№ 93
гр. София , 10.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на четвърти февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело
№ 20201000502714 по описа за 2020 година
при участието на секретар Красимира Георгиева, за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на
„Дженерали застраховане“ АД срещу решение № 3129 от 07.05.2020 г. по гр.д. № 8144/2018
г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-9 състав в частта, в която дружеството
е осъдено да заплати на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) сумата от 30 000 лева
обезщетение за неимуществени вреди и 30 лева обезщетение за имуществени вреди от ПТП
на 21.08.2015 г. ведно със законната лихва от 21.08.2015 г. до окончателното плащане.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от К. Д. С. чрез адв. Д. Н..
Оплакванията във въззивната жалба са за необоснованост и неправилност поради завишен
размер на обезщетението в противоречие със съдебната практика и критерия справедливост
и неправилно приемане, че пострадалият като водач на МПС няма принос за
неблагоприятните последици от настъпването на удар с висока обща скорост.
В отговора се поддържа, че оплакванията за завишен размер на обезщетението за
неимуществени вреди са бланкетни. Обезщетението е съобразено с продължителността на
възстановителния период. Неоснователно е твърдението, че при движение на пострадалия
със скорост в рамките на допустимата ударът би бил много по-слаб и последиците не биха
настъпили в този обем.
1
Въззивната жалба е подадена в срок и е допустима.
От настоящата инстанция не са събирани нови доказателства.
При извършената служебна проверка на основание чл. 269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в
изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално
легитимирани страни.
По делото са установени елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД поради наличието
на влязла в сила на 06.03.2018 г. присъда № 2/23.01.2017 г. по НОХД № 356/2016 г. на ОС
Ловеч, с която М. К. М. е признат за виновен за това, че на 21.08.2015 г. на път І-4 с посока
гр. Варна – гр. София при управление на л.а. „Грей Уол Волекс Ц 10“, движейки се със
скорост от 84, 92 км./ч. при допустима 60 км./ч., обозначена с пътен знак В 26 и в нарушение
на чл. 21, ал. 2 ЗДвП, е причинил на ищеца травматично счупване на лява колянна капачка
без разместване на фрагментите и с последваща имобилизация с помощта на шина,
обуславяща затруднение на движението на левия крак за около 6-7 месеца. Не е спорно, че
ищецът е бил водач на т.а. „Форд Транзит Т 350“ , движещ се в насрещната пътна лента и
между двете превозни средства е настъпил удар. Не е спорно, че застрахователното
дружество носи отговорност съгласно застрахователна полица със срок от 16.01.2015 г. до
15.01.2016 г.
Спорно е какво е справедливото обезщетение за неимуществени вреди, доказани ли са
претендираните имуществени вреди и налице ли е принос на ищеца за настъпване на
инцидента и на вредите.
Въз основа на влязлата в сила присъда, приетите медицински документи, изготвената пред
първа инстанция СМЕ и свидетелските показания съдът приема, че ищецът е получил
травматично счупване на лява колянна капачка без разместване на фрагментите. Колянната
капачка е била имобилизирана с помощта на шина за 35 дни, възстановителният период е
бил 6-7 месеца, по време на който не ходел на работа за шест месеца, провеждана му е
физиотерапия и към момента на прегледа от вещото лице е възстановен: няма палпаторна
болезненост и няма ограничения на движението на ставата. Наред с претърпените болки,
ищецът е следвало да се придвижва с патерици и да ползва чужда помощ.
Съпругата на ищеца, разпитана като свидетел, разказва, че тя и майката на ищеца се
грижели за него по време на възстановяването. След катастрофата изпитвал стрес, будел се
нощно време, не искал да излиза навън. Възстановил желанието си да шофира, но само на
кратки разстояния, изпитвал напрежение, когато трябвало да се размине с друг автомобил.
Преценени с оглед чл. 142 ГПК, показанията са последователни и житейски логични.
От значение за определяне на обезщетението е установеното увреждане, което е само едно,
но е довело до невъзможност за придвижване и нужда от чужда помощ и от физиотерапия.
2
Следва да се съобрази възстановителният период от 6-7 месеца и невъзможността за работа
през този период. Фактор за размера на обезщетението е и фактът, че млад човек в активна
възраст на 35 години е загубил желанието си да кара автомобил на дълги разстояния, а оттам
и промяната в стереотипа на живот, както и обичайните за такива стресогенни събития
психически последици. От значение са и конкретните икономически условия, отразени в
лимитите на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението
момент – 21.08.2015 г., когато е настъпило произшествието. При определяне на
обезщетението следва да се вземе предвид и съдебната практика по сходни случаи. По повод
определянето на обезщетение по справедливост са налице задължителни за съдилищата
постановки, дадени с ППВС № 4/1968 г., доразвити с трайната практика на ВКС по реда на
чл.290 ГПК, според които понятието „справедливост” в нормата на чл. 52 ЗЗД винаги е
предпоставено от преценката на редица обективно съществуващи конкретни обстоятелства.
При наличието на телесни увреждания, тези обстоятелства са свързани с характера и
тежестта на увредите, интензитета и продължителността на болките, психическите и
физически последици, степента на възстановяване и пр. Всички относими към установяване
на обема на вредите обстоятелства, вкл. икономическата конюнктура в страната към
момента на увреждането, от значение за обществено-оправданата мярка за справедливост са
обсъдени от съда и въз основа на анализа и съвкупната им оценка да се определи паричният
еквивалент на вредите /решение № 93/23.06.2011 г. по т.д.№ 566/2010 г., ІІ ТО, решение №
99/08.10.2013 г. по т.д.№ 44/2012 г., ІІ ТО, решение № 158/28.12.2011 г. по т.д.№ 157/2011 г.
І ТО, Решение № 128 от 01.08.2017 г. по т. д. № 231 / 2016 г. на ВКС, ІІ ТО и мн. др/. Като се
отчетат всички тези фактори, неоснователни се явяват оплакванията за завишен размер на
обезщетението.
По повод спорния въпрос за приноса въззивният състав намира, че правилно е преценено от
СГС, че в отговора на исковата молба възражението е неконкректизирано: твърдението е,
че ищецът с поведението си като водач на товарен автомобил сам е създал предпоставки за
осъществяване на деликта. Оплакването в жалбата, че едва след получаване на САТЕ
ответникът е имал възможност да уточни възражението си, е неоснователно, тъй като той не
го е уточнил преди даване ход по същество на делото. Конкретизираното в писмената
защита и поддържано и във въззивната жалба възражение, че ищецът е управлявал т.а. със
скорост за управление над допустимата, и несъобразена с пътните условия и че не е
предприел на ефективна маневра за спиране, не сезира надлежно съда. Независимо от
горното, дори и да е допустимо разглеждането на възражението, така, както е уточнено,
същото е неоснователно. Видно от заключението на САТЕ, дори и да беше управлявал със
скорост от 50 км/ч, колкото е максимално разрешената, а не със 70 км/ч и беше предприел
аварийно спиране, удар пак щеше да настъпи, но на друго място по пътното платно. При
този удар е неясно дали уврежданията на ищеца биха били по-малки.
По повод обезщетението за имуществени вреди съдът намира за доказан разхода за
рентгенография колянна става на 22.08.2015 г. в размер на 30 лева, поради което въззивната
жалба е неоснователна и в тази част.
3
Върху присъдената сума за обезщетение за неимуществени вреди и за имуществени вреди
ответникът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва на основание чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД, считано от деня на деликта – 21.08.2015 г., срещу която няма въззивни доводи.
Поради оставянето на въззивната жалба без уважение в полза на адвокат Д. Н. следва да се
присъди адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. При обжалваем интерес от 30 000
лева дължимото адвокатско възнаграждение е в размер на 1430 (хиляда четиристотин и
тридесет) лева.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3129 от 07.05.2020 г. по гр.д. № 8144/2018 г. на Софийски
градски съд, Гражданско отделение, I-9 състав.
ОСЪЖДА „Дженерали застраховане“ АД, ЕИК ********* да заплати на адвокат Д. Н.,
член на АК Ловеч адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв в размер на 1430 (хиляда четиристотин и тридесет) лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните пред
ВКС по реда на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4