№ 99
гр. Бургас, 06.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на десети
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Десислава Д. Щерева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело
№ 20222001000185 по описа за 2022 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 130 от 6.06.2022 г., постановено по т.д. 524/ 2021 г.,
Окръжен съд Бургас е осъдил „Арго Транспорт 1“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София 1000, район Средец, ул. ****,
представлявано от Д. К. К. – управител, и Д. К. К., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр. Обзор, ул. ****, да заплатят солидарно на „Експресбанк“
АД заличен търговец, ****, с правоприемник „Банка ДСК“ АД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: гр. София 1036, район Оборище, ул.
****, представлявано от Д.Д.М., Ю.Б.Г., С.Л.С., А.Р.Ж.Л, Б.Ф.С., Д.Н.Н.- И.,
Т.Х.-К. – всеки двама измежду главния изпълнителен директор,
изпълнителните директори и прокуристи, сумата от 10 000 лв.,
представляваща договорна лихва по чл.10 от сключения между страните
Договор за инвестиране на инвестиции партньор № 76, за периода 30.10.2016
г. - 5.02.2019 г., както и сумата от 6025,12 лв., представляваща лихва при
просрочие по чл.11 от договора, за периода 30.10.2016 г. - 6.02.2019 г.,
начислена върху падежиралата непогасена главница, като искът за осъждане
на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 49,65 лв.,
представляваща наказателна лихва, начислена за настъпилата предсрочна
1
изискуемост по чл.11 от договора за кредит, за периода 6.02.2019 г. –
8.02.2019 г., е отхвърлен.
Присъдени са разноски.
Постъпила е въззивна жалба от Д. К. К., с адрес за връчване: гр.
Бургас, ул. **** – адв. Г. К., срещу постановеното решение, като се иска
отмяната му и постановяване на ново решение по съществото на спора, с
което предявените претенции бъдат отхвърлени в цялост.
Застъпва се становище, че претенцията следва да се отхвърли, по
съображенията, изложени в писмения отговор и допълнителната молба от
6.01.2022 г., почерпени от Тълкувателно решение № 3/ 2017 г. на ВКС.
Въззивникът поддържа, че не се дължат наказателни лихви, при
определени хипотези, и неправилно съдът от първа инстанция е приел, че не е
изтекла давността по отношение на претендираните вземания.
С жалбата се релевират оплаквания относно възприетата от първата
инстанция теза за свързани лица и идентичност на качеството, при услуги
между търговец и членски управителен състав, на базата на решение на СЕС,
като, по мнение на въззивника, вътрешните правила не следва да се
дерогират, тъй като това би довело до колизия между приложението на
Регламент 44/2001 и Закона за защита на потребителите.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
„Банка ДСК“ АД, с адрес за връчване: гр. Варна, бул. **** – адв. И.К., в
който същата се оспорва, като неоснователна, и се прави искане за
потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт.
Дружеството - въззиваем релевира доводи, че първоинстанционният
съд e съобразил и анализирал аргументите на въззивника в съдебното
решение. Изтъква, че твърдението, че вземането за лихва е погасено по
давност, не се подкрепя от събраните по делото доказателства.
Подчертава се, че следва да се зачита йерархията на източниците на
правото, която следва от ДЕС и ДФЕС.
Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана
да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на
2
изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е
допустима за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбата
съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото
доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявен е бил пред първостепенния съд осъдителен иск, с правно
основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 ТЗ, за осъждане на въззивника да
заплати на банката – въззиваем неиздължени договорни лихви в общ размер
на 16 138,07 лв. , от които договорна лихва по чл.10 от кредитния договор –
10 066 лв., лихва при просрочие – 6025,12 лв., съобразно уточнение,
направено от „Банка ДСК“ АД в молба на 16.12.2021 г. Съдът е разгледал
претенцията, приемайки, че е сезиран с размер от 10 000 лв. по първото й
перо, постановявайки съдебен акт за пълно уважаване на предявения иск в
тази част, без надлежно въведен отказ или оттегляне над размера от 10 000 лв.
За ищеца е била открита процедурата по допълване на първоинстанционното
решение, поради липса на произнасяне по цялото му въведено искане, в срока
по чл.250, ал.1 ГПК, но пропускът да стори това поставя окончателно
препятствие пред възможността за разглеждане на иска за пълния предявен
размер. За пренесен за разглеждане пред настоящата инстанция следва да се
приеме спора в посочения в диспозитива на решението на Окръжен съд
Бургас размер от 10 000 лв., по отношение на лихвата по чл.10 от договора, и
в размер на 6025,12 лв., по отношение на лихвата по чл.11 от договора.
Производството се е развило след обявяване с Решение № 2 от
20.01.2010 г. на Апелативен съд Бургас, постановено по т.д. № 331/2019 г. на
същия съд, на Решение № 346 от 23.08.2019 г., постановено по т.д. № 72/2019
г. на Окръжен съд Бургас за нищожно, в частта относно присъждане на
договорната лихва и връщане делото за ново разглеждане от друг състав на
първоинстанционния съд.
С Определение № 60559 от 11.11.2021 г. на ВКС по т.д. № 1363/2020
г., постановеното от Апелативен съд Бургас горепосочено решение не е
3
допуснато до касационно обжалване.
Предвид изложеното, за установено със сила на пресъдено нещо
между страните следва да се приеме съществуването на непогасени вземания
по Договор за кредит за финансиране на инвестиции Партньор № 76 от
22.05.2015 г., с който е била предоставена от банката – въззиваем на „Арго
Транспорт 1“ ЕООД, като кредитополучател, и Д. К. К. – като съдлъжник,
сумата от 100 000 лв., както и факта на настъпване на предсрочната
изискуемост на вземанията по отношение на длъжниците – физическото лице
– въззивник на 5.03.2019 г. и „Арго Транспорт 1“ ЕООД на 11.04.2019 г.
В чл.4 от договора е посочено, че предназначението на отпуснатия
кредит е финансиране на инвестиционен проект – закупуване на товарна
композиция – седлови влекач и ремарке.
В чл.10 от договора е регламентиран начинът на определяне на
дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, която към момента
на сключване на договора се формира от БЛП за лева – 3,95 %, с надбавка от
3,55 %.
В чл.11 фигурира договорка за дължимост на наказателна надбавка в
размер на 3 процентни пункта годишно към лихвата върху просрочената сума
от главницата.
В съглашението са залегнали уговорки за допусната, в полза на
банката, възможност за едностранна промяна на договорния лихвен процент,
при промяна в БЛП, като компонент от него.
Поддържа се във въззивната жалба оплакване за недължимост на
лихвата, при позоваване на възражения, депозирани при
първоинстанционното разглеждане на делото и относими към валидността на
договорните клаузи, предвиждаща повишение на лихвените нива, поради
нарушаване правилата за добросъвестност в договарянето, водещи до
значително неравновесие между правата и задълженията на страните и
противоречащи на Закона за защита на потребителите.
В конкретния случай въззивникът не представлява субект, ползващ
се от потребителска защита, тъй като процесният договор за кредит е сключен
от търговско дружество, като кредитополучател, за задоволяване нуждите на
търговската му дейност – финансиране на инвестиционен проект – закупуване
на товарна композиция; физическото лице – съдлъжник е управител и
4
едноличен собственик на капитала на дружеството кредитополучател от 2009
г. и понастоящем, видно от вписванията в публичния Търговски регистър.
Съдебната практика на върховната ни съдебна инстанция и Съда на
Европейския съюз последователно провеждат становището, че под участие в
договарянето на лице, поради интереси, които са в рамките на неговата
търговска и професионална дейност, следва да се разбира и встъпването като
съдлъжник или поръчител на физическо лице, с тесни професионални/
функционални връзки с дружеството - кредитополучател, като например
участник в неговото управление – така в Решение № 84 от 20.07.2017 г. на
ВКС по т.д. № 1934/2015 г. Изводът за наличието на потребителско качество
следва да е индивидуален, за всеки конкретен случай. На базата на изрично
заявеното от страните относно целта на кредита, в настоящия случай,
апелативната инстанция приема, че поемането на задължения по договора от
страна на управителя на кредитополучателя, като съдлъжник, е било
продиктувано от цели, относими към упражняването на търговската дейност
на формированието кредитополучател, а именно осигуряването на ликвидна
парична наличност за придобиване на материален актив. Ето защо,
възраженията, основаващи се на неравноправност и, оттам, нищожност на
клаузите на договора, не са състоятелни.
Възразява се от въззивника относно погасяване по давност на
претендираните вземания за лихви. Подобно възражение е следвало да бъде
релевирано в отговора на исковата молба при първото разглеждане на делото
от първоинстанционния съд, или пред въззивната инстанция, при първото
разглеждане на делото, в хипотеза на допуснато нарушение на
съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, възпрепятствало
заявяването на възражението пред него. Както е отразено и в мотивите на
Определение № 60559 от 11.11.2021 г. на ВКС по т.д. № 1363/2020 г.,
своевременно въвеждане на възражение за погасителна давност не е налице.
Ето защо, като преклудирано, възражението не следва да се обсъжда от
настоящия състав.
Относно определяне размера на дължимото, следва да се изтъкне:
Представено е от банката извлечение от търговските й книги,
удостоверяващо размера на дължимите редовни – възнаградителни лихви, по
чл.10 от договора, и закъснителни лихви, по чл.11 от договора, първите
5
възлизащи на 10 066 лв., а вторите – на 6025,12 лв., за релевантния период от
датата на първата непогасена вноска – 30.11.2016 г. до крайния момент на
претенцията според иска - 6.02.2019 г., предхождащ предсрочната
изискуемост. Въззивникът не е оспорил представеното счетоводно
извлечение, а по смисъла на чл.182 ГПК, записванията в редовно водените
счетоводни книги имат доказателствено значение и в полза на лицето, което
ги е водило, при съпоставка с останалите обстоятелства, установени по
делото – Решение № 7 от 22.02.2011 г. на ВКС по т.д. № 264/2010 г. Не е
спорно, че лихвите не са били платени от задълженото лице, макар то да е
поело валидно договорно задължение за плащането им.
Материализираните в извадката от счетоводните записвания данни
се потвърждават от заключението на вещото лице, по изпълнената пред
първата инстанция при първото разглеждане на делото съдебно – счетоводна
експертиза. В отговора към т.3 от заключението си експертът е посочил, след
изследване и анализ на намиращите се в кориците на делото доказателства и
данни в банката относно погашенията по банковата сметка на дружеството -
кредитополучател, размерът на непогасените договорни лихви. От изводите в
табличен вид, за релевантния период 30.11.2016 г. – 6.02.2019 г., се разкрива
пълно съответствие между установения от вещото лице общ размер от
16 091,12 лв. (сборът по таблицата 23 175,71 лв. – 7084,59 лв. – сборът на
първите шестнадесет реда) и общия размер на претендираните, уточнени
лихви до предсрочната изискуемост 10 066 + 6025,12 лв.= 16 091,12 лв.
Ето защо осъдителната претенция следва да се прецени като
основателна, а подадената против първоинстанционното решение въззивна
жалба - като неподкрепена от установяванията на факти по делото и
подвеждането им под приложимата правна норма.
Съвпадането изводите на настоящия апелативен състав с тези на
първоинстанционния съд обоснова потвърждаване на постановения съдебен
акт.
При този изход от делото и предвид отправеното искане, при
съобразяване разпоредбите на чл.78, ал.8 ГПК, чл.37 от Закона за правната
помощ и чл.25 от Наредбата за заплащането на правната помощ, на
въззиваемата страна следват да се присъдят разноски, в размер на 300 лв. –
юрисконсултско възнаграждение, които да се понесат от въззивника.
6
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 130 от 6.06.2022 г., постановено по
т.д. 524/ 2021 г. на Окръжен съд Бургас.
ОСЪЖДА Д. К. К., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Обзор,
ул. ****, с адрес за връчване: гр. Бургас, ул. **** – адв. Г. К., да заплати на
„Банка ДСК“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София
1036, район Оборище, ул. ****, представлявано от Д.Д.М., Ю.Б.Г., С.Л.С.,
А.Р.Ж.Л, Б.Ф.С., Д.Н.Н.- И., Т.Х.-К. – всеки двама измежду главния
изпълнителен директор, изпълнителните директори и прокуристи, с адрес за
връчване: гр. Варна, бул. **** – адв. И.К., сумата от 300 лв., представляваща
съдебно-деловодни разноски пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7