РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. С., 29.07.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на дванадесети юли две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 3932/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 40720/14.05.2020 г., предявена от Д.И.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, против З. „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, пл. „*******.
Ищецът Д.И.Б. твърди, че на 27.11.2018 г.,
около 17.10 ч., в гр. С.,***, с посока на движение от ул. „Бургас“ към бул.
„Крум Хр. Стоянов“, С.Р.С., при управление на лек автомобил „Пежо 407“, с рег.
№ *******, нарушил правилата за движение по пътищата, и реализирал
пътно-транспортно произшествие (ПТП) с пешеходката
С.Д.Б., която на 09.12.2018 г. починала вследствие на получените при ПТП
травматични увреждания.
По
случая било образувано ДП № 11446/2018 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 21541/2018
г. по описа на СГП.
В
исковата молба се сочи, че Д.И.Б. е бил син на починалата С.Д.Б.. Със смъртта на
своята майка, ищецът загубил най-близкия и скъп човек за него. Мъката,
страданията и болките, които изпитал и продължава да изпитва ежедневно, не
стихвали и щели да продължат до края на живота му. Ищецът понесъл изключително
тежко внезапната смърт на своята майка. Тя била неговата опора и стожер в
живота. Вниманието и любовта, с която го обграждала щели да липсват на ищеца
завинаги.
Ищецът твърди, че към
датата на увреждането, по силата на
застрахователна полица № BG
/03/118000521553, валидна от 17.02.2018 г. до 16.02.2019 г., ответникът е
застраховал гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно лек
автомобил „Пежо 407“, с рег. № *******, включително и на водача С.Р.С..
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде
осъден да му заплати сумата от 200 000
лева, представляващи обезщетение за
неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 09.12.2018 г.
до окончателното плащане. Ищецът
претендира и направените по делото разноски.
В срока за отговор на исковата молба, ответникът З. „Б.В.И.Г.“ АД е
депозирал отговор на исковата молба. Ответникът не оспорва, че към датата на
ПТП, по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“, е
застраховал гражданска отговорност на водача на лек автомобил
„Пежо 407“, с рег. № *******, че в резултат на описаното в исковата молба ПТП е починала пешеходката С.Д.Б.,
както и че ищецът е неин син.
Ответникът оспорва иска с възражението, че е
неоснователен. Оспорва твърденията в исковата молба, че вина за настъпване на
процесното ПТП има водачът на лек автомобил „Пежо 407“, с рег. № *******,
както и противоправността на неговите действия. Излага съображения, че в
представените по делото документи няма еднозначни и конкретни доказателства
къде точно се е намирала пострадалата пешеходка непосредствено преди ПТП, какво
е било поведението й на пътя и изобщо за механизма на процесното ПТП.
Ответникът релевира възражение за
съпричиняване на вредата от страна на пострадалата пешеходка, като твърди, че е допуснала нарушение на чл.
113, ал. 1 и чл. 114 ЗДвП, тъй като същата неочаквано за водача се е намирала
на пътното платно в непосредствена близост на автомобила, в тъмната част на
денонощието, при ограничена видимост за водача.
Ответникът оспорва е размера на предявения
иск, като твърди, че същият е силно завишен и не кореспондира с принципа за
справедливост по чл. 52 ЗЗД. Възразява и по отношение на претенцията за законна
лихва, като сочи, че е приложим чл. 497 КЗ, както и че е налице забава на
кредитора по отношение на плащането, както и че застрахователят не дължи лихва
по чл. 409 КЗ.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ (обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от
01.01.2016г.).
Съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ, увреденият, спрямо който
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал. 2
на чл. 432 КЗ, може да прави възраженията, които произтичат от договора и от
гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата разпоредба, за
да бъде уважен иска, следва да бъде установено наличието на валидно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника -
застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил. Наред
с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са налице
и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД
/деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на
причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално
обусловена от отговорността на застрахования делинквент и има вторичен характер
– застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е
отговорен спрямо увреденото лице за репатрирането им. Вината се
предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в
тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 27.11.2018 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен във формата на застрахователна полица № BG
/03/118000521553, валидна от 17.02.2018 г. до 16.02.2019 г., З. „Б.В.И.Г.“ АД, е
застраховало гражданската отговорност на лицата, правомерно управляващи лек
автомобил „Пежо 407“, с рег. № *******, включително и на водача С.Р.С.. Този
факт е приет за безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията между
страните по делото (с определението от 18.11.2020 г.).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
Съдът приема за установено по делото, че на 27.11.2018
г., в гр. С.,***, С.Р.С., при управление на лек автомобил „Пежо 407“, с рег. № *******,
е нарушил правилата за движение по пътищата и е реализирал пътно-транспортно произшествие с
пешеходката С.Д.Б., която на 09.12.2018 г. е починала вследствие на получените
при ПТП травматични увреждания.
Тези факти се установяват от присъда № 260052/27.11.2020
г. по НОХД № 2745/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Наказателно
отделение, 31 състав, с която С.Р.С., е признат за виновен в това, че на 27.11.2018 г.,
около 17.10 ч., в гр. С.,***, на около 10 метра след кръстовището с ул.
„Мелник“, с посока на движение от ул. „Бургас“ към бул. „Крум Хр. Стоянов“, управлявал
МПС - лек автомобил „Пежо 407“, с рег. № *******, като нарушил правилата за
движение по пътищата, предвидени в чл. 20, ал. 2, издр. 2 ЗДвП, предвиждащи, че
водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на
необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението, като не
предприел своевременно спиране, при наличие на пешеходката С.Д.Б., с ЕГН: **********,
на пътното платно, пресичаща от ляво на дясно спрямо посоката му на движение,
като не задействал своевременно спирачната система, след като имал техническа
възможност да възприеме намиращата се на платното за движение пешеходка Баева и
да предотврати чрез аварийно спиране настъпването на удара, в следствие на
което реализирал пътно-транспортно произшествие с нея и по непредпазливост
причинил смъртта й, настъпила на 09.12.2018г. в УМБАЛСМ „Пирогов“, поради което
и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3, чл. 58а, ал.
1 от НК и чл. 373, ал.2 от НПК, на С.Р.С. е наложено наказание „Лишаване от свобода” за срок от две години,
изпълнението на което е отложено, на основание чл. 66, ал. 1 НК, с изпитателен
срок от четири години. Със същата присъда, на основание чл. 343г НК, С.Р.С. е
лишен от право да управлява МПС за срок от една година, считано от влизане в
сила на присъдата.
Присъда
№ 260052/27.11.2020 г. по НОХД № 2745/2020 г. на СГС не е обжалвана и
протестирана и е влязла в сила на 12.12.2020 г.
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Аналогична е
разпоредбата и на чл. 300 ГПК. Следователно и при отчитане на обективните и
субективни предели на постановената от Софийски градски съд присъда по НОХД № 2745/2020 г.,
настоящият състав следва да зачете
силата на присъдено нещо на съдебния акт и да приеме, че от него се установяват първите три от
посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че С.Р.С. е
извършил деянието, че то е противоправно, че деянието е извършено виновно,
както и че С.Р.С.
по непредпазливост е причинил смъртта на С.Д.Б.. В случаите, когато с
деянието са причинени вреди и те са елемент от състава на престъплението,
влязлата в сила присъда формира сила на пресъдено нещо, поради което е
задължителна за гражданския съд (решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. №
3945/2013 г., т. к., І т. о. на ВКС и
решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010 г., т. к., І т. о. на
ВКС). Ето защо по делото е установено, че в резултат на виновното и
противоправно поведение на застрахования при ответника водач, на 27.11.2018 г.
са причинени травматични увреждания на С.Д.Б., които са довели до неината смърт,
настъпила на 09.12.2018 г.
Не
се спори по делото и видно от представеното удостоверение за наследници (л. 8),
ищецът Д.И.Б.
е бил син на починалата С.Д.Б., с ЕГН: **********.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля А.Н.А..
Свидетелят заявява, че е израстнал заедно с ищеца, виждали се поне веднъж
седмично и познава него и семейството му повече от 20 години. Сочи, че Д.Б. и
майка му били в изключително близки отношения. Тя винаги го тласкала напред,
учела го, създала любовта му към науката и живота и всичко, което постигнал ищецът било
благодарение на майка му. Ищецът нямал собствено семейство и двамата с майка си
живеели в едно домакинство. Свидетелят сочи, че ищецът е преживял смъртта на
своята майка изключително тежко. Ищецът преживял абсалютен емоционален срив, от
който не се бил възстановил, влошило се здравето му от стреса, появили се
проблеми с нивата на кръвната захар, започнал да приема медикаменти. В
следствие на стреса, при ищеца се появили проблеми и с черния му дроб, започнал
да пуши, „разбил“ се психически и започнал да посещава и професионален
психолог. Свидетелят заявява, че и „към момента“ (свидетелят е разпитан на
08.02.2021 г.), ищецът не е превъзмогнал загубата, ходел често на гроба на
майка си.
При така установените факти, съдът приема, че се
установяват всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а
презумпцията по чл. 45, ал.2 от ЗЗД не беше опровергавана. Събраните
по делото писмени и гласни доказателства и доказателствени средства установяват
предпоставките от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, застрахователят по
застраховка „Гражданска отговорност“ З. „Б.В.И.Г.“
АД дължи да заплати обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увреденото
лице, каквото се явява Д.И.Б.. Съгласно формираната с ППВС № 4/1961 г., ППВС №
5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. задължителна съдебна практика, Д.И.Б. е в кръга на
лицата, легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на своята майка С.Д.Б.. От събраните свидетелски показания съдът
установи, че ищецът търпи неимуществени
вреди от смъртта на своята майка. С оглед на това съдът намира, че искът,
предявен от Д.И.Б., е доказан по основание.
Що се отнася до размера на обезщетението за
претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените страдания
от ищеца от смъртта на С.Д.Б. и паричната престация,
законодателят е дал възможност на увреденото лице да претендира парично обезщетение за неимуществени вреди,
като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е
справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ,
че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Критериите
за определяне на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта
на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на
претърпените болки и страдания, общовъзприетото понятие за справедливост и
общото икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния
размер на обезщетението. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се
определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици от претърпените от ищеца
страдания, в каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища
в Република България, вкл. и указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. на
Пленума на ВС и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС. Като база при
определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат
стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по
време на възникване на увреждането. Нивата на застрахователно покритие,
респ. нормативно определените лимити на
отговорност по застраховката „гражданска отговорност на автомобилистите“, са от
значение при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди относно
възможния максимален размер, при произнасяне по отговорността на застрахователя
при предявен пряк иск, индиция са за икономическата конюнктура, но сами по себе
си не са критерий, нито са база за определяне размера на обезщетението (в този
см. решение №
95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I ТО, решение №
179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, I ТО, решение №
207/-3.09.2013 г. по т. д. № 207/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 83/06.07.2012 г. по т.
д. № 795/2008 г. на ВКС, II ТО, решение №
1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 1948/2013 г. н ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2974/2013 г. на ВКС, II ТО, решение по т.
д. № 2908/2015 г. на ВКС, I ТО и др.).
Определяйки
размера на обезщетенията за неимуществени вреди от смъртта на С.Д.Б., съдът
съобрази и възрастта на починалата към
датата на настъпване на ПТП – 64 години. Съдът съобрази всички посочени по-горе
обстоятелства, както и инфлационните процеси към момента на увреждането,
определящи стандарта в страната към релевантния период, лимитите, вменени на
застрахователните дружества, както и съдебната практика по аналогични случаи.
Съобразявайки
всичко изложено, както и принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на
чл. 52 ЗЗД, съдът приема, че претърпените от ищеца неимуществени вреди ще
бъдат възмездени чрез парично обезщетение от 130 000 лева.
Неимуществените
вреди от загубата на близък са неизмерими с пари – какъвто и размер на
обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира вредата. Размерът на
обезщетението не е стойността на човешкия живот, нито оценява загубата на
ищците. За целите на реализиране на отговорността обаче следва да се определи
размер на задължението, съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Този критерий включва освен обективно установените по делото факти и
обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически
условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на
обезщетенията.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалните възражения на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или от съществено значение е конкретното проявление на действието
или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена
причина за причинените вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без
който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до
увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването
и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да
получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват
допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности
или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63 г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн. други) е
прието, че изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на
предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента
или по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на
доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не е необходимо увреденият да е допринесъл
виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка
между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. В постановените
по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. №
93/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г.
на ВКС, ІІ ТО също е прието, че вината на пострадалия не е елемент от
фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на
увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от
своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на
съпричиняването. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги,
когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта
и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането,
предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В
настоящия случай, ответното дружество твърди, че пострадалата пешеходка е
допуснала нарушение на чл. 113, ал. 1 и чл. 114 ЗДвП, тъй като същата
неочаквано за водача се е намирала на пътното платно в непосредствена близост
на автомобила, в тъмната част на денонощието, при ограничена видимост за
водача.
В мотивите на присъда №
260052/27.11.2020 г. по НОХД № 2745/2020 г. на СГС, е прието, че в момента на
удара, автомобилът се е движел със скорост около 20 км./ч. Опасната зона на
спиране на лекия автомобил е била около 11 метра, а в момента на навлизане на
пешеходката от ляво на дясно в пътното платно, предната част на автомобила е
отстояла на около 22 метра от мястото на удара при „бърз ход“ на пешеходката.
Както беше посочено, съгласно чл. 300 ГПК и
чл. 413, ал. 2 НПК, влезлите в сила присъди и решения са задължителни за
гражданския съд по въпросите: извършено ли е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е
деянието. Следователно, когато поведението (приносът) на пострадалия не е
елемент от престъплението, влязлата в сила присъда (решение) на наказателния
съд не го установява и същото не се обхваща от силата на присъдено нещо на съдебния акт. В този смисъл е и решение № 15/16.06.2017 г. по т.д. № 2662/2015 г. по описа на ВКС, ІІ
ТО, с което е даден отговор на допуснатия до касационно
обжалване въпрос, а именно-относно доказателственото значение на влязлата в
сила присъда и констатациите на наказателния съд в мотивите й за приноса на
пострадалия за настъпването на вредоносния резултат и необходимостта от
доказването му в гражданския процес като условие за прилагане разпоредбата на
чл.51 ал.2 ЗЗД и кога фактите, относими към възражението за съпричиняване, се
обхващат от последиците на чл. 300 ГПК. В посоченото решение е прието, че
позоваването единствено на мотивите на присъдата, съдържащи констатации за
съпричиняващо поведение на пострадалия, не означава надлежно установяване на
твърденията за принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат
освен ако то не съставлява елемент от състава на престъплението. Във всички
случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или по чл. 226, ал. 1 КЗ
КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от
страната, която го е въвела в процеса.
В диспозитива на присъдата по НОХД №
2745/2020 г. на СГС е прието, че процесното ПТП е реализирано в гр. С.,***, на около 10 метра след кръстовището с ул.
„Мелник“.
По делото са събрани гласни
доказателства чрез разпита на виновния водач – С.Р.С.. Свидетелят сочи, че на 27.11.2018 г., е управлявал лек автомобил
„Пежо“ в гр. С.,***, в посока „Захарна фабрика“. Пътното платно се състояло от
две ленти, по една във всяка посока на движение. Улицата била тясна, колкото да
се разминат две коли. Мястото не било осветено, имало лампи през 20-30 метра,
но било тъмно. Свидетелят сочи, че е карал с около 15-20 км./ч., на къси светлини. Било около 5.30 ч. – 6 ч.
вечерта, валял дъжд. Минал пресечка с перпендикуляна улица и жената пресякла
пред него от лявата му страна. Свидетелят сочи, че не я е видял в първия момент
и я бутнал. Ударът настъпил в лявата част на автомобила, с левия фар. След
удара, пешеходката не се качила на капака, а паднала на земята. Свидетелят я
видял в последния момент, видял само чадъра й. Опитал да спре. Свидетелят сочи,
че преди удара не е видял жената и не е видял как се е движела, но мисли, че е
бързала и се е движела бързо. След удара, свидетелят помогнал на жената да
стане, настанил я на предната седалка на неговия автомобил, за да изчакат Бърза
помощ. Свидетелят сочи, че „там“ е нямало пешеходна пътека.
По делото е прието заключението по извършената от вещото лице инж. А.А. автотехническа
експертиза. Вещото лице, след като се е запознало със събраните
по делото доказателства, е описало следният механизъм на ПТП:
На
27.11.2018 г., около 17,10 часа, в гр. С.,***, в посока от ул. „Бургас“ към ул.
„Крум Хр.Стоянов“, в дясната пътна лента се е движил лек автомобил марка „Пежо 407“,
с peг. № *******,
управляван от водача С.С., със скорост около 35 км/ч. (но не повече от 40
км./ч.). Времето било дъждовно и асфалтовата настилка била мокра. Осветеността била
от улично осветление и къси светлини на фаровете на автомобила.
Когато
л.а. „Пежо 407“ се приближавал към кръстовището с ул. „Мелник“, в същото време,
пострадалата пешеходка С.Д.Б., на 65 години, предприела пресичане на платното за движение
на ул. „Пловдив“, в посока от ляво на дясно спрямо движението на автомобила.
Пешеходката пресичала най-вероятно по
продължението на втория тротоар на ул. „Мелник“, като преди това вървяла по същия тротоар.
Водачът
на автомобила възприел пешеходката като опасност и предприел спиране, но поради закъсняла
реакция не успял да спре и
автомобилът ударил с предната си лява
част, в областта на левия фар, дясната страна на пешеходката. От удара тя е
отблъсната напред и вероятно наляво, но няма данни къде е паднала след удара,
без да е прегазена.
На
въпроса как от техническа гледна точка е могло да се избегне настъпването на
ПТП, ВЛ е отговорило, че при неограничена видимост за водача на
автомобила, към момента, в който
пешеходката е слязла от левия тротоар на ул. „Пловдив“, водачът на автомобила е
имал възможност да предотврати удара и ПТП при вървене на пешеходката с бавен,
спокоен и бърз ход, както и при спокойно тичане. При бързо тичане, ударът е бил
непредотвратим за водача на автомобила.
Според
АТЕ, мястото на удара е на около 0.7
метра след ориентира, а по широчина – на 4.6 метра вдясно от левия тротоар.
В зоната на кръстовището не е имало нито надлъжна, нито напречна пътна
маркировка.
Видно
от АТЕ, пострадалата пешеходка е имала възможност да види фаровете на
приближаващия я отдясно л.а. „Пежо 407“ от далечно разстояние, защото ул. „Пловдив“
е праволинейна.
ВЛ
е посочило още, че автомобилът „Пежо 407“ е с широки, продълговати фарове,
които осветяват платното за движение напред до 40 - 45 метра вляво от
автомобили и странично наляво до 5 метра от фара за къси светлини. При
неограничена видимост за водача на процесния автомобил „Пежо 407“, че към
момента, в който пешеходката е слязла от левия тротоар на ул. „Пловдив“,
водачът на автомобила е имал възможност да спре и да предотврати удара и ПТП
при вървене на пешеходката с бавен, спокоен и бърз ход, както и при спокойно
тичане. При бързо тичане ударът е непредотвратим за водача на „Пежо“.
В
открито съдебно заседание на 12.07.2021 г., ВЛ по АТЕ уточнява, че не може да
каже къде точно е пресичала пешеходката, но автомобилът е спрял на 9.17 метра
след удара, което означава, че „10 метра
не е възможно да има удар“. Според ВЛ, ударът е настъпил някъде в началото
или в продължението на тротоара на напречната ул. „Мелник“. При установената по
делото скорост, ударът е бил предотвратим, тъй като колкото по-висока е
скоростта, толкова ударът става по-непредотвратим защото при ниска скорост
водачът е имал достатъчно време.
Заключението по извършената автотехническа
експертиза е изготвено от вещо в съответната област на науката лице, което е
висококвалифициран експерт, за чиято професионална компетентност и
добросъвестност не са налице основания за поставянето им под съмнение.
Заключението е пълно, ясно и обосновано, мещото лице е съобразило всички
обективни данни по делото, поради което и съдът не намира основание да се съмнява в неговата
правилност и го кредитира.
При така установените факти, съдът приема, че
е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия пешеходец.
Съгласно чл. 113, ал. 1 от Закона за движение
по пътищата (ЗДвП), при пресичане на платното за движение
пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки. В близост до мястото
на процесното ПТП не е имало пешеходна
пътека (видно от показанията на св. С. и от АТЕ), поради което и съгласно чл.
113, ал. 2 ЗДвП, пешеходката е могла да пресече платното за движение и извън
определените за това места.
Доказателствата по делото са противоречи относно това къде точно
пострадалата пешеходка е пресякла пътното платно (според присъдата по НОХД - на около 10
метра след кръстовището с ул. „Мелник“, а според АТЕ - на около 0.7 метра след
ориентира, като ВЛ сочи, че не е възможно ударът да е на 10 метра след
кръстовището). Съдът приема, че този въпрос не е решаващ за извода за наличието
или не на съпричиняване. Причина за това е че само по себе си нарушението на установените в
ЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване
на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за
същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна
връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово
следствие, доколкото приложението на правилото на чл. 51, ал. 2
от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между
вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е
създал предпоставки за настъпване на увреждането.
Безспорно се установи, обаче, че пострадалата
пешеходка е допуснала нарушение на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, което е в
причинна връзка с настъпилото ПТП. Пострадалата не е спазила задълженията,
установени в разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, предвиждащи, че при
пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни, преди да навлязат на
платното за движение, да се съобразят с приближаващите се пътни превозни
средства. Видно от АТЕ, пострадалата пешеходка е имала възможност да види фаровете
на приближаващия я отдясно л.а. „Пежо 407“ от далечно разстояние, защото ул.
„Пловдив“ е праволинейна. Ако тя бе спазила
правилата за движение на пешеходците, вредоносния резултат е имало възможност
да не настъпи. Освен това, негативно въздействащите
фактори, установени и по настоящото дело, са останали неоценени от пострадалата пешеходка. Тя е предприела
пресичане на пътното платно в тъмната част на денонощието и
при лоши метеорологични условия (валял е дъжд),
поради което и е следвало да бъде по-предпазлива към собствената си
безопасност.
При
този извод, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на
вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на пострадалия с това на
делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до
настъпване на вредоносния резултат. Паралелът и сравнението на поведението на
участниците в движението, с оглед задълженията, които всеки е длъжен да
съблюдава, ще обоснове конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и
разпределянето на отговорността за причиняването на деликта (решение №
117/08.07.2014 г. по гр.д. № 3540/2013 г. на ВКС, І ТО).
Пострадалата пешеходка е имала възможност
да се огледа, да види фаровете на приближаващия я отдясно л.а. „Пежо 407“ от
далечно разстояние, да съобрази
поведението с него и да избегне настъпването на ПТП. Пострадалата не е спазила установеното в чл.
113, ал. 1, т. 1 ЗДвП задължение и е предприела пресичане без да съобрази
поведението си с приближаващия лек автомобил. Въпреки установеното нарушение на
правилата за движение по пътищата от страна на пострадалата пешеходка, обаче,
ако водачът на застрахованият лек автомобил бе изпълнил задълженията си по
чл. 20, ал. 2, изр. 2-ро от ЗДвП (чието нарушаване е установено с влязлата в
сила присъда), пътно-транспортното произшествие със сигурност е щяло да бъде
предотвратено. В тази връзка съдът съобрази и установеното в чл. 116 ЗДвП
задължение на водачите на пътни превозни средства, да бъдат внимателни и
предпазливи към пешеходците. Така въз основа на събраните по делото
доказателства и зачитането на силата на присъдено нещо на съдебния акт по
наказателното дело, съдът приема, че приносът на пострадалата за настъпване на
вредоносния резултат следва да бъде
определен на 20 %, с колкото и следва да бъде намалено определеното
застрахователно обезщетение.
Поради
изложеното, искът е основателен и доказан за сумата от 104 000 лева (130 000 лева минус 20 %), а за разликата до
пълния предявен размер, искът следва да се отхвърли.
Съгласно
чл. 432, ал. 1 КЗ, отговорността
на застрахователя е обусловена от отговорността на прекия причинител на
увреждането. При задължение от непозволено увреждане, деликвентът се смята в
забава и без покана и дължи лихва от деня на увреждането (чл. 84, ал. 3 ЗЗД).
Разпоредбите на новия КЗ (в сила от
01.01.2016г.), обаче, предвиждат, че застрахователят дължи лихва за забава от един по- късен
момент. Съгласно чл. 497, ал. 1 , т. 1 и т. 2 КЗ, застрахователят дължи
законната лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение, ако
не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати: 1.
изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства
по чл. 106, ал.
3; 2. изтичането на срока по чл. 496, ал.
1 освен в случаите, когато увреденото лице не е представило
доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал.
3. Съгласно чл. 106, ал. 3 КЗ, когато ползвателят на застрахователната услуга е увредено лице по
застраховки „Гражданска отговорност“ или трето ползващо се лице по други застраховки,
застрахователят го уведомява за доказателствата, които той трябва да представи
за установяване на основанието и размера на претенцията му. Допълнителни
доказателства може да се изискват само в случай че необходимостта от тях не е
можела да се предвиди към датата на завеждане на претенцията и най-късно в срок
45 дни от датата на представяне на доказателствата, изискани при завеждането по
изречение първо. Чл. 496, ал. 1 КЗ
предвижда, че срокът за окончателно произнасяне по претенция по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не може да
е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380
пред застрахователя, сключил застраховката „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, или пред неговия представител за уреждане на претенции.
В
настоящия случай, ищецът е заявил претенцията си пред застрахователя на 09.12.2019
г. (л. 11). С оглед на така установените факти,
цитираните по-горе разпоредби, обезщетението за забава в размер на
законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди е дължимо от 10.03.2020
г., а за периода от 09.12.2018 г. до 09.03.2020
г. искането е неоснователно.
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищцата следва да се присъди сумата от 416 лева (800 лв. х 0.52) – разноски по
делото.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер на
адвокатските възнаграждения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
процесуалния представител на ищеца – адв. С.К. Николава, сумата от
2875.60 лева, съразмерно на уважената част от иска (5530
лева х 0.52)
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от
254.40 лева от общо направените
разноски в размер на 530 лева (530 лв. х 0.48) – депозит за експертиза и
свидетел. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от
Наредба за заплащането на правната помощ, на ответника се
дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя на 300 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 144 лева (300 х 0.48) за юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от иска,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 3744 лева – държавна такса,
от внасянето на които, ищецът е частично
освободен.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА З.
„Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, пл. „*******, да заплати на Д.И.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на
основание чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал.1 КЗ, сумата от 104 000 лева – главница, представляваща
застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди,
вследствие смъртта на С.Д.Б., настъпила вследствие на пътно – транспортно
произшествие, реализирано на 27.11.2018
г., ведно със законната лихва, считано от 10.03.2020 г., до окончателното плащане, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 416
лева - разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, иска по чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432,
ал.1 КЗ, за разликата над 104 000 лева
до пълния предявен размер от 200 000 лева, както и претенцията
за законна лихва, за периода от 09.12.2018 г.
до 09.03.2020 г.
ОСЪЖДА З. „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, пл. „*******, да заплати на адвокат С.К.Н., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона
за адвокатурата, сумата от 2875.60 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Д.И.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на З. „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, пл. „*******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 254.40 лева - разноски по делото и на
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, сумата от 144 лева – юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА З. „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, пл. „*******, да заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 3744 лева –държавна такса.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: