РЕШЕНИЕ
гр. София, 15.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е”
въззивен състав, в публичното заседание на осми октомври
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЯНА
ВЛАДИМИРОВА
при
секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Сантиров гр.
дело № 9385 по описа за 2020 г.,
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 284326/25.11.2019 г., постановено по гр.д №5028/2017
г., по описа на СРС, 177 състав са отхвърлени предявените от Д.С.Д., Д.Л.Д. и В.Д.Д.
срещу „И.“ АД активно субективно съединени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. първо от ЗЗД за прогласяване нищожността поради противоречието им
със закона, респ. като неравноправни, клаузите, обективирани в чл. 2, ал. 1,
чл. З, чл. 4, ал. 1 и чл. 6 от сключения между страните Договор за потребителски
кредит №82 от 19.02.2008 г., както и исковете за осъждане на ответника да
заплати поравно на ищците сумата от общо 57 304,64 лв., с която се е
обогатил, получавайки я при първоначална липса на основание като надвзети лихви
по Договор за потребителски кредит №82 от 19.02.2008 г. Със същото решение, и с
оглед изхода на спора ищците са осъдени да заплатят на ответника, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК съдебни разноски в размер на 700 лв.
Срещу така постановеното решение е подадена
въззивна жалба от ищците Д.С.Д., Д.Л.Д. и В.Д.Д., чрез назначения им по реда на
ЗППр процесуален представител - адв. С.М., с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Считат за
правилни изводите на първоинстанционния съд, че договорът за кредит е отпуснат
на търговско дружество с цел финансиране на стопанска дейност, но не било съобразено,
че в търговките отношения са взели участие и физически лица, които са задължени
да гарантират финансова сделка между двама търговци. Сочат, че същите били
потребители, които са натоварени във връзка с така сключения договор да понесат
цялата отговорност за решенията на търговската дейност на дружеството. Твърдят,
че банката недобросъвестно е въвлякла физически лица, които нямат финансовите и
професионални познания за преценка и предвиждане на последствията от
недалновидното управление на финансови ресурси, като В.Д. и Д.Д. не са
обвързани с клаузите на този очевидно търговски договор, а правата им като потребители
били засегнати. Поддържат, че по договора за кредит банката е имала задължение
да провери финансовите възможности на тези двама кредитополучатели да погасяват
кредита. Такава проверка обективно не е отбелязана да е извършена, а и съдът не
е събирал доказателства в тази насока. Без да се сочи конкретния съдебен акт,
се изтъква, че с решение на Съда на ЕС е прието, че при това положение банката се
лишава от договорната лихва, а липсата на преддоговорна информация било
основание съгласно правото на ЕС и приетите решения на ЕС потребителски договор
да се счита за нищожен, като в тази връзка се позовава на чл. 5, ал. 1 – 5 от ЗПК.
Излагат оплаквания, че условията на договора не
са индивидуално уговорени, като оспорват извода на съда, че клаузите за такси и
комисиони не са неравноправни, тъй като императивни разпоредби на ЗЗП и
Директива 93/13 /ЕИО не позволявали да бъдат събирани такси за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, като кредиторът не може да събира
повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие. Считат, че съдът
е следвало да провери за събраните суми от банката за усвояване и управление на
кредита, които са недължими.
Като неравноправна считат клаузата на чл. 3 от
договора, според която се заплаща такса за обработка на документи от 20 евро,
еднократна комисиона за управление 1,50 % върху отпуснатия размер и годишна
комисиона от 0,3% за управление върху остатъка от дълга. Поддържат още, че съдът
не бил съобразил обстоятелството, че веднъж потребителите са платили 6000 лв.
предварително за управлението на кредита, а след това е заплащано 0,5 % върху остатъка
ежегодно, което противоречало с изискванията на закона.
За необоснован намират извода в обжалваното
решение, че клаузите са в достатъчна степен ясни и разбираеми, като договорната
клауза за определяне на лихвата, освен с посочване на процент по кредита,
следвало да съдържа и посочени условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и методиката за изчисляване и промяна на лихвения
процент. Не били посочени годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти
за целите на погасяването; информация за правото на потребителя при погасяване
на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно,
във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под
формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания. Не били
включени и изчерпателно посочени в договора всички разходи за откриване и обслужване
на една или повече банкови сметки, предназначени за обслужване на кредита.
Изтъкват, че в решението не били обсъдени и
последиците от сключените анекси и тяхната индивидуализираност. Твърдят, че под
натиск на банката потребителите са подписали Анекс №1 от 2010, където е било
извършено частично предсрочно погасяване на главницата от 50 000 лв., след
което кредитът е бил превалутиран в евро по решение на банката, който валутен курс
бил по-неблагоприятен за потребителите и изгоден за банката, като превалутирането
е можело да стане по официалния курс на БНБ. Тази клауза в анекса била в ущърб
на потребителите, тъй като за всяка вноска било извършвано превалутиране по
курса на банката. Неравноправна клауза била и тази, при която банката в
подписаните анекси е капитализирала към главницата договорни и наказателни
лихви и неустойки.
Необосновани били и изводите в обжалваното
решение, че не могат да се приложат разпоредбите за неравноправност и закрила
на потребителя, тъй като съдът не се е съобразил с приложимото правото на ЕС и
задължението на националния съд без ограничения на сроковете, предвидени в националното
законодателство, служебно да го прилага. Молят съда да отмени решението и уважи
предявените искове.
Въззиваемият – ответник „И.“ АД оспорва
въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като
правилно. Излага съображения, че към момента на сключване на договора за кредит
не е имало законово задължение да се подписва стандартен европейски формуляр за
преддоговорна информация, нито да се определя методиката за изчисляване на
референтен лихвен процент. Счита, че клаузите на договора са уговорени
индивидуално, тъй като били сключени общо шест анекса към договора за кредит,
като искането и причините за подписването им било изцяло по инициатива на
ищците. Поддържа, че всички договорни клаузи са ясни и разбираеми, не водят до
значително неравновесие в правата и задълженията на страните и в този смисъл не
са неравноправни.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Не е спорно между страните пред въззивната
инстанция, че между „И.“ АД и ответниците Д.С.Д. като кредитополучател и
солидарните длъжници Д.Л.Д. и В.Д.Д. е сключен Договор за потребителски кредит
на физическо лице срещу ипотека №82 от 19.02.2008 г., както и че последните
имат качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а
ответната банка се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
За да се приеме за неравноправна договорна
клауза, съдържаща се в договор, сключен с потребител, следва да са налице
следните кумулативни предпоставки, изведени от общите критерии, предвидени в
чл. 143 ЗЗП и по аргумент за противното от чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а именно: 1/
клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на
принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във
вреда на потребителя.
От събраните по делото доказателства - Договор
за потребителски кредит на физическо лице срещу ипотека №82 от 19.02.2008 г., настоящият
състав на съда намира за установено, че процесните клаузи от договора за кредит
не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от банката и
не се установява ищците да са имали възможност да влияят върху тяхното
съдържание. Презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, а твърденията на
въззиваемия, че подписаните шест анекса към договора за кредит са по инициатива
на ищците не презюмира, че условията по тях са уговорени при предоставена им
равна възможност да влияят на тяхното съдържание. Отделно от това, оспорените
клаузи са част от самия договор за кредит, за който не са събрани доказателства
съдържанието му да е резултат от индивидуално уговаряне. Извод в тази насока не
може да се изведе и от факта, че страните са определили чрез преговори размера
на кредита, срока, валутата и лихвата, тъй като подобни действия са абсолютно
наложителни при всеки един кредит по отношение на всеки кредитоискател и не
изключват презумпцията, че подготвените от банковата институция договорни условия
относно всички останали уговорки извън горепосочените, са били едностранно наложени
от нея.
Принципно съдът споделя развитите във въззивната
жалба доводи, че има задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи в
договорите, сключени с потребител, което следва пряко от нормата на чл. 7, ал.
3 ГПК. Това правило обаче е изцяло приложимо само, когато се претендира
изпълнение на договор спрямо потребителя, но не и когато последният е предявил
искове по чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП и по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, каквато всъщност
е настоящата хипотеза. В този случай принципът на служебното начало следва да бъде приложен при съобразяване и на
принципа за диспозитивното начало, според който предметът и обемът на дължимата
защита се определят от страните (чл. 6, ал. 2 ГПК). В този смисъл, при предявен
иск за обявяване на определени договорни клаузи за неравноправни, съдът е длъжен
да се произнесе само по валидността на посочените в исковата молба клаузи, без
служебно да следи за неравноправност на целия договор или други части от него.
Аналогично и по иска за връщане на недължимо платени от кредитополучателя суми
поради нищожност на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП, неравноправността
се проверява само по отношение на клаузите, относими към формиране на платеното
без основание задължение.
Предвид гореизложеното неоснователни са
оплакванията на въззивниците, че СРС служебно не е изследвал дали им е била
предоставена преддоговорна информация съобразно стандартен европейски формуляр
и че не е посочена методиката на определяне на референтния лихвен процент (тези
изисквания са въведен при сега действащия ЗПК - в сила от 12.05.2010 г., който
е неприложим към сключения преди влизането му в сила договор за кредит); за
наличието на нелоялни търговски практики; за уговорките, свързани с усвояване и
управление на кредита и събраните в тази връзка такси и комисиони (извън
проверените от съда по повод предявения иск за нищожност); за последиците от
подписаните анекси и изпадането на ищците в невъзможност да погасят
задълженията си, които били утежнили положението им. Относно превалутирането на
кредита с анекс №1 от лева в евро, същото е станало по съгласие на двете
страни, но не във валута с плаващ курс спрямо лева, а в резервната валута на
страната – евро, която е фиксирана – чл. 29 ЗБНБ. Ето защо е налице пълна
яснота за потребителите относно последиците, свързани с превалутирането, в
случай че не са осигурявали средства за погасяването на месечните вноски във
валута евро, а в лева. Следва да се отбележи, че изтъкнатите доводи, че Д. и В.
Д. били задължени да гарантират финансова сделка между търговеца, без да имат финансовите
и професионални познания за преценка и предвиждане на последствията от
недалновидното управление на финансови ресурси, са неоснователни като аргумент,
отричащ отговорността им по кредита. Нормативната уредба, нито съдебната
практика, изключват възможността физическо лице да гарантира като солидарен
длъжник/поръчител задължения на юридическо лице, породени от дейността му, а
единствено признава качеството му на потребител по смисъла на ЗЗП, ако действа
за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Не се
счита, че извън тези рамки това физическо лице, което има тесни професионални
/функционални/ връзки с дружеството, като например неговото управление или
мажоритарно участие в същото (така и решение №84/20.07.2017 по дело №1934/2015
на ВКС, ТК, I т.о.). Във всички случай обаче, дори и отговорността на
съдлъжника, имащ качеството на потребител, не отпада, а само може да бъде ограничена
спрямо онези договорни клаузи, които са неравноправни по смисъла на чл. 143
ЗЗП. Въпреки че процесният кредит е отпуснат на физическо лице – ищецът Д.С.Д.,
дори да се приеме, че средствата са били предназначени за търговска дейност на
юридическо лице, кредитополучателят и солидарните длъжници по него отговарят за
породилите се задължения, тъй като съдържанието на договора е ясно до степен,
даваща им възможност да преценят финансовите последици от неизпълнението на
задължението за връщане на сумата и доколкото не се установява сключването му
да е при отсъствието или опорочаването на волята им. По конкретно оспорените
като неравноправни клаузи на чл. 2, ал. 1, чл. 3, чл. 4, ал. 1 и ал. 3 и чл. 6,
ал. 1 от договора въззивният съд намира следното:
В разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от договора са
уредени условията, при които кредитът се ползва и са свързани с депозирането на
писмено искане за усвояване на суми, със заплащането на банката на такси и
комисионни съгласно чл. 3, ал. 7 от договора и осигурено обезпечение,
предвидено в чл. 5 от договора. Действително, договорът не съдържа разпоредба
на „чл. 3, ал. 7“, но отсъствието ѝ не прави клаузата на чл. 2, ал. 1
неравноправна, а единствено би лишила банката от правото да откаже отпускане на
кредита, ако не са ѝ заплатени такси и комисиони по чл. 2, ал. 1, т. 2 от
договора. Тяхната дължимост обаче, ако е уговорена в други разпоредби на
договора, не лишава банката от правото да иска тяхното събиране, освен ако те
нямат неравноправен характер.
Разпоредбата на чл. 3 от договора в шестте
ѝ алинеи също не отговаря на пред-поставките, визирани в чл. 143 ЗЗП, за
неравноправност. Уговорките за приложението на фиксиран лихвен процент (ал. 1),
на лихва за забава върху главницата, когато същата е просрочена и лихва за
забава върху просрочената лихва (ал. 2 и ал. 3), са формулирани по разбираем
начин, създаващ отнапред пълна яснота за потребителя какви са последиците от
забавеното плащане на вноските по кредита. Соченото в уточнителната молба от
18.10.2017 г. на ищците обстоятелство, че в чл. 3, ал. 1 от договора не е предвидено
право на банката да променя едностранно фиксирания лихвен процент, каквото било
сторено с анекс №1 от 30.06.2010 г. не отчита фактът, че това изменение на
лихвата е израз на договорната свобода на страните посредством подписването на
анекса от ищците, като клаузите относно лихвения процент в подписаните анекс №1
до №6 не са изрично оспорени от ищците като нищожни, а и същите са ясни и
разбираеми за потребителя. Клаузите на чл. 3, ал. 4, според която лихвите се
начисляват на база 360/360 ежемесечно и на чл. 3, ал. 6 – при отказ от кредит,
събраните от банката такси не подлежат на връщане, също не са израз на
недобросъвестна търговска практика на банката.
По отношение на клаузите на чл. 3, ал. 5, т. 1 –
3 от договора, предвиждащи такса за обработка на документи от 20 евро,
еднократна комисиона за управление 1,50 % върху отпуснатия размер и годишна
комисиона от 0,3% за управление върху остатъка от дълга, както и такса за
промяна на условията по кредита от 50 лв. следва да се съобрази, че относими
към договора са нормативните изисквания на действащия към момента на неговото
сключване закон. Процесният договор е сключен на 19.02.2008 г., при действието
на Закон за потребителския кредит (отм. ДВ. бр.18 от 05.03.2010 г.), но
неговите норми не се прилагат, тъй като по силата на чл. 5, т. 1 ЗПК (отм.) от
приложното му поле са изключени договори за кредит, обезпечени с ипотека на
недвижим имот, с каквато процесният договор е бил обезпечен (арг. от чл. 5 от договора).
С влизане в сила на Закон за потребителския кредит от 12.05.2010 г. и независимо
от предвиденото в §5 несъщинско обратно действие, неговата приложимост също е
изключена по отношение на процесния договор, поради правилото на чл. 4, ал. 1,
т. 1 ЗЗП - касае се за кредит с общ размер по-голям от 147 000 лв., като в
случая сумата е 400 000 лв.
С влизането в сила на Закон за кредите на
недвижими имоти на потребители (обн. ДВ бр. 59, от 29.07.2016 г.) е предвидено
в § 4 от преходните и заключителните му разпоредби, че този закон не се прилага
за договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата
на влизането му в сила, с изключение на чл. 41. Визираната норма въвежда право
за потребителя да погаси предсрочно изцяло или частично кредита, за което да не
дължи обезщетение, ако то е извършено след заплащане на 12 месечни вноски (арг.
от чл. 41, ал. 4), освен хипотезата на чл. 41, ал. 5 ЗКНИП. Преуреждането на
заварените отношения не касае клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора, но и не обуславя
нищожност на клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора, според която
кредитополучателя има право да погаси предсрочно дълга си, а когато за това се
използва рефинансиране от друга банка се заплаща на банката комисион в размер
на 4,00% от предсрочно погасената сума. Правилото на § 4 от ПЗР на ЗКНИП цели
единствено да уреди за в бъдеще правото на кредитора, респективно задължението
на потребителя, при предсрочно погасяване на кредит, сключен преди влизане в
сила на този закон, без обаче да обявява за неправомерно събирането на такива
обезщетения преди този момент. Извод за това следва, както от съдържанието на
самата разпоредба, така и от принципът на правната сигурност, предвидимост и
стабилност и принципът за забрана на същинското обратно действие на правните
норми. Ето защо и чл. 4, ал. 3 от процесния договор следва да се счита за
валидна при сключването на договора, но действието ѝ е ограничена от
правилото на чл. 41 на ЗКНИП, вр. §4 ПЗР на ЗКНИП, след влизането в сила на визираната
норма.
Следва да се отбележи, че самата клауза съдът
намира, че не е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП при подписването на
договора за кредит, тъй като не създава значително неравновесие в правата на
двете страни, а отчита, че евентуалното рефинансиране на кредита води до
потенциално лишаване на кредитора от бъдеща печалба, за която е имал обосновано
очакване, че ще получи.
Относно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от
договора, предвиждаща изплащането на дължими лихви такси и комисиони, при
месечна вноска от 3833,62 лв., на 26-то число от месеца и с краен срок на погасяване
до 26.02.2028 г., също няма характера на неравноправна по смисъл на чл. 143
ЗЗП, тъй като установява по еднозначен начин при какви условия ще се погасява дълга,
без това е във вреда на потребителя.
Оспорената клауза на чл. 6, ал. 1 от договора и
по конкретно т. 1 от нея (съгласно уточнителната молба от 18.10.2017 г.)
предвижда задължението на кредитополучателя и солидарните длъжници да
издължават ползвания кредит, лихвите, таксите, комисионите и разноските
съгласно условията на договора, както и да осигуряват по разплащателната сметка
необходимите средства, с които кредиторът по служебен ред ще погасява
задълженията им. Уговорката за служебно погасяване на кредита с налични по
разплащателните сметки на ищците суми, без тяхното изрично нареждане, отговаря
на изискването за добросъвестност на търговеца, тъй като е изцяло в интерес на
потребителя на падежната дата вземането на банката да не остава
неудовлетворено, в който случай биха възникнали нови задължения за просрочени лихви
и основание за отнемане преимуществото на задължените лица на срока за
погасяване на остатъка от главницата посредством обявяването ѝ за
предсрочно изискуема (чл. 8, ал. 1, т. 1 от договора).
По отношение на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за
връщане на недължимо платени лихви, освен че не се констатира плащането да се
основана на нищожни като неравноправни договорни клаузи, въззивната жалба не
съдържа и конкретни оплаквания относно фактическите констатации на
първоинстанционния съд, че по делото не е установено да са надплатени суми за
договорни лихви, в който смисъл е и задача №9 от допълнителното заключение на
приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза, поради което правилно тази
претенция е отхвърлена като неоснователна.
Ето защо и поради съвпадане на крайните правни
изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение на СРС следва да бъде потвърдено.
На основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8, вр. чл.
273 ГПК, на въззиваемата банка следва да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение в минимален размер от 100 лв. предвид липсата на фактическа и
правна сложност на делото пред настоящата инстанция.
С оглед правилата, установени в разпоредбата на
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 284326/25.11.2019 г., постановено по гр.д
№5028/2017 г., по описа на 177 състав.
ОСЪЖДА Д.С.Д. с ЕГН **********, Д.Л.Д. с ЕГН ********** и В.Д.Д. с
ЕГН **********, със съдебен адрес ***, да заплатят на „И.“ АД, с ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление ***, р-н „*******“, бул. „*******, на
основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство, в размер на 100 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: