№ 281
гр. К., 08.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – К., ІV СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Грета Денчева
при участието на секретаря Евгения Пинева
като разгледа докладваното от Грета Денчева Гражданско дело №
20225140100231 по описа за 2022 година
Постъпила е искова молба от Н.О.М. против „Н." ООД, в която се
твърди, че е страна по сключен с ответното дружество договор за кредит от
дата ********** г., по силата на който са му предоставени в собственост
заемни средства в размер на 1000, 00 лева, при фиксиран лихвен процент по
заема 40,70%, годишен процент на разходите - 49,22% и срок за погасяване: 6
месеца. Сочи, че съгласно чл.4, ал.3 договора, в срок до края на следващия
работен ден от сключването му, същия следва да бъде обезпечен с банкова
гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за
сумата от 1122, 00 лева. Сочи, че в случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията визирани в чл.4, ал.3 договора, същият
дължи неустойка, визирана в чл.6, ал.1 от договора на кредитора в размер на
624,00 лева, която той следва да престира разсрочено заедно с погасителната
вноска, с която неустойка падежното вземане нараства значително. Твърди,
че заемателя е усвоил изцяло заемният ресурс, но не е дължал плащания за
лихва и неустойка, поради нищожност на договорните клаузи.
Сочи, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на
40,70% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва. Поради
по-високия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на
разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му/,
но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл.2 от договора в
действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т.
10 от ЗПК. Твърди, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на
40,70 %, към който се кумулира вземането, представляващо скрита печалба
визирана в договора за неустойка, с която кредиторът допълнително се
обогатява се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между
правата и задълженията на потребителят и доставчика на финансова услуга в
разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което води до
нищожност на договорното съглашение.
Твърди, че в настоящият случай договорената между страните лихва
1
надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на
добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в
обществото, на основание на това, че тя не отговаря на действителните
параметри на договора, тъй като към нея се кумулира уговорената в договора
неустойка.
Твърди, че клаузата на чл.6, ал.1 от договора, предвиждаща заплащане
на неустойка в размер на 624,00 лева, при неизпълнение на задължение за
представяне на гаранция по чл.4, ал.3 от договора е нищожна, като
противоречаща на добрите нрави. Сочи, че в случая обезщетението не служи
за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата
и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на
кредита, като е предвидено да се кумулира към погасителните вноски като по
този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
потребителят. Счита, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя,
небанковата финансова институция е поставила към нея неизпълними
изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в
нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Твърди, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция,
тъй като се предвижда предоставяне на обезпечение след сключване на
договора, като на практика така се лишава кредитора от гаранции срещу
неизпълнението. Твърди, че явно кредитодателят не е търсил обезпечение,
тъй като е поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за
предоставяне на обезпечението.
Твърди, че неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън
присъщите й функции, тъй като е предвидено тя да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на
кредита. Сочи, че по същество тя е добавка към възнаградителната лихва на
търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно
лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл
би представлявала и печалбата на заемодателя. Сочи, че от една страна,
неустойката е включена като падежно вземане- обезщетение на кредитора, а
от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от
неизпълнението, тъй като е съизмерима с предоставената сума по кредита.
Сочи, че по този начин се заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 ЗПК при
определяне ГПР. Твърди, че договорена при тези условия неустойката
представлява допълнителна облага-печалба към възнаградителната лихва, без
обаче тя да бъде обявена по този начин на потребителя по реда на чл. 5 от
ЗПК и без тя да бъде включена в договорното съдържание като договорна
лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Излага твърдения, че поради невключването на
неустойката в посоченият в потребителския договор размер на ГПР,
последният не съответства на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговаря на
реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. По изложените
съображения, моли съда да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на клаузата на чл.6, ал.1 от договора, сключен с „Н." ООД на
**********г., предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на
принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между
страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
2
В срока по чл.131 от ГПК не е постъпил отговор от ответника. Същият
изразява становище по делото с писмена молба, депозирана преди първото
открито съдебно заседание по делото, чрез упълномощен адвокат. С
постъпилата молба, ответникът оспорва предявените искове, като моли да
бъдат отхвърлени. Моли да се вземе предвид, че неустойката не е част от
ГПР, тъй като това не е сигурен разход по договора за кредит и ако
кредитополучателят изпълни задължението си, неустойка няма да се дължи.
Твърди, че неустойката не е част от годишния процент на разходите, което е
предвидено и в изрична правна норма - чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която:
"При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит; “ Твърди, че в
конкретния случай, неустойка не се дължи, не е начислявана и не е
претендирана. Твърди, че дори да се приеме, че клаузата за неустойка е
нищожна, тази клауза е част от несъщественото съдържание на процесния
договор и не води до недействителност (нищожност) на целия договор за
кредит, от което следва, че ищцата има задължение да си изпълнява
задълженията по договора.
Съдът, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, счита за установено следното от фактическа
и правна страна:
Предявен е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр.
с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК.
Не е спорно по делото, с оглед липсата на подаден отговор по чл.131 от
ГПК и релевирани възражения в тази насока, че между е сключен договор за
кредит от дата ********** г., по силата на който са предоставени в
собственост на заемателя заемни средства в размер на 1000, 00 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема 40,70%, годишен процент на разходите -
49,22% и срок за погасяване: 6 месеца. Не е спорно по делото, че съгласно
чл.4, ал.3 договора, в срок до края на следващия работен ден от сключването
му е предвидено договора да бъде обезпечен с банкова гаранция или
гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сумата от 1122, 00
лева, като при неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията
визирани в чл.4, ал.3 договора, същият дължи неустойка, визирана в чл.6, ал.1
от договора на кредитора в размер на 624,00 лева.
По делото е изслушано и прието заключение на ССЕ, което съда
кредитира като компетентно и обективно изготвено. Вещото лице дава
заключение, че ГПР за потребителски кредит, съгласно договорените условия
с договор за потребителски кредит № ********** от ********** г., изчислен
съобразно формулата в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от Закона за
потребителския кредит, възлиза на 49,22 %. Вещото лице сочи, че при
изчисляване на ГПР е включена единствено договорената лихва по кредита в
размер 40,70%, годишно, възлизаща на 3,39 % месечно, като лихвата за 6-
месечния период на кредита е в размер 122.00 лв. Съгласно заключението на
вещото лице, ако, при изчисляване на ГПР, към разходите по кредита се
добави уговорената в процесния договор неустойка съгласно чл.6 /1/ от
Договора за кредит, в размер на 624 лв., те ще възлизат на 746 лв.
В клаузата на чл. 6, ал. 1 от Договора е уговорена неустойка за
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение на договора в
размер на сумата от 624 лв., която се начислява месечно, съгласно чл.6, ал.2
от договора.
3
По своята правна природа неустойката представлява форма на
договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните.
Поначало функциите на установена между страните неустоечна клауза са
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът
съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора,
неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното
право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да
се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не
към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните
примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични
и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; 4.
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на
задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността
си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от
заемодателя начин. Следователно задължението за заплащане на неустойка е
уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора
задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на
кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с
установеното възнаграждение на кредитора.
Така установеното задължение не може да се характеризира като
неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и
обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен характер.
В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на
кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на
неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято
стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, съдът
намира за установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност
съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение
за кредитодателя.
Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено
допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по
4
който е установено това задължение, тъй като договора е предвидено
неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и
възнаградителната лихва. Доколкото клаузата за заплащане на неустойка е
уговорена в договора и заемодателя във всеки един момент може да търси
изпълнение на това задължение, съдът намира, че ищеца има правен интерес
от предявяване на настоящия иск за прогласяване на нищожността й.
Съдът намира, че още със сключване на договора е уговорена
неустойка за неизпълнение на задължение, което е извън характерния
предмет на договора за заем, а за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение по договора за заем, което е допълнително,
второстепенно задължение. Действително, наличието или не на обезпечение
може да мотивира страните да сключат или не договора, или да го сключат
при различни условия, най-вече различна цена на услугата, но това не следва
да води до промяна на същественото съдържание на договор за заем,
опитвайки се да се заобиколи императивна разпоредба за максимален размер
на ГПР, визирана в чл. 19, т. 4 от ЗПК. Така формулирано задължението за
заемателя цели единствено получаване на допълнително парично заплащане
по договора от потребителя, уговорено още при сключване на договора,
водещо до нарастване на погасителната вноска по договора.Така уговорения
начин на заплащане, въведените изисквания за вида обезпечение, краткият
срок за изпълнение на задължението, налага извода, че още с възникване на
задължението се препятства неговото изпълнение. Кредиторът следва да се
съобрази с платежоспособността на длъжника и риска за предоставяне на заем
преди сключването му, задължение, въведено в чл. 16 от ЗПК. Непредставяне
на обезпечение само по себе си не води до претърпяването на вреди за
кредитора, които да бъдат обезщетени от потребителя. Уговорената
неустойка не може да се счита и уговорена за обезпечение за изпълнение на
същинските задължения по договора, доколкото задължението е именно за
предоставяне на обезпечение. Това води до извода, че задължението е
уговорено така, че да бъде препятствано изпълнението му, за да доведе със
сигурност до пораждане на уговорената санкция. Самата тя е уговорена така,
че да се кумулира към погасителните вноски. Всичко това налага извода, че
уговорената наустойка не притежава присъщите за неустойката
обезпечителната и обезщетителната функция, а води единствено до
оскъпяване на кредита, сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и
представлява печалба за заемодателя, която обаче е скрита, доколкото не е
посочена в общата сума за погасяване на кредита и не е включена в годишния
процент на разходите. Поради това и съдът приема, че е част от договорената
печалба на дружеството кредитор, независимо, че с цел заобикаляне на закона
не е включена като размер в уговорената възнаградителна лихва, какъвто
характер в действителност има тази уговорка.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави
е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния
случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата
на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил
правно действие.
Съгласно чл.21, ал.2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора
по-голямо от посоченото в чл.32, ал.4, е нищожна.Тази клауза освен това има
за цел да заобиколи изискванията на закона, който в чл.71 от ЗЗД
регламентира, че ако длъжникът не е дал обещаните обезпечения, кредиторът
може да иска изпълнение на срочното задължение и преди срока, с оглед на
което е нищожна и по смисъла на чл.21, ал.1 от ЗПК-договорът за кредит е
5
сключен за определен срок. Освен това неустойката е прекомерна по размер и
надвишава повече от пет пъти общия размер на договорната лихва,
представляваща възнаграждение по договора. Неустойката е уговорена така,
че дори, когато заемателят изпълнява задължението си в срок, дори и да го
изпълни предсрочно, то той пак ще дължи неустойка за непредставено
обезпечение по договора, което е извън присъщите на неустойката цели-да
обезпечи вредите на кредитора от неизпълнението. Съобразявайки практиката
на ВКС/Решение № 181/26.02.2015г. по дело № 4386/2013 на ВКС, ТК, II т.о.
и други/, че преценката за нищожност се извършва към момента на
сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен
случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение,
обезпечение на поетото задължение с други различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е
предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението, уговорената в чл.6 от договора
неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като още
към сключване на договора води до възможност за несправедливо
обогатяване на кредитора. Нищожността на клаузата за така уговорената
неустойка следва от противоречието й с чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК, съгласно
които при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, и когато потребителят забави
дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да
надвишава законната лихва.В този смисъл е и т.2 ТР 3/2017 от 27.03.2019г. на
ОСГТК на ВКС, че размерът на вземането на кредитора при предсрочна
изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само
на непогасения остатък от предоставената по договора парична
сума/главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост до датата на плащането.Наред с това, нито тази, нито другата
неустойка, са в обхвата на дефинираните понятия за дължими суми по
договор за потребителски кредит в §1-3 от ДР на ЗПК.
По така изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск за
установяване нищожността на клаузата на чл. 6, ал. 1 Договора, поради
установяването й в противоречие с добрите нрави е основателен, поради
което не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите посочени от
ищеца основания за недействителност на тази клауза.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в
полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски
в общ размер на 300 лв., от които сумата от 50 лв. за заплатена държавна
такса и сумата от 250 лв. – депозит за съдебно-счетоводна експертиза.
В производството по делото ищеца е бил защитаван на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на
процесуалния представител на ищцата – адв.Е.И., следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение, в размер на 300лв.,съгласно чл. 38, ал. 1, т.2
ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна клаузата, предвидена в чл. 6, ал.1 от Договор за
потребителски кредит № ********** от ********** г., сключен между
6
Н.О.М., ЕГН **********, с адрес: гр. К., ул. "Р. " №* и „Н." ООД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. "Л.С. " №*, ет.**,
представлявано от управителя И.Н.Х.-С., предвиждаща заплащането на
неустойка в размер на 624,00 лева, поради това, че противоречи на добрите
нрави.
ОСЪЖДА „Н." ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. "Л.С. " №*, ет.** да заплати Н.О.М., ЕГН **********,
с адрес: гр. К., ул. "Р. " №* сумата от 300 лева, разноски по делото.
ОСЪЖДА „Н." ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. "Л.С. " №*, ет.** да заплати на адв. Е.Г. И., АК-П.,
личен №**********, с адрес:гр.П., ул. "Х.К." №* сумата от 300 лева за
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 1, т.2 ЗАдв. във вр. с чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен
съд – К., в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – К.: _______________________
7