Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 04.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в
публично съдебно заседание на
тринадесети декември през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Десислава
Йорданова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №5000
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №50536 от 17.10.2018год.,
постановено по гр.дело №64707/2016год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Т.Г.И.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата Т.Г.И. дължи на ищеца сумата от
1614,04лв.- главница за доставена в периода от м.05.2013г. до м.04.2015г.
топлинна енергия в имот с абонатен №290443, находящ се в гр. София, ж.к. „********,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.05.2016г. до
изплащане на вземането, както и сумата от 262,79лв.- законна лихва за забава за
периода от 30.06.2013 г. до 17.06.2016г.,
като исковете са отхвърлени за горницата до пълните предявени размери като
неоснователни. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца 817,38 лева разноски
по исковото производство и 58,32лв.- разноски в заповедното производство по гр
д.№35387/2016г. по описа на СРС, 26 състав. С определение №14981 от 16.01.2019г.
е отхвърлена молбата на ответницата за изменение на решението в частта за
разноските.
Горепосоченото решение е постановено
при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.с.“ЕООД.
Срещу решението е подадена в законоустановения
срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ответника Т.Г.И.. Жалбоподателката
поддържа, че решението е недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл
относно таксите за дялово разпределение. Неправилно били кредитирани
заключенията на вещите лица по СТЕ и ССЕ, тъй като те били работили по
документи изцяло предоставени от ищеца и непредставени по делото. По делото не било
установено наличието на облигационно правоотношение между страните за процесния
период и дължимостта на претендираните суми. Ето защо моли обжалваното решение
да бъде отменено, а предявените искове– отхвърлени. Претендира направените
разноски по делото.
В подадена в срок частна жалба срещу
постановеното от СРС определение по реда на чл.248 ГПК ответникът по делото
твърди, че разноските не са определени съобразно отхвърлената, респективно-
уважената част от исковете. Моли това определение да бъде отменено, а решението
на СРС изменено в частта за разноските, като разноските на ищеца бъдат
намалени, а на ответника се присъдят разноски съразмерно на отхвърлената част
от исковете както в исковото, така и в заповедното производство.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не е
подал в срок отговори както на въззивната жалба така и на частната жалба и не е
взел становище по същите. Третото лице-помагач също не изразява становище по жалбите.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269
ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата– етажна собственост, в която се намира процесния имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така,
че ответникът е собственик на процесния
апартамент №191 видно от представения нотариален акт №078, дело №072 от 19.09.2007г. Следователно ответникът се
явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от
ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006
год./, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012
год./.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата
на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. Липсата на подадена от
потребителя молба за откриване на партида не означава, че няма облигационни
отношения между страните, тъй като тези отношения се презумират от закона – В
този смисъл Решение № 35 от 21.02.2014 г. на ВКС по гр.дело № 3184/2013 г., ІІІ
г.о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставляващо задължителна
съдебна практика. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество
са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си
на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между
страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1
ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Таксите за услугата дялово разпределение се
заплащат от потребителя на топлинна енергия на доставчика (продавача) заедно с
цената на потребената топлинна енергия, който от своя страна урежда отношенията
си с дружеството, извършващо тази услуга, съгласно чл.22, ал.2 от горепосочените
Общи условия.
Установено е също така въз основа на писмените
доказателства по делото, както и на неоспореното
от страните заключение на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва
да бъде кредитирано, че делът на ответника за сградна инсталация, отопление на имота и битово горещо водоснабдяване са били
изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба (в имота не е имало отоплителни тела, а само един брой водомер за топла
вода). Установено е също така, че общият
топломер в абонатната станция е преминавал през метрологични проверки на всеки
две години, като резултатът от проверките бил, че те съответстват на одобрения
тип, както и че ищецът е отчитал за своя
сметка технологични разходи. Т.е., доказана е по несъмнен и категоричен начин
по делото потребената от ответника топлоенергия в определено количество за
исковия период.
На следващо място, доказано е въз
основа на неоспореното от страните заключение на вещото лице по допуснатата и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводната експертиза,
което следва да бъде кредитирано /при преценката му по реда на чл. 202 ГПК/, че
общият размер на неплатените задължения за процесния период възлиза на 1620,36
лв. за доставка на топлинна енергия и 12,24 лева за дялово разпределение или
общо 1632,60 лева, а обезщетението за забава върху главницата за периода от възникване
на задължението до 17.06.2016г. е в размер на 265,64 лева. В съответствие с нормата
на чл. 155, ал. 1 ЗЕ първоинстанционният съд е съобразил сбора от дължимите
прогнозни вноски съгласно издадените от ищеца данъчни фактури, към които са
добавени сумите за доплащане съобразно изготвените изравнителните сметки за
отоплителните сезони, включени в горепосочения период.
В този смисъл и при установено
облигационно правоотношение между страните, при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия и
услугата дялово разпределение, обосновано и в правилно приложение на
материалния закон, както и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че предявените искове са основателни за процесния
период до горепосочените размери, ведно със законната лихва върху главниците,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по окончателното изплащане –
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
Частната жалба на ответника в първоинстанционното
производство срещу определението от 16.01.2019г. относно разноските е неоснователна.
Съгласно т.12 от ТР№4/18.06.2014г. по
тълкувателно дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът който разглежда иска, предявен
по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в
исковото, така и в заповедното производство. В случая първоинстанционният съд
правилно е определил размера на разноските в заповедното и исковото
производство съобразно отхвърлената, респективно- уважената част от исковете и
след извършена компенсация е осъдил ответника да заплати на ищеца разликата
между така получените суми. Ето защо
подадената от ответника частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК е
неоснователна и следва да се отхвърли, а обжалваното определение да се потвърди
като правилно.
При този изход на въззивното
производство жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по жалбата не
претендира разноски за настоящата инстанция.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №50536 от 17.10.2018год., постановено по гр.дело
№64707/2016год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в и постановеното на 16.01.2019г. определение по реда на чл.248 ГПК.
Решението е постановено при участието
на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.с.“ЕООД.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/