№ 3467
гр. София, 12.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100512629 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение от 05.07.2022 г., постановено по гр. дело №26432/2019 г. по
описа на Софийския районен съд, 60-ти състав, ответникът „Б.“ ЕООД е
осъден да заплати на Етажната собственост на жилищна сграда, находяща се
в гр. София, ж.к. **** на основание чл. 79,ал.1 ЗЗД, вр. чл. 232, ал.2, предл. 1
ЗЗД сумата от 3 960 лв., представляваща брутен размер на дължими наемни
възнаграждения за периода от 01.05.2017 г. до 02.05.2018 г. по договор за
наем от 29.07.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 14.05.2019 г. до окончателното погасяване на
вземането; на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 622,47 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода от 11.05.2017 г. до
14.05.2019 г. и на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД сумата от 3 960 лв.,
представляваща обезщетение за ползване на процесния имот през периода от
03.05.2018 г. до 02.05.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 14.05.2019 г. до окончателното погасяване на
вземането.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответника „Б.“
ЕООД, с която обжалва същото като неправилно и необосновано. Поддържа
се, че неправилно в полза на ищеца е присъден брутния размер на вземането
по чл. 232,ал.2, предл. 1 ЗЗД, както и че неправилно е изчислен размерът на
обезщетението по чл. 86 ЗЗД. Излага се довод, че е налице хипотеза на забава
на кредитора по смисъла на чл. 95 ЗЗД, тъй като в договора не бил посочен
1
IBAN, по който сумите да бъдат периодично преведени и в чл. 7 от същия е
било посочено, че в случай, че банковата сметка на наемодателят е посочен
погрешно или е сменена или закрита, наемателят не носи отговорност за
забавеното плащане. По отношение на иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД се поддържа,
че по делото не било доказано, че част от съоръженията са собственост на
ответника, както и че е налице разминаване в изчисления размер. Предвид
изложеното се иска отмяна на обжалваното решение.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на
въззивната жалба от Етажната собственост, с който оспорват същата като
неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение, а
постановеното решение да бъде потвърдено като правилно.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу
подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна
и допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
На първо място въззивникът оспорва размера на дължимото наемно
възнаграждение, като излага довод, че същият следва да бъде намален с
размера на дължимия данък върху доходите на физическите лица.
По този въпрос настоящата инстанция намира, следното:
В чл. 5 от сключения между страните договор за наем от 29.07.2015 г. е
предвидено, че месечната наемна цена, дължима от наемателя е в размер на
330 лева, от която сума наемателят удържа и превежда в полза на бюджета
дължимите данъци.
Разпоредбата на чл. 44, ал. 1 ЗЗДФЛ предвижда, че лице, придобило
доход от наем или от друго възмездно предоставяне за ползване на права или
имущество, дължи авансово данък върху разликата между облагаемия доход
2
по чл. 31 и осигурителните вноски, които лицето е задължено да прави за
своя сметка.
Съгласно чл. 44, ал. 4 от ЗДДФЛ, когато платецът на дохода от наем
или друго възмездно предоставяне за ползване на права или имущество е
предприятие или самоосигуряващо се лице, размерът на данъка се определя и
данъкът се удържа от платеца на дохода при изплащането му. В тези случаи
размерът на дължимия авансов данък се определя, като облагаемият доход по
чл.31 се умножи по данъчна ставка 10 на сто.
Следователно данъкът се дължи за реализирано данъчно събитие, а
именно, когато лицето придобие доход от такъв източник. Предвид
изложеното, правилно първоинстанционният съд е присъдил наемното
възнаграждение в уговорения в договора размер от 330 лв., тъй като само при
дължимост и плащане на тази сума, за наемателя като данъчно задължено
лице възниква задължението /данъчното събитие/ да удържа и превежда в
полза на бюджета дължимия данък.
Неоснователно е оплакването, че ответникът не дължи обезщетение за
забава, тъй като е налице хипотеза на забава на кредитора, която освобождава
длъжника от последиците на неговата забава.
Съгласно чл. 95 ЗЗД, кредиторът е в забава, когато неоправдано не
приеме предложеното му от длъжника изпълнение или не даде необходимото
съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си.
За да е налице първата хипотеза, то следва изпълнението на длъжника
да е поставено в зависимост от определено действие на кредитора без
осъществяването, на което е невъзможно да бъде изпълнено, а втората
хипотеза предполага предлагане на изпълнение от страна на длъжника и
неоснователното му неприемане от кредитора. Тогава когато дължимата
престация е парична, кредитора изпада в забава, когато е отказал
получаването й, но за да се освободи длъжникът от задължението си, след
като счита, че кредиторът е изпаднал в забава, задължително следва да
осъществи изпълнение на паричната престация. Пари, ценни книги и
ценности трябва да бъдат оставени в банка по местоизпълнението- арг. чл.97,
ал.1 ЗЗД, като в този случай, за да се освободи от задължението си длъжникът
следва да уведоми кредитора. Следователно, паричното задължение като
носимо обуславя определено поведение на длъжника, което го освобождава
от него, а именно - внасянето на парите в банка по местоизпълнението, с
оглед възможността за депозиране на пари в полза на лице различно от
вносителя и уведомяване на кредитора за това. Само тогава, при липса на
изпълнение от насрещната страна е налице възможност за прилагане на чл.96
, ал.1 ЗЗД / Решение № 28 от 14.03.2009 г. по т. д. № 497 /2008 г., ТК, I т. о. на
ВКС/.
Следователно, в настоящия случай, доколкото се дължи парично
задължение, което е носимо по своя характер, не е налице хипотеза на забава
на кредитора, освобождаваща длъжника от последиците на неговата забава.
По изложените съображения, правилно първоинстанционният съд е уважил и
иска по чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение.
3
По отношение на иска по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, настоящата инстанция
намира следното:
Съгласно чл. 236, ал. 2 ЗЗД, Ако наемателят продължи ползуването
въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и
трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен
договор.
При наличие на посочените предпоставки в цитирания текст по силата
на закона възниква едно последващо ново правоотношение между бившия
наемодател и бившия наемател, което замества прекратеното наемно
правоотношение. Правопораждащия юридически факт е прекратяването на
наемния договор и ползването на имота от наемателя въпреки
противопоставянето на наемодателя. Това правоотношение е различно от
наемното и възниква по силата на закона, против волята на наемодателя.
Съдържанието на правоотношението е определено в закона – чл.236, ал.2 ЗЗД,
който предвижда, че наемателят дължи обезщетение и трябва да изпълнява
всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор.
Съгласно практиката на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя
след прекратяване на договора за наем и продължилото ползване на вещта от
наемателя при противопоставяне от наемодателя между страните по договора
за наем възниква едно „квазинаемно” правоотношение по силата на закона,
като задължението за заплащане на наемна цена има не престационен, а
обезщетителен характер, което от своя страна не лишава наемодателят от
правото му да иска овъзмездяване на действително претърпените вреди, ако
успее да ги докаже. Това ново правоотношение, което възниква ex lege има
същото съдържание, както и прекратеното с една разлика вместо наемна цена,
наемодателят ще дължи обезщетение за противоправно ползване, което по
размер не може да бъде по –малко от наемната вноска. Това правоотношение
продължава да съществува между страните до момента, в който наемателят
предаде имота на наемодателя. Задължението за предаване на имота, както
при наемния договор, така и при „квазинаемното” правоотношение е на
наемателя /Решение № 60292 от 02.09.2022 г. по гр. д. № 4050 / 2020 г. на
Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/. Това обстоятелство е в
доказателствена тежест на ответника, който следва да докаже, че е предал,
респективно освободил наемния имот, което в настоящия случай не е
доказано, поради което и възражението на въззивника е неоснователно и
следва да бъде оставено без уважение.
По изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводи
на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал.1 ГПК право на
разноски има въззиваемата страна, която претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 1000 лв., срещу който размер е възразено
4
своевременно по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК.
На съда е служебно известна практиката на Съда на Европейския съюз
по дело C‑438/22, с която изцяло е съобразена и практиката на Върховния
касационен съд, съгласно която посочените в Наредба №1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при
определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда
/Определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908 по описа за
2022 г. на ВКС/.
Съдът, като взе предвид горното и липсата на правната и фактическа
сложност по делото, броя на проведените съдебни заседания, както и
обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са допуснати и събрани
нови доказателства, намира, че претендираният размер е прекомерен, и
следва да бъде намален на основание чл. 78,ал. 5 ГПК до справедливия размер
от 600 лв., платими от въззивника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 05.07.2022 г., постановено по гр. дело
№26432/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 60-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1, вр. ал. 5 ГПК Б.“ ЕАД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. **** да заплати на
Етажната собственост на жилищна сграда, находяща се в гр. София, ж.к. ****
сумата от 600 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280,ал.3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5