РЕШЕНИЕ
№
гр.София, 21.06.2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, I - 16 състав,
в публичното съдебно заседание на четвърти декември през две хиляди и
седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛЕНА МАВРОВА
при участието на секретаря Кирилка
Илиева, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 4760 по описа за 2014 г. по описа на СГС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са субективно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, за
заплащане на всеки един от ищците Я.Н.К. и У. В.Е.Ш. (наследник на починалия в
хода на процеса първоначален ищец А.Ш.) на сумата от по 115 176,80 лв.,
представляваща получено от ответника Н.Л. П. без основание обезщетение по чл. 34а
от ЗДС, за собствени на ищците от по 1/10 ид.ч. от отчуждената реална част с
площ 5387 кв.м., от съсобствен поземлен имот, с пл. № 1366, от кв. 111 и 4а, м.
„Малинова долина-изток“, по плана на гр. София, целия с площ от 22 639 кв.м.,
ведно със законната лихва от 03.04.2014 г. до окончателното погасяване на задължението.
Ищците
поддържат, че с решение №161/19.07.2013 г. по гр.д. №1163/2013 г., по описа на
ВКС, II ГО са признати спрямо ответника за собственици на по
1/10 ид.ч. от горепосочения поземлен имот № 1366. Твърдят, че преди
постановяване на решението, ответникът се е легитимирал като собственик в
отчуждителна процедура на имота за реална част от 5387 кв.м., поради което
държавата е приела, че е единствен собственик и му е заплатила само на него
дължимото обезщетение, по чл. 39, ал.5 Закона за държавната собственост в
размер на 1 151 768 лв., предвид което обстоятелство претендират, че
ответникът се е обогатил за тяхна сметка неоснователно с част от сума, равна на
притежавания от тях дял от собствеността - 115 176,80 лв.
Ответникът Н.Л. П. оспорва исковата молба с доводи за липсата на
елементите от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД. Поддържа, че не е налице
действие от негова страна, което да е довело до обедняване на ищците, тъй като погрешното
плащане от страна на държавата, поражда право да иска връщане на част от
платената сума и същевременно задължение да заплати обезщетение на ищците в
качеството им на съсобственици.
Сочи,
че към момента на провеждане на отчуждителната процедура и получаването на
обезщетението, между страните е бил висящ спор за собствеността на отчуждавания
имот, като е била налице хипотезата на чл. 39, ал. 5 от ЗДС. Оспорва
представеното решение на ВКС, като счита, че същото не поражда сила на
пресъдено нещо по отношение на отчуждената част от имота, тъй като към датата
на постановяване на решението е била отчуждена, а освен това, в диспозитива на
решението ищците не са изрично признати за собственици. Моли предявените искове
да бъдат изцяло отхвърлени.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след
преценка на събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на
чл. 235 ГПК, намира следното:
Съгласно чл. 59, ал. 1 от ЗЗД всеки, който се е
обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което
се е обогатил, до размера на обедняването. Общият фактически състав на
неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД обхваща следните елементи:
обогатяване на едно лице за чужда сметка, обедняването на друго лице, свързано
със съответното обогатяване, липсата на правно основание за обогатяване и
липсата на друга правна възможност за защита на обеднелия.
Видно от решение №161/19.07.2013 г. по гр.д.
№1163/2013 г., по описа на ВКС, II ГО, представено по настоящото дело, Н.Л. П.
е осъден на основание чл. 108 ЗС да предаде на всеки от ищците Я.Н.К. и А.Ш.
владението върху 1/10 ид.ч. от поземлен имот с пл. № 1366, от кв. 111 и 4а, м.
„Малинова долина-изток“, по плана на гр. София, целия с площ от 22 639 кв.м.
Не се спори, а и видно от решение №172/26.03.2010 г.
на Министерски съвет и приложението към него (л. 86), публикувани в ДВ бр. №28 от
13.04.2010 г., че на Н.Л. П. е определено обезщетение в размер на 1
151 768 лв. за отчуждаването за държавни нужди на 5387 кв.м. от процесния недвижим имот с пл. № 1366. От издаденото
банково извлечение от „Б.Д.“ ЕАД се установява, че полагаемото обезщетение е
постъпило по сметка на ответника и същият се е разпоредил със сумата.
Предвид така представените доказателства съдът
намира, че влязлото в сила решение №161/19.07.2013 г. на ВКС по чл. 108 ЗС
установява със сила на пресъдено нещо между страните по делото, че Я.Н.К. и А.Ш.,
респективно нейният наследник У.Ш., са собственици на по 1/10 ид.ч. от
процесния недвижим имот.
Предмет на производството пред ВКС е бил
ревандикационен иск, който съдържа в себе си две искания за правна защита,
отправени до съда - да бъде установено, че ищецът притежава правото на
собственост и да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота, като
доказването на първото е необходима предпоставка за уважаването и на второто
искане (при положение, че се установи, че ответникът владее имота). В случая Н.Л.
П. е осъден да върне идеална част от имота на всеки от ищците на основание чл.
108 ЗС, което осъждане имплицитно съдържа и признаване правото на собственост, поради
което доводите на ответника в обратната насока не могат да бъдат споделени.
С факта на изплащането на цялото обезщетение за
отчуждената част от имота единствено на Н.Л. П., от една страна е налице
обедняване на ищците, които са лишени от възможността да увеличат своето
имущество, с частта от обезщетението, равняваща се на притежаваните по 1/10 ид.
ч. от имота, а от друга – ответникът неоснователно се е обогатил, предвид
липсата на правно основание да получи по 1/10 част от паричното обезщетение,
дължими на ищците, в качеството им на съсобственици.
Ето защо, за ответникът е възникнало задължение да
върне на всеки от двамата ищци онова, с което се е обогатил, до размера на
обедняването им, което в случая се равнява на сумата от 115 176,80 лв. По
делото не са ангажирани доказателства ответникът да е възстановил процесната
сума на всеки от ищците, поради което и ищцовите претенции се явяват изцяло
основателни.
Тезата на ответника, че не той, а държавата е
задължена да заплати на ищците полагаемата им се част от обезщетението,
съобразно притежаваното право на собственост в отчуждения имот, е
неоснователна. Безпротиворечиво в практиката на ВКС (Решение № 6 от 22.02.2016 г. по гр. д. № 5173/2015 Г., І
Г.О. на ВКС, Решение № 587 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1272/2009 Г., І Г.О. на
ВКС) се приема, че отчуждаването на недвижим имот за държавни нужди е
оригинерен способ за придобиване право на собственост от държавата и поражда
действие дори имотът да не е отчужден от всички собственици, какъвто е
настоящия случай.
Дори и да се приемат доводите на ответника, че между
него и ищците към момента на отчуждаването е било налице спор за собственост за
имота, това обстоятелство не би рефлектирало върху законосъобразното провеждане
на процедурата по отчуждаването. Аргумент в тази насока е разпоредбата на чл. 39,
ал. 5 от ЗДС, предвиждаща определеното обезщетение, при спор за права върху отчуждения
имот, да се внесе от инвеститора на обекта в търговска банка по сметка на
областния управител, а банката да изплати сумата на лицето, което установи
правата си по съдебен ред, като имотът се смята за отчужден от датата, на която
инвеститорът преведе по сметка на областния управител обезщетението, определено
в решението по чл. 34а, ал. 1 или в заповедта по чл. 34а, ал. 2. Предвид
посочената норма и доколкото липсва данни Държавата да е уведомявана за
наличието на правен спор между страните по настоящото дело, на още по-силно
основание следва да се приеме, че с получаването на цялата сума от Н.Л. П.,
който в отчуждителната процедура се е легитимирал като единствен собственик за частта
от имота, равняваща се на 5387 кв.м., то и следва да се приеме, че тази част е
отчуждена.
Следователно претенцията по чл. 59, ал.1 от ЗЗД на
двамата ищци, е основателна и следва да бъде уважена изцяло. Като законна
последица от уважаването на ищцовите претенции и съобразно изрично заявеното
искане в петитума, ответникът дължи върху присъдената сума от 115 176,80 лв. и
законна лихва от датата на предявяването на исковата молба - 03.04.2014 г. до
окончателното погасяване на задължението.
С оглед изхода
на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати на всеки от ищците сумата
от 4607,07 лв., представляваща внесената държавна такса по предявените искове.
Искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на ищците не
следва да бъде уважено, тъй като по делото не са представени договори за правна
помощ, от които да е видно, че по настоящото дело е уговорен адвокатски хонорар
и какъв е неговия размер.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Н.Л. П., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, чрез
адв. М.М., да заплати поотделно на Я.Н.К., гражданка на ФРГ., родена на ***
г. в гр. София, с постоянен адрес ФРГ., гр. Берлин, кв. „Темпелхоф -
Шьоненберг“, ул. „*******, и на У. В.Е.Ш.,
гражданин на ФРГ., роден на *** г., в Райхенбах/Плауен, с постоянен адрес ФРГ.,
Фрайамт – 79348, ул. „*******, и двамата
със съдебен адрес ***, чрез адв. К.Д. и адв. Н. Н., на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, сума в размер на по 115 176,80 лв. (сто и петнадесет хиляди сто
седемдесет и шест лева и осемдесет стотинки) на всеки един от тях, представляваща
получено от ответника Н.Л. П. без основание обезщетение по чл. 34а от ЗДС,
определено с решение №172/26.03.2010 г. на Министерски съвет, публикувано в ДВ
бр. №28 от 13.04.2010 г., за собствени на ищците от по 1/10 идеални части. от
отчуждената реална част с площ 5387 кв.м., на поземлен имот с пл. № 1366, от
кв. 111 и 4а, м. „Малинова долина-изток“, по плана на гр. София, целия с площ
от 22 639 кв.м., ведно със законната лихва от 03.04.2014 г. до окончателното
погасяване на задължението.
ОСЪЖДА
Н.Л.
П., с ЕГН **********, със съдебен адрес ***, чрез адв. М.М.М., да заплати
поотделно на Я.Н.К., гражданка на ФРГ., родена на *** г. в гр. София, с
постоянен адрес ФРГ., гр. Берлин, кв. „Т.– Ш.г“, ул. „*******, и на У. В.Е.Ш., гражданин на ФРГ., роден на
*** г., в Райхенбах/Плауен, с постоянен адрес ФРГ., Ф. – 79348, ул. „*******, и двамата със съдебен адрес ***,
чрез адв. К.Д. и адв. Н. Н., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от по 4607,07 лв., представляваща
държавна такса за настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването
му.
СЪДИЯ: