№ 1809
гр. Варна, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Александър В. Цветков
при участието на секретаря Ивелина Ат. Атанасова
като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело №
20243110114137 по описа за 2024 година
Производството е образувано по подаден от В. К. В. срещу ЕТ "Л. - К.
Д." с ЕИК *********. иск е с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за
присъждане на сумата в размер на 12 220 лв., представляваща неустойка
неизпълнение на договор за наем, сключен на 21.12.2016 г. и влязъл в сила на
01.01.2017 г. на недвижим имот – самостоятелен обект в сграда,
представляващ аптека, находяща се в гр. Б.****, поради неплащане на наемна
цена за периода от м. февруари до м. декември 2021 г.
Ищецът твърди, че по силата на договор за наем, сключен на 21.12.2016
г. и влязъл в сила на 01.01.2017 г. е предоставил за временно възмездно
ползване на ответника недвижим имот – самостоятелен обект в сграда,
представляващ аптека, находяща се в гр. Б.****. Ответникът е престанал да
плаща уговорения наем, като последното плащане е извършено на 29.01.2021
г. Въпреки проведените разговори и изпратената покана за доброволно
изпълнение, ответникът не е предприел действия за уреждане на дължимите
суми и е заявил, че не дължи плащане. Според договора за наем, в случай на
неплащане на наемната цена за три месеца, ответникът дължал неустойка в
размер на 12 220 лв. на ищеца. Същият изпаднал в забава на май месец 2021 г.,
но получил покана на 22.04.2024 г. за доброволно заплащане на дължимите
суми. По изложените твърдения ищецът моли за уважаване на исковете.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ЕТ „Л. - К. Д.“, с който
оспорва иска по твърдения, че същият е неоснователен както по основание,
така и по размер. Ответникът не оспорва факта, че страните са сключили
договор за наем, и че последното плащане на наемната вноска е било
извършено през януари 2021 г. Той също така потвърждава, че договорът за
1
наем е прекратен на 10.04.2021 г. поради неплащане на наем за три месеца Той
оспорва дължимостта на неустойката и молби за отхвърляне на иска.
Ответникът оспорва клаузата за неустойка, като я счита за нищожна поради
накърняване на добрите нрави. Той твърди, че неустойката е прекомерна, не
съответства на действителните вреди и нарушава принципа на справедливост,
като тя е излишно висока. В условията на евентуалност твърди, че
договорената неустойка е била заплатена чрез изпълнение в натура, като
ищецът е приел лекарствени средства и санитарни материали в замяна на
паричното задължение за неустойка в размер на 5346.07 лв. Отново в
условията на евентуалност релевира възражение, че вземането е погасено по
давност, като приложимата погасителна давност е три години и започва да
тече на 10.04.2021 г., поради което срокът бил изтекъл към 10.04.2024 г.
Въз основа на изложеното моли съдът да отхвърли иска.
В писменната защита адвокат С. обосновава иска на В. К. В. за заплащане
на неустойка от 12 220 лв. от ответника за неизпълнение на задължения по
договора за наем. Той подчертава, че неустойката е точно определена в
договора и не може да се счита за прекомерно голяма, тъй като страните
изрично са я уговорили. В съдебна зала са представени доказателства,
показващи как двете страни са се споразумели за размера на неустойката,
което изключва възможността тя да бъде произволна сума. Според ищеца
ответникът многократно е признавал дълга си в разговори, потвърждавайки,
че дължи сумите по договора, но заявявайки, че няма възможност да ги плати.
Търпението на ищеца се изчерпало, което го принудило да подаде исковата
молба. Последното плащане на наем е извършено на 29 януари 2021 г., а
покана за доброволно изпълнение е изпратена на 22 април 2024 г. Адвокат С.
оспорва размера на адвокатския хонорар на ответника като прекомерен и моли
съдът да го намали. Той иска съдът да осъди ответника да заплати
неустойката от 12 220 лв., законната лихва от подаването на иска на 7 август
2024 г. до окончателното изплащане, както и направените съдебни разноски,
включително адвокатския хонорар.
В писменото становище адвокат Д. оспорва иска като неоснователен по
основание и размер, излагайки няколко основни възражения. Първо, тя
твърди, че вземането за неустойка е погасено поради изтекла тригодишна
погасителна давност по чл. 111, б. „б“ от Закона за задълженията и
договорите. Давността започнала да тече на 10 април 2021 г., когато изтекъл
тримесечният срок за неплащане на наем след последното плащане на 29
януари 2021 г., и изтекла на 10 април 2024 г., преди подаването на иска на 7
август 2024 г. Поканата от 22 април 2024 г. не прекъснала давността, тъй като
само действия като предявяване на иск имат такъв ефект според чл. 116 от
ЗЗД. Второ, ответникът твърди, че част от неустойката, в размер на 5346,07
лв., е изплатена чрез предаване на лекарствени средства и санитарни
материали в края на април 2021 г., приети от ищеца съгласно
приемопредавателен протокол в присъствието на трето лице. Това изпълнение
в натура било възможно, тъй като ищецът е свързан с дружество, занимаващо
се с търговия на лекарствени продукти. Трето, адвокат Д. заявява, че клаузата
2
за неустойка в т. 10.2 от договора е нищожна поради противоречие с добрите
нрави по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като излиза извън обезпечителната,
обезщетителната и санкционната функция на неустойката. Неустойката от 12
220 лв. е прекомерна спрямо действителните вреди, които възлизат на 1500 лв.
за неплащане на наем за три месеца, което нарушава принципа на
справедливост. Четвърто, дори ако не е нищожна, неустойката подлежи на
намаляване по чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, тъй като надвишава трикратния размер на
месечния наем, както е установено в практиката на Върховния касационен
съд. Ответникът отбелязва, че договорът е прекратен в края на април 2021 г.,
когато имотът и ключовете са върнати, и моли за отхвърляне на иска и
присъждане на разноски.
След съвкупна преценка на ангажираните по делото писмени
доказателствата, по вътрешно убеждение и преценка на приложимия
закон, съдът прие за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявеният осъдителен иск намира правното си основание в
разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД. Уговорената съобразно цитираната норма
неустойка има за цел да обезпечава изпълнението на задължението и да служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват. За да бъде ангажирана отговорността на ответната страна на
основание цитираната законова разпоредба, е необходимо да са налице
следните предпоставки: да съществува задължение; това задължение да не е
изпълнено неустойката да е уговорена между страните по договора.
Неустойката се дължи от неизправната страна по договора само в случаите,
когато е налице онази форма на неизпълнение, за която тя е уговорена.
Не е налице спор, а и от представения по делото договор за наем от 21
декември 2016 г., сключен между В. К. В. като наемодател и ЕТ „Л. – К. Д.“,
се установява, че същите са встъпили в уговореното наемно правоотношение,
породило действие считано от 1 януари 2017 г. Предмет на договора е
отдаването под наем на аптека – самостоятелен обект в сграда, находящ се в
гр. Балчик, ул. „Черно море“ № 27, с площ 56,92 кв.м. Уговорен е краен срок
от 5 години, или до 1 януари 2022 г. Наемната цена е 500 лв. на месец и се
заплаща до 10-то число на всеки календарен месец изцяло по банков път за
съответния месец. Наемодателят издава разписка за всяко плащане,
отбелязвайки начина на плащане, датата, сумата и евентуални прихващания.
Наемателят е длъжен да заплаща наема до 10-то число на месеца, да осигури
разрешителни за ползване на обекта като аптека, да покрива разходите за
обикновено ползване и текущи ремонти, да поддържа имота в подходящо
състояние и да го върне след 1 януари 2022 г.
С клаузата на чл. 10, ал. 2 от договора, страните са уговорили помежду си,
че наемателят дължи неустойка в размер на 12 220 лв. в два случая: при
предсрочно прекратяване на договора с предизвестие от негова страна или
при неплащане на наемната цена за срок от три месеца. При забава в
плащането на наема наемателят дължи 4% годишна неустойка върху
дължимата сума. В случай на повреда на оборудване наемателят заплаща
стойността му, определена от вещо лице, в срок до 1 месец след
3
инвентаризация. Посочено е, че цитираният договор отменя предходен
договор за наем от 1 март 2013 г.
Обявен за безспорен между страните, поради съвпадение на насрещните
им твърдения е, още фактът, че последното плащане от страна наемателя на
наемната цена по договора датира от м. април 2021 г.
С оглед извършените от ищеца в хода на съдебното заседание уточнения
по реда на чл. 145, ал. 1 от ГПК, същият признава, че през месец април 2021 г.
ответникът е освободил наетия имот, предавайки му ключа, както и е предал
съхраняващите се в него лекарствени средства и санитарни материали,
описани в представения по делото приемо-предавателен протокол. Видно от
съдържанието на същия, страните са изразили общо съгласие, подписвайки
документа, че общата стойност на всички 549 предадени продукта е общо
5346.07 лева.
С оглед изложеното, а и предвид липсата на спор по отношение на
правопораждащия факт на договорната отговорност,следва да се приеме, че се
е сбъднало условието на чл. 10, ал. 2 от договора за наем, по силата на който е
възникнало основанието за дължимост на вземането с настъпването на
прекратяване с незаплащане на три последователни наема. Поради това
подлежат на разглеждане възраженията на ответника за недължимост на
сумата, първо правпоизключващото – за нищожност на клаузата, а след това и
правопогасяващото, основаващо се на настъпила погасителна давност.
Процесният, сключен между страните, договор притежава правната
характеристика на субективна търговска сделка по отношение на ответника-
търговец ЕТ „Л.-К. Д., поради което спрямо него приложение намира
забраната на чл. 309 от ТЗ. Съобразно константната съдебна практика, когато е
сключена търговска сделка, по която една от страните не е търговец, само тази
страна може да се позове на прекомерност и да иска намаляване на
неустойката по общия ред на ЗЗД. Въпреки това, общото правило на чл.26,
ал.1 пр.3 ЗЗД, с което е обосновано своевременно въведеното от ответника
правоизключващо възражение за нищожност, е приложимо несъмнено по
силата на препращащата норма на чл.288 ТЗ.
Понятието „добри нрави” - философско-етична категория, не е легално
дефинирано в закона. С оглед придадените й от законодателя правни
последици, обаче - идентични с тези, настъпващи при нарушаване на закона,
то съдебната практика последователно и непротиворечиво я определя и като
обща правна категория на договорното право - комплекс от правила и норми,
наложени в обществото на определен етап от неговото развитие, които бранят
и отстояват права, принципи и ценности, общоважими за всички правни
субекти при сключване на договорите, чието спазване е от обществен интерес
– приоритетен, но и в синхрон с интереса на договарящите.
В контекста на изложеното следва да се приеме, че когато уговорената
неустойка, превишаваща многократно действително очакваните вреди на
кредитора и е напълно несъизмерима със същите, същата се явява и в
несъответствие с основните принципи, на които е изградена правната система
4
в страната: добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения,
недопускане на необосновано облагодетелстване на кредитора и пр.
Следователно независимо от постигнатото общо съгласие на съконтрахентите
за приоритетно значение на санкционната функция на договорена помежду им
мораторна неустойка, когато размерът на същата е така необосновано завишен
спрямо реално очакваните вреди за кредитора от забавено изпълнение на
главното парично задължение, че още при сключване на договора създава
условия за възприемането й като средство за неоснователно обогатяване на
последния и засяга съществуващото в обществото, на съответния етап на
неговото развитие, разбиране за справедливост, тази неустойка излиза извън
присъщите й функции и като нарушаваща добрите нрави е нищожна, на
основание чл. 26, ал.1,изр.3 ЗЗД.
В този смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в т. 3
от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г. ОСТК
ВКС, според която клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на
добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност на клаузата
за неустойка следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. Даденото примерно изброяване на критерии, които
могат да бъдат използвани при тази преценка (размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава; обезпечено ли е изпълнението на
задължението с други правни способи; вида на уговорената неустойка –
компенсаторна или мораторна; вида на неизпълнение на задължението;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди) не изключва възможността да бъдат
ползвани и други критерии. Обратно – при конкретната преценка за
валидността на неустоечната клауза съдът може да използва критерии извън
изброените примерно, съобразявайки конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай.
В настоящия случай, размерът на уговорената компесаторна неустойка
от 12220 лева не обосновава извод, че същата излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като тя цели да
обезпечи пълното неизпълнение на договора и едностранното негово
прекратяване, настъпило вследствие на виновно неизпълнение от длъжника.
Същото обезщетява освен трите незаплатени и дължими наемни вноски, така
и потенциалните вреди, които могат да настъпят от невъзможността на
наемодателя да реализира граждански плодове от собствения му търговския
обект в неопределен период, който дори може да надхвърля и стойността на
останалите 9 месеца, надхвърлящи периода на неизпълнение, като в същото
време санкционира виновно неизпълняващия основното си задължение
търговец - наемател. Поради изложеното, съдът намира, че размерът на
неустойката не е прекомерен до степен, водеща до накърняване на добрите
нрави, респективно клаузата, определяща го е действителна, обвързва
страните и поражда предвидените в нея права и задължения.
От друга страна обаче, правопогасяващото възражение за настъпила
5
погасителна давност е основателно. Това е така, защото съгласно разпоредбата
на чл. 111, б. „Б“от ЗЗД вземанията за неустойка от неизпълнен договор се
погасяват изтичането на тригодишен срок, който съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД
започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Тълкуването на
уговорката на чл. 10, ал. 2 от договора за наем, извършено съобразно
критериите на чл. 20 от ЗЗД, налага извод, че задължението възниква с
начисляването на три поредни наемни цени, водещи до предсрочно
прекратяване на правоотношението. Както вече беше изложено, на основание
чл. 146,ал. 3, т. 3 от ГПК е обявено за безспорно между страните, че
последната престация е извършена януари 2021 г., а впоследствие ответникът
е преустановил плащанията. Така с незаплащането на дължимите за февруари,
март и април наеми се е осъществило правопораждащото основание
обезщетението, респективно съобразно уговорения в чл. 3.1. от договора
падеж, дължимостта на неустойката е възникнала на 10.04.2021 г. Предвид
изложеното давностния срок по чл. 114, ал. 1 от ЗЗД е изтекъл на 11.05.2024,
или преди предявяване на иска на 07.08.2024 г.
Давностният срок се прекъсва при настъпване на определени в закона
обстоятелства. Нормата на чл. 116 ЗЗД е от императивен порядък, съдържа
изчерпателно изброяване на основания за прекъсване на давността и не може
да се тълкува разширително. Ищецът не е доказал твърденията си за
прекъсване на срока, чиито основания са лимитативно изброени в
разпоредбата на чл. 116 от ЗЗД, и сред тях не попада отправянето на
нотариална покана нито признание в телефонен разговор за дължимостта на
сумата. Още повече, че не са ангажирани доказателства, че провеждането на
последния въобще се е осъществило, още по-малко кога се е случило това.
Волеизявлението на длъжника за прекъсване на давността по смисъла на чл.
116, б.”а” ЗЗД следва да е еднозначно и надлежно обективирано - пред
свидетели или пред държавен орган, или да е изразено чрез недвусмислени
конклудентни действия, каквито факти и обстоятелства дори не са наведени,
още по-малко се доказват от ответника.
Гореизложеното обосновава извод, че с изтичане на тригодишния
давност срок предявеното вземане е изгубило своя притезателен характер и се
е превърнало в естествено задължение, което не подлежи на принудително
изпълнение, следователно предявеният осъдителен подлежи на отхвърляне,
като неоснователен.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на
ответника се дължат сторените съдебно-деловодни разноски. Предвид
невисоката фактическа и правна сложност на спора и извършените
процесуални действия по подаване на отговор и защита в рамките на едно
открито съдебно заседание, съдът намира възражението за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение за основателно до сумата от 1500
лева, която подлежи на присъждане в полза на ответната страна.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
6
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. К. В., ЕГН ********** срещу ЕТ "Л. - К.
Д.", ЕИК ********* иск е с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 12 220 лв.,
представляваща неустойка неизпълнение на договор за наем, сключен на
21.12.2016 г. и влязъл в сила на 01.01.2017 г. на недвижим имот –
самостоятелен обект в сграда, представляващ аптека, находяща се в гр. Б.****,
поради неплащане на наемна цена за периода от м. февруари до м. декември
2021 г.
ОСЪЖДА В. К. В., ЕГН ********** да заплати на ЕТ "Л. - К. Д.", ЕИК
********* сумата от 1500 лева, представляваща сторените съдебно-
деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2 от
ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7