Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.
с. МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при
участието на секретаря Светлана Влахова, като разгледа докладваното от съдия Ташева
гр. д. № 14515 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 190470 от 12.08.2019 г., постановено по гр. д. № 16357/2018 г. по
описа на СРС, ІІІ ГО, 155 с-в е осъдена С.о. да заплати на М.М.П., с ЕГН **********, на основание чл. 52 във вр. чл. 49
от ЗЗД и чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, чл. 84, ал. 3 ЗЗД сумата от 2000 лв., претендирана
като част от сумата от 8000 лв., представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди, изразяващи се в изпитан страх и стрес от нападението на
бездомни кучета, страх от ухапване и други наранявания, както и болки и
страдания, свързани със счупването на едната ръка и контузия на другата ръка,
както и неудобството, изпитано за период от 30 дни при ежедневните нужди на
ищцата, в резултат на нападение от куче на 18.12.2014 г. в гр. София, в близост
до началната трамвайна спирка на трамвай № 10, до бул. „Ал. Стамболийски“, бл.
№ 18, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 09.03.2015 г. до
окончателното й изплащане и сумата от 352,50 лв. – разноски по делото, като е
ОТХВЪРЛЕН иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над
2000 лв. до първоначално претендирания размер от 4000 лв., както и за заплащане
на законна лихва върху главницата, считано от 18.12.2014 г. до 08.03.2015 г.,
като погасена по давност.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищцата М.М.П., чрез пълномощника й адв. М.П., в частта, в която
искът е отхвърлен за разликата над уважения размер от 2000 лева до предявения
частичен иск в размер на 4000 лева от пълния претендиран размер от 8000 лева,
както и в частта, в която е осъдена да заплати на ответника С.о. разноски по
делото съразмерно с уважената част от иска в размер на 352,50 лева. В жалбата
се излагат основно съображения за нарушения на чл. 52 ЗЗД при определяне
справедливия размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени
вреди. Поддържа се, че така присъденият размер на обезщетението не отговаря на
раелно претърпените от ищцата болки и страдания, които ще продължава да търпи и
за в бъдещ период от време. В тази връзка се излага, че съдът не е преценил
правилно съвкупността от душевни и физически болки, които е претърпяла, поради
което е присъдил обезщетение в минимален размер, нарушавайки принципа на
справедливост. Счита, че неправилно са били изчислени от съда и присъдените
разноски по делото.
Поради
изложеното, моли съда да отмени първоинстанционното решение, в частта, в която
е отхвърлен иска до пълния претендиран размер като неправилно и
незаконосъобразно и да постанови ново решение, с което да уважи предявения иск
в пълен размер. Претендират се и разноски пред настоящата въззивна инстанция,
както и пред първоинстанционния съд съобразно уважената част от иска.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба и от ответника С.о., в
която същото се обжалва в осъдителната част, като се твърди, че решението е неправилно
и необосновано, постановено при допуснати нарушения на материалния закон и на
съществени процесуални правила. Поддържа се, че неправилно и необосновано в
нарушение на материалния закон СРС е приел, че ответникът не е изпълнил
задълженията си по Закона за защита на животните за предотвратяване на
агресивното поведение на кучета към хора и животни, настаняване
безстопанствените кучета в приюти и осъществяване на надзор и грижи за върнатите
по места след маркиране животни. Излага се, че в грубо нарушение на
процесуалните правила са били игнорирани многобройните писмени доказателства по
делото за безстопанствените кучета, Програмата за овладяване на популацията на
безстопанствените кучета, справките за броя на всички обработени кучета на
територията на София от 2006 г. до момента. В жалбата се навеждат доводи, че
първоинстанционният съд погрешно е приравнил станалия инцидент на противоправно
бездействие и неизпълнение на задълженията от страна на общината. В тази връзка
се сочи, че от представените писмени доказателства се установява, че са били
предприети множество действия по овладяване на популацията на безстопанствените
кучета. Сочи се, че към датата на процесния инцидент е действала Общинска
програма за овладяване на популацията на безстопанствените кучета 2012 – 2016 г.,
като се работело по установените в нея методи. От жалбоподателя се поддържа, че
в случая не било доказано бездействие, а въпросът доколко са ефективни
предприетите от ответника мерки бил ирелевантен за спора като се позовава и на
практика на ВКС в този смисъл. Излага се, че поведение, което се осъществява
въз основа на регламентираните в закона задължения е правомерно дори и ако
целта, която се поставя от закона, не е била постигната, защото не е налице
противоправно бездействие. Неправилно е било прието в решението, че твърдените вреди
са били причинени от нападение от безстопанствено куче, като се поддържа, че не
е доказан механизмът на инцидента, а също така няма установена пряка
причинно-следствена връзка между травмите, за които се търси обезщетение и
състоянието на тротоара или кучетата. Не е доказан и безстопанственият характер
на кучето, а доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство била
на ищцата, а не на ответника, но същото не е било установено по делото.
Поради
изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск да бъде
отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
СО е депозирал отговор на въззивната жалба на ищцата, в която оспорва същата
като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а първоинстанционното
решение да бъде потвърдено в отхвърлителната част. Поддържа се, че при
определяне размера на обезещетението за неимуществени вреди СРС се е съобразил
с всички относими и допустими доказателства по делото. Във връзка с размера на
присъденото обезщетение за неимуществени вреди, изцяло поддържа изложеното във
въззивната жалба, че присъденото обезщетение не се дължи, тъй като от ищцата не
е проведено пълно и главно доказване на твърденията й за претърпени болки и страдания.
Оспорва жалбата изцяло и в частта й досежно присъдените разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 от ЗЗД от М.М.П. *** осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата
от 4000 лв., претендирана като част от сумата от 8000 лв., представляваща обезщетение
за причинени на ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в изпитан страх и
стрес от нападението на бездомни кучета, страх от ухапване и други наранявания,
както и болки и страдания, свързани със счупването на едната ръка и контузия на
другата ръка, както и неудобството, изпитано за период от 30 дни при ежедневните
нужди на ищцата, в резултат на нападение от куче на 18.12.2014 г. в гр. София,
в близост до началната трамвайна спирка на трамвай № 10, до бул. „Ал. Стамболийски“,
бл. № 18, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 18.12.2014 г. до
окончателното й изплащане.
Ответникът
С.о. оспорва предявения иск по основание и размер.
Въззивният
съд намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на събраните
по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от страна на СРС,
поради което въззивният съд не намира за необходимо да я преповтаря изцяло, а
препраща към нея на основание чл. 272 ГПК. Съдът ще обсъди доказателствата по
делото, относими към доводите на страните по двете въззивни жалби.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивните
жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхождат от легитимирани страни,
поради което са процесуално допустими.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите.
При
извършената служебна проверка въззивният съд приема, че обжалваното решение е
издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид
изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на постановеното
решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото
на иск, поради което първоинстанционното решение е допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че решението е и правилно, като въззивният съд споделя
напълно изложеното в него, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалбата следва
да се добави следното:
Отговорността
по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди
противоправни и виновни действия,като тази отговорност има
гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на
ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки,
при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и
допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и
причиняване на вредите при или по повод тази работа. Следователно, ангажирането
на отговорността на ответника по посочения ред изисква осъществяването на
противоправно причинени вреди от действия (бездействия) на лица - служители на
ответника при или по повод извършване на възложена от ответника - юридическо
лице работа, наличие на причинно - следствена връзка между поведението на
ответника - деликвент и претърпените от ищеца неимуществени вреди.
В
конкретния казус се претендират вреди, настъпили в резултат на изпитан страх и
стрес от нападението на бездомни кучета, както и болки и страдания, свързани
със счупването на едната ръка и контузия на другата ръка на ищцата, в резултат
от падането й на тротоара, в опит да се предпази, спъвайки се в неравност на
тротоара, за които вреди се твърди, че се намират в причинна връзка с
противоправно бездействие на общината, изразяващо се в неизпълнено законово
задължение за решаване на проблема с безстопанствените кучета.
Когато
вредите са причинение в резултат от бездействие, за да е противоправно то, то
на претендирания деликвент трябва да е предписано нормативно задължение за
действие. Следователно, за да е противоправно бездействието на служители на С.о.,
трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по
изолиране на безстопанствени кучета.
Подобно
законово задължение съществува и е уредено в нормите на глава 5 от Закона за
защита на животните (ДВ, бр. 13/8.02.2008 г., в сила от 31.01.2008 г.). В
разпоредбите на Закона за защита на животните /ЗЗЖ/, действали към момента на
увреждането – чл. 40, ал. 1 и 2, чл. 41, ал. 1 – 3, чл. 47, ал. 1 и ал. 3, чл.
48, чл. 49 и чл. 50, т. 2, са предвидени задължения на длъжностни лица на
ответника за извършване на необходими действия за настаняване на безстопанствените
животни в приюти и осъществяване на системен надзор и грижи за върнатите по
места след маркиране животни, както и за предотвратяване агресивно поведение на
кучетата към хора или животни. В допълнение следва да се посочи, че нормата на
§ 5 от ПЗР на ЗЗЖ вменява като задължение на Кметовете на общините да осигурят
настаняването на безстопанствените животни в приюти. Несъмнено е, че целта на
ЗЗЖ е безстопанствените кучета да не се намират в свободно състояние в
населените места, тъй като са заплаха за живота и здравето на хората. Поради
това законът предвижда, че общинските власти са длъжни да вземат под надзор
всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането,
обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и
стопанисвани от тях приюти. Анализът на законовата уредба води до извод, че
основната мярка за надзор е именно настаняването на кучатата в приюти – чл. 41,
ал. 1 ЗЗЖ, като само по изключение се допуска кучетата да бъдат връщани на
местата, от които са взети – чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ. Същевременно, в разпоредбата на
чл. 47, ал. 3, изр. 2 ЗЗЖ изрично е предвидено, че кучетата са под надзора и
грижите на общините, което означава, че чрез взетите от тях мерки същите следва
да гарантират безопасното им поведение спрямо хората, независимо от вида на
тези мерки /дали чрез настаняване в изолатор или чрез връщане по места/.
Във
връзка с изложеното, настоящият въззивен състав приема, че бездействието на
длъжностните лица на ответника по изпълнение на възложените им със закон задължения
е противоправно. Общините са длъжни да изпълняват правомощията си, тъй като по
този начин те постигат целта на закона – добро управление на съответните
обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие
или го предприеме, без да положи дължимата грижа за постигане на изискуемия
резултат и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение.
Неоснователно
се явява възражението на жалбоподателя С.о., че са били предприети множество
действия по овладяване на популацията на безстопанствените кучета, като към
датата на процесния инцидент общината е работела по установените методи в
действащата към този момент Общинска програма за овладяване на популацията на
безстопанствените кучета 2012 – 2016 г.
В
тази връзка, от показанията на разпитания свидетел Г.се установява, че ищцата е
била нападната от кучета, които липсват данни да са имали каишка или маркировка.
Съдът приема, че обстоятелството, че безстопанствени кучета са проявили
непредизвикана агресия или някое от тях е наранило човек, само по себе си не означава,
че общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения
за надзор по ЗЗЖ. Настоящият въззивен състав намира, обаче, че въпреки дадените
указания на първоинстанционния съд, че ответникът по иска трябва да докаже
възраженията си за изпълнение на нормативните задължения по ограничаване и
контрол на популацията на безстопанствените кучета, същият не е направил това. Това
е така, тъй като с представените от ответната страна Програма за овладяване
популацията на безстопанствените кучета на територията на С.о. 2012 г. - 2016
г. и справки за дейността на приюти за безстопанствени кучета в кв. Сеславци, не
се установява при условията на пълно и главно доказване изпълнението на задълженията
по чл. 40, 41, 47 и 48 ЗЗЖ, нито предприемането на конкретни действия по
изпълнението на мерките, посочени в 24 точки по Плана за ограничаване
популацията на безстопанствените кучета - приложение № 1 към Решение № 224 по
протокол № 16/10.05.2012 г. на Столичен общински съвет. По делото не са събрани
никакви доказателства, че общината е започнала да изпълнява предвидените от
самата нея мерки - поетапно увеличаване екипите по залавяне на безстопанствени
кучета; закупуване на мобилна клиника или оборудване на общинско помещение на
територията на всеки район в С.о. за извършване на безплатни кастрации,
ваксинации и идентификации с микрочип на домашни и безстопанствени животни;
извършване проверки на собствениците на кучета от мобилните екипи на района и с
участието на Столичен инспекторат, Общинска полиция, Областна дирекция за
безопасност на храните и местните органи на МВР; провеждане на кампании по
стимулиране кастрацията и обезпаразитяване на дворни и домашни кучета чрез
безплатни услуги по кастрация и микрочипиране, преброяване на безстопанствените
кучета на територията на С.о.; отчитане на три месеца на броя на ухапаните от
безстопанствени и/или домашни кучета и др. /в този см. решение № 368 от
18.11.2015 г. по гр.д. № 2045/2015 г. на IV г.о. на ВКС/.
В
тежест на общината е да докаже извършването на действия по изпълнението на
всички тези мерки. Съдът намира, че ангажираните от ответника С.о. доказателства
не са достатъчни, за да се приеме, че общинската администрация е изпълнила
цялостно и ефективно задълженията си по Глава Пета на ЗЗЖ. В този смисъл
представената по делото Програма на С.о. за овладяване популацията на
безстопанствените кучета на територията на С.о. 2012-2016 г. не е доказателство
за ефективно изпълнени от общината нейни задължения по закон, защото тази
програма има характер на план за бъдещи действия и стратегии, но не е
доказателство нито за тяхната реализация, нито за това, че създалите се преди
утвърждаването на програмата групи безстопанствени кучета на територията на
общината са били обезвредени. Цитираната програма не би могла да освободи
общината от имуществената й отговорност за настъпили до преди пълната й
реализация нападения на скитащи животни над граждани, тъй като последните са
легитимирани да очакват от общинската власт ефективна и текуща защита срещу
подобна опасност, която защита поначало не може да бъде поставяна в зависимост
от това, дали и кога общината би имала волята и организационната подготвеност
да я осигури. Рискът от връщането на безстопанствените кучета на местата, от
които са взети /прилагането на мярката по чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ/ е изцяло в тежест
на общината – същата може да го използва, но е длъжна да гарантира, че
поведението на кучетата няма да е опасно за здравето и живота на хората, тъй
като те са под нейните надзор и грижи съгласно чл. 47, ал. 3, изр. 2 ЗЗЖ.
В
настоящия случай, съдът намира, че ответната страна не е ангажирала доказателства
за това, че е вложила максималния възможен финансов, организационен и човешки
ресурс, с който разполага, за премахване или поне за овладяване на опасността
от нападения на скитащи животни, а доказателствената тежест за този факт е на общината
– арг. чл. 154, ал. 1 ГПК и след като не е направила това трябва да се приеме,
че има противоправно бездействие.
Въззивният
съд не споделя доводите на ответника във въззивната жалба, че неправилно е
прието в решението, че твърдените вреди са били причинени от нападение от
безстопанствено куче, че не е доказан механизма на инцидента, както и
безстопанственият характер на кучето.
Въз
основа на съвкупната преценка на писмените доказателства, заключението на
приетата съдебно-медицинска експертиза, която при преценката й по реда на чл.
202 ГПК подлежи на кредитиране, както и гласните доказателства следва да се
приеме, че са доказани твърденията на ищцата, както по отношение на нападението
от страна на безстопанствени кучета, така и по отношение на механизма на
деликта. В този смисъл от показанията на разпитаните свидетели по делото, които
съдът възприема за последователни, убедителни, житейски логични и
кореспондиращи с останалия доказателствен материал, както и от приложените
медицински документи - Епикриза от УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ ЕАД, болничен лист,
картон за проведена физиотерапия и съдебно-медицинска експертиза е пълно и
главно доказано по делото, че на 18.12.2014 г., в гр. София, в близост до началната
трамвайна спирка на трамвай № 10, в кв. „Западен парк“, ищцата М.П. е била
нападната от кучета, при отбраната от които е паднала поради повдигната плоча
на тротоара, при което е счупила лявата си ръка и е навехнала дясната си ръка.
В резултат от нападението от бездомни кучета, ищцата е изпитала страх,
започнала е да се отбранява срещу безстопанствените кучета, а в резултат от падането
й на тротоара е получила травми, които са й причинили болки.
На
следващо място, съдът намира за доказано по делото, че кучетата, които са
нападнали ищцата са били безстопанствени /тъй като не са били в определеното за
това място или в дом и е нямало стопанин с тях/. В тази връзка, следва да се
посочи, че безстопанствените кучета поначало нямат определена визуална
характеристика, поради което обичайно свидетелите-очевидци на инцидента, не
биха могли категорично да определят кучетата като безстопанствени, но когато
нападението е извършено от глутница /а в настоящия случай твърдението на
свидетеля-очевидец Г.е, че е видял кучета,
които са нападнали жена/ на обществено място и наоколо не е имало хора, които
да покажат признаци, че са стопани на кучетата, то това е индиция, че се касае
за безстопанствени кучета, както се приема в решение № 262 от 11.05.2010 г. по
гр. д. № 1155/2009 г. IV г.о. ВКС. Следва
да се посочи също така, че обстоятелството, че кучетата са били безстопанствени
не подлежи на доказване от ищцата, а тежестта на доказване на обратното пада
върху ответника. И това е така, тъй като липсата на стопанин е отрицателен факт
и не подлежи на доказване от този, който го твърди. Страната която се позовава
на обратния положителен факт, а именно, че кучето е имало стопанин, следва да
установи посочения факт пълно и главно. В настоящия случай, обаче ответникът не
е ангажирал каквито и да било доказателства в тази насока.
Въз
основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото, въззивният състав
приема, че описаното по-горе бездействие на длъжностни лица на ответника се явява
непосредствена причина на претърпените от ищцата неимуществени вреди – тя е
претърпяла болки и страдания, както и психическо и стресово напрежение от нападението
на безстопанствените кучета. Поради неопроверганата презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД бездействието се явява и виновно.
Следователно
безспорно установен е и последният елемент от основанието на иска – настъпили неимуществени
вреди, в резултат от нападението на бепризорните кучета, изразяващи се в страх
и стрес, както и болки и страдания от счупването на едната ръка и контузия на
другата, в резултат от спъването на ищцата в неравност на тротоара и падането й,
в опит да се предпази от нападението на безстопанствените кучета. Налице е и
причинна връзка между бездействието на ответника и вредоносния резултат –
причинените на ищцата увреждания от нападението на безстопанствените кучета и
от състоянието на тротоара. В този смисъл, няма съмнение, че внезапното
нападение на група безстопанствени животни е от естество да предизвика
отрицателни емоционални преживявания у нападнатото лице и по-конкретно страх,
тревожност, страх от ухапване и други наранявания. Тези отрицателни емоционални
изживявания несъмнено подлежат на обезщетение, тъй като се ползват с правна
закрила и за тяхното накърнение отговорните правни субекти на общо основание
следва да бъдат привлечени към гражданска отговорност. Наред с това,
посредством приетата експертиза се установи, че ищцата е претърпяла увреждания,
изразяващи се в закрито счупване на долния край на лявата лъчева кост и
навяхване и разтягане на ставите на дясната китка, в резултат от които е преживяла
болки и страдания. Настоящият състав приема за доказано по делото, че е налице
причинна връзка между съчетанието на двата фактора – нападението от кучета,
намиращо се под надзор на ответника С.о., от една страна и от друга страна -
повдигната плоча на уличната настилка, за която отговорност носи също ответника
и получените от ищцата увреждания.
Следователно,
доказано е виновното неизпълнение на нормативно установеното задължение на С.о.,
чрез своите служители да осигурява безпрепятствено придвижване на хора по
улиците на общината, незаплашени от нападението на безстопанствени кучета,
поради което е установен фактическият състав, обуславящ възникването на
обезпечително-гаранционната отговорност на ответната община за противоправното
бездействие на нейни служители – по реда на чл. 49 от ЗЗД.
Безспорно
е също така, че тротоарите в населените места са общинска собственост съгласно
чл. 2 от ЗОС, поради което в полза на увреденото лице, в случая пострадалото
лице, е възникнало право да иска обезвреда на основание чл. 45 от ЗЗД.
Причинените
на ищцата вреди са именно в резултат на бездействието на ответника, което прави
предявената искова претенция за обезщетение за неимуществени вреди доказана по
основание.
Относно размера на обезщетението:
Съгласно
чл. 51 ЗЗД на обезщетяване подлежат вредите, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, като неимуществените се преценяват по справедливост
от съда. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е свързано с
преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които се
съобразят от съда при определяне размера на обезщетението.
Въззивният
съд намира, че по делото са безспорно установени вида и обема на причинените на
ищцата неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените
от нея болки и страдания, вкл. преживяния шок, който несъмнено е бил
значителен. При определяне размера на обезщетението следва да се вземе предвид
обстоятелството, че от процесния деликт на ищцата е причинена телесна повреда,
изразяваща се в счупване на едната ръка и контузия на другата ръка, както и
преживените в резултат от това болки и страдания и възстановителен период. Следва
да бъдат отчетени и обстоятелствата, свързани с отрицателните изживявания за
ищцата от инцидента - страх и безпокойство за здравето и живота й. Следователно
увредата на ищцата се изразява от една страна в претърпените болки и страдания
във връзка с телесни увреди, а от друга страна в психическата травма от
преживяното - страх и стрес.
При
съвкупна преценка на събраните доказателства, като съобрази вида и характера на
вредите, възстановителния период от увреждането, настоящият състав приема, че
обезщетението, което съответства на описаните вреди, болки, страдания,
постравматичен стрес и неудобства, преживени от ищцата, както и на
общовъзприетото понятие за справедливост по чл. 52 ЗЗД е в размер на 2000 лева,
както правилно е било определено от районния съд.
Поради
изложеното, намира за неоснователно поддържаното от ищцата във въззинтата
жалба, че съдът не е преценил правилно съвкупността от душевни и физически
болки, които е претърпяла, поради което е присъдил обезщетение в минимален
размер, нарушавайки принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД.
За
да определи тази стойност, въззивният съд съобразява сравнително краткия период
на преживени от ищцата болки, тяхната интензивност и факта, че от нанесените
увреждания лицето се е възстановило без да съществуват данни за неблагоприятни
прогнози за в бъдеще. Що се касае до останалия страх от бездомни кучета, не са
установява същият да е надхвърлил рамките на обичайния за такива случаи, нито
да е формирал патологично поведение у ищцата. За определяне на размера на
обезщетението съдът съобрази принципа на справедливост заложен в чл. 52 ЗЗД.
Поради
изложените изводи, съдът намира, че правилно предявеният иск е бил отхвърлен от
СРС за горницата
над сумата от 2000 лв. като неоснователен и недоказан.
Поради
съвпадане на крйните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадените срещу него въззивни жалби следва
да се оставят без уважение като неоснователни.
По
разноските:
Въззивният
съд намира, че доколкото решението на първоинстанционният съд се потвърждава
изцяло в размера, определен от СРС, не са налице основания за ревизирането му,
в частта за разноските.
С
оглед изхода на спора – оставяне без уважение и на двете въззивни жалби,
разноските следва да останат за страните, така, както са направени.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 190470 от
12.08.2019 г., постановено по гр. д. № 16357/2018 г. по описа на СРС, ІІІ ГО,
155 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване
пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.