Р Е Ш Е Н И Е  №

              

                                                   гр. София, 13.05.2019г.

                                              

                                           В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

           

 

Софийски  градски съд, Търговско отделение, VI-23 състав, в открито заседание на двадесет и пети април две хиляди и деветнадесета година, в състав: 

 

                                                                        Председател: Анна Ненова

                                                                                          

при участието на секретаря Димитринка Иванова, като разгледа  докладваното от съдията докладчик т.д. № 1735 по описа за 2018г. и за да се произнесе  взе предвид, следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът „Е.“ АД  твърди, че на 09.03.2010г. между страните  е бил сключен договор за наем на производствена база в с. Езерово, община В., с № 000146 по кадастралната карта на същото село, с изградена в него складова база ГСМ (база за разтоварване, складиране и търговска дейност с течни горива и монолитна сграда с площ от 62. 20 кв.м. ).

На 14.08.2013г. в стопанисваната от ответника „Г.“ АД база е избухнал взрив на две цистерни с гориво, негова собственост. В резултат на взрива са повредени стопанския двор (компрометирани настилки и дъждоотвеждащи канали), сградата (нарушена конструкция, разбита мазилка, повредени РVС дограма и ВиК и ел. инсталации) и обслужващия железопътен коловоз (изцяло негоден за ползване). Констатациите на компетентните органи са били, че взривът е настъпил в резултат на неспазването на технологичните изисквания при транспортирането на опасни горива и необезопасяването на цистерните от страна на служителите на ответника. В резултат на причинения взрив е настъпило обезценяване на имота с 92. 33% и пазарната му стойност към момента е 109 324 лева. Това е било установено в мотивите на  влязло в сила  решение № 513 от 20.07.2017г. на Окръжен съд гр. В. по т.д. № 1781/2014г. Също  съгласно решението, имотът преди взрива е имал пазарна цена от 1 431 254 лева, като дължимото на ищеца обезщетение за вреди е в размер на 1 316 930 лева. С решението  е било извършено прихващане между задълженията на „Е.“ ЕАД към „Г.“ АД и това на „Г.“ АД към „Е.“ ЕАД до размер от 66 577. 58 лева, представляващо част от общо дължимото обезщетение от 1 316 930 лева и ищецът   иска да бъде осъден ответникът да заплати останалата част от сумата - 1 250 325. 42 лева обезщетение за имуществени вреди от взрива от 14.08.2013г., ведно с лихвата за забава от датата на увреждането до завеждане на иска (с предявяване на исковата молба по пощата на 09.08.2018г.) в размер на 239 087. 09 лева, както и законната лихва от тази дата до окончателното пращане, с направените по делото разноски.

Твърденията и исканията на ищеца се поддържат и в допълнителната искова молба на страната, включително с развити съображения за силата на мотивите на решението на Варненския окръжен съд.

Ответникът „Г.“ АД оспорва исковете.

С подадения отговор на първоначалната искова молба не оспорва сключването на договора за наем от 09.03.2010г. между страните. Оспорва се, че наемният договор не включва обект, представляващ застроена складова база ГСМ (база за разтоварване, складиране и търговска дейност с течни горива). Отдаден е бил единствено празен терен, като ползването е било за разтоварване, складиране и търговска дейност с течни горива и други, посредством съоръжения, складови емкости и подобрения, собственост на наемателя, които, съгласно договора, могат да бъдат продадени от наемателя на наемодателя.  Така под наем поземлен имот във вида, в който е приет и описан в договора за наем от 09.03.2010г., не е увреден от събитието от 14.08.2013г. Подобренията в имота, превръщащи го в складова база, не са собственост на ищеца, за да може да се претендира тяхното възстановяване и връщане.  Имотът, предмет на наемния договор, повече от 18 месеца след взрива е без надзор и дори да има вреди по него, те не са следствие на виновно поведение на „Газтрейд“. Взривът не е настъпил и в резултат на неспазване на технологичните изисквания при транспортиране на опасни товари и необезопасяването им от страна на ответника, като възпламеняването не се дължи на причини, дължащи се на неговото поведение. Ответникът прави и възражение за давност.

            По предявените искове

Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства, възприема от фактическа страна следното:

На 09.03.2010г. между страните  е бил сключен писмено договор за наем, съгласно който ищецът, като наемодател, е отдал на ответника, като наемател, под наем собствен производствен терен № 000146, находящ се в землището на село Езерово по плана на МТ база „Т.В.“ с площ от 5 000 кв.м., съгласно скица № 002715/19.11.2009г., при заплащане на наемна цена. Ползването на терена се е извършвало в разтоварване, складиране и търговска дейност с течни горива, ВВГ, антифриз и други, посредством съоръжения, складови емкости и подобрения, собственост на наемателя.    Ищецът се е задължавал да подсигури на наемателя достъп до имота на персонала на ответника и ж.п. и автоцистерни (т. 1 от договора). Ответникът се е задължил да заплаща уговорената наемна цена и консумативните разходи за имота (т. 7), както и да ползва терена, заедно с всички подобрения върху него, за срока на договора с грижата на добър стопанин (т. 8). При постигане на споразумение между двете страни част от подобренията и съоръженията в имота са можели да бъдат продадени от наемателя срещу наемодателя срещу заплащане (т. 10 от договора).

 Скица № 002715/19.11.2009г. е отразявала  собствения  производствен терен № 000146, за който е безспорно, че е бил предмет на договора, но на място е била изградена и е съществувала още монолитна сграда и обслужващ железопътен коловоз. В този смисъл е заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза (че за съществуването на тези подобрения  има данни отпреди 2010г., макар да не са били отразявани в скица на имота и в съответните кадастри през годините), както и е представеният от 07.03.2003г. договор за наем между „Т. – В.“ АД и ответника с предмет наемния имот, съдържащ клаузи, съгласно които наемодателят се е задължил за своя сметка да възстанови битова едноетажна сграда в имота и да изработи и монтира метални врати на входа на обекта и входа на ж.п. коловоза.  За  подобренията, включително монолитната сграда, не се установява да са собственост на ответника – наемател, чрез които е извършвал дейността си и които са можели да бъдат изкупени от наемодателя (няма събрани по делото такива доказателства), при което следва да се приеме, че  са част от подобренията върху терена,  които ответникът се е задължил да ползва за срока на договора с грижата на добър стопанин, съгласно клаузата на т. 8 от наемния договор, при което те са и част от неговия предмет.

По делото не е спорно, че теренът с подобренията е бил предоставен за ползване на ответника и ползването е било за уговореното предназначение – за търговска дейност, като имотът се е ползвал за товаро-разтоварни дейности на горивни материали чрез ж.п. връзката с републиканската ж.п. мрежа и автомобилен транспорт.

На 14.08.2013г.  при извършването на претоварването на газ пропан-бутан от ж.п. цистерна в автоцистерна е възникнал взрив и пожар вследствие на теч. По-конкретно е било допуснато изтичане на газ от пълнач, при неправилно изпълнение на технологичния процес, изразяваща се в постоянно отворено положение на спирателните кранове на ж.п. цистерни, при отсъствие на втори пълнач.  За обстоятелствата е изслушана съдебна пожаро-техническа експертиза, като вещото лице допълнително е пояснило в открито съдебно заседание, при приемане на заключението, обстоятелствата (причините) за възникването на взрива, съответно пожара, в наемния имот.

В резултат на взрива, съответно пожара, стопанският двор, монолитната сграда и ж.п. коловоза са били увредени. Дворът е бил с напукана и разрушена бетонова настилка и повредени дъждоотвеждащи канали, сградата е била с избити врати и прозорци, повреди по стоманобетоновия борд, с напукана мазилка, повредени тавани, щендерна стена, настилки и повредени облицовки и оборудване в санитарните възли, а релсовият път е бил повреден, както и баластовото легло. 

Към 14.08.2013г. пазарната стойност на имота е била 1 472 354 лева, а след взрива – 345 000 лева, и в резултат на повредите имотът е бил обезценен със 76. 57%.  В този смисъл е заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза по делото. Вещото лице е направило оглед на място и е установило, че имотът е практически неизползваем и бъдещото усвояване по предназначението му налага извършването на огромна по обем работа по вертикалната планировка за изчистване на терена. Вещото лице е представило снимки на имота от направения оглед, както е представило и снимки от интернет сайта www.google.bg/maps, които показват разположението и състоянието на имота към 2012г. – преди взрива. 

За вредите от взрива от ищеца е било направено възражение за прихващане по т.д. № 1781/2014г. на Варненския окръжен съд, Търговско отделение, във връзка с предявени от ответника искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 327, ал. 1 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на цена на закупено горива по договор от 05.01.2012г. и лихва за забава. Възражението е било с предмет вземане, идентично на процесното (на договорно основание, за обезщетение за вреди по договора за наем от увреждането на стопанския двор, монолитната сграда и ж.п. коловоза, поради неспазване на технологичните изисквания при транспортиране на опасни товари и необезопасяването на цистерни с гориво от страна на „Г.“ АД), за сума от 66 577. 58 лева, предявена частично от общия размер на дължимото обезщетение от 1 316 930 лева и вземането се е оспорвало от ответника. Възражението  е било изцяло уважено с влязлото в сила решение от 2017г., като е било извършено съдебно прихващане със сумата от 66 577. 58 лева по възражението, при възприемане, че дължимото на ответното дружество обезщетение е в размер на 1 316 930 лева, съответстващо на разликата между пазарната стойност на имота преди и след увреждането, с позоваване на Решение № 132/10.04.2012г. по гр.д. № 1233/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.

При така установеното от фактическа страна, от правна страна съдът намира следното:

Твърдението на ищеца за възникнала договорна отговорност на ответника във връзка с неизпълнение на задължението му по договора за наем от 09.03.2010г.  да ползва наемния терен, заедно с всички подобрения върху него,  с грижата на добър стопанин е основателно.

По причина на ответника и при ползването съгласно предвиденото в договора за наем предназначение е настъпил взрив в наемния имот, при което  стопанският двор и изградените в него монолитна сграда и ж.п. коловоз са били повредени. Имотът е бил обезценен с 1 127 354 лева (разлика между пазарната цена преди и след 14.08.2013г.), стойност на вредите, която е била дължима от ответника. В договора от 09.03.2010г. страните не са се отклонили от предвиденото в ЗЗД задължение на наемателя да си служи с наемния имот като добър стопанин за определеното в договора в ползване, съответно от отговорността на ответника наемателя по чл. 233, ал. 1, изр. 1, вр. чл. 231, ал. 2 от ЗЗД за вредите, причинени по време на ползването на вещта.  При потвърдените по възражението за прихващане по делото пред Варненския окръжен съд като дължими 66 577. 58 лева, от ответника са останали дължими 1 060 776. 42 лева, които се претендират, със законните лихви от датата на покана за плащане на задължението, което по делото се установява поне от датата на исковата молба (чл. 84, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД). 

Неоснователни са възраженията на ответника, че обектите, за което се претендира обезщетение, не са предмет на договора (монолитната сграда), както и че настъпването на взрива не е по негова причина. По делото не се установява полагане на дължима грижа (че при ползването на наемния имот е полагал грижата на добър стопанин (търговец)), нито се твърдят и установяват обстоятелства по чл. 233, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД – че вредите са резултат на причина, за която ответникът не отговаря.  Не се установява и вредите да са в резултат на оставянето на наемния имот без надзор след 14.08.2013г. Без значение е дали подобренията в имота, превръщащи го в складова база,  са собственост на ищеца, тъй като по делото ищецът извежда правата си от договор за наем, а не от правото си  на собственост и това възражение на ответника също е неоснователно.

Допълнително установяването с влязлото в сила  съдебно решение на Варненския окръжен съд  на вземането на ищеца за обезщетение по договора за наем при договорно неизпълнение на задължението на ответника да ползва наемния терен, заедно с всички подобрения върху него, за срока на договора с грижата на добър стопанин, предявено с възражение за прихващане като частично, е задължително за настоящия съдебен състав.  Съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 4 от ГПК, решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за право на задържане и прихващане, а съгласно разрешението по т. 2 от ТР № 3/201 от 22.04.2019г. по тълк.дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В решението на Варненския окръжен съд е приета дължимост на обезщетение при договорно неизпълнение по договора за наем от ответника, включително виновно причинени от ответника – наемател вреди на стопанския двор, монолитната сграда и ж.п. коловоза като предмет на договора за наем и това решение, като ползващо се със сила на пресъдено нещо следва да бъде зачетено и по настоящото дело.

Основателно обаче настоящият съдебен състав е намира възражението на ответника за погасяване на вземанията по давност – за главницата в приетата като дължима част (в размер на 1 060 776. 42 лева), съответно лихвата като акцесорно вземане в приетия като дължим размер от датата на исковата молба.

Претендираното по делото главно вземане по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД има обезщетителен характер, като произтича от договорно неизпълнение  и е приложим специалният давностен срок по чл. 116, б.”б” от ЗЗД (така напр. и Решение № 60 от 08.09.2010г. по т.д. № 763/2008г. на ВКС, ТК, І т.о, Решение № 82 от 02.06.2015г. по т.д. № 1799/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Определение по т.д. № 1506/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.).

 Съгласно  разпоредбата на чл. 111, б.”б” от ЗЗД, с изтичане на тригодишна давност се погасяват вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор. Вземането, което е без срок, е изискуемо с възникването му (чл. 69, ал. 1 от ЗЗД) и от възникване на вземането за обезщетение или неустойка  започва да тече погасителната давност относно тези вземания (чл. 114, ал. 1 от ЗЗД).

В случая вземането на ищеца за обезщетение е възникнало на 14.08.2013г., когато е настъпил взрива в наемния имот и са били причинени уврежданията, и на 14.08.2016г. е изтекъл периодът на приложимата погасителна давност. Предявеният по делото иск е от 09.08.2018г. и е погасен по давност. Погасена по давност е и акцесорната претенция за лихви за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД (чл. 119 от ЗЗД).

Неоснователно е възражението на ответника в хода по същество, че от ответника не е направено своевременно възражение за изтекла давност – в отговора на исковата молба изрично е посочено, че твърденията на ищеца се оспорват изцяло, като се поддържа, че претенциите му са изцяло неоснователни, в това число и погасени по давност. Това възражение е било отразено и в доклада на съда по делото, неоспорен от ищеца.

Не се установяват обстоятелства по спиране и прекъсване на давността.

Предявеното възражение за прихващане за част от вземането по делото пред Варненския окръжен съд не е основание за спиране или прекъсване на давността относно процесното вземане в останалия пълен предявен размер. В този смисъл е приложимо разрешението по т. 1 от ТР № 3/201 от 22.04.2019г. по тълк.дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. С тълкувателното решение е преодоляна противоречивата практика по въпроса, като е съобразена и разпоредбата на чл. 116а от ЗЗД (нов ДВ, бр. 42/2018г.), във връзка с чл. 115, б.“ж“ и чл. 116, б.“б“ от ЗЗД, че когато вземането е предявено частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част. 

По разноските

При отхвърляне на предявените искове разноски на ищеца по чл. 78, ал. 1 от ГПК не се дължат.

Ответникът не е поискал присъждане на направените по делото разноски и съдът не дължи произнасяне по чл. 78, ал. 3 от ГПК относно такива разноски.

Воден от горното съдът

 

                                                           Р Е Ш И:

 

            ОТХВЪРЛЯ предявените от „Е.“ АД, с ЕИК *******и със седалище и адрес на управление ***, офис 5,    срещу „Г.“ АД, с ЕИК*******и със седалище и адрес на управление ***, искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с разноските по делото по чл. 78, ал. 1 от ГПК.  

Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд – гр. София в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

                                                                                  Съдия: