Решение по дело №673/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, представлявана от председателя на Управителния съвет, подадена чрез юриск. К. К., против Решение № 303 от 12.12.2024 г. по АНД № 346/2023 г. на Районен съд – Девня (РС – Девня), с което е отменен Електронен фиш (ЕФ) № **********, с който на „ПЕНЕМАТ“ ООД е наложена „имуществена санкция“ в размер на 2 500 лева на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, вр. чл. 179, ал. 3б от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) за нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП.

С жалбата се настоява, че решението на РС – Девня е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Касаторът излага подробни доводи за неправилност на извода на въззивната инстанция за липсата на правна невъзможност за издаване на ЕФ за извършено нарушение по чл. 178, ал. 3б ЗДвП, както и на извода за приложимост на давностните срокове по ЗАНН в производството по издаване на ЕФ. Твърди се незаконосъобразност и на извода за противоречие на националния закон на Правото на ЕС. Искането е да се отмени обжалваното решение и вместо него да се постанови решение, с което да се потвърди ЕФ като правилен и законосъобразен. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а в условията на евентуалност се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Ответникът - „ПЕНЕМАТ“ ООД, c EИK *********, представлявано от управителя Т. Ц. П., чрез адв. Й. А., с писмен отговор по касационната жалба и с писмена молба поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Настоява се, че е правилен изводът на РС – Девня по отношение непропорционалността на наложената санкция, като се излагат подробни съображения. На следващо място се сочи, че правилно районният съд приема, че влезлите в сила изменения, считано от 01.01.2024 г., са по-благоприятен закон и на основание чл. 3, ал. 2 ЗАНН са приложими към конкретния казус. Ответникът по касационната жалба споделя и доводите на съда за неспазване на давностните срокове по чл. 34 ЗАНН за издаване на процесния ЕФ. Искането е да се остави в сила обжалваният съдебен акт, като се претендира и присъждане на направените разноски.

Участващият по делото прокурор дава заключение за неоснователност на жалбата. Пледира за оставяне в сила на обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

Касационната жалба е редовна и допустима - подадена е от страна, участвала във въззивното съдебно производство, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.

Административният съд, съобразявайки посочените в жалбата касационните основания, изразените становища на страните, мотивите на съдебния акт и събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

С оспорения пред РС – Девня ЕФ, на „ПЕНЕМАТ“ ООД, е наложена имуществена санкция в размер на 2 500 лева на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3, във вр. с чл. 179, ал. 3б ЗДвП за нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП.

Анализирайки събраните в хода на съдебното следствие пред него релевантни доказателства, въззивният съд приема за установено от фактическа страна, че на 05.04.2021 г. в 09:02 часа, в землището на гр. Девня, обл. Варна, с устройство № 10072 - елемент от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата (ЗП), е установено, че моторно превозно средство, собственост на въззивника - влекач ДАФ ХФ 105, с рег. № [рег. номер], с допустима техническа маса 18 600, с брой оси 2, категория Евро 5, в състав с ремарке с общ брой оси 5, с обща технически допустима максимална маса на състава 0, се движи по път А-2, км 399+703, с посока намаляващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, без да е заплатена изцяло дължимата пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗП, съобразно категорията, а именно няма валидно подадена тол-декларация или валидна маршрутна карта. За така констатираното нарушение, на 03.02.2023 г. бил съставен атакувания ЕФ, връчен по надлежния ред на въззивника на 09.05.2023 г.

С ЕФ е указано, че независимо от наложената имуществена санкция наказаното дружество дължи и заплащане на съответната такса по чл. 10б, ал. 5 ЗП съобразно категорията на притежаваното от дружеството ППС в размер на 133 лева, както и че при заплащане на компенсаторна такса по чл. 10, ал. 2 ЗП в размер на 750 лв., нарушителят може да се освободи от административнонаказателна отговорност.

При така установената фактология от правна страна въззивната инстанция приема, че в случая са налице четири самостоятелни основания за отмяна на ЕФ като незаконосъобразен.

Направен извод, че за вмененото на въззивника нарушение по чл. 179, ал. 3б ЗДвП не е предвидена възможност за издаване на ЕФ, доколкото според разпоредбата на чл. 189ж, ал. 1 ЗДвП ЕФ може да се издава само при нарушение по чл. 179, ал. 3 ЗДвП, каквото не е процесното по делото нарушение.

Въззивният съд приема, че обжалваният ЕФ не е издаден в рамките на давностните срокове по чл. 34, ал. 1 и ал. 2 ЗАНН, предвид датата на извършване/установяване на нарушението – 05.04.2021 г. г., и датата на издаване на ЕФ – 03.02.2023 г.

На следващо място, въззивният съд приема наличие на противоречие на разпоредбата на чл. 179, ал. 3б ЗДвП на разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламенти на Съвета от 17 юни 1999г относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури. Предвид задължителният характер на Директивата и позовавайки се на решенията по обединени дела Euro-Team и Spiral-Gep С-497/15 и С-498/15, районният съд стига до извод, че при приемането на националната санкционна разпоредба на чл.179, ал.3б ЗДвП и чл. 187а, ал. 2, т. 1, т.2 и т.3 ЗДвП не е спазен принципът на пропорционалност, тъй като те предвиждат глоба и имуществена санкция в абсолютен размер, като не допускат извършването на преценка относно тежестта на санкциите и на елементите, които могат да бъдат отчитани при определяне на техния размер. Съдът посочва, че единственият начин, гарантиращ пълната ефективност на правото на Съюза и защитаващ правата на частноправните субекти, е непропорционалната национална санкционна уредба – чл. 179, ал. 3б, вр. чл. 187а, ал. 2, т. 3 ЗДвП – да бъде оставена без приложение, доколкото в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на ЕС резултат. Въззивната инстанция обсъжда и евентуалната приложимост на чл.185 ЗДвП като субсидиарна норма, но с оглед предвиждането с нея единствено на глоба като наказание за ФЛ, преценя, че тя е неприложима при нарушения, извършени от ЮЛ, какъвто е и настоящият казус.

С решението си въззивната инстанция приема, че с късното издаване на ЕФ е допуснато още едно нарушение – на Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/2004 на Комисията от 28 ноември 2019 г. относно подробните задължения на доставчиците на Европейската услуга за електронно пътно таксуване, минималното съдържание на заявлението за област на Европейската услуга за електронно пътно таксуване, електронните интерфейси, изискванията за съставните елементи на оперативната съвместимост и за отмяна на Решение 2009/750/ЕО, в сила от 19.10.2021 г. Направен е извод, че според този Регламент - чл. 2 § 7 "Доставчиците на ЕУЕПТ информират незабавно ползвателите на ЕУЕПТ за всеки случай на недекларирана пътна такса във връзка с неговата сметка и предлагат възможност за отстраняване на нередността преди предприемането на принудителни мерки, когато такава е предвидена съгласно националното законодателство". Прието е, че тази разпоредба задължава АПИ преди да започне административно -наказателно производство да изпълни процедурата, разписана в чл. 2 § 7 от Регламента, в случая не са налице данни или твърдение за изпълнението са налице в настоящия случай, въпреки, че към момента на издаване на обжалвания ел. фиш регламентът отдавна се е прилагал. В подкрепа на горното становище, районният съд сочи факта, че именно с оглед текста на този Регламент, макар и със закъснение, българският законодател е предприел изменение в чл. 10б, ал. 7-9 ЗП, в сила едва от 01.01.2024 г., въпреки прякото приложение на Регламента.

С тези съображения РС – Девня отменя ЕФ.

Касационният съдебен състав споделя така достигнатия краен правен извод по същество за наличие на основания за отмяна на ЕФ като незаконосъобразен, като на основание чл. 221, ал. 2 АПК препраща към мотивите на въззивния съд.

Разпоредбата на чл. 189ж, ал. 1, изр. първо ЗДвП, в приложимата редакция към датата на извършване на нарушението (ДВ, бр. 105/2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) регламентира, че при нарушение по чл. 179, ал. 3 ЗДвП, установено и заснето от електронната система по чл. 167а, ал. 3 ЗДвП, може да се издава ЕФ в отсъствието на контролен орган и на нарушител за налагане на глоба или имуществена санкция в размер, определен за съответното нарушение. С последващото изменение на текста – обнародвано в ДВ, бр. 13 от 2024 г., в сила от 13.02.2024 г., обхватът на нормата е изрично разширен и за нарушенията по чл. 179, ал. 3 - 3б, вкл., което е в подкрепа на правилността на извода на въззивната инстанция, че към 05.04.2021 г. санкционирането на извършеното от ответника по касацията административно нарушение по чл. 179, ал. 3б ЗДвП е било допустимо единствено по общия ред – чрез съставяне на АУАН и издаване на НП. Недопустимото му санкциониране с ЕФ представлява съществено и неотстранимо в съдебната фаза на производство процесуално нарушение, което е достатъчно основание за отмяната на фиша.

На следващо място, по отношение съобразяването на въззивната инстанция с материалния закон, за което касационната инстанция следва да следи и служебно, съдът намира, че дори да се приеме, че неприложимостта на сроковете по чл. 34 ЗАНН по отношение на ЕФ е съответна на преследваната от закона цел, то в случая правилно районният съд приема, че следва да се остави неприложена посочената в ЕФ санкционна норма като противоречаща на Европейското право.

Съдът напълно споделя и извода на въззивната инстанция за наличието на основания да се остави неприложена посочената в ЕФ санкционна норма като противоречаща на Европейското право и на основание чл. 221, ал. 2 АПК препраща към мотивите на районния съд в този аспект.

Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури (наричана по-нататък Директива 1999/62) изисква държавите членки да установяват съответен контрол и да определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по директивата, като предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на националните разпоредби, а установените наказания следва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Принципът на пропорционалност, който следва държавите членки да съобразяват, предполага предвидените санкционни мерки в националното законодателства да не надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигането на легитимно преследваните от директивата цели.

В случая с нормата на чл. 187а, ал. 2, т. 3, във вр. с чл. 179, ал. 3б ЗДвП е предвиден фиксиран размер на имуществената санкция – 2 500 лева, за извършено нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП – неизпълнение на задължението на собственика да не допуска движението на пътно превозно средство по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, ако за пътното превозно средство не са изпълнени задълженията във връзка с установяване на размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 ЗП според категорията на ППС.

В подкрепа на извода на районния съд за наличие на основания да бъде оставена неприложена санкционната разпоредба от националния закон е и Решение от 21 ноември 2024 г. по дело С-61/23 на Съда на ЕС, с което е прието, че чл. 9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. Тоест санкционната норма на чл. 187а, ал. 2, т. 3, във вр. с чл. 179, ал. 3б ЗДвП, предвиждаща налагане на имуществена санкция в абсолютен размер – 2 500 лева, на собственик – юридическо лице, за допускане движението на пътното превозно средство, без да са изпълнени задълженията по установяване размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 ЗП, следва да остане неприложена като противоречаща на Правото на ЕС.

Настоящият състав на съда споделя и изложените от въззивната инстанция мотиви във връзка с несъобразяването на националното законодателство към момента на процесното по делото нарушение с чл. 2, § 7 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 на Комисията от 28 ноември 2019 година.

Според легалната дефиниция на чл. 6 ЗАНН административно нарушение е това деяние (действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред. След като са налице пречки за прилагане на предвиденото в случая административно наказание под формата на имуществена санкция, то изобщо липсва основание за ангажиране на административнонаказателната отговорност на дружеството-касационен ответник, поради което обжалваният пред РС -Девня ЕФ правилно е прието, че е незаконосъобразен и е отменен.

При извършената служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, за което касационната инстанция е задължена, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът намира, че решението не страда от пороци, които да са основания за отмяна, обезсилване или обявяване на нищожност.

Касационната жалба се явява неоснователна и следва решението на РС - Девня да бъде оставено в сила, като е безпредметно обсъждането на твърденията на санкционираното дружество за наличие и на други основания за незаконосъобразност на ЕФ.

При този изход на спора, на основание чл. 63д, ал. 1 ЗАНН, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за касационната инстанция в размер на 500 лв. (от претендираните 660 лв.) за адвокатско възнаграждение. Възражението за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение е основателно. Пълномощникът на санкционираното дружество е представил писмен отговор по касационната жалба, съдържащ доводи за законосъобразност на направените от въззивната инстанция изводи, които доводи вече са били изложени с въззивната жалба и съвпадат с мотивите на съдебния акт на въззивната инстанция. Пълномощникът не се явява в съдебно заседание, а представя единствено писмена молба, несъдържаща допълнителни доводи.

С оглед изхода на спора, претенцията за присъждане на направените от касатора разноски се явява неоснователна.

На основание чл. 221, ал. 2 АПК, във връзка с чл. 63в ЗАНН, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 303 от 12.12.2024 г. по АНД № 346/2023 г. на Районен съд – Девня.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на „ПЕНЕМАТ“ ООД, c EИK ********* сумата в размер на 500 лева, представляваща направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.