РЕШЕНИЕ
№ 60
гр. Варна, 02.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Росица Сл. Станчева
Ирена Н. Петкова
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20243000500509 по описа за 2024 година
за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивни
жалби и на двете страни по спора, предмет на постановеното по гр. д. №
621/2023г. по описа на ОС – Добрич решение № 117/30.04.2024г., допълнено
по реда на чл.250 ГПК с решение № 171/19.06.2024г.
Прокуратурата на Република България обжалва решението от
30.04.2024г. в частта, в която е осъдена да заплати на Н. З. Ф., ЕГН
**********, сумата от 12 000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и
приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991г., преобразувано в ДП № 780-
11/1998г. по описа на ВОП – София, а сега ДП № 11-048/1999г., за периода от
образуване на делото през м.януари 1991г. до 07.09.2023г., на основание чл.2б
ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
предявяване на иска – 07.09.2023г. до окончателното й изплащане.
В жалбата и подадено в срок допълнение с вх. № 3202/15.05.2024г. се
излагат оплаквания за произнасяне по недопустим иск поради липса на
процесуална легитимация за ищцата да предяви настоящата искова претенция.
Оспорванията в останалата част са досежно направените от
първоинстанционния съд изводи за наличието на предпоставките за
1
ангажиране отговорността на държавата чрез ПРБ, евентуално за
прекомерност на присъденото обезщетение. Сочи се, че не е разграничено
какво обезщетение се присъжда за евентуално претърпени вреди лично от
ищцата и какво за вредите, претендирани от нея като един от наследниците на
А. А.Ф., не са отчетени фактическата и правна сложност на наказателното
производство, липсата на доказателства за това, че ищцата е претърпяла
твърдените неимуществени вреди и относимите критерии по чл.52 ЗЗД.
Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на решението в тази
му част и отхвърляне на исковата претенция, евентуално за присъждане на
обезщетение в по-нисък размер.
Ищцата Н. З. Ф., чрез процесуалния си представител, обжалва
постановените от първостепенния съд решение № 117/30.04.2024г. в частта, в
която е отхвърлена исковата й претенция за горницата над присъденото
обезщетение от 12 000 лева до предявения размер от 120 000 лева и решение
№ 171/19.06.2024г., в частта в която е отхвърлена претенцията й за заплащане
на законната лихва върху главницата за периода от 07.09.2020г. до 06.09.2023г.
Същата обжалва и постановеното от първоинстанционния съд по реда на
чл.248 ГПК определение № 495/19.06.2024г., с което е оставено без уважение
искането й за изменение на решението от 30.04.2024г. в частта относно
присъденото й адвокатско възнаграждение.
В жалбата й с вх. № 3407/23.05.2024г., идентична с жалба с вх. № 3408
от същата дата, с която се оспорва основното решение от 30.04.2024г., са
наведени оплаквания за необоснованост и липса на изложени мотиви защо
съдът приема, че искът й за горницата над сумата от 12 000 лева е
неоснователен. Твърди се, че не са обсъдени всички наведени от нея доводи
относно претендирания размер, както и относимата съдебна практика на
ЕСПЧ. Излага подробни аргументи по съществото на спора. Иска се отмяна и
уважаване на предявения иск изцяло.
С жалбата срещу допълнителното решение № 171/19.06.2024г. се
оспорва изводът на първоинстанционния съд относно началния момент на
дължимото обезщетение за забава. По изложени доводи счита, че същият е
направен в противоречие с материалния закон и стандартите на ЕСПЧ. С
оглед на това се претендира отмяна на решението в тази му част и присъждане
на законна лихва, считано от 07.09.2020г.
В тази въззивна жалба е инкорпорирано и предприетото обжалване
срещу горепосоченото определение № 495/19.06.2024г. По подробно
изложени доводи за неговата неправилност се иска отмяна на същото и
присъждане на адвокатско възнаграждение в претендирания размер.
В срока по чл.263 ГПК не са постъпили отговори.
2
В с.з. чрез представител от АП – Варна, съответно с депозирано писмено
становище от процесуалния представител на ищцата Н. З. Ф., въззивните
жалби се поддържат, респ. подадената от насрещната страна жалба се оспорва
като неоснователна.
За да се произнесе по спора, съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК,
ангажираните по делото доказателства и приложимия закон, настоящият
състав на АпС – Варна взе предвид следното:
Предявените от Н. З. Ф. против Прокуратурата на РБ искове са с правно
основание чл.2б ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД, основани на твърдения, че ищцата е
наследник на съпруга си А.А.Ф., поч. на 31.07.2010г., който е пряко пострадал
от деянията на т.нар. Възродителен процес и предмет на разследване по
неприключилото и към момента сл.д. № 1/1991г. по описа на Прокуратура на
Въоръжените сили, впоследствие преобразувано под № 780-ІІ/1998г. на
Военно-окръжна прокуратура /ВОП/ - София, а към момента ДП № ІІ-
048/1999г. Сочи се, на 23.01.1985г. съпругът й е бил задържан и отведен във
военното поделение на гр.Роман, където е държан повече от 20 дни, в края на
м.февруари същата година отново е бил задържан и отведен в затвора в
Белене, където до 16.04.1986г. е бил лишен от свобода, в началото на 1985г. е
уволнен от работа, впоследствие на 01.06.1989г. е отведен от работното му
място, конвоиран до границата и експулсиран от България. Твърди, че на
репресия е било подложено цялото им семейство, излагайки подробни
фактически твърдения за това, поради което счита, че и тя също е сред
пострадалите от тези деяния /през февруари 1985г. е била уволнена от работа,
впоследствие принудена да работи на посочено й от милицията място,
периодично била прибирана от милицията и подлагана на психически натиск,
с насилствено променени имена и изселена с децата си от България/. Твърди
се още, че след установяването им в Турция, съпругът й и други изгонени като
него лица са поддържали редовни контакти, като от средствата за масова
информация са узнали за започналото разследване на извършените спрямо тях
престъпления. Поради пасивното поведение на българските власти по
издирване и установяване на пострадалите лица през 1996г. са подали до
Главния прокурор обща жалба, в която са посочили имената си, актуални
адреси и информация за периодите и местата на лишаване от свобода. През
1997г. били внЕ.и нови искания до Прокуратурата, по които не получили
отговор. Търсили съдействие и подкрепа от други институции в страната.
Учредено било и Сдружение "За справедливост, права, култура и солидарност
на Балканите" и чрез което постоянно са търсили информация за хода и
движението на делото. От проведената от сдружението кореспонденция с
различни институции са узнали, че интензивните действия по разследването
са извършени в периода 1991г. - 1994г., делото два пъти е било внасяно в съда
3
с обвинителни актове, като и двата пъти е било връщано с указания за
отстраняване на допуснати нарушения, впоследствие част от обвиняемите са
починали, имало редица спирания и възобновявания, промяна на
квалификацията на обвиненията. Бавният ход на производството е бил
обсъждан и в НС, което с нарочна декларация от 11.01.2012г. е призовало
правосъдните органи да предприемат необходимото за приключване на делото
срещу виновниците. Твърди се още, че след изменение на НПК от 2017г. част
от пострадалите са се възползвали от възможността да поискат от съда
постановяване на мерки за ускоряване на производството, като по
образуваните по тези искания дела съдът е давал едномесечен срок на
Прокуратурата за предприемане на действия по приключване на делото. След
дадени с определение № 3730/03.09.2018г. на СГС такива указания е било
постановено Постановление от 04.10.2018г. за спиране на наказателното
производство вр. отправено искане за правна помощ до Република Турция.
Сочи още, че определението за спиране е било обжалвано от част от
пострадалите, съдебното производство по които е прекратено с дадени
указания към разследващия орган за надлежното му съобщаване на всички
заинтересовани лица, както и че същото е постановено без наличието на
предпоставките за спиране /липса на отправена молба за правна помощ/ и
единствено води до допълнително забавяне на делото. През 2021г., отново по
искане по чл.369 НК на други пострадали, съдът е констатирал неоправдано
забавяне на действията и е даден срок за ускоряване на досъдебното
производство вр. връчването на постановлението от 04.10.2018г. и изпращане
на подадените срещу него жалби в съда. Последващите действия от страна на
Прокуратурата не са допринесли за ускоряване на процеса. Като пострадал
съпругът й бил разпитан само веднъж, но не и тя. След смъртта му неговите
наследници въобще не са били уведомявани или разпитвани, не са им били
разяснявани правата на пострадали, респ. не са им връчвани постановявани по
делото актове, с изключение на постановление за спиране от 04.10.2018г. и
постановление за прекратяване от 31.05.2022г., последното от което е
обжалвано от тях и не е влязло в сила. Твърди, че процесуалното поведение на
Прокуратурата сочи на тенденциозно бездействие на разследването, в
резултат на което продължителността на делото е прекомерна и за нея липсва
обективно и разумно оправдание. Тази прекомерна продължителност
съставлява нарушение на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС, в хода на разследването
обвиняемите са починали, изтекла е и абсолютната давност за наказателно
преследване, поради което тя като наследник на съпруга си и като пряко
пострадала от деянията е била лишена от възможността да бъде
конституирана като частен обвинител и да получи обезщетение от виновните
лица за претърпените вреди. Твърди, че в резултат на това нарушение на чл.6,
§1 ЕКЗПЧОС както наследодателят й, така и тя са претърпели неимуществени
4
вреди - притеснение, очакване и безпокойство, неудобство и несигурност,
разочарование и загуба на доверие в институциите и правосъдието, чувство за
липса на справедливост, страх и опасение, че виновните ще останат
ненаказани, а в същото време са лишени и от възможността да получат
справедливо обезщетение като граждански ищец. С оглед на това е предявен и
иска за заплащане на обезщетение за тези вреди в размер на сумата от 120 000
лева, ведно със законната лихва върху нея, начиная от 07.09.2020г. до
окончателното изплащане на задължението.
С отговора си на исковата молба Прокуратурата на РБ е оспорила
исковете с възражения за недопустимост и неоснователност. Твърди се, че
ищцата не е процесуално легитимирана да претендира обезщетение за
претърпените от наследодателя й неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ,
позовавайки се на разпоредбата на чл.6, ал.1 ЗОДОВ, поради което искът й за
обезщетение на тези вреди е недопустим. По искането за обезвреда за
претърпени от нея вреди като лично пострадала и за вреди след смъртта на
съпруга й се излага становище за неговата неоснователност. Твърди се, че не е
доказано наследодателят да е бил разпитан като пострадал, както и дали
ищцата е встъпила в наказателния процес след неговата смърт, нито
твърденията й, че същата е лично пострадала от действията, предмет на
разследването. Оспорват се изложените в исковата молба твърдения за
бездействие от страна на разследването, сочейки, че с оглед фактическата и
правна сложност на делото, в това число и дадените задължителни указания
на съда при връщането на обвинителните актове, не е налице такова, както и
че не следва да отговаря за времето, през което делото е било в съда. Оспорва
като недоказани описаните в исковата молба неимуществени вреди и че
същите са именно в резултат на забавеното досъдебно производство. Сочи, че
вредите от самите действия по време на "възродителния процес" не следва да
бъдат съобразявани, тъй като не са в пряка причинна връзка с наказателното
производство и същите подлежат на обезщетяване по реда на Закона за
политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица. Оспорва
размера на претендираното обезщетение като прекомерен, както и началния
момент на претендираната законна лихва.
Пред настоящата инстанция не е налице спор по приетото за установено
от първоинстанционния съд въз основа на ангажираните по делото
доказателства относно това, че ищцата като съпруга е един от наследниците
на А.А.Ф. /А.А.Ф./, поч. на 31.07.2010г., за осъществените спрямо
наследодателя й и семейството му действия и по движението по процесното
досъдебно производство, от забавянето на което се претендират да са
претърпени вреди.
В периода 1985г. - 1989г. срещу А.А.Ф. са били извършени репресивни
5
действия от страна на държавните органи по повод провеждана от българската
държава политика за насилствена асимилация, вкл. и промяна на имената на
българските граждани с турско етническо самосъзнание. В периода
23.01.1985г. – м.02.1985г. двукратно е бил задържан от органите на реда и
държан във военно поделение в гр.Роман, след което за времето от 28.02.1985г.
– 16.04.1986г. същият е бил задържан и въдворен с административен акт по
политически причини в затвора в Белене, т.е. без присъда, уволнен от работа,
принудително установен в гр.Роман /16.04.1986г. – м.май 1989/, след което
изселен в Република Турция, където е живял до смъртта си, както и че на
10.06.1989г. семейството му също е било екстрадирано от България. С
решение на НС от 01.06.1990г. е обявена политическа и гражданска
реабилитация на редица лица, след които и на А.Ф..
На 31.01.1991г. с Постановление на прокурор при Прокуратурата на
въоръжените сили е образувано сл.д. № 1/1991г. срещу Т. Ж. и о.з. генерал-
полковник Д.С. за извършено от тях престъпление по чл.162, ал.1 вр. чл.20,
ал.2 НК за това, че в периода 1984г. - 1989г. в съучастие с други лица са
подбуждали към национална вражда и омраза. Впоследствие, в периода
м.09.1991г. - м.01.1993г. като обвиняеми са били привлечени и други лица.
След постановено прекратяване на производството срещу част от обвиняемите
и преквалификация на обвинението, на 20.07.1993г. във Върховния съд -
Военна колегия е бил внесен обвинителен акт срещу Д. С., Т.Ж. и Г.А. за това,
че в периода 08.05.1984г. - 15.12.1988г. обвиняемият С., в качеството си на
военно-длъжностно лице - министър на вътрешните работи, умишлено
подбуден при условията на продължавано престъпление от действалите в
съучастие обвиняеми Ж. и А., при условията на продължавано престъпление
умишлено злоупотребил и превишил властта си и дал указания при
провеждани оперативки, съвещания на ръководния състав на МВР и
изказвания пред форуми на членове на БКП, с които възложил на подчинените
му служители от МВР несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред
функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица
от апарата на БКП, незаемащи длъжности в държавния апарат, въвел
фактическо извънредно положение на части от територията на страната,
разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които
деяния настъпили вредни последици, изразяващи се в противозаконно
задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание
“лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване правата на българските
граждани на свободно предвижване и между населените места на страната,
право на свободни контакти, право на лична свобода и неприкосновеност,
право на ползване на свой език - престъпление по чл.387, ал.2,във връзка с
ал.1, чл.26, ал.1 и чл.20, ал.2 от НК за обвиняемия С. и престъпление чл.387,
ал.2, във връзка с ал.1, чл.26, ал.1 и чл.20, ал.3 от НК за обвиняемите Ж. и А..
6
По повдигнатите обвинения е бил изготвен и внЕ. обвинителен акт,
образуван в НОХД № 1/1994г., което е прекратено с разпореждане от
09.02.1995г. и делото е върнато на Прокуратурата за отстраняване на подробно
посочени процесуални нарушения, сред които и идентификация на
пострадалите лица с оглед определяне характера и размера на вредите от
инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите,
така и на пострадалите.
На 19.12.1997г. е внЕ. втори обвинителен акт срещу същите обвиняеми и
за същите престъпления, който отново е върнат поради направени
констатации за непълно изпълнение на дадените при предходното връщане
указания /разпореждане от 28.04.1998г. по НОХД № 1/1998г./.
С оглед настъпили законови промени в подсъдността сл.д. № 1/1991г. е
изпратено на Софийска военно-окръжна прокуратура и с Постановление от
29.09.1998г. е преобразувано в сл.д. № 780-11/1998г. Със същото
наказателното производство срещу Т. Ж. е прекратено поради настъпилата
смърт на обвиняемия. На 28.12.1999г. е постановено прекратяване и по
отношение на обвиняемия Д. С., също поради смърт на дееца.
В периода 06.04.1999г. - 04.12.1999г. досъдебното производство е било
спряно поради свидетели в чужбина, а след възобновяването му е продължило
под нов № ІІ-048/1999г., под който продължава да е висящо и към настоящия
момент. По същата причина е било спирано и в периода 01.10.2002г. -
04.07.2003г., както и с Постановление от 04.02.2004г. за периода 04.02.2004г. –
14.12.2010г., а впоследствие и с Постановление от 04.10.2018г. Възобновено е
с Постановление от 18.04.2022г. на прокурор от ВОП – София. На 31.05.2022г.
досъдебното производство е било прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1 вр.
чл.24, ал.1, т.4 от НПК /настъпила смърт на единствения останал обвиняем/,
като постановлението за прекратяване е отменено по жалба на друго
пострадало лице /ВЧНД № 821/2022г./ и висящността на наказателното
производство е възобновена. Същото към настоящия момент не е
приключило, което обстоятелство е установено и с приетото в настоящата
инстанция Постановление от 30.09.2024г. на прокурор от ВОП – София.
От доказателствата по делото е видно, че по повод необходимостта от
установяване и посочване на пострадалите лица, голяма част от които се
намират на територията на Република Турция по делото са били изготвяни
следствени поръчки до Република Турция. Съгласно писмо на отдел
"Международен" при ВКП, но адресирано до Военно-окръжна прокуратура и
част от материалите по сл.д. № 1/1991г. е видно, че макар и преди 2002г. да са
изготвяни молби за правна помощ, изпълнявани частично и на етапи,
инструментите на международната правна помощ са съсредоточени в периода
2002-2007г. Така по молба за правна помощ от 2002г. са били разпитани 26
7
лица от 134 посочени. На 14.07.2003г. е изпратена втора молба, която е
върната като неизпълнена на 15.12.2003г. Последвало е ново искане за разпит
на 108 лица. Към датата на постановление за спиране от 04.10.2018г. са били
разпитани общо 369 от пострадалите лица.
Съгласно писмо-отговор на Върховна касационна прокуратура,
изготвено по подадена молба на пострадали лица нова съдебна поръчка е
изпратена през м.01.2019г.
През 2018г., преди спиране на досъдебното производство част от
пострадалите лица са подали молби по чл.368 ГПК, по които са образувани
дела в СГС. С постановени по тях определения на Прокуратурата е бил даден
1-месечен срок за предприемане на действия съгласно правомощията на
прокурора по чл.242, ал.1 НПК /в акта за спиране е посочено само едно от тях
- определение по ЧНД № 3650/2018г./. Указания за предприемане на действия
за ускоряване на наказателното производство в 2-месечен срок са били дадени
и вр. връчване на Постановлението за спиране от 04.10.2018г. /определения по
ВЧНД № 2966/2021г. и ВЧНД № 2932/2021г. на СГС/.
Установено е от фактическа страна по делото и това, че наследодателят
А. Ф. е бил разпитан по досъдебното производство като свидетел само
веднъж, на 02.07.2002г., при който разпит изрично е заявил, че желае да се
ползва от правата си на пострадал и да предяви граждански иск срещу
виновните лица. През 2006г. същият е депозирал и нарочна жалба с искане за
разследване на деянията и обезщетяване, преписката по която жалба е
присъединена към процесното досъдебно производство.
След смъртта на А. Ф. съпругата му Н. З. Ф., в качеството й на един от
наследниците, е подала искане по чл.368 НПК /19.03.2018г./, по което е било
образувано ЧНД № 115/2018г. на Софийски военен съд, прекратено като
неподсъдно и върнато на прокуратурата за изпращане на компетентния съд. С
молба от 15.01.2022г. тримата наследници, в т.ч. и ищцата Н. Ф., са уведомили
органа на разследването, че желаят да се възползват от правата си по чл.74,
ал.2 НПК, както и са направили искане вр. квалификацията на обвинението.
Впоследствие същите са обжалвали Постановлението за спиране от
04.10.2018г. /жалби с вх. № 03/17.01.2022г. и № 03/10.02.2022г./, както и
постановлението за прекратяване от 31.05.2022г. /жалба от 13.06.2022г./.
По делото са ангажирани доказателства, установяващи, че през 2005г.
учреденото в Турция Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност
на Балканите, една от дейностите на което е защита интересите на
репресираните изселници от България, е сезирало Народното събрание на РБ
за забавянето на сл.д. № 1/1991г., по повод на което е била извършена
проверка от инспектората към Министерство на правосъдието. Отправено е
било искане за предприемане на съответни действия и към Военно-апелативна
8
прокуратура. Сезиран е бил и Омбудсмана на РБ. Представители на това
сдружение са участвали и в проведена през 2010г. среща с ръководството на
Прокуратурата, на която са обсъждани трудностите по приключването на сл.д.
№ 1/1991г.
Съгласно представеното по делото удостоверение ищцата Н. Ф. е член
на горепосоченото сдружение от 2004г.
Не е спорно, а и не се установява от доказателствата, Н. Ф. да фигурира
с списъка на лицата, определени в хода на досъдебното производство като
пряко пострадали /въдворявани в затвора Белене/ и същата не е била
разпитвана в това й качество по делото. Участието й в наказателното
производство се свързва единствено като наследник на съпруга й А. Ф.. В
същото време не се оспорва от страна на ПРБ, че по време на инкриминирания
период имената й са били насилствено променени, същата е била уволнена от
работа и принудена да напусне страната, поради което и не е спорно, че
същата се явява и лично пострадала от деянията, предмет на разследването.
Спорните въпроси между страните са по приложение на правото – за
какъв период от разглеждане на следственото дело ищцата има право на иск
по чл.2б ЗОДОВ в контекста на възражението дали същата е легитимирана да
иска обезщетение за вредите, претърпени от нейния наследодател, дали и
какви вреди са претърпени, които да са в причинна връзка с това наказателно
производство, какъв е справедливия размер на евентуално следващо се
обезщетение и от кога се дължи законната лихва върху него.
Съдът намира, че възраженията за недопустимост на иска по
претенцията за заплащане на обезщетение за претендираните от Н. Ф. вреди в
качеството й на наследник на А. Ф. за периода до смъртта му, са
неоснователни.
В практиката на ЕСПЧ /напр. Скордино с/у Италия/, така и в съдебната
практика на касационната инстанция, безпротиворечиво се приема, че
наследниците на пострадалото лице са процесуално и материалноправно
легитимирани да искат и да получат обезщетение за деликта по чл.2б ЗОДОВ
вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство.
Основание за това тълкуване е и разпоредбата на чл.74, ал.2 НПК, съгласно
която при смърт на пострадал правата му преминават върху неговите
наследници. След встъпването в това производство на мястото на
наследодателя си наследникът има качеството на „пряко пострадал“ /“пряка
жертва“/, а за предходния период – а „непряко пострадал“ /“непряка жертва“/
от деликта, особено когато предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право
и/или лицето демонстрира личен нематериален и/или материален интерес още
приживе на наследодателя си, който е пряко пострадал от деликта. Определя
се обаче едно общо обезщетение за целия период на продължителността на
9
процеса. В т.см. решение по гр.д.№ 4654/2021г. на ВКС, ІV г.о., решение по
гр.д. № 3356/2021г. на ВКС, ІІІ г.о., решение по гр.д. № 1610/2019г. на ВКС, ІV
г.о. и др.
Следователно ищцата е процесуално и материалноправно легитимирана
да търси обезщетение по чл.2б ЗОДОВ за целия период не само като лично
засегната от разследваните деяния, но и като наследник на съпруга си.
Сл.д. № 1/1991г. е образувано на 31.01.1991г. и до настоящия момент не
е приключило, като към момента на устните прения пред настоящата
инстанция досъдебното производство е с продължителност от над 34 години.
Предвид датата, от която Конвенцията е ратифицирана и в сила за страната ни,
началният момент за преценка разумността на срока, при отчитане стадия на
производството към този момент /решение Foti end others v Itali,1982г. и
Smirnova v. Russia/, е от 07.09.1992г., или към датата на приключване на
устните състезания пред настоящата инстанция е изминал период от 32 години
и 6 месеца.
Изхождайки от примерно изброените в чл.2б ЗОДОВ критерии, както и
стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ /сложността на делото,
поведението на жалбоподателя и на съответните власти и значението на
делото за жалбоподателя/, и конкретните обстоятелства по процесното дело,
настоящият състав намира, че този период значително надхвърля изискването
за разглеждане на делото в разумен срок по см. на чл.6, §1 Конвенцията. Този
извод не се променя и при приспадане на времето от 1 година и 10 месеца,
през което делото е било в съда по повод двукратното внасяне на обвинителни
актове. Отделно от това следва да се отбележи, че страна по материалното
правоотношение за обезвреда по ЗОДОВ е държавата, а органът, от
действията на които е причинена вредата е само неин процесуален
субституент. Когато вредите са причинени от няколко органа това не изключва
отговорността на държавата, независимо дали искът е предявен срещу всички
или само срещу един от тях.
Безспорно е, че делото се характеризира с фактическа и правна
сложност, предвид характера и фактическия състав на деянията, предмет на
разследването, наличието на повече от един обвиняем, множество пострадали
лица /след връщането на обвинителния акт от съда са идентифицирани 446
лица, въдворени в ТВО Белене/ и произтичащия от това обем на процесуално-
следствените действия. Обстоятелството, че част от пострадалите лица са
починали, а други живеят на територията на Република Турция безспорно
рефлектира върху фактическата сложност на делото, което е наложило
отправянето на молби за правна помощ към трета страна и неколкократното
му спиране по тази причина. Независимо от това, съдът приема, че делото не е
„проведено с дължимата грижа“ /Cominggersol SA v Portugal, 2000г./.
10
Съгласно коментираното по-горе писмо на отдел „Международен“ към ВКП
инструментите на международната правна помощ са съсредоточени в периода
2002-2007г., към който момент вече е била изтекла и абсолютната давност за
наказателно преследване по повдигнатите обвинения на единствения останал
жив обвиняем – Г. А.. Давността е изтекла през 2000г., а едва през 2012г.
същият е бил разпитан, като разследващият орган му е разяснил
произтичащите от това права, по повод на което лицето е заявило, че ще се
ползва от изтеклата давност и желае прекратяване на делото. Впоследствие и
този обвиняем е починал, като към настоящия момент висящносттта на
производството е обусловена от постановената отмяна на постановлението за
прекратяване и дадените по-късно нови указания за разследване по други
текстове на НК и срещу други /неустановени към момента/ лица.
В подкрепа на извода за неоправданото забавяне на производството и
неприключването му в разумен срок са и постановените определения на СГС
по подадени през 2018г. и 2021г. молби за ускоряване на процеса.
При направата на извода относно разумността на срока, настоящият
състав отчита и това, че с поведението си нито наследодателят на ищцата,
нито самата тя са допринесли за забавяне на производството.
Липсват обективни причини, които да оправдаят продължителността от
над 30 години. Това важи и за трудностите, които са обусловени от
забавата/неизпълнението на отправяните молби за правна помощ.
В практиката на ЕСПЧ, прилагана и в редица решения на ВКС,
последователно се приема, че държавите следва да организират своите
съдебни системи по такъв начин, че техните компетентни органи да отговорят
и на изискванията на чл.6, §1 от Конвенцията, включително и да разглеждат
делата в разумен срок. В случая не може да се приеме, че са положени
необходимите усилия за ефективно използване на международно-правните
инструменти, дори и при извод за дадени указания за разпит на всички
пострадали лица.
С оглед на горното, съдът намира, че е налице нарушение на чл.6, §1
ЕКЗПЧОС относно правото на ищцата и нейния наследодател за разглеждане
на делото в разумен срок, което ангажира отговорността на Държавата, чрез
Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение на претърпените в резултат
на това нарушение вреди.
По вредите и размера на обезщетението:
По реда на чл.2б ЗОДОВ се обезщетяват само онези вреди /имуществени
и неимуществени/, които са пряка и непосредствена последица от неразумната
продължителност на делото, но не и вредите, причинени на пострадалия от
деянията, предмет на разследването. Относно неимуществените вреди
11
съдебната практика приема, че съществува оборима презумпция, че
неразумната продължителност на производството причинява такива, поради
което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични
неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което
съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като
притеснения и безпокойство за развитието на делото и от евентуален
неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на
доверието му в държавността /в т. см. Scordino с/у Италия; Smirnova с/у Русия,
1999г.; Д. и Х. срещу България и др. решения на ЕСПЧ, а също и решение №
306/22.10.2019г. по гр.д. № 4482/2017г., решение № 272 от 27.01.2020г. по гр.д.
№ 924/2019г. и решение № 48/06.04.2020г. по гр.д. № 1610/2019г., и трите на
IV г.о. на ВКС/.
С оглед на това и доколкото по делото липсват доказателства,
опровергаващи твърденията на ищцата, съдът намира, че същата е претърпяла
/лично и като наследник, встъпил в правата на пострадалия/ претендираните
от нея неимуществени вреди - безпокойство и несигурност, разочарование и
загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост,
притеснение, че виновните лица за извършените спрямо тях репресивни
действия няма да бъдат наказани и от това, че са лишени от възможността да
получат справедливо обезщетение и възмездяване.
В същото време по делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства, сочещи на негативни изживявания по повод процесното
наказателно производство и надхвърлящи по интензитет обичайните такива от
неразумната продължителност на делото. Не се твърди или установява
воденото производство да е рефлектирало върху начина на живот на
пострадалия, респ. ищцата, тяхното здравословно състояние или да е
причинило други неудобства, вън от обичайните. Изложеното във въззивната
жалба касае преките вреди от деянията.
На основание чл.52 ЗЗД и съгласно разясненията на ППВС № 4/1968г.
съдът приема, че справедливия размер на обезщетението за така претърпените
неимуществени вреди е сумата от 12 000 лева.
При определянето на този размер съдът отчита, че продължителността
на производството значително надхвърля законоустановените в НПК срокове,
в резултат на което абсолютната давност за наказателно преследване за
престъпленията по повдигнатите до този момент обвинения е изтекла. С оглед
на това и легитимното очакване на ищцата да реализира гражданските си
права за обезщетение на претърпените вреди в рамките на наказателния
процес е осуетено. Независимо от възможността искът за обезщетение да бъде
предявен и в самостоятелно производство, доколкото гражданската
отговорност може да се ангажира независимо от наказателната, следва да се
12
отчете интереса на пострадалия това да стане по реда, предвиден в НПК -
естеството, мащаба и характера на обстоятелствата, обуславящи
инкриминираните деяния, както и заеманите длъжности от лицата срещу
които е водено разследването към релевантния период, предпоставят
значителни трудности в доказването на деликта в рамките на самостоятелен
граждански процес.
Относимо към определяне на справедливия размер на обезщетението е и
обстоятелството, че с поведението си, както наследодателят й, така и самата
ищца, не са допринесли за забавяне на производството.
Безспорно е, че упражнената спрямо наследодателя и семейството му, в
т.ч. и ищцата, репресия през 1985 – 1989г. определя значимостта, която
разследването на събитията от този период има за него и за наследниците му
/макар в приложното поле на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС да не се включва правото
за наказателно осъждане на трети лица – Perez v France, 2004г./. В същото
време съдът отчита, че съгласно ангажираните по делото доказателства
проявената от тях заинтересованост по делото датира към периода след 2002г.,
когато А. Ф. е бил разпитан като свидетел. Не се установява той да е сред
лицата, подали първата жалба през 1996г., нито да е бил член на Сдружението,
чрез което пострадали от „възродителния процес“ са търсили информация и
отправяли искания до различни институции вр. наказателното производство.
Що се отнася до ищцата, макар тя да е била член на това сдружение от
създаването му /2004г./, то първата й активност по делото е към 2018г., осем
години след смъртта на съпруга си, когато като негов наследник е подала
искане по чл.369 НПК.
Това процесуално поведение на наследодателя и на ищцата съдът цени
единствено като обстоятелства, които не определят твърдения по-висок
интензитет на претърпените негативни изживявания от обичайните.
Изложените във въззивната жалба на ищцата и исковата й молба доводи
за претендирания от нея размер съобразно установени базови размери и
стандарти в практиката на ЕСПЧ при определяне на обезщетенията за
неимуществени вреди от нарушения на Конвенцията не се споделят от
настоящия състав. Действително в редица свои решения ЕСПЧ е посочвал
критериите /общи принципи/, от които изхожда, но същите са прилагани
винаги в контекста на конкретния правен спор. Изрично в цитираното от
ищцата решение по делото Apicella v Italy, 2004г. e посочено, че чл.41 от
ЕКПЧОС дава правомощието на съда да направи преценка дали в конкретния
случай на страната следва да бъде присъдено обезщетение, независимо от
констатираното нарушение. Именно от гледна точка на необходимостта от
преценка на конкретния казус следва да се тълкуват и визираните в това
решение базови суми. Предметът на спора по това дело и по настоящото не
13
покриват възприетото в практиката на ЕСПЧ разбиране за "подобни случаи" -
които и да са две производства, продължили същия брой години, за идентичен
брой инстанции, със залози с еднакво значение, подобно поведение от страна
на жалбоподателя и по отношение на една и съща държава.
По същите съображения неоснователно е и позоваването от страна на
ищцата на постановените от ЕСПЧ решения по делото Mocanu и други срещу
Румъния, както и по делото Romanesko срещу Румъния - присъдените с тези
решения обезщетения са за нарушение на чл.3 от Конвенцията в процесуален
аспект, а не за нарушение по чл.6, §1, както и на осреднени размери на
присъждани обезщетения от националните ни съдилища по искове по чл.2б
ЗОДОВ, черпейки доводи единствено от продължителността на забавеното
съдебно производство.
В практиката на ВКС последователно се приема, че размерът на
обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай и въз основа на
конкретните по делото обстоятелства. При присъждането на обезщетения
дори по сходни казуси също следва да се отчете и конкретиката на всеки
отделен случай. Това важи и за исковете по чл.2б ЗОДОВ, предявени от
другите пострадали лица от т.нар. Възродителен процес, поради което и
присъдените с цитираните от ищцата решения на националните съдилища
суми в размер на по 30 000 лева не задължават съда да присъди обезщетение в
този размер и по настоящия казус. В тази връзка съдът отчита, че в сочените
от ищцата дела ищци са лица, спрямо които упражнената репресия от
инкриминираните деяния е била в значително по-висок интензитет
/принудително задържани и въдворени в места за лишаване от свобода/, а в
настоящия казус подобна принуда спрямо ищцата не е осъществявана. Наред с
това за вредите в качеството й на наследник на пряко пострадалия й съпруг,
вече е постановено обезщетяване в полза и на другите двама наследници
/неговите дъщери/ с влезлите в сила решения по в.гр.д. № 462/2023г. и в.гр.д.
№ 451/2023г. по описа на АпС – Варна.
Целта на обезщетението е да възмезди пострадалия в най-пълна степен
за вредите от накърнените му нематериални блага, които по принцип нямат
парична стойност, но без същото да води до неоснователно обогатяване.
Следва да бъде съобразено и това, че самият факт на осъждането
/признаването факта на увреждането/ също има репариращ ефект за
пострадалия. Изрично в практиката на ЕСПЧ се приема, че предвиденият
механизъм по чл.2б ЗОДОВ сам по себе си съставлява обезщетение за
нарушението на чл.6, §1 от Конвенцията.
Неоснователен е и доводът на ищцата, че при определяне размера на
следващото се обезщетение следва да бъде включена и "съответната част за
загубените възможности". Както бе посочено по-горе в приложното поле на
14
чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети
лица и обезщетението не цели да репатрира претърпените вреди от деянието,
предмет на забавеното наказателно производство. Вредите от престъплението
/засегнатите нематериални блага/ имат значение единствено за преценка за
значението /залога/, което делото е имало за пострадалия. Именно в
контекстна на последното /залога/ следва да бъдат разглеждани и
предприетите от държавата други мерки за обезщетяване/отстраняване на тези
преки вреди /постановената политическа реабилитация на наследодателя,
предвидените в ЗПГРРЛ обезщетения, дадената възможност за възстановяване
на етническите им имена при облекчени условия/.
С оглед на горното, съдът намира, че предявеният от Н. Ф. против
Прокуратурата иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ следва бъде уважен до
размер на сумата от 12 000 лева, като за горницата над тази сума до
претендираните 120 000 лева исковата претенция е неоснователна.
По искането за лихва за забава:
Няма спор, че отговорността на държавата, чрез нейния процесуален
субституент Прокуратурата на РБ по своя характер е деликтна, поради което и
по отношение на тази отговорност е приложима разпоредбата на чл.84, ал.3
ЗЗД. Доколкото обаче към настоящия момент наказателното производство не е
приключило, то следва да бъде съобразена цитираната от
първоинстанционния съд съдебна практика на ВКС, съгласно която забавата
настъпва от датата на подаване на исковата молба поради това, че
претендираното обезщетение обхваща целия период на продължителност на
делото до предявяване на иска /т.е. неразумната продължителност е елемент
от фактическия състав на отговорността по чл.2б ЗОДОВ/. Поради това и
началният момент на дължимата лихва върху присъденото обезщетение е
датата на подаване на исковата молба.
Неоснователно е твърдението за противоречие на този извод с
практиката на ЕСПЧ. Началният момент, от който този съд присъжда лихва е
датата на изтичане на срока за плащане на присъденото обезщетение /напр.
дело Н. с/у България, К. с/у България/.
Цитираните от ищцата съдебни актове на касационната инстанция са
неотносими, тъй като касаят разрешение на въпроса за забавата по
приключили към датата на предявяване на иска дела. Не сочи на обратна
практика и представеното пред настоящата инстанция решение по гр.д. №
3020/2023г. на ВКС, ІІІ г.о. Същото е постановено по реда на чл.247 ГПК като
видно от мотивите на основното решение изводът на съда е за дължимост на
законната лихва от датата на исковата молба, независимо от посочената с
решението по чл.247 ГПК друга дата, а не както твърди процесуалният
представител на ищцата.
15
Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на
първостепенния съд обжалваните решения /основно и допълнително решение
по чл.250 ГПК/ следва да бъдат потвърдени.
По жалбата срещу определение № 495/19.06.2024г.:
С това определение първоинстанционният съд е оставил без уважение
искането на ищцата за изменение на решението си в частта относно
присъдените в нейна полза разноски за адвокатско възнаграждение.
Настоящият състав изцяло споделя мотивите на окръжния съд, че на
възмездяване подлежат само реално направените от насрещната страна
разноски и за направата на които са представени доказателства /в т.см. е и т.1
от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС/. В случая липсва представен договор за
правна защита и съдействие, установяващ размера на уговореното адвокатско
възнаграждение. Представените доказателства са за извършен превод на сума
в размер на 300 лева с основание частично плащане на адвокатско
възнаграждение и съобразно която сума е изчислено дължимото от ответника
възнаграждение, съответно на уважената част от иска.
Ето защо този съдебен акт на ОС – Добрич също следва да бъде
потвърден.
На основание чл.78 ГПК ищцата има право на разноски за въззивното
производство вр. отхвърлената жалба на ответната страна, каквото и искане е
направено. Доказателства обаче за реално заплатени разноски за адвокатско
възнаграждение не са представени, поради което и съдът не присъжда такива.
ВнЕ.ите от ищцата държавни такси по двете й въззивни жалби не
подлежат на репатриране поради тяхната неоснователност.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 117/30.04.2024г. и решение №
171/19.06.2024г., постановени по гр.д. № 621/2023г. по описа на ОС – Добрич.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 495/19.06.2024г., постановено по гр.д.
№ 621/2023г. на ОС – Добрич.
Решението подлежи на обжалване, при условията на чл.280 ГПК с
касационна жалба пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
16
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17