Определение по дело №302/2013 на Окръжен съд - Благоевград

Номер

Година

22.7.2011 г.

Град

Велико Търново

Окръжен съд - Велико Търново

На

07.13

Година

2011

Председател:

Секретар:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 397/15.04.2011г., постановено по гр.д. № 5774/2010г. Великотърновският районен съд е приел за установено, по отношение на В. Г. Г., ЕГН:* от гр. В. Т., ул. „Д. Ч.” № В. Б А. в качеството му на частен съдебен изпълнител с рег. № 725, с район на действие ОС – В. Т., че „А.” Е., със седалище и адрес на управление: гр. В. Т., ул. „К.” № .., В. В, А. .. ЕИК:*, му дължи на основание чл. 79 ал. 1 т. 2 пред. 1 ГПК сумите: .. лв. – такса по т. 26 ТТРЗЧСИ по изп. дело № *0218, законна лихва върху главницата, считано от 11.10.2010г. до окончателното й заплащане, както и 25 лв. – разноски за д.т. в заповедното производство, за които е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 4341/2010Г. на ВТРС. Присъдени са разноски.

Против решението е постъпила въззивна жалба от „А.” Е., подадена чрез пълномощника й адв. Л. В.от ВТАК. Сочи се, че решението на районния съд е незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила, а също така е и необосновано. Неправилно съдът базирал своите изводи за изоставяне на изпълнителските действия на едностранно съставен протокол от Ч.. Противно на доказателствата по делото съдът бил приел като безспорно, че паричното вземане на взискателя е изцяло изпълнено. Липсвали õоказателства за получаване от последния на сумата от 1500 лв. Не ставало ясно върху каква сума е начислена таксата по чл. 26 ТТРЗЧСИ като се твърди, че такава такса се дължи само върху събраните от Ч. суми. По делото не били налице основания, от които да следвало, че взискателя следва да заплати таксата по чл. 26 ТТРЗЧСИ. Прави се искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено друго, с което да се отхвърли предявения иск. Претендират се съдебни разноски. В съдебно заседание жалбата се поддържа.

Въззиваемата страна Ч. В. Г., в срока по чл. 263 ал.1 изр. 1 ГПК, депозира отговор чрез процесуалния си представител адв. Р. Д.. В него се възразява срещу въззивната жалба, поради неоснователността й. Твърди се, че за да се начисли таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ е без значение по какъв способ е станало удовлетворяването на въззивника – кредитор и дали сумите са постъпили по сметка на Ч. или директно по сметка на въззивника. Депозираната молба от „А.” Е. с В. № 330/12.01.2010г. и изоставянето на изпълнителските действия, за които били налице достатъчно доказателства, били основание за начисляване на посочената такса и то върху пълния претендиран размер на вземането по изпълнителното дело. Отправя се молба до съда да отхвърли въззивната жалба и да се потвърди първоинстанционното решение. В съдебно заседание жалбата се оспорва. Не се претендират разноски за въззивното производство.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимна страна, която има правен интерес от обжалването. Същата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 от ГПК, поради което съдът я намира за допустима и следва да я разгледа по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 от ГПК въззивният съд служебно провери валидността и допустимостта на решението като приема, че решението е валидно и допустимо.

От събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка:

В исковата си молба, ищецът излага твърдения, че е частен съдебен изпълнител с рег. № 725 и е с район на действия Окръжен съд – В. Т.. На 11.10.2010г. бил подал против жалбоподателя „А.” Е. заявление по чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение в размер на 840, 76 лв., главница, законна лихва върху главницата, считано от 11.10.2010г. до окончателното й заплащане и разноски за д.т. в размер на 25 лв. След издаване на заповедта, длъжника своевременно подал възражение, поради което в месечен срок Г. е предявил настоящия иск. В него сочи, че на 12.12.2006г. по молба на „А.” Е., с приложен към нея изпълнителен лист, образувал изп. дело № *0218 срещу М. Д. Р.. Сумите, които следвало да бъдат събрани били 6100 лв. по изпълнителен лист, законна лихва върху главницата, считано от 02.11.2006г. до окончателното заплащане на сумата, както и сумата от 122 лв., представляваща направени съдебни разноски по гр. дело № 2141/2006г. на ВТРС. Твърди, че извършил редица изпълнителски действия – запор и опис върху МПС, както и запор върху получаваното от длъжника трудово възнаграждение. Твърди, че на 28.09.2009г. бил насрочен опис на движимо имущество, но по молба на взискателя, описът бил отложен, без да се извърши по късно, поради липсата на инициатива у него. На 12.01.2010г. последният подал, на основание чл. 433 ал. 1 т. 2 ГПК, молба за прекратяване на изпълнителното дело, с изложен в нея мотив – уредени взаимоотношения с длъжника. Ищецът заявява, че впоследствие узнал, че длъжника Р. платил на С. Г. Х. сумата от 8200лв., а след това още 1500 лв. Спазвайки разпоредбата на чл. 26 ТТРЗЧСИ Г. начислил пропорционална такса в размер на 840, 76 лв., за което издал съответната сметка и фактура. Според него задължен да плати тази такса бил взискателя по делото, доколкото е налице хипотезата на чл. 79 ал. 1 т. 2 пр. 1 ГПК. Отказал да удовлетвори молба за прекратяване, поради неплащане на посочената такса. Предявява иск, с който иска да се приеме за установено, че въззивникът – ответник, му дължи сумата от 840, 76 лв., представляваща такса по т. 26 ТТРЗЧСИ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.10.2010г. до окончателното й заплащане, както и 25 лв. д.т. по заповедното производство. Прави искане за присъждане на съдебни разноски в исковия процес.

Ответникът „А.” Е. е депозирал отговор в срока по чл. 131 ГПК, в който признава, че по негова молба е образувано изпълнителното дело при Ч. В. Г., както и че на 12.01.2010 г. е подал молба за прекратяването му. По същество оспорва предявения иск като неоснователен. Заявява, че не е налице хипотезата, при която таксите по изпълнението да се възлагат на взискателя. Излага доводи, че когато има плащане извършено след образуване на изпълнителното дело, тази такса следва да търси от длъжника. Възразява относно размера на таксата определен от Ч. като твърди, че се дължи такса само върху събраните от съдебния изпълнител суми, а не върху цялото вземане по изпълнителния лист.

От фактическа страна между страните не се спори, а това се установява и от доказателствата по делото, че ищецът В. Г. е вписан в К. на съдебните изпълнители като частен съдебен изпълнител с рег. № 725 и с район на действия ОС – В. Т., както и че изп. дело № *0218 е образувано по молба на „А.” ООД срещу М. Д. Р., въз основа на изпълнителен лист издаден по гр. д. № 2141/2006г. на ВТРС. Не се оспорва и размера на вземането по изпълнителния лист, както и извършените от Ч. изпълнителни действия по посоченото дело.

От приложените сметки и фактури по изпълнителното дело е видно че по него е събрана сумата от общо 1125 лв., която е била изплатена на взискателя, след удържане на пропорционалната такса по чл. 26 ТТРЗЧСИ, в размер на 75, 30 лв. Не се спори между страните, че длъжника по изпълнението М.Р. е платил на „А.” ООД, чрез бившия му управител, сумата от 8200 лв., за което е съставена разписка от дата 29.12.2009г.

Видно от протокол за опис на движимо имущество от 28.09.2009г., насроченото изпълнително действие не е извършено. По молба на взискателя описа е отложен, но не е пренасочен за конкретна дата.

Видно от молба с В. № 330/12.01.2010г. взискателят поискал, на основание чл. 433 ал. 1 т. 2 ГПК, изпълнителното дело да бъде прекратено, поради уреждане на взаимоотношенията си с длъжника. Ч. е отказал прекратяване, поради неплащане на дължимата такса върху събраната сума по т. 26 ТТРЗЧСИ. На основание чл. 79 ал. 1 ЗЧСИ е издал сметка №1897/29.01.2010г. и фактура № 1824/29.01.2010г. за сумата от 840, 76 лв. с ДДС на задълженото лице „А.” ООД. Дружеството е възразило срещу това задължение, поради което Ч. В. Г. се е възползвал от правото си по чл. 79 ал. 3 ЗЧСИ и е подал заявление по чл. 410 и сл. ГПК.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Предявеният иск е с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 вр. чл. 79 ал. 1 т.2 пр. 1 ГПК вр. чл. 78 ал. 1 ЗЧСИ вр. т. 26 ТТРЗЧСИ.

Според чл.79 ГПК, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато: 1. делото се прекрати съгласно чл. 433, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство, или 2. изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда. Когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя, се събират от длъжника.

Съгласно чл.78, ал.1 ЗЧСИ, таксите по изпълнението се събират за извършване на изпълнителни действия и за извършване на други действия. Според ал.2 на същия член, размерът на таксите и видът на разноските по изпълнението се определят с тарифа на Министерския съвет. За събиране на таксите по изпълнението се изготвя сметка в два или повече еднообразни екземпляра, подписани от частния съдебен изпълнител, единият от които се връчва на задълженото лице. В сметката се посочват разпоредбите, въз основа на които се дължат таксите, материален интерес при пропорционалната такса, сумите на дължимите такси и допълнителни разноски, размерът на получената предплата и последиците при неплащане (чл.79 ЗЧСИ). В разпоредбата на т. 26 ТТРЗЧСИ е посочен начина, по който следва да се определя размера на тази такса, когато се касае за изпълнение върху парично вземане.

За да уважи предявения иск първостепенният съд е приел за доказано, както че парично вземане, пропорционално, на което се начислява таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ е изпълнено, така и че е налице изоставяне на изпълнителните действия от страна на взискателя.

Настоящият решаващ състав на въззивния съд не споделя тези изводи. По делото не е установен безспорно размерът на изпълненото парично вземане, върху който следва пропорционално да се събере таксата по чл. 26 ТТРЗЧСИ. Районният съд е приел за доказано по несъмен начин, че паричното вземане на взискателя е изпълнено изцяло като част от сумата е събрана от Ч., а друга част е платена директно на взискателя. В последният случай, освен плащането на сумата от 8200 лв. на „А.” ООД /разписка от 29.12.2009г./, за установено по делото е прието и плащането на сумата от 1500 лв. За плащането на последната сума е налице само твърдение на ищеца. Въпреки че ответника по иска оспорва получаването й, доказване по делото, от страната, носеща доказателствената тежест не е проведено. Неправилен е извода на съда, че плащането на тази сума е доказано от постъпилата молба за прекратяване на изпълнителното дело, доколкото в нея било посочено, че страните са уредили взаимоотношенията си. Такъв извод базиран на тази молба не може да се прави, тъй като уреждането на взаимоотношенията между взискателя и длъжника може да настъпи не само поради плащане, но и поради опрощаване, заместване в дълг и т.н., а и самият закон не е обвързал подаването на тази молба с пълното удовлетворяване на взискателя.

Наред с това Ч. при изготвяне на сметката по см. на чл. 79 ЗЧСИ, не изпълнил в цялост заложените в ал. 2 изисквания. В процесната сметка с №1897/29.01.2010г. е посочена разпоредбата, въз основа на която се дължи таксата /т. 26 ТТРЗЧСИ/, сумата, която се дължи – 840, 76 лв., но не е посочен материален интерес, въз основа на който е изчислена тази сума, доколкото таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ е пропорционална. В сметката е посочено, че материалния интерес е 0, 00 лв. Възражение в тази насока въззивника прави не само в жалбата си до ВТОС, но още с отговора на исковата молба. Доколкото, в тежест на ищеца е да докаже пълно и главно фактите на които основава своето искане, настоящият състав, по правилото на чл. 154 ал. 1 ГПК, приема че размера на вземането на ищеца е недоказан. Само това е достатъчно предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Независимо от горното въззивният състав, счита че не са доказва и предпоставката на чл. 79 ал. 1 т. 2 пр. 1 ГПК, а именно изоставяне на изпълнителните действия от страна на взискателя. Отлагане на отделно изпълнително действие, каквото в настоящият случай е опис на движими вещи, макар и без пренасрочване, не води до извод за изоставяне на тези действия. Несъмнено, всеки изпълнителен способ представлява особен изпълнителен процес, който се урежда от важащите само за него специфични правила, както и от общите правила относно всички изпълнителни способи. Отделните изпълнителни способи в рамките на принудителното производство, макар и насочени към една и съща цел – принудителното удовлетворяване на взискателя, притежават своята самостоятелност. Съгласно чл. 426 ал. 2 ГПК обаче, взискателят може да посочи в молбата си няколко способа на изпълнение, като в течение на производството може да прибегне и до друг способ на изпълнение, както и да посочи други вещи и вземания на длъжника за удовлетворение на своето вземане. От приложеното изпълнително дело се вижда, че взискателя се е възползвал от разнообразието на изпълнителните способи уредени в процесуалния закон като по този начин с всички средства е търсил своето удовлетворяване. Изпълнението върху движимите вещи на длъжника не е довършено, тъй като взискателяе прибегнал до правото си като господар на изпълнителното производство да го прекрати.

Дори и да се приеме, обаче че е налице изоставяне на изпълнителния действия, разумното и логическо тълкуване на разпоредба на чл. 79 ал. 1 т. 2 пр. 1 ГПК мотивира съда да приеме, че тя урежда случаите, когато взискателя дължи разноски за конкретното изпълнително действие, което е изоставил. Горният извод на съда се налага при съпоставката на отделнÞте хипотези уредени в чл. 79 ал. 1 ГПК. В случаите обхванати от чл. 79 ал. 1 т.1 ГПК, най – общо се стига до окончателното прекратяване на самото изпълнение, поради погасяване на изпълняемото право, отмяна или обезсилване на изпълнителния лист, оттегляне искането за изпълнение и когато взискателя не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години. Тук взискателя безусловно дължи разноските по изпълнението в цялост. В предметния обхват на чл. 79 ал. 1 т. 2 ГПК подадат случаите, когато отделни изпълнителни действия са изоставени от взискателя т.е. същият ги е посочил с молба до съдебния изпълнител, започнат е процеса по осъществяването им, но не са довършени по причини у взискателя или пък изпълнителните действия са отменени от съда по реда на чл. 435 и сл. ГПК. При тази ситуация взискателя ще дължи разноските по тези изоставени или отменени от съда изпълнителни действия, а не разноските за целият изпълнителен процес. В конкретния казус в негова тежест би следвало да остане таксата, която се дължи за извършване на опис на движими вещи, за връчване на съобщения и т.н. Аргументът на районният съд, че изоставянето на изпълнителните действия се извежда и от начина, по който взискателя е поискал прекратяване на изпълнителното производство, не с молба по чл. 433 ал. 1 т.1 ГПК, а с такава по чл. 433 ал. 1 т. 2 ГПК е неоснователен. Прекратяване на изпълнителното дело в първата хипотеза ще настъпи, ако се представи съответния документ, че сумата по изпълнителния лист е платена или внесена за взискателя преди образуването на изпълнителното производство. Настоящият случай е не такъв, тъй като плащанията към взискателя са направени години след образуване на изпълнителното дело.

Доколкото по изпълнителното дело е постъпила молба от взискателя за прекратяване на производството по чл. 433 ал. 1 т. 2 ГПК и доколкото по делото не се доказва по категоричен и несъмнен начин изпълнение на цялото задължение на длъжника чрез плащане след образуване на изпълнителното производство следва, че сме изправени пред хипотеза на чл. 79 ал. 1 т.1 вр. чл. 433 ал. 1 т. 2 ГПК. В тази връзка трябва да се посочи, че според ТР № 47/1965г. на ОСГК,с настъпване на някое от основанията, посочени в чл. 330 ал.1 б.”а” до б.”е”, между които е и това по б.”б” /взискателя е поискал това писмено/, принудителното изпълнение се прекратява по силата на закона. Това разрешение на ВС не е изгубило значение и понастоящем, тъй като не е издадено последващо тълкувателно решение, с което да е прието нещо различно от горепосоченото, а и в чл. 433 ал. 1 т. 2 ГПК е предвидено същото основание. Ето защо при установената фактология по делото ищецът би следвало да черпи своята претенция от разпоредбата на чл. 79 ал. 1 т.1 ГПК, а не в тази на чл. 79 ал. 1 т. 2 пр. 1 ГПК.

По изложените подробни съображения въззиванта жалба на „А.” ООД гр. В. Т. следва да бъде уважена, а решението на районния съд отменено като предявения иск бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал. 3 ГПК въззиваемият – ищец Ч. В. Г. следва да заплати на въззивника - ответник сумата от 125 лв., представляващи съдебни разноски за двете инстанции, от които 100 лв. адвокатско възнаграждение и 25 лв. д.т. за въззивно обжалване.

Водим от горното и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, Великотърновският Окръжен съд,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ изцяло Решение № ..г., постановено по гр.д. № 5774/2010г. Великотърновският районен съд, КАТО ВМЕСТО него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска на В. Г. Г., ЕГН:* от гр. В. Т., ул. „Д.Ч.” № В. Б А. в качеството му на частен съдебен изпълнител с рег. № 725, с район на действие ОС – В. Т., с БУЛСТАТ .. ЗА УСТАНОВЯВАНЕ, че „А. Е., със седалище и адрес на управление: гр. В. Т., ул. „К.” № , В. В, А.., ЕИК:*, му дължи на основание чл. 79 ал. 1 т. 2 пред. 1 ГПК сумите: 840, 76 лв. – такса по т. 26 ТТРЗЧСИ по изп. дело № *0218, законна лихва върху главницата, считано от 11.10.2010г. до окончателното й заплащане, както и 25 лв. – разноски за д.т. в заповедното производстÔо, за които е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 4341/2010Г. на ВТРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.

ОСЪЖДАВ. Г. Г., ЕГН:* от гр. В. Т., ул. „Д. Ч.” № В. Б А. .., в качеството му на частен съдебен изпълнител с рег. № 725, с район на действие ОС – В. Т., с БУЛСТАТ .., ДА ЗАПЛАТИ на „А..” Е., със седалище и адрес на управление: гр. В. Т., ул. „К.” № ., В. В, А. .. ЕИК:* сумата от 125 /сто двадесет и пет лева /, представляващи съдебни разноски за двете инстанции.

Решението не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, ДВ, бр. 100/2010 год.

Препис от решението да се връчи на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.