Р Е Ш
Е Н И Е №67
Гр.Варна, 05.03. 2020г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Варненският апелативен съд, търговско
отделение в публичното съдебно
заседание на пети февруари през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСЛАВ СЛАВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАРИНА МАРКОВА
МАРИЯ ХРИСТОВА
При участието на секретаря Десислава Чипева
Като разгледа докладваното от съдията Дарина Маркова в.търг.дело № 763 по
описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно, образувано по жалба на Д.Г.Я. *** срещу решение № 774 от
09.08.2019г. по търг.дело № 1183/18г. по описа на Варненски окръжен съд, в
частта му, с която е отхвърлен предявения от нея срещу К.Д.Я. *** установителен
иск за разликата над 15 000лв. до 30 000лв., с правно основание
чл.439 от ГПК, с който да се приеме за установено в отношенията между страните,
че ищцата не дължи на К.Д.Я. разликата над 15 000лв. до 30 000лв.,
представляваща вземане, придобито по силата на договор за цесия от
10.11.2017г., сключен между „Елинор“ ЕООД и К.Д.Я., чието принудително
събиране, представлява част от предмета на изп.дело № 2373/16г. на ЧСИ с рг.№
712, образувано въз основа на влязло в сила решение по търг.дело № 1708/14г. по
описа на ВОС.
Твърди че
решението, в обжалванато му част е неправилно поради противоречие с материалния
закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и необосновано.
Излага,
че съдът правилно е приел за доказани факти, съдържащи се в исковата молба
свързани със сключването на двата договора за кредит, водените между страните
съдебни производства и постановените влезли в сила съдебни решения,
образуваното изпълнително дело, двата сключени договора за прехвърляне на
вземания от 11.04.2014г. и от 10.11.2017г.
Твърди че съдът не е обсъдил събраните по
делото доказателства относно размера на остатъчния солидарен дълг към „Елинор“
ООД към датата на цесията – 10.11.2017г., факт от съществено значение за
разрешаването на спора. Твърди че той е нарочно удостоверен в съдържанието на
представената по делото справка от 29.05.2018г. за постъпили и разпределени
суми по изпълнително дело № 2373/16г. на ЧСИ с рег.№ 712. Сочи че е налице
солидарност в дълга на К.Я. и Д.Я. към цесионера „Елинор“ ЕООД, ответникът е
поставен в забава относно плащането на обявени за предсрочно изискуеми в цялост
кредити с получаването на нотариалната покана от 28.07.2014г. Ирелевантно за
пределите на отговорността му е обстоятелството, оспорвал ли е дълга или го е
признал. Твърди че той не е реализирал в полза на „Елинор“ ЕООД годно за
пълното му погасяване плащане, затова отговаря и за акцесорните вземания за
лихви и разноски, подлежащи на удовлетворяване по изпълнително дело № 2373/16г.
на ЧСИ с рег.№ 712. Твърди че признаването на дълга не означава че Я. не следва
да сподели разноските на общия кредитор по воденото на търговско дело №
1708/14г. по описа на ВОС само срещу нея. Неплащането въпреки признанието е
достатъчно основание за учредяването на процес и срещу него, а причината това
да не се случи е семейната връзка между него и едноличния собственик и
управител на „Елинор“ ЕООД.
Твърди че
първоинстанционният съд не е обсъдил и отправеното от ответника до нея чрез
нотариална покана „Уведомително писмо за прихващане на насрещни вземания на
основание чл.104 във връзка с чл.103 ал.2 от ЗЗД“. Сочи че волеизявлението за
прихващане, релевирано от Я., се отнася и за част от вземането, придобито по
процесния договор за цесия до размер на 15 000лв. Твърди че при формулиран
от съда извод за съществуването на въпросното вземане е дължимо произнасяне и
по въпроса настъпило ли е погасяването му в резултат на извършеното прихващане.
Оспорва
изводите на съда за отхвърляне на установителната претенция по отношение на
надхвърлящата 15 000лв. част от спорното вземане. Твърди че разпоредбата
на чл.124 ал.3 от ЗЗД не касае уреждане на вътрешните отношения между
солидарните длъжници, а не тези с кредитора, както е приел окръжният съд.
Твърди че погасителеният ефект настъпва безусловно и по отношение на всички, а
не относително. Вътрешните отношения между солидарните длъжници са от значение
дотолкова, доколкото дефинират размера на частта на слелия качествата. Излага,
че правилно е установено по отношение на конкретния дълг към „Елинор“ ЕООД
дяловете на страните – бивши съпрузи са равни. Към датата на сключване на
процесния договор за цесия – 10.11.2017г., дългът възлиза на 121 449.52лв.,
като равностойност на главница, лихви и разноски по принудително изпълнение, а
съответно частта на Я. – на 60 724.76лв. Сочи че цесионерът Я. придобива
от „Елинор“ ЕООД част от вземанията по изпълнително дело № 2373/16г., която е
съществено по-малка от частта му като солидарен длъжник, а именно
30 000лв., поради което и нейното задължение се погасява до размера на
сумата 30 000лв. на основание чл.124 ал.3 от ЗЗД. Сочи че различното
тълкуване на нормата на чл.124 ал.3 от ЗЗД, дадено в обжалваното решение,
компрометира смисъла на разпоредбата на чл.124 ал.3 от ЗЗД и създава прецедент
на толерирана от съда практика на заобикаляне на правилото на чл.127 ал.2 от ЗЗД.
Моли съда
да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната му част и вместо
него да постанови друго, с което предявеният от нея установителен иск по реда
на чл.439 от ГПК да бъде уважен изцяло. В съдебно заседание, чрез процесуалния
си представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира присъждане
на разноски и адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА.
Насрещната
страна по жалбата К.Д.Я. ***, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК писмен отговор,
изразява становище за неоснователност на подадената жалба и моли съда да потвърди
обжалваното решение. Претендира направените за въззивно обжалване разноски. В
съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата и моли
съда да потвърди обжалваното решение.
Към
настоящето производство е присъединена и частна жалба на Д.Г.Я. срещу
определение № 3726 от 17.10.2019г. , с което е отхвърлена молбата и за
изменение на решението в частта му относно разноските. Оспорва извода на съда,
за липсата на писмен договор между нея и процесуалния и представител на
основание чл.38 ал.2 от ЗА. Твърди че процесуалното представителство е
осъществено безплатно, което е заявено в съдебно заседание на 11.07.2019г. в
присъствието на страната, както и е направено искане до съда за присъждане в
полза на процесуалния представител на полагащото се адвокатско възнаграждение в
случай на уважаване на иска. Моли съда да отмени обжалваното определение и да
присъди в полза на осъществилия процесуално представителство адвокат хонорар,
дължим за първа инстанция, съразмерно уважената част от иска, изчислен в
минимален размер съобразно Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждение.
В срока
по чл.276 от ГПК не е постъпил писмен
отговор от насрещната страна по частната жалба.
Въззивният съд, след съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните
предели на въззивното производство, приема за установено следното:
Предявен е
установителен иск по реда на чл.439 от ГПК от Д.Г.Я. срещу К.Д.Я. за
установяване, че ищцата не дължи на Я. сумата в размер на 30 000лв.,
представляващо вземане, придобито по силата на договор за цесия от
10.11.2017г., сключен между „Елинор“ ЕООД и Я., чието принудително изпълнение
съставлява част от предмета на изпълнително дело № 2373/16г. на ЧСИ с рег.№ 712,
тъй като вземането е погасено поради сливане в негово лице на качествата
кредитор и длъжник. Предявеният отрицателен установителен иск е частично уважен
до размера на сумата 15 000лв. и отхвърлен за разликата до пълния му
размер от 30 000лв. Решението, в частта му, с която е прието за установено
че Д.Г.Я. не дължи на К.Д.Я. сумата от 15 000лв. е влязло в сила.
Съобразно представеното по делото удостоверение
от ЧСИ изпълнително дело № 20167120402373 на ЧСИ с рег.№ 712 е образувано въз
основа на изпълнителен лист по търг.дело № 1708/14г. по описа на ВОС с
взискател „Елинор“ ЕООД и длъжник Д.Г.Я.. Въззиваемият К.Д.Я. е конституиран
като взискател по реда на чл.429 ал.1 от ГПК като частен правоприемник на
взискателя „Елинор“ ЕООД за сумата 30 000лв. след сключване на договор за
цесия от 10.11.2017г., до който размер вземането на взискателя „Елинор“ ЕООД е
намалено.
Не е спорно че вземането на „Елинор“ ЕООД,
предмет на изпълнителното производство, е прехвърлено от „Обединена Българска
Банка“ АД и произтича от неизпълнение към банката на солидарни задължения на
страните по делото – К.Я. и Д.Я. по два договора за кредит, като частите на
двамата солидарни длъжници са равни.
След прехвърляне на част от вземането,
предмет на изпълнителното производство от взискателя на К.Я. и конституирането
на последния като взискател установителният иск по реда на чл.439 от ГПК за
оспорване на прехвърления му с договора за цесия дълг е допустим. Единственото
твърдяно в исковата молба основание за несъществуване на задължението на
въззивницата към новоконституирания взискател е погасяване на вземането на Я.
поради сливане в негово лице на качествата длъжник и кредитор.
Сливането е юридически факт, при който
качеството на длъжник и кредитор се съединяват в едно лице. Поради това, че
никой не може да бъде длъжник и кредитор на самия себе си, сливането прекратява
облигационното отношение. Сливането има погасителен ефект за вземането и
съответното на него задължение. Съобразно изричната норма на чл.124 ал.3 от ЗЗД
сливането на кредитора и солидарен длъжник погасява задължението на останалите
солидарни длъжници само за частта на този съдлъжник. Те по между си са
съвместни длъжници и всеки отговаря за своята част
В настоящия случай е налице именно
хипотезата по чл.124 ал.3 от ЗЗД. К.Я. и Д.Я. са солидарни длъжници при равни
части на „Елинор“ ЕООД за вземанията, предмет на изпълнителното производство.
След частично правоприемство между „Елинор“ ЕООД и К.Я. до размера на сумата
30 000лв., част от дълга по изпълнителния лист, е налице сливане на
качеството кредитор и солидарен длъжник. Сливането между кредитор и солидарен
длъжник ползва останалите длъжници само за размера на този длъжник. Поради
което и сливането на качеството на кредитор и солидарен длъжник в настоящия
случай няма за своя правна последица погасяване на целия размер на дълга,
прехвърлен с договора за цесия, а погасява само половината от размера на
прехвърленото с договора за цесия от 10.11.2017г. вземане или до размера на
сумата 15 000лв. За остатъка от прехвърленото вземане в размер на
15 000лв. Я. е лично отговорна към взискателя Я..
Въззивният съд
намира оплакването в жалбата за необсъждане размера
на остатъчния солидарен дълг към „Елинор“ ООД към датата на цесията –
10.11.2017г. за неоснователно.
Видно от представеното по делото удостоверение от ЧСИ от 29.05.2018г. към
07.11.2017г. /дата, предхождаща сключването на договора за цесия от
10.11.2017г./ задълженията на Я. по изпълнително дело към „Елинор“ ЕООД са в
размер на 103 346.32лв. – главница и 11 723.49лв. или общо в размер
на сумата 115 069.81лв. Предмет на договора за цесия, легитимиращ Я. като кредитор
по изпълнителното дело, е част от вземане на „Елинор“ ЕООД в размер на
30 000лв., от цялото в общ размер на 115 069.81лв. Таксите за
принудително изпълнение на парично вземане са дължими към съдебния изпълнител и
същите не са част от вземането, предмет на договор за цесия между „Елинор“ ЕООД
и взискателя, поради което и те не са предмет на настоящето производство.
Въпросът дължи ли солидарният длъжник Я. лихви за забава върху присъдените
главници е ирелевантен за настоящия правен спор. Чрез тълкуване на волята на
страните по договора за цесия следва да се установи какво включва частта от
прехвърленото вземане – главница или главница и лихва. Но доколкото Я. е
конституиран като взискател за сума в размер на 30 000лв., без вземането
да бъде допълнително уточнено, дължимото
от съда произнасяне по иска по реда на чл.439 от ГПК не може да излезе извън
легитимацията на Я. в изпълнителното производство.
Въззивният съд намира за неоснователно
възражението на въззивницата във връзка с направено от въззиваемия Я.
възражение за извънсъдебно прихващане. Предявен по делото е отрицателен
установителен иск по реда на чл.439 от ГПК за несъществуване на вземане на
взискател срещу длъжник с единствено твърдение в исковата молба за погасяване
на вземането поради сливане на качесвата на кредитор и длъжник в едно лице.
Твърдение на въззивницата, че вземане на Я. срещу нея е погасено поради
извършено прихващане няма и не е предмет на разглеждане.
Извън предмета на настоящето производство са
и въпросите за това каква част от целия дълг към „Елинор“ ЕООД от кой от
солидарните длъжници е изплатена и кой от тях ще дължи на другия разлика, ако е
изпълнил повече от своята част. Съществуването на вземане на въззивницата към Я.
по реда на чл.127 ал.2 от ЗЗД е ирелевантно към настоящия спор, при липсата на
твърдения за погасяване на част от дълга към Ябандждиев с вземане на Д.Я. към
него на основание чл.127 ал.2 от ЗЗД.
С оглед на така изложеното и на основание
чл.124 ал.3 от ЗЗД въззивният съд намира, че след придобиване на част от
вземането, предмет на изпълнителното дело, в размер на 30 000лв. от
солидарния длъжник Я., се погасява половината от прехвърленото вземане в размер
на 15 000лв., представляваща съответната част от дълга на солидарния
длъжник К.Я.. За другата половина от вземането, предмет на договора за цесия от
10.11.2017г., в размер на 15 000лв., въззивницата Д.Я. е лично отговорна
към взискателя – въззиваемия Я.. Поради което и искът за разликата над
15 000лв. до 30 000лв. неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
С оглед на така изложеното, въззивният съд намира,
че първоинстанционното решение в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК и направеното искане
в полза на въззиваемия Я. следва да бъдат присъдени направените по делото пред
въззивния съд разноски в размер на сумата 600лв., представляваща адвокатско
възнаграждение.
По присъединената за разглеждане частна жалба на Д.Г.Я.:
С определение № 3726 от 17.10.2019г., постановено
по реда на чл.248 от ГПК, първоинстанционният съд е отхвърлил молбата на Д.Г.Я.
за допълване на решението в частта му за разноските с присъждане на адвокатско
възнаграждение в полза на адвокат К. по чл.38 ал.2 от ЗА съответно на уважената
част от иска.
Въззивницата Я. е представлявана пред първа
инстанция от адв.К. с представено по делото пълномощно. Още в исковата молба
изрично е посочено че осъществяваното процесуално представителство е безплатно.
В последното съдебно заседание на 11.07.2019г. от процесуалния представител на Я.
е направено искане за присъждане на минимално адвокатско възнаграждение по реда
на чл.38 от ЗА.
Доказваното по делото на оказване на безплатна
правно помощ по смисъла на чл.38 ал.2 т.2 от ЗА не се извършва само с
представянето на писмен договор за адвокатска услуга между клиент и адвокат, в
който да е указано че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое
от основанията по чл.38 ал.1 т. – т.3 от ЗА т.1-3, какъвто безспорно по
настоящето дело не е представен.
Липсата на писмен
договор не е пречка да бъде удостоверено в процеса постигнатото съгласие, че
учредената с пълномощното процесуална представителна власт за адвокатска защита
ще бъде предоставена безплатно. Последното обстоятелство - договарянето на
осъществяваната правна помощ като безплатна не се презюмира, а следва да бъде
установено от данните по делото. Изявленията за наличие на конкретно основание
за оказване на безплатна помощ по чл.38 ал.1 от ЗА, обвързват съда и той не
дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за
уважаване на искането по чл.38 ал.2 от ЗА е: правна помощ по делото да е
осъществена без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл.36 ал.2 от ЗА; заявление, че предоставената правна помощ
е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават;
отговорност на насрещната страна за разноски, съобразно правилата на чл.78 от ГПК.
В този смисъл липсата на договор за правна помощ с уговорена в него безплатно
предоставяна такава не препятства упражняване на правото по чл.38 ал.2 от ЗА,
тъй като принципът на чл.36 ал.1 от ЗА е че адвокатът има право на възнаграждение
за своя труд. В този смисъл определение № 515 от 02.10.2015г. по ч.търг.дело №
2340/15г., на І т.о. на ВКС.
С оглед на така
изложеното, въззивният съд намира, че обжалваното определение следва да бъде
отменено и вместо него постановено друго, с което въззиваемият Я. да бъде
осъден да заплати на процесуалния представител на въззивницата дължимо за
първата инстанция адвокатско възнаграждение, съразмерно уважената част от иска,
определено от съда съобразно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в размер на сумата 715лв.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 774 от 09.08.2019г. по търг.дело № 1183/18г. по описа на Варненски
ОС, в частта му, с която е отхвърлен предявения от Д.Г.Я. срещу К.Д.Я.
установителен иск за разликата над 15 000лв. до 30 000лв., с правно
основание чл.439 от ГПК, с който да се приеме за установено в отношенията между
страните, че ищцата не дължи на К.Д.Я. разликата над 15 000лв. до
30 000лв., представляваща вземане, придобито по силата на договор за цесия
от 10.11.2017г., сключен между „Елинор“ ЕООД и К.Д.Я., чието принудително
събиране, представлява част от предмета на изп.дело № 2373/16г. на ЧСИ с рег.№
712.
ОТМЕНЯВА
определение № 3726 от 17.10.2019г. по търг.дело № 1183/18г. по описа на
Варненски окръжен съд, с което е отхвърлена молбата на Д.Г.Я. за допълване на
решението в частта му за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К.Д.Я.
***, ЕГН ********** да заплати на адвокат Д.В.К. – К. *** сумата 715лв.
/седемстотин и петнадесет лева/, представляваща адвокатско възнаграждение на
основание чл.38 ал.2 от ЗА.
ОСЪЖДА Д.Г.Я.
***, ар.20, ЕГН **********, да заплати на К.Д.Я. ***, ЕГН **********, сумата
600лв. /шестстотин лева/, представляваща направени пред въззивна инстанция
разноски.
Решението подлежи на касационно обжалване
пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: