.
Представени са договорът, стандартният европейски формуляр, преддоговорна информация, споразумението за пакета от допълнителни услуги, извлечение по сметка, както и допълнителният анекс.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според което вещото лице е установило, че размерът на отпуснатия кредит е 4 000 лева, размерът на погасителните вноски възлиза на 8 273, 95 лева, като за възнаградителна лихва е дължима сумата от 3 026, 48 лева, а за пакета от допълнителни услуги- 3 615, 84 лева. Ищецът заплатил, както следва: главница- 2 671, 94 лева, лихва- 2 730, 22 лева и вноски по допълнителните услуги- 2 812, 32 лева. В ГПР не били включени разходите от пакета за допълнителни услуги.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Първото релевирано в исковата молба основание за недействителност на договора за потребителски кредит е свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено единствено, че той е във фиксиран размер от 49, 90 %, а пък лихвата е 41, 17 %, без да е записана точната й стойност в лева като сума. Също така не става ясно какво представлява разликата между горните проценти и кои разходи покрива. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Допълнително във връзка с горното, следва да се отбележи, че е нарушена и нормата на чл. 10 а ал. 2 от ЗПК, която предвижда, че кредиторът не може да изисква заплащането на такси за действия, свързани с управление на кредита, а ако бъде предвидено събирането на такива такси- то те трябва да бъдат конкретно и точно посочени в договора. В конкретния случай не става ясно за какво са използвани месечните суми за вноски по пакета от допълнителни услуги, които освен това не са включени според експертизата в ГПР, въпреки че е следвало това да бъде така с оглед нормата на параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК и в този случай разходите биха надхвърлили максимално допустимия размер по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. При това положение ГПР е некоректно посочен и в този смисъл пак е нарушена императивната норма на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Второто възражение на ищеца е за неспазени изисквания на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- липса на посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Тук следва да се посочи, че независимо, че в случая лихвеният процент бил фиксиран за целия срок на договора и оставал непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 41, 17 %, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба. Този пропуск отново сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Последното възражение в исковата молба касае погасителния план на договора. Според нормата на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК в този план трябва да има разбивка, като се посочи всяка вноска от какви пера е съставена. Отделно от това, за да бъде изпълнено изискването договорът за кредит да е ясен и разбираем за потребителя, е необходимо да има разпределение на съответната погасителна вноска между различните дължими суми, както и последователността, в която същите ще се погасяват. В процесния договор обаче липсва информация колко е размерът на възнаградителната лихва като сума, както и с изплащане на всяка вноска каква част от лихва се погасява. Същото не е отбелязано и в приложения към договора погасителен план. Това създава необходимост от тълкуване на договора, а законовото изискване в погасителния план да е посочен размерът на лихвата е въведено в защита на потребителя, като неспазването му също обуславя недействителността на съглашението.
По отношение
на възнаградителната лихва също се прави възражение
за нищожност, поради противоречие с добрите нрави, което се явява основателно.
Както вече се посочи, в договора е предвидена възнаградителната
лихва в размер на 41, 17 %, който надвишава трикратния размер на законната
лихва и оттук- тази клауза се явява нищожна.
Горните
съображения водят до нищожността на договора за потребителски кредит, като,
както вече беше посочено, съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Това означава, че
ищецът дължи плащане единствено на предоставения му заем в размер на сумата от 4
000 лева, но доколкото ССчЕ установява погасяване на
сума над него- такава в размер на 8 273, 95 лева, разликата в размер на 4 273,
95 лева, която е над размера на получения кредит, се явява недължима, като
получена при начална липса на основание, поради което тази сума следва да бъде
върната на потребителя, в който смисъл е и предявената претенция. Искът обаче е
предявен в по- висок размер- за сумата от 5 306, 12 лева, като за
разликата над доказания размер от експертизата от 4 273, 95 лева, до
пълния такъв, претенцията следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
Присъдената сума се дължи, ведно със законната лихва от датата на предявяване
на иска, доколкото това е законна последица от уважаването на осъдителната
претенция.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК всяка от страните принципно има право да получи разноски по съразмерност. И двете страни претендират такива, като по делото са налице доказателства за следните, направени от страните разходи: ищец- внесена държавна такса в размер на 264 лева (лист 12), внесен депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 150 лева (л. 46) и заплатено адвокатско възнаграждение за хонорар на пълномощника на страната в размер на 1 000 лева (л. 7); ответник- няма доказателства за направени разноски, но пък на страната е дължимо на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК юрисконсултско възнаграждение, което се претендира с отговора в размер на 300 лева. В отговора ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца, като е поискал намаляването му до минимума. По смисъла на чл. 78 ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът по искане на другата страна може да присъди и по- нисък размер на разноските. В конкретния случай действително делото не се отличава с фактическа или правна сложност, защото по спорните въпроси по делото вече е формирана трайна съдебна практика, а производството е приключило само в едно съдебно заседание, без да са настъпили никакви усложнения в процеса, поради което съдът намира, че са налице предпоставките за намаляване на възнаграждението. Макар и да са предявени два отделни иска- установителен и осъдителен, доколкото в договора за правна защита не е предвидено самостоятелно възнаграждение по всеки от исковете, а общо за водене на делото, то следва да бъде изчислено на база оценяемия иск в предявения му размер от 5 306, 12 лева. Според нормата на чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., минималният размер на адвокатското възнаграждение на ищеца в този случай следва да възлиза на сумата от 595, 30 лева, до който размер съдът намира, че е справедливо да го намали. Доколкото и размерът на юрисконсултското възнаграждение се определя от съда, по горните съображения за липса на особена фактическа и правна сложност на делото, същото обаче следва да бъде определено в минималния размер от 100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК. Изчислени по съразмерност, разноските следва да се присъдят, така: на ищеца се дължи сумата от 812, 96 лева, а на ответника- сумата от 19, 45 лева.
Поради изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Мотописта“, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от С.Н. и Ц.С.- **** и Б.К.Д., ЕГН: **********,***, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № ***/ 30.09.2015 г. е недействителен поради липса на посочена обща дължима сума от потребителя и начина на формирането й, поради липса на посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент и поради липса на посочване в погасителния план на последователността на разпределение на вноските по договора.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Мотописта“, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от **** С.Н. и Ц.С., да заплати на Б.К.Д., ЕГН: **********,***, сумата от 4 273, 95 лева (четири хиляди двеста седемдесет и три лева и деветдесет и пет стотинки) лева- получена без основание сума по недействителния договор за потребителски кредит № ***/ 30.09.2015 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска- 18.07.2019 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за осъждане на ответника да заплати сумата за разликата над уважения размер от 4 273, 95 лева до пълния предявен такъв от 5 306, 12 лева.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Мотописта“, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от управителите С.Н. и Ц.С., да заплати на Б.К.Д., ЕГН: **********,***, разноските по настоящото дело, изчислени по съразмерност, възлизащи на сумата от 812, 96 (осемстотин и дванадесет лева и деветдесет и шест стотинки) лева.
ОСЪЖДА Б.К.Д., ЕГН: **********,***, да заплати на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Мотописта“, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. В, представлявано от **** С.Н. и Ц.С., разноските по настоящото дело, изчислени по съразмерност, възлизащи на сумата от 19, 45 (деветнадесет лева и четиридесет и пет стотинки) лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД